Решение № 488 от 20.4.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 1681/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК. С Решение № 261185 от 03.10.2023 г., постановено по гр. д. № 9457/2018 г. по описа на СГС, ГО, I-16 състав, на основание чл. 74 от ЗЧСИ вр. с чл. 45 от ЗЗД, В. В. А., ЕГН •••••••••• и А. В. А., ЕГН ••••••••••, действащи със съгласието на своята майка К. В. В., ЕГН ••••••••••, (в качеството им на наследници по закон на първоначалния ответник ЧСИ В. А.) и двете с адрес: •••, са осъдени да заплатят сума в размер на по 35 117,04 лв. всяка една от тях (общо 70 234,08 лв.), на „ИНВЕСТБАНК” АД, ЕИК 831663282, гр. София, район „Триадица”, бул. „България” № 85, представляваща обезщетение за имуществени вреди от неправомерното бездействие на първоначалния ответник В. А. А., в качеството му на ЧСИ по изпълнително дело № 201282770400711. В. В. А. и А. В. А., действащи със съгласието на своята майка К. В. В. (в качеството им на наследници по закон на първоначалния ответник ЧСИ В. А.), са осъдени да заплатят на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „ИНВЕСТБАНК” АД, разноски за производството - 5 758,70 лв. за заплатена държавна такса; 800 лв. за депозит за вещо лице и 100 лв. за възнаграждение за юрисконсулт. Решението е постановено при участието на „ДЗИ — Общо застраховане” АД, ЕИК 121718407, трето лице - помагач на страната на ответника. С Решение № 260196 от 22.03.2024 г., постановено по гр. д. № 9457/2018 г. по описа на СГС, ГО, I-16 състав, е допълнено по реда на чл. 250 ГПК Решение № 261185 от 03.10.2023 г., постановено по гр.д. № 9457/2018 г., по описа на СГС, I ГО, 16 с-в, като В. В. А. и А. В. А., действащи със съгласието на своята майка К. В. В. (в качеството им на наследници по закон на първоначалния ответник ЧСИ В. А.), са осъдени да заплатят на „ИНВЕСТБАНК” АД законна лихва върху присъдената главница в размер на по 35 117,04 лв. всяка една от тях (общо 70 234,08 лв.), считано от 12.07.2018 г. до окончателното плащане на главницата. Решението е постановено при участието на „ДЗИ - Общо застраховане” АД, ЕИК 121718407, трето лице помагач на страната на ответника. Срещу Решение № 261185 от 03.10.2023 г . в неговата осъдителна част, е депозирана въззивна жалба вх. № на СГС 288749/25.10.2023 г. подадена от А. В. А. чрез майка си и законния си представител К. В. В.- А. и от В. В. А., действаща лично и със съгласието на своята майка К. В. В., и двете в качеството им на наследници на В. А. А., представлявани от адв. И. Х. К.. В жалбата се релевират оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт, като се излагат подробни съображения по отделните оплаквания. Считат, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по отношение на ответници, които не следва да бъдат страна в производството, а и не следва да отговарят по така предявения срещу тях иск. След като и двете деца на починалия първоначален ответник са приели наследството по опис, те не следва да бъдат страна - ответници и същото е следвало да бъде прекратено спрямо тях. Тъй като и двете въззивници към датата на смъртта на наследодателя са били малолетни, не са могли да направят отказ от наследството, останало от техния наследодател. Приемайки наследството по опис, не следва да бъдат и страна - ответници по него. Исковата претенция се основава на твърдения за бездействие на наследодателя на въззивниците, който е действал в строго специфично професионално качество - частен съдебен изпълнител. С оглед на това, те не могат да отговарят за действията или бездействията на своя наследодател, чиято отговорност се търси именно в това специфично процесуално качество. Лична и ненаследима е и деликтната отговорност на наследодателя, която се цели да бъде ангажирана по настоящото дело. Към момента на смъртта на наследодателя на жалбоподателките, процесът не е приключил с влязло в законна сила решение и не се намира във фаза на прилагане на правните последици на решение, установяващо наличието на дълг на наследодателя, поради което не е налице хипотеза на наследяване на правните последици на съдебния акт. Искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, освен на изложените в отговора на исковата молба съображения и поради това, че е налице извънсъдебно изявление на ищеца, че е удовлетворен по този иск в рамките на производството по търг. д. № 637/2018 г. по описа на СГС и няма други претенции във връзка с него. Ако се приеме, че въпреки постигнатата по цитираното дело спогодба, е налице самостоятелно основание за ангажиране на отговорността на наследодателя жалбоподателките за допълнителни суми, извън тези, предмет на спогодбата, за тях отговорност следва да носи застрахователя - трето лице-помагач, по силата на договора за „Професионална отговорност“, независимо от постигнатата с ищеца спогодба по другото дело, като отговорност спрямо наследодателя, поне до размера на неусвоената по договора за застраховка сума - около 15 000 лева. Претендират се разноски. В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „ИНВЕСТБАНК” АД, ЕИК 831663282, чрез юрисконсулт Р. Б., с който я оспорва. Излага съображения за неоснователност на въззивната жалба и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Наследниците на частния съдебен изпълнител отговарят за имуществените му задължения, независимо дали те са възникнали при и по повод упражняване на служебната му дейност. Съгласно чл. 60, ал. 2 от ЗНасл., наследниците, които са приели наследството, отговарят за задълженията, с които то е обременено, съобразно дяловете, които получават. Без правно значение за имуществената отговорност на наследниците е, че не наследяват дейността и архива на ЧСИ, тъй като правоприемството е по отношение на имуществото му като физическо лице - отговорността за обезщетение при деликт, извършен в качеството му на ЧСИ възниква в личната му имуществена сфера. Безспорно е, че смъртта на деликвента В. А. е настъпила след извършване на деликта, като задължението му за обезвреда вече е било възникнало (от момента на извършване на деликта) и самите вреди са настъпили и са определени преди смъртта на деликвента. От събраните по делото доказателства са установени деянието на починалия - виновно неизпълнение на професионалните задължения на ЧСИ В. А., от което е настъпила вреда за „Инвестбанк“ АД (правоприемник на „Търговска Банка „В.” ЕАД) в размер на претендираната, дължима по сметка за разпределение, но неплатена сума в размер на 143 967,42 лева, така и неговата противоправност, включително вината, която се и предполага по силата на законоустановената в чл. 45, ал. 2 от ЗЗД презумпция, необорена от ответниците в производството. Претенцията на банката по т.д. № 637/2018 г., Т.О., VI - 12-ти състав на СГС, никога не е могла да бъде за пълния размер на претърпените от банката вреди - 143 967,42 лева, а само до размера на застрахователното обезщетение по застраховката „Професионална отговорност“ на ЧСИ В. А. за 90 000 лева. В утвърдената от съда съдебна спогодба е посочено, че страните уреждат окончателно и изцяло всички финансови и други взаимоотношения си във връзка с възникналия между тях търговски спор по повод дейността на ЧСИ В. А. по изпълнително дело №20128270400711 и в бъдеще няма да имат претенции един спрямо друг по отношение на същия. Т.е., уреждат се отношенията между „ИНВЕСТБАНК“ АД и застрахователя по повод възникналия спор относно заплащане на застрахователното обезщетение по застраховката „Професионална отговорност“ на ЧСИ В. А., но не и за останалите задължения. Претендират се разноски. Третото лице – помагач – „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК 12171840, не е депозирало становище по въззивната жалба. Съдът е сезиран и с въззивна жалба вх. № на СГС 267810/01.04.2024 г., подадена от ответниците А. В. А. чрез майка си и законния си представител К. В. В.- А. и от В. В. А., действаща лично и със съгласието на своята майка К. В. В., срещу Решение № 260196 от 22.03.2024 г., с което на основание чл. 250 от ГПК е допълнено Решение № 261185 от 03.10.2023 г., постановено по гр. д. № 9457/2018 г. по описа на СГС, ГО, 16 състав. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на решението. Иска се при отмяна на Решение № 261185/03.10.2023г., с което е присъдено задължението за главница, да бъде отменено и Решение № 260196/22.03.2024 г. на СГС по гр.д. № 9457/2018 г., с което е допълнено Решение № 261185/03.10.2023 г. по същото дело и с което ответниците са осъдени да заплатят на „ИНВЕСТБАНК“ АД законна лихва върху присъдената главница, считано от 12.07.2018 г. до окончателното плащане на главницата. В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „ИНВЕСТБАНК” АД, ЕИК 831663282, чрез юрисконсулт Р. Третото лице – помагач – „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК 12171840, не е депозирало становище по въззивната жалба на ответниците. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното: СГС е сезиран с иск с правно основание чл. 74 ЗЧСИ във вр. чл. 45 ЗЗД, от „ИНВЕСТБАНК” АД (конституиран на основание чл. 227 ГПК на мястото на първоначалния ищец „Търговска Банка „В.” ЕАД), срещу В. А. А., ЕГН •••••••••• (бивш ЧСИ № ••• на КЧСИ, с район на действие Пловдивски ОС) за заплащане на сумата 143 967.42 лв. – обезщетение за нанесени вреди на ТБ „В.“ ЕАД, представляващи бездействие – неплащане на дължима по влязло в сила Постановление за разпределение от 09.07.2015 г. по изпълнително дело. В исковата молба се твърди, че „ИНВЕСТБАНК” АД (конституиран на основание чл. 227 ГПК на мястото на първоначалния ищец „Търговска Банка „В.” ЕАД) има качеството на присъединен по право взискател по изпълнително дело № 20128270400711 по описа на ЧСИ В. А., рег. ••• на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд — Пловдив. По изпълнителното дело са извършени продажби на недвижими имоти, ипотекирани в полза на Търговска Банка „В.” ЕАД, собственост на дружество „Любимец 13” ЕООД. Въз основа на Постановление за разпределение от 09.07.2015 г. на ЧСИ, влязло в сила на 03.10.2016 г., полагащата се и разпределена на банката сума в размер на 294 695,18 лв. е следвало да й бъде изплатена в седемдневен срок от представяне на изпълнителен лист, съгласно чл. 459 ГПК и чл. 455, ал. 2 ГПК. Поддържа се, че с молба с вх. № 17973 от 14.12.2016 г. до ЧСИ А. А., тъй като към този момент ЧСИ В. А. е с отнети права, банката е представила четири изпълнителни листа срещу длъжника. След възстановяване на правата на ЧСИ В. А., същият е превел на ищеца общо сума в размер на 150 727,76 лв., като остава неплатена сума в размер на 143 967,42 лв. С писмо изх. № 94897 от 10.10.2017 г. на ЧСИ К. П. (поел архива на ЧСИ В. А. след отнемане на правоспособността му с решение № 115/31.05.2017 г. на ВКС), ищецът е уведомен, че поради недостатъчна наличност на парични средства и до приключване на проверка на всички изпълнителни дела, няма да му бъдат превеждани суми, които са дължими съгласно постановлението за разпределение от 09.07.2015 г. Ищецът сочи, че не е получил остатъка от дължимата сума, поради виновно неизпълнение на професионалните задължения на съдебния изпълнител. В тази връзка банката поддържа, че е предявила иск по чл. 432 КЗ, вр. чл. 25 ЗЧСИ срещу застрахователя на ответника по застрахователна полица „Професионална отговорност“. В отговора по чл. 131 ГПК първоначалният ответник В. А. А. поддържа, че ЧСИ е бил в обективна невъзможност да изпълни искането към момента на представяне на изпълнителния лист - 14.12.2016 г., като към този момент искането е към ЧСИ А. А.. Твърдял е, че искът е недопустим, тъй като е предявен срещу лице, което не може да отговаря по претенцията. Считано от 23.05.2017 г. не е съдебен изпълнител. Правата са му възстановени на 01.12.2016 г., но реално е можел да започне работа едва след 02.02.2017 г. Извършил е частични плащания, но няма как да носи отговорност, при условие, че в последствие са отнети правата му и не е могъл да извършва действия по изпълнителните дела. След възстановяване на правата му и реалното получаване на архива е започнала ревизия на сметките, при която са установени надвнесени или повторно внесени на взискатели сума в размер над 70 000 лв., които са отказали доброволно връщане и се е наложило събирането им по съдебен ред. Впоследствие дейността му е прехвърлена на ЧСИ К. П. с Договор от 23.05.2017 г. Първоначалният ответник сочи, че не може да носи отговорност за действие на други ЧСИ, поели неговия архив, тъй като не е имал достъп до него и не би могъл за извърши плащания. В хода на процеса В. А. е починал на 09.10.2019 г. (в този смисъл е Справката от НБД), и като негови наследници по закон са конституирани преживялата го съпруга К. В. В. - А. и децата му - В. В. А. и А. В. А.. По молба на ищеца „ИНВЕСТБАНК” АД за частично оттегляне на иска с Определение от 04.01.2022 г. е прекратено производството в частта за заплащане на главница за горницата над 70 234.08 лв. до пълния размер от 143 967.42 лв. С Определението от 04.01.2022 г. СГС е прекратил производството срещу ответницата К. В. В. – А., поради отказ от наследство на последната, за което по делото са били предствени писмени доказателства. Процесът е продължил против В. В. А. и А. В. А. за заплащане по равно на сума в размер на 35 117,04 лв. (общата сума е в размер на 70 234,08 лв.), ведно със законната лихва, считано от 22.12.2016 г. до окончателното плащане. Съгласно представените с молба от 28.06.2021 г. доказателства В. В. А. и А. В. А. – деца на починалия ответник В. А. са приели наследството му под опис. Третото лице помагач на страната на ответника „ДЗИ Общо застраховане” ЕАД оспорва исковете, а впоследствие поддържа, че е изплатило задълженията си по одобрената от съда спогодба с ищеца по т.д. № 637/2018 г. на СГС, ТО, VI — 12 състав. На база на ангажираните от страните доказателства се констатира следното: От представена Заповед на министъра на правосъдието, се установява, че В. А. А. е частен съдебен изпълнител, с район на действие Окръжен съд - Пловдив, считано от 01.09.2006 г. Видно от Постановление за разпределение от 09.07.2015 г., по изпълнително дело № 20128270400711 по описа на ЧСИ В. А., рег. № ••• на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд - Пловдив, в полза на обезпечения кредитор „Търговска Банка „В.” ЕАД (преди „Емпорики банк България” ЕАД), е разпределена сума в размер на 294 695,18 лв. Банката е участвала в разпределението в качеството на присъединен по право кредитор, въз основа на учредена в нейна полза договорна ипотека. Разпределението е обжалвано, като е налице отбелязване върху него, че е влязло в сила на 03.10.2016 г. С Молба с вх. № 17973 от 14.12.2016 г. по изпълнително дело № 20168260404512 по описа на ЧСИ А. А. (изпълнително дело № 20128270400711 по описа на ЧСИ В. А.), са представени четири броя изпълнителни листове срещу длъжника в изпълнителното производство „Любимец 13” ЕООД, в полза на ищеца, както следва: по ч.гр.д. № 4734/2011 г. на РС - Пловдив; по т.д. № 537/2011 г. на ОС Пловдив; по ч.гр.д. № 4733/2011 на РС- Пловдив; по т.д. № 512/2011 г. на ОС - Пловдив. С Молба с вх. № 7272 от 26.04.2017 г. от „Търговска Банка „В.” ЕАД до ЧСИ В. А. по изп. дело № 20128270400711, банката сочи, че до момента са постъпили два превода: на 29.03.2017 г., в размер на 70 342,76 лв. и на 07.04.2017 г., в размер на 40 385 лв., като неизплатеният остатък по разпределението е в размер на 183 967,42 лв. С Молба с вх. № 61370/03.08.2017 г. до ЧСИ К. П. по изпълнително дело № 20178240406407 (изпълнително дело № 20128270400711 по описа на ЧСИ В. А.), банката моли да й бъде изплатен остатъкът от 143 967,42 лв., по разпределението от 09.07.2015 г. С Писмо изх. № 94897/10.10.2017 г. от ЧСИ К. П. до ТБ „В.” ЕАД, във връзка с горепосочената молба, последният сочи, че в хода на обработване на приетия архив е констатирана разлика (недостиг) между претендираните и дължими суми по изпълнителни дела спрямо наличните суми в специалната сметка на ЧСИ В. А., поради което няма да бъдат превеждани суми до приключване на проверката. Със Заповед № СД-04-151/08.12.2016 г. е възстановена правоспособността на ЧСИ В. А. А.. Видно от Протокол вх. № 4527 от 26.01.2017 г., ЧСИ В. А. е приел от ЧСИ А. А. изп. дело № 20168260404512, което продължава в служебния му архив под № 20128270400711. Видно от Удостоверение изх. № 1708/22.02.2018 г. на ЧСИ А., правата на ЧСИ В. А. са възстановени на 08.12.2016 г., а заповедта за предаване на служебния архив е от 19.01.2017 г., като справка по изпълнително дело № 20168260404512 по описа на ЧСИ А. А. (изпълнително дело № 20128270400711 по описа на ЧСИ В. А.), може да се извърши от ЧСИ К. П., тъй като изпълнителното дело е в неговата кантора. Считано от датата на възстановяване на правата на ЧСИ В. А. до предаване на служебния архив, не са извършвани никакви плащания по изпълнителни дела на последния. Представен е Договор от 23.05.2017 г., сключен между ЧСИ В. А. А., в качеството му на прехвърлител и ЧСИ К. М. П., в качеството му на приемател, за прехвърляне на служебния архив на ЧСИ В. А.. Със Заповед № СД-04-57/30.06.2017 г. на Министъра на правосъдието, служебният архив на ЧСИ В. А. е наредено да се прехвърли и предаде на ЧСИ К. П., което следва да се извърши в периода от 05.07.2017 г. до 06.07.2017 г. Със Заповед № РД-104/22.06.2017 г. на председателя на ОС - Пловдив е наредено да бъде запечатан служебният архив на ЧСИ В. А.. Съответно, със Заповед № РД-115/03.07.2017 г. на председателя на ОС - Пловдив е наредено разпечатване на архива. Видно от Решение № 1068 от 24.07.2018 г., постановено по гр.д. № 2974/2017 г. на ОС-Пловдив, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, община „Родопи” е осъдена да заплати по специалната сметка в „Алианц Банк България” АД, с титуляр ЧСИ К. П., сумата от 52 429,34 лв., като получена от ответника при начална липса на основание, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.12.2017 г. до окончателното й изплащане, сумата от 5 019,93 лв., представляваща мораторната лихва върху главницата от 52 429,34 лв., за периода от 12.12.2016 г. до 05.12.2017 г., както и сумата от 2 298 лв. деловодни разноски за внесена държавна такса. От Заповед № СД-04-57/21.05.2018 г. на Министъра на правосъдието са прекратени правомощията по изпълнението на В. А. А., рег. № ••• и район на действие ОС – Пловдив, считано от 01.06.2018 г. Видно от Протокол от 03.07.2020 г., по т.д. № 637/2018 г. на СГС, ТО, VI-12 състав, е одобрена спогодба, по силата на която „ДЗИ - Общо застраховане” ЕАД се задължава да изплати на „ИНВЕСТБАНК” АД, застрахователно обезщетение в размер на 60 000 лв., 13 733,34 лв. – законна лихва за периода 02.04.2018 г. – 03.07.2020 г., 1 800 лв., представляващи ½ от платената от ищеца държавна такса за завеждане на делото. В чл. 2 ал.2 от Спогодбата ищецът е заявил отказ от претенцията си до пълния предявен размер на иска, както и от искането си за разноски. С подписване на спогодбата страните са заявили, че уреждат окончателно и изцяло всички финансови и други взаимоотношения във връзка с възникналия между тях търговски спор по повод дейността на ЧСИ В. А. по изпълнително дело № 201282770400711 и в бъдеще няма да имат претенции един спрямо друг по отношение на същия. Видно от Решение № 130525/03.06.2019 г., постановено по гр.д. № 19858/2019 г. на СРС, В. В. А. и А. В. А., действащи чрез своята майка и законен представител К. В. В., са приели наследството на В. А. А. под опис. От заключението на вещото лице В. П. по изслушаната пред СГС съдебно-счетоводна експертиза, се установява, че съгласно постановление за разпределение от 09.07.2015 г., проведено в кантората на ЧСИ В. А., за „Търговска Банка В.” ЕАД е разпределена сума в размер на 294 695,18 лева. Преведените суми от ЧСИ В. А. на „Търговска Банка В.” ЕАД, произтичащи от посоченото по-горе постановление за разпределение за периода от 04.12.2016 г. до 12.07.2018 г. - датата на подаване на иска, са в размер на 150 727,76 лв., както следва: на 29.03.2017 г., сума в размер на 70 342,76 лв. за покрИ.е на присъдени на банката суми по Изпълнителен лист от 20.02.2014 г., издаден по т.д. № 537/2011 г. по описа на Пловдивския окръжен съд; на 07.04.2017 г., сума в размер на 40 385,00 лв. за покрИ.е на присъдени на банката суми по Изпълнителен лист от 27.07.2015 г., издаден по т.д. № 512/2011г. по описа на Пловдивския окръжен съд; на 05.06.2017 г., сума в размер на 40 000,00 лв. за частично погасяване на присъдени на банката суми по Изпълнителен лист от 03.08.2015 г., издаден по ч.гр.д. № 4733/2011г. по описа на Районен съд - гр. Пловдив. От извършената проверка в счетоводството на ищеца, предоставените документи и направените изчисления, вещото лице е установило, че остатъкът за плащане към банката по Постановление за разпределение от 09.07.2015 г., е в размер на 143 967,42 лв., както следва: разпределена сума по постановление за разпределение – 294 695,18 лв.; преведени суми от ЧСИ В. А. – 150 727,76 лв. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: По въззивна жалба въззивна жалба вх. № на СГС 288749/25.10.2023 г. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че при постановяване на обжалваното съдебно решение са спазени, нормативно установените императивни процесуални изисквания в ГПК, поради което, съдът намира, че обжалваното решение е валидно. Първоинстанционният съд е сезиран с иск по чл. 74 от ЗЧСИ, вр. с чл. 45 от ЗЗД. Претенцията е на въззиваемия „ИНВЕСТБАНК“ АД – правоприемник на взискател по изпълнително дело № 201282770400711 по описа на ЧСИ В. А. А., с която се търси обезщетение за имуществени вреди, които ищецът е претърпял, вследствие неправомерно бездействие на първоначалния ответник – съдебен изпълнител, по повод осъществяваната в това му качество нормативно установена функция. Посоченият иск по естеството си е специален иск за ангажиране на деликтната отговорност на съдебния изпълнител за причинени вреди при извършване на правно-регламентирана дейност по принудително изпълнение в рамките на образувано изпълнително производство. Отговорността на съдебния изпълнител е аналогична на отговорността за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане, поради което, за да бъде ангажирана отговорността му следва да се установи фактическият състав на непозволеното увреждане - 1) деяние (действие или бездействие) на частен съдебен изпълнител при, по повод или във връзка с упражняването на неговите властнически правомощия при осъществяване на принудителното изпълнително производство; 2) противоправност (несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение); 3) вреди (неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения – намаляване на неговия патримониум (претърпени загуби), респ. непостъпване в неговия патримониум с висока степен на сигурност на очаквано имуществено благо (пропуснати ползи) или засягане на неговата телесна неприкосновеност, чест или достойнство); 4) причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите имуществени или неимуществени вреди (вредоносният резултат в съвкупния съпричинителен процес между фактите и явленията в природата следва да е закономерна, необходима, естествена, присъща последица от виновното противоправно поведение на делинквента) и 5) вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага. Съобразно законовите норми и установената съдебна практика, при доказан деликт, съдебният изпълнител дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Пряка означава, че увреденият не би претърпял вредите, ако не бе незаконосъобразното действие или бездействие на частния съдебен изпълнител, тъй като преки са само тези вреди, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, т.е. които са адекватно следствие от увреждането (В този смисъл са Решение № 340 от 8.01.2013 г.по гр.дело № 1295/2011 г. На ВКС, ІV Г.О.; Решение № 264 от 8.04.2010 г. по гр.д. № 474/2009 г., на ВКС, ІV Г.О.; Решение № 139 от 31.05.2011 г. по гр.д. № 1445/2009 г. на ВКС, ІV Г.О., Решение № 184 от 21.09.2011 г. по гр.д. № 1124/2010 г. на ВКС, ІІІ Г.О.; Решение № 128/06.12.2021г. по гр. д. № 2374/2020 г.на ВКС, ). С постановяване на обжалваното Решение, първоинстанционният съд е изследвал и приел за установени всички елементи от фактическия състав на деликта, определящи за ангажиране отговорността на ЧСИ. В тази част липсват доводи и оплаквания във въззивната жалба. Доколкото в хода на първоинстанционното производство е настъпила смъртта на ответника и на негово място са конституирани наследниците му по закон, приели наследството в условията на чл. 60, ал.2 ЗН, спорът изнесен пред въззивния съд, остава концентриран около въпросът дали същите могат да носят отговорност за вреди от незаконосъобразно принудително изпълнение. Спорен е и въпросът относно присъдения размер на обезщетение, засягащ в цялост и дължимостта на същото, предвид наличие на изплатено такова въз връзка с одобрена съдебна спогодба в приключило производство по чл. 15, ал.3 от Наредба № 2 от 06.02.2006 г. вр. с чл. 432 КЗ. По така формираните въпроси пред въззивната инстанция, съдът намира следното: Както е посочено по-горе, искът по чл. 74 ЗЧСИ е деликтен. Предмет на делото е вземане за обезщетение, възникнало от виновно и противоправно деяние, изразяващо се в процесуална незаконосъобразност на действие или бездействие на съдебния изпълнител. Отговорността на деликвента - частен съдебен изпълнител, е имуществена и като такава тя не се погасява със смъртта на лицето. Поради това наследниците на частния съдебен изпълнител, които са приели наследството, отговарят съобразно дяловете, които получават, за имуществените му задълженията, с които то е обременено, независимо, че същите са възникнали при и по повод упражняване на служебната му дейност. Без правно значение за имуществената отговорност на наследниците е, че те не наследяват дейността и/или архива на ЧСИ. Правоприемството е по отношение на имуществото му като физическо лице, а отговорността за обезщетение при деликт, извършен в качеството му на ЧСИ възниква в личната му имуществена сфера. Ето защо, в подобна хипотеза, конституирането на наследниците на починалия ответник е законосъобразно, същото се реализира при условията на чл. 230, ал. 2 ГПК, а постановеният в тези условия съдебен не страда от порок, засягащ допустимостта му. ( в този смисъл е Определение № 626/28.12.2017 г. на ВКС, ІV ГО, ч.гр. д. № 3969 по описа за 2017 г.). Смъртта на ЧСИ прекратява неговата правоспособност (чл. 31, ал. 1, т. 1 ЗЧСИ), но не заличава вече възникналите задължения за обезщетение за минали неправомерни действия. Видно от разпоредбата на чл.74 ал.1 от ЗЧСИ, частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност. Поради това и по силата на чл.25 ал.1 ЗЧСИ, той задължително се застрахова за времето на своята дейност за вредите, които могат да настъпят вследствие на виновно неизпълнение на неговите задължения. Общите условия, минималната застрахователна сума, реда и срока за извършване на задължителното застраховане на ЧСИ се съдържат в издадената на основания чл.25 ал.2 ЗЧСИ от Министъра на правосъдието Наредба № 2 от 06.02.2006 г. за задължителното застраховане на частните съдебни изпълнители. Предвид горното и в неговото изпълнение, видно от представената по делото полица „Професионална отговорност“ № 212516151000016, за процесния период е безспорно, че отговорността на ответника ЧСИ е била застрахована при привлеченото по делото трето лице – ДЗИ „Общо застраховане“ ЕАД. Лимитът на същата, съответстващ на нормативното установеното, съгласно параграф 1 от ЗР на Наредба № 2, възлиза на 90 000 лева. Не е спорно за процеса, че в развило се производство по т.д. 637/2018г. по описа на СГС, ТО, VІ-12 състав, пострадалото лице - „ИНВЕСТБАНК“ АД, явяващо се правоприемник на взискател по изп. д. 201282770400711 по описа на ЧСИ В. А. А., е потърсило репатриране на процесните вреди директно от застрахователя на деликвента, предявявайки пряк иск по реда на чл. 15, ал. 3 от Наредба 2 вр. чл. 432, ал.1 от КЗ, като между страните е била постигната спогодба, както е посочено по-горе. При тези фактически данни, съдът приема, че отговорността на застрахователя и тази на делинквента произтичат от различни правоотношения, като същите са функционално свързани, тъй като непозволеното увреждане е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие. В този смисъл, ако застрахователят удовлетвори пострадалия, последният няма да има основание да търси повторно обезщетение и от причинителя на вредата. Това е така, тъй като задължението за обезщетяване на вредите от осъществения застрахователен риск е еднакво по своето съдържание и за застрахования делинквент, и за неговия застраховател. Прякото и деликтното право на пострадалия възникват едновременно с общи елементи в пораждащия ги фактически състав, съществуват успоредно като конкуриращи се права и се погасяват в един и същи момент, но след окончателното удовлетворяване на увреденото лице (т. 1 от Тълкувателно решение № 2/6.06.2012 г., по тълкувателно дело № 1/2010 г. на ВКС, ОСТК). Тъй като от кого ще потърси репариране на претърпените вреди е въпрос на преценка на носителя на тези права, то при направен избор и с репатрирането им веднъж, независимо от избрания подход – пряк или деликтен иск, последицата е погасяване материалното право на увредения да търси повторно обезщетение за същите вреди. В конкретния случая, в производството по т.д. 637/2018 г. по описа на СГС, ТО, VІ-12 състав с предмет иск по чл. 15, ал. 3 от Наредба 2 вр. с чл. 432, ал.1 от КЗ „Инвестбанк“ АД е потърсил обезщетение за бездействието на застрахования при изпълнение на служебните му задължения. Цената на прекия иск е 90 000 лева и същия съответства на лимита на отговорността, определен с полица „Професионална отговорност“ № 212516151000016. Производството е приключило с влязло в сила Определение на СГС за одобряване на съдебна спогодба, постигната между ищеца „ИНВЕСТБАНК“ АД и застрахователя – „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД. Процесът се е развил с участието на трето лице, а именно - застрахованото лице – деликвент В. А., след смъртта на когото по настоящото дело са конституирани наследниците му по закон. Чрез приключване на делото със съдебна спогодба, отношенията между страните по съществото на спорните въпроси се явява окончателно уредено, тъй като съдебната спогодба има значение на влязло в сила съдебно решение. Съдебната спогодба няма за предмет да установява какво е било действителното правно положение, защото с акта на сключването й страните се отказват от изследване на действителното правно положение, десезирайки съда от разглеждане на фактите и обстоятелствата от предмета на делото, придавайки правна тежест на установеното от самите тях в спогодбата правно положение, което след одобряването й от съда се ползва със сила на присъдено нещо и изпълнителна сила. Съдът е бил длъжен и в тази връзка е съобразил договорката между страните, постигна чрез спогодба, приемайки, че отношенията между тях са такива, каквито те са уговорили, след като същите свободно са уредили изцяло или отчасти съществуващ помежду им спор чрез взаимни отстъпки. Видно от съдържанието на сключената съдебна спогодба по т.д. 637/2018 г. по описа на СГС, ТО, VІ-12 състав, в същата е извършена отстъпка от претендирания от ищеца размер на вземането му. Като страна по спогодбата увреденото лице е обвързано с даденото от него извънсъдебно съгласие да бъде обезщетено с изплащането на уговорения в споразумението размер на обезщетението. Сключването на споразумения между увреденото лице и застрахователя при занижен размер на обезщетението (в случая - под лимита на отговорността), освен че освобождава последния от отговорността му по застрахователния договор за обезщетяване на претърпените вреди в пълен размер, рефлектира и върху възможността на увредения да търси от деликвента разликата между лимита на застраховката и изплатеното от застрахователя в резултата на договореното. В настоящото производство не се претендират други – т.е различни от възмездените или нововъзникнали и различни по вид вреди, които са причинно-следствена връзка със увреждащото действие. При това положение, с изплащане от страна на застрахователя на уговореното в Спогодбата обезщетение увреденото лице може да получи допълнително такова от деликвента само за вредите, надхвърлящи ограничения лимит на застрахователната сума по сключената застраховка. (в този смисъл е Тълк. Решение №1/2016 г. на ВКС). Както бе посочено, производството по прекия иск е било ограничено до размера застрахователната сума. Ищецът се е отказал от претенцията за сумата от 30 000 лв. (т.е за разликата между договореното в размер на 60 000 лева и лимита на отговорност по процесната застраховка). Поради това в частта съответстваща на отказа, настоящата претенция не представлява изключението, при което увредено лице може да търси допълнително плащане от ответника. В тази връзка, при определяне на обезщетението за процесната вреда, възлизаща на стойност от 143 967,42 лв., следва да бъда съобразено, както извършеното от застрахователя плащане на сумата от 60 000 лв. - застрахователно обезщетение, така и изрично направеният отказ от увреденото лице за обезщетение до лимита на отговорността (т.е за сумата от 30 000 лева, представляваща разликата между лимита от 90 000 лева и договореното плащане в размер на 60 000 лева). В допълнение, следва да бъде отчетено още и обстоятелството, че сумата от 13 733,34 лв. по утвърдената съдебна Спогодба не е част и не формира дължимото застрахователно обезщетение. Видно от периода на претенцията (а именно - от датата на исковата молба до окончателното плащане на сумата по предявения пряк иск), същите касаят забава в поведението на самия застраховател, а не тази на застрахованото лице. В обобщение, изложеното обосновава извод за частична основателност на въззивната жалба. Това е така, тъй като отчетената разлика между стойността на вредата, намалена със сумата, платена по прекия иск, както и с тази по направеният изричен отказ от увреденото лице за обезщетение до пълния размер на застрахователната сума (т.е. 143 967,42 лв. - 60 000 лв. - 30 000 лева), сочи, че отговорността на деликвента за постигане на пълна обезвреда може да бъде ангажирана до сумата от 53 967,42 лева. В съответствие с горното и тъй като в случая с възприетото от въззивния съд, се постига частично несъвпадане в изводите на двете съдебни инстанции, същото налага частичната отмяна на обжалвания акт. При постановяване на решението съдът съобрази чл.12 и 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България (обн. ДВ брой 70 от 20.08.2024 г.), в сила от 01.01.2026 г. , при фиксиран курс 1 евро = 1.95583 лева , както и чл. 2 от Регламент (EО) № 974/98 на Съвета от 3 май 1998 г. относно въвеждането на еврото, което налага посочване на сумите в евровата им равностойност. По въззивна жалба вх. № на СГС 267810/01.04.2024 г. Оплакванията във възивната жалба се основават на твърдяната неоснователност на Решение № 261185 от 03.10.2023 г. Не се оспорва обстоятелството, че още с исковата молба ищецът е поискал присъждане на законна лихва, по което искане съдът не се е произнесъл в решението си. При така приетото от по-горе, при частичната отмяна на решението от от 03.10.2023 г., касаещо главната претенция, се засяга и постановеното в условията на чл. 250 от ГПК Решение № 260196 от 22.03.2024 г. по гр. д. № 9457/2018 г. по описа на Софийски градски съд, І-16 състав, като обусловената от изхода на спора акцесорна претенция по реда на чл. 86 ЗЗД, остава основателна, но само върху размера на признатата и присъдена главница от 53 967,42 лева. ПО ОТГОВОРНОСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ В ПРОЦЕСА : Съобразно изхода на делото, съдът ще следва да преразпредели разноските направени от страните пред първоинстанционния съд. Предвид горното разноските, присъдени на ищеца „Инвестбанк“ АД следва да бъдат намалени със сумата 1 542,16 лв. (разликата между присъдената сума от първоинстанционния съд в размер на 6 658,70 лв., равни на 3 404.54 евро, и тази, която се явява дължима след частичната отмяна на решението – 5 116,54 лв., равни на 2 616.04 евро). С оглед произнасянето от въззивната инстанция на ответника също се дължат разноски, но такива не са заявени, поради което на страната разноски не следва да бъдат присъждани. По разноските пред въззивната инстанция. Тъй като с въззивната жалба е обжалвано изцяло постановеното съдебно решение, обжалваемият интерес по делото е 70 234,08 лв. Въззивна жалба на ответниците е уважена за сумата от 16 266,66 лв., равни на 8 317.01 евро (т.е за 23,16 % от стойността на обжалваемият интерес). Претенцията им е за разноски, свързани с процесуално представителство и защита, както по въззивна жалба № 288749/25.10.2023 г., така и по въззивна жалба 267810/01.04.2024 г. Видно от данните по делото, настоящото производство въззивниците, са защитавани от адвокат при условията на договор от 23.10.2023 г, съгласно който адвокатската помощ е предоставена безплатно на материално затруднено лице. По силата на чл. 38, ал. 2 ЗА в такива случаи адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, дължимо от насрещната страна в размер, определен от съда и не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА. Съгласно решение по дело С-438/22 на СЕС при определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА съдът не е обвързан от размерите в Наредба № 1/2004 г., защото такава обвързаност нарушава забраната по чл. 101, §1 ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС. Решението на СЕС е задължително за всички национални съдилища. По тази причина настоящият състав на съда следва да съобрази произнасянето си ссъ съответната редакция на чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ, а с действителната фактическа и правна сложност на спора, обема на извършената работа и размера на защитения интерес. Въззивният съд намира, че сумата от по 600 лв. за всеки от въззивниците или общо 1 200 лв. (равни на 613.55 €) е достатъчна да овъзмезди труда на адвоката, изготвил въззивната жалба и участвал в едно съдебно заседание, в което не са ангажирани и събирани доказателства. Съобразно отхвърлената част на вззивната жалба (възлизаща на 76,84% от стойността на обжалвания интерс) на въззиваемата страна – ищец по делото, също се дължат разноски. В случая те се претендират само по реда на чл. 78, ал.8 вр. ал.3 от ГПК, поради което следва да се определят, съответно - присъдят в размер на 39.29 евро, равни на 76,84 лв. На основание чл. 18, ал.1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и с оглед пропорционалното разпределение при конкретния изход на делото, с материален интерес от 70 234,08 лв., съдът съобрази следното: С Разпореждане на СГС от 26.10.2023 г. въззивниците са освободени от внасяне на държавна такса във връзка с депозираната въззивна жалба на основание чл. 83, ал.2 от ГПК, поради което дължимата се такава от същите, следва да остане за сметка на съда. В тежест на въззивника за производството пред въззивната инстанция следва да бъде присъдена държавна такса в размер на 166.33 евро, равни на 325,32 лева. Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав