Решение № 91 от 15.5.2026 г. на Окръжен съд - Пазарджик по дело № 226/2026 г.

Производството е по реда на глава ХХІ от НПК. С протоколно определение от 24.02.2026 година Пазарджишкият районен съд, на основание чл.289, ал.1, във вр. с чл.24, ал.5, т.2 от НПК, е прекратил наказателното производство по НЧХД № 1674/2026г. и на основание чл.190, ал.1, пр.2 от НПК е осъдил частния тъжител А. П. да заплати на подс. С. А. сторените съдебно-деловодни разноски в размер на 716.00 евро – платен адвокатски хонорар. Тук следва да се отбележи, че при постановяване на определението съдът е откроил два диспозитива. С първия от тях е прекратил производството, а с втория е присъдил разноските, но това не означава, че е постановил две отделни определения, т.к. произнасянето е станало в открито съдебно заседание, а доколкото присъждането на разноските по реда на чл.190 от НПК е пряка и непосредствена последица от прекратяването на производството, то определението следва да се разглежда като едно цяло и единно. Не така биха стояли нещата, ако произнасянето по разноските бе направено по реда на чл.306, ал.1, т.4 от НПК. Срещу горепосоченото определение, в законоустановения срок, но само в частта за разноските, е постъпила жалба от адв. Л. К. от ПзАК упълномощен повереник на тъжителя П.. Сочи се, че определението в обжалваната му част е неправилно, т.к. е постановено в нарушение на принципа на пропорционалност, за което се излагат пространни съображения. Иска се изменение на определението и редуциране на размера на присъдените в тежест на подсъдимия разноски до сумата от 127.82 евро, съобразно чл.14, ал.2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за възнагражденията за адвокатска работа. Против жалбата е подаден писмен отговор със статут на възражение от страна на адв. В. П. от ПзАК – упълномощен защитник на подс. А.. С него се изтъква неоснователността на депозираната жалба, т.к. законът не предвижда възможност съдът да намалява разноските по съображения за справедливост, пропорционалност или поведение на страните, като се излагат пространни съображения. Иска се потвърждаване на определението в обжалваната част. В съдебно заседание жалбоподателят - частен тъжител А. П. не се явява. Явява се неговият повереник, който поддържа жалбата по съображенията, изложени в нея. Подсъдимата по делото С. А. не се явява. Явява се нейният защитник, който оспорва жалбата, излага съображения за нейната неоснователност и иска потвърждаване на определението. Пет дни след обявяване на делото за решаване в о.с.з., от защитника на подсъдимата адв. П. постъпват писмени бележки по съществото на спора. Същите няма да бъдат съобразявани от настоящия съдебен състав, т.к. с начина им на депозиране по делото се нарушават принципите на непосредственост и устност в наказателния процес. Нарушава се и принципът на състезателност, т.к. насрещната страна не би могла да изрази становище по тях. Жалбата е процесуално допустима. Подадена е в срок и от лице, имащо право да обжалва определението. По същество жалбата е неоснователна. За да присъди в пълен размер разноските направени от подсъдимата в тежест на тъжителя, районният съд се позовал на чл. 190, ал. 1, пр.2 от НПК, като пред него не е правено възражение за прекомерност, но е било и обективно невъзможно такова да бъде направено, т.к. в о.с.з. страните са изразили становище само по хода на делото. Веднага след това съдът е заявил, че ход не следва да се дава, т.к. са налице основания за прекратяване на производството, като е мотивирал и постановил своето определение, включително в обжалваната му част. Иначе казано, никоя от страните в този момент не е била наясно какъв ще бъде изхода на делото, за да може евентуално да направи възражение в горния мисъл. С жалбата, инициираща настоящото производство обаче, се прави именно възражение за прекомерност на разноските, а настоящата съдебна инстанция намира, че на първо място, в принципен план, следва да обоснове защо я намира за допустима, респ. защо ще я разгледа по същество. Независимо от противоречивата съдебна практика, този съдебен състав намира, че в наказателния процес е допустимо възражение за прекомерност на разноските, въпреки липсата на изрична норма в НПК. При липса на изрична разпоредба в НПК, съдът черпи правомощието си за контрол върху прекомерността директно от разпоредбата на чл. 57, ал. 2 от Конституцията. Принципът на забрана на злоупотребата с право не позволява защитата на едно лице да се превръща в средство за неоправдано имуществено увреждане на друго. Присъждането на адвокатско възнаграждение в размери, надвишаващи разумната граница на фактическата и правна сложност, нарушава конституционния принцип на справедливостта и ограничава правото на достъп до съд по чл. 56 от КРБ. Съдът е длъжен да осигури баланс между правото на възстановяване на разноски и защитата на имуществената сфера на страните. Правото на адвокатска защита е конституционно, но упражняването му не може да води до неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата. Ако приемем, че съдът няма право на контрол върху прекомерността, това би позволило на подсъдимия и неговия адвокат произволно да определят размера на санкцията за тъжителя. Това противоречи на духа на чл. 190 от НПК и на принципа на справедливостта. При липса на изрична норма в НПК, съдът е длъжен да приложи директно чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС. Според практиката на СЕС, съдебните разноски трябва да са съразмерни, за да не се ограничи достъпът до правосъдие. Присъждането на адвокатско възнаграждение, което явно надвишава фактическата сложност на делото, съставлява непропорционална финансова тежест. Това нарушава баланса между правото на защита на подсъдимия и правото на достъп до съд на тъжителя. Следователно, съдът разполага с правомощието и задължението да упражни контрол върху прекомерността. Според константната практика на ЕСПЧ /напр. Ekoglasnost v. Bulgaria/, присъждането на разноски трябва да поддържа разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и търсената цел. Липсата на съдебен контрол върху прекомерността в наказателния процес би превърнала разноските в непредвидима санкция, която накърнява правото на собственост и блокира достъпа до правосъдие. Аргумент е и разпоредбата на чл. 52, пар. 3 от Хартата. Същият задължава съдилищата в ЕС да тълкуват правата от Хартата в съответствие с практиката на ЕСПЧ. Тъй като ЕСПЧ изисква съразмерност на разноските, то при празнота в националния закон, българският съд е длъжен да приложи този стандарт директно. В горния смисъл има и произнасяния на върховната съдебна инстанция – цитираното решение в жалбата, както и Решение № 163 от 13.04.2010 г. на ВКС по н. д. № 14/2010 г., I н. о., Решение № 524 от 5.12.2025 г. на ВКС по н. д. № 890/2025 г., II н. о., Решение № 513 от 23.10.2024 г. на ВКС по н. д. № 672/2024 г., II н. о. В последното е казано буквално: „ Според настоящия състав отговорът на въпроса дали е допустимо произнасяне по възражение за прекомерност на разноските в наказателното производство, е положителен. Основание за намаляване на разноските се съдържа в чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС. Конвенцията определя рамките на допустима държавна намеса за защита собствеността на гражданите. Лишаването от притежания е допустимо само "в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право". ЕСПЧ разграничава видовете съдебни разноски. Приема, че когато на страната са възложени съдебни такси, е налице легитимната цел - увеличаване на публичните приходи и финансиране на съдебната система, и ограничението е пропорционално. По различен начин стои въпросът за натоварването с разноски на другата страна на основание принципа "загубилият плаща". Те не представляват "постъпления" по смисъла на чл. 1, затова присъждането им може да се разглежда като намеса в правото на мирно ползване на притежанията на осъдената страна, което държавата следва да контролира. След като разпоредбата на чл. 189, ал. 3 от НПК не отговаря на изискването за "законосъобразност", защото не предвижда процесуални гаранции за защита на засегнатия, съдът следва да приложи директно Протокол № 1 към Конвенцията, като приеме за допустимо и разгледа възражението за прекомерност на разноските, прилагайки субсидиарно ГПК“. Разгледано по същество, възражението за прекомерност на разноските е неоснователно. Заплатеният от подсъдимата на защитника адвокатски хонорар е 716 евро или 1400 лева, която сума надхвърля с малко над една втора минималния размер на адвокатското възнаграждение по чл. 13, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 2004 г. /600 лв. или 306 евро/. По делото обаче, от страна на защитника е бил положен труд, оправдаващ това превишение. При преценка на съразмерността, съдът съпостави договорения хонорар с времевия ресурс, обективно необходим за качествена защита по този вид дела. Вярно е, че по делото са били проведени две съдебни заседания, едното с продължителност около един час, а другото – около петнадесет минути. Делото обаче е било фактически и правно усложнено. Подадена е нередовна тъжба с неясно обвинение. След нейното обездвижване е подадена коригирана частна тъжба, с която по недопустим начин е била разширена и по-скоро подменена фактическата рамка на обвинението. Преди провеждането на първото о.с.з. от страна на частното обвинение е била подадена писмена молба, с искане до съда да допусне изменение на обвинението. С всички тези процесуални документи защитникът се е запознавал, за да може да изрази адекватно становище по тях пред съда. Отделно по делото са били приложени множество писмени доказателства в немалък обем - чаткореспонденция, материали от общо шест прокурорски преписки, медицинска документация, материали от ЕЕНСП 112 и т.н., които несъмнено защитникът е проучвал, за да може да изрази адекватно становище за допустимост и относимост, както и да направи доказателствени искания по линия на защитата, не само в първото о.с.з., но и с нарочна писмена молба с вх. № 2013/23.01.2026г. /макар че съдът не се е произнесъл по нея във второто о.с.з., когато е пректаритил делото/. При този обем от работа, заплатеното на защитника адвокатско възнаграждение от 716 евро не е неоправдано и завишено. Още повече, че неговата работа по делото не е приключила на първата инстанция, а продължава е пред настоящата инстанция, в която е изготвен писмен отговор на въззивната жалба, участие във въззивното съдебно заседание и пледоария по съществото на спора. С оглед всичко изложено до тук, като е осъдил частния тъжител А. П. да заплати на подс. С. А. сторените съдебно-деловодни разноски в размер на 716.00 евро – платен адвокатски хонорар, съдът е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден. По изложените съображения и на основание чл. 334, т.6 във вр. с чл.338 от НПК, Пазарджишкият окръжен съд