Решение № 235 от 8.5.2026 г. на Районен съд - Кърджали по дело № 1145/2025 г.

Постъпила е искова молба от В. Д. М. •••••••, с която моли да бъде прогласена нищожността на договор за потребителски кредит № •••••••• г., сключен между него и ответното дружество „Ти Би Ай Банк“ ЕАД. Съгласно цитирания договор, ищецът трябвало да върне сумата в общ размер на 468.09 лева , при получаване на кредит в размер на сумата 400 лева, при ГПР 47.35% и ГЛП 39.73%, за срок от три месеца. Съгласно чл.7.1 от Договора , ищецът трябвало да заплати на ответника 38.73 лева застраховка. Сочи, че договорът бил нищожен , поради противоречие с добрите нрави. Сочи, че договорът за потребителски кредит №•••••• бил нищожен поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, като е изложил съображенията за това. Сочи, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.З-то от ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, бил да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните водило до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1,предл.З от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.З от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Когато едната престация била предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация заплащане на възнаградителна лихва следвала да се съизмерява, както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговарял връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът бил обезпечен /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума/. При кредит с кратък срок на ползване /38 месеца/, макар и този заем да бил необезпечен, уговарянето на възнаградителна лихва на близо 100 % по-висок от стойността на заема не обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Толкова висока възнаградителна лихва била типична за дългосрочни кредита /над 15 години/, когато рискът на заемодателя бил увеличен поради възможните инфлационни процеси. Размерът на формираната от ответника печалба надвишавал двукратно размера на предоставения заем. Освен това, съдебната практика приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва обективен критерий можела да бъде в размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Приемало се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва било действително, ако тя не надвишавала с повече от два пъти законната такава при обезпечени заеми/ в този смисъл решение №378 от 18.05.2006г. на ВКС по гр.д.№315/2005 на второ т.о./. По аргумент от цитираното решение, при обезпечени заеми възнаградителната лихва следвала да не надхвърля повече от четири пъти законната лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 30.39 % годишно и същата надхвърляла на четири пъти и половина пъти законната, което представлявала нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надвишава драстично размера на законната лихва. Сочи, че договор за потребителски кредит№ •••••••• накърнявал договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и бил в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явявала нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждали никакво действие, следва да се приеме, че лихва не била уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не било възникнало за ищеца. Сочи, че когато било налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Сочи, че в настоящият случай, такава нееквивалентност между престациите било налице, тъй като сумата, която се претендирала за лихва и застраховка или сума която била в размер на над от 30% от отпуснатата главница и то за 3 вноски. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността била застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата, както било в настоящия случай. Сочи, че на следващо място, сключеният между страните Договор за потребителски кредит№ ••••••••• бил недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК договор за потребителски кредит бил нищожен, ако не били посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в Договор за потребителски кредит бил посочен годишен лихвен процент 39.73 %. Липсвали обаче каквито и да било условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Нарушението било още по съществено доколкото нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв бил общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничава правата на му било основание за недействителност на Договор за потребителски кредит. Сочи, че съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен, ако в същия не бил посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразявали общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Действително в договор за потребителски кредит№ ••••••, бил посочено, че ГПР бил в размер на 47.35%. Липсвала обаче, каквото и да била уточнение, какви точно разходи се включвали в посочения процент. Посоченият лихвен процент от 39.73% не било ясно как точно се съдържа и как е изчислен по отношение на общия ГПР. По този начин бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1,т.10 от ЗПК, следвало в договора да било посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения потребителски договор представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създавал задължение за допълнителна такса по потребителския договор, невключена в ГПР противоречи на изискването за яснота, въведено в чл. 11 ,ал. 1 ,т. 10 от ЗПК. В чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК било предвидено, че в договора трябвало да се съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В случай имало погасителен план, но той изцяло не отговаряло на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, в него липсвало задължителната информация по ЗПК. Доколкото в Договор за потребителски кредит от 16.11.2022 г., била предвидена дължимостта на договорна лихва, както и застрахователна премия, същите следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната периодичност. Това не било сторено от кредитодателя, а единствено и само се задоволила с посочване на обща дължимата сума, без да ставало ясно, какво точно се съдържало в тази обща сума. Отделно от това, в договор за потребителски кредит и погасителен план към него не се съдържали предвидената в чл.11, ал.1, т.12 ЗПК информация относно правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, който погасителен план трябва да посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания и да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо - допълнителните разходи. Сочи, че на следващо място, в чистата стойност на Договор за потребителски кредит№ •••••••• следвала да бъде включена застрахователна премия в размер на 38.73 лв., тъй като липсват доказателства кредитодателя да финансирал тази услуга чрез заплащането й на застраховател. Налице били единствено данни, че кредитополучателят поел задължение за заплащане на застрахователната премия, която според посоченото в договора било начислена към главницата. Сочи, че застрахователна премия от 39.73 лева следвало да се включат в ГПР, а в случая това не било сторено. Това от своя страна съставлявала заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която максимално допустимият процент на разходите на година по потребителските кредити следвала да било в размер не по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с постановление на Министерския съвет. Моли да се постанови решение, с което да бъде обявен за нищожен договорът № ••••••, сключен с Ти Би Ай Банк ЕАД, поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и на основание чл.22, вр. с чл. 11 ал.1 т.9,т. 10,т. 11 ,т. 12 от ЗПК. Моли да му се присъдят направените по делото разноски. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба чрез процесуалния представител, в което заявява, че оспорва изцяло по основание и размер иска заведен от В. Д. М. срещу „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, ЕИК 131134023. Сочи, че предявените искове били допустими, но следвали да бъдат отхвърлени като изцяло неоснователни по причини, изложени по-долу. Считали за неоснователни доводите на ищцовата страна, че процесният договор не отговарял на изискванията на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, а клаузата на чл. 10 от него била нищожна. Твърди, че изготвената искова молба била бланкова и твърденията в нея не отговаряли на правната и фактическа обстановка. Сочи, че член 11 ал.1 т. 10 от ЗПК изисквал точно посочване в договора на ГПР и общата дължима от потребителя сума към момента на сключване на договора, като бъдат взети предвид и допусканията, което изискване била спазено и написано в Договора: ГПР 47.35 % и обща дължима сума 468.09 лева. Сочи, че не става ясно по какъв начин ищецът стигал до извода, че размера на ГПР по кредита бил неправилно посочен. Формулата за изчисление на годишният процент на разходите (Приложение №1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК) била величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Сочи, че договорът за потребителски кредит представлявал двустранна сделка с възмезден характер, тъй като към момента на сключването му в него следвало да е уговорен годишният процент на разходите по кредита (арг. Чл. 11, т. 10 ЗПК), включващ общите разходи по кредита, настоящи и бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, вкл. за посредничество) изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (арг. чл. 19 ал. 1 ЗПК). Следователно ГПР изразявал задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включвал и уговореното заплащане на възнаградителната лихва за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя. Сочи, че презюмирал се, че всички разходи с отпускането и използването на финансовия ресурс представляват граждански плод (възнаградителна лихва). В чл. 19 ал. 3 ЗПК, били посочени изключенията т.е. разходите, които не били включени в ГПР. Сочи, че не следвало разпоредбата на чл. 11, ал. 1., т. 10 ЗПК да се тълкува разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22 ЗПК било налице не само когато в договора изобщо не бил посочен ГПР, но и когато формално било налице такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между банката и потребителя. Неправилното изчисляване на ГПР по кредита, чрез невключване в неговото процентно изражение на задължение (както твърди ищеца), което било установено в глобален размер чрез посочване на неговата стойност, не води до недействителност на договора за кредит на соченото основание. В случаите, в които ГПР надвишавал установеният в закона максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намира разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, която указвал, че това води до недействителност на самата клауза в договора. Според приложеното от ищеца тълкуване на цитираната разпоредба банката следвала да посочи в договора за кредит не само ГПР изразен като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (в абсолютна стойност), но и как се изчислява ГПР - кои компоненти се включвали при неговото изчисляване. ЗПК разглеждал и т.нар. допълнителни услуги, които потребителят можел да поиска и да получи при кандидатстването за кредит, по специално законът визирал застрахователните услуги. В този смисъл е § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в чл. 25, ал. 5 от ЗПК и др. Допълнителните услуги се предоставяли с отделен договор за услуга и често от лице различно от кредитора. Споделената от ищеца практика на съда на ЕС не покривала настоящата хипотеза, защото застрахователната премия по договора за кредит не представлявала разход, а била включена в главницата по кредита. Застрахователната премия била цената на допълнителната услуга, чиято парична равностойност се дължали от потребителя (застрахованото лице). Сумата от 37.73 лева представлявала общия размер на застрахователната премия по сключената застраховка. В искането за откриване на договорни отношения потребителят - длъжник изрично бил декларирал избора на тази допълнителна услуга - застраховка, а в чл. 7.2.2. от договора за кредит потребителят изрично възлага на кредитора да преведе частта от средствата от кредита (Общия размер на кредита), касаеща застрахователната премия, на съответния застраховател. Единствено стойността на застрахователната премия, която се финансирала от банката била елемент от главницата по кредита, но това бил финансов елемент, който нямало нищо общо със застрахователния договор. Съгласно чл. 19 от процесния договор за потребителски кредит, при сключване на договора, потребителят не бил длъжен да сключва застраховка. Само по свое желание и по собствено усмотрение потребителят можел да сключи някоя от застраховките, или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора, в качеството му на застрахователен агент, без това обаче да било задължително условие за сключване на самия договор. Съгласно разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД страните можели свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречала на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Съгласно § 1 от ДР на ЗЗП, застрахователната премия или всеки друг разход свързан с предоставянето на допълнителна услуга били част от общите разходи, които се включвали при изчислението на ГПР, но само ако били задължително условие за сключването на договора за кредит. Видно от в чл. 7.2.2, премията била заплатена от кредитора на застрахователя, което било видно и в самия договор за кредит,: В чл. 7 от договора за кредит „Общ размер на кредита и условия за усвояването му“ ясно бил посочен размерът на предоставения финансов ресурс, включващ размера на застрахователните премии, и формиращ общия размер на кредита - главница. Застрахователните премии били цената на допълнителната услуга, чиято парична равностойност дължала от длъжника (застрахованото лице). В искането за откриване на договорни отношения кредитополучателят изрично декларирал избора на тази допълнителна услуга - застраховка. Общият размер на кредита бил 438.73 лева и включвала отпуснатата сума по сметка на кредитополучателя в размер на 400 лева и застрахователната премия в размер на 38.73 лева - в тази връзка ищецът неправилно изчислявала процента на ГПР, като включва застрахователната премия като разход към кредита. Процесният застрахователен договор, обективиран в застрахователен Сертификат № ••••• и прилежащите към него общи условия и предварителна информация бил сключен по реда на чл. 382 от Кодекса на застраховане (КЗ). Този тип застраховки били уредени в Глава 37 от КЗ със заглавие „ЗАСТРАХОВКА ЗА ОБЕЗПЕЧЕНИЕ НА ЗАЕМ ИЛИ БАНКОВ КРЕДИТ. ЗАСТРАХОВАНЕ НА ЛИЗИНГОВО ИМУЩЕСТВО.“ На кредитополучателя били му предоставени и Общи условия, които бил неразделна част от Групов застрахователен договор за застраховка за застраховка „Защита на кредита“, Защита за 66+“ и Защита на сметките“ •••••••• сключен между „Кардиф Животозастраховане, Клон България“,Кардиф Общо Застраховане, Клон България“, от една страна, като Застрахователи и „Ти Би Ай Банк“ ЕАД /Банката/ от друга страна, като Застраховащ. Застраховка „BANK пакет 3 сметка“ се сключвала при условията на чл. 362 от Кодекса за застраховането като застраховка сключена в полза на кредитор за обезпечаване на вземането на Застраховащия от Застрахования по сключен между тях Договор за потребителски кредит и предоставя на застрахованите лица застрахователна закрила при настъпване на рисковете, посочени в ОУ, в резултат на които застрахованото лице реализира загуба на обичайния си доход, влияеща неблагоприятно върху възможността да погаси надлежно кредита във връзка с който е сключена застраховката. Срокът на застраховките бил равен на срока на Договора за потребителски кредит. Моли да се приеме, че Договор за потребителски кредит с № •••••••• г. бил в унисон с разпоредбите на ЗПК и не били налице обстоятелствата по чл. 22 ЗПК за обявяването му за недействителен. В тази връзка, моли да се постанови решение, с което да се отхвърли изцяло предявените обективно кумулативно съединени искове, както и евентуалните такива, като неоснователни и недоказани. Моли, в полза на „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, ЕИК 131134023 да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение по делото на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ в размер на 360.00 лева. В случай, че исковете ако бъдат уважени частично, моли за присъждане на разноските в полза на ответника по съразмерност и след компенсация, като при положение „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, ЕИК 131134023 бъде осъдена да заплати разноски по делото. Съдът, за да се произнесе, съобрази следното: От представения по делото Договор за потребителски кредит № •••••••• г., се установява, че същият е сключен между ищеца и ответното дружество „Ти Би Ай Банк“ ЕАД за сумата от 400 лева. Съгласно цитирания договор, ищецът трябвало да върне сумата в общ размер на 468.09 лева , при ГПР 47.35% и ГЛП 39.73%, за срок от три месеца. Съгласно чл.7.1 от Договора , ищецът трябвало да заплати на ответника 38.73 лева застраховка. В чл. 10 от Договора е посочения ГПР в размер на 47.35% и че общо дължимата сума възлиза на 468.09 лева. Видно от погасителен план в т.11.2 от Договора, общо дължимата сума възлиза на 468.09 лева , като в погасителната вноска са включени главница и лихва. Съдът намира, че така, както е формирана главницата по кредита в договора за кредит, и както е навел твърдения в исковата си молба ищецът би следвало общата главница по кредита да включва в себе си не само сумата, която се превежда по сметка на потребителя, но и сумата за застрахователните премии по сключените доброволни застраховки, които банката превежда предварително по сметка на застрахователя. Така за кредитополучателя не става напълно ясно каква е всъщност сумата, която има да връща и при какви условия. Съгласно разпоредбата на чл.11, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа: годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. В настоящия случай в общата дължима сума по кредита е следвало да бъдат включени и дължимите суми за застраховка „Bank живот агент“, защото това задължение е възникнало във връзка с договора и се дължи именно поради неговото сключване. Същото представлява плащане на разходи и като такива и следвало да бъдат включени при изчисляване на размера на ГПР, което в случая не е сторено. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Безспорно, ако в ГПР се включи размерът на плащането за застраховка, размерът би надхвърлил значително посочения размер на ГПР. В уговорения годишен процент на разходи по процесния договор за кредит не са включени всички действителни разходи, поради което е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които длъжникът ще направи, и които са пряко свързани с кредитното правоотношение, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В този смисъл, като не е включил възнаграждението за застраховка, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника. В случая годишният процент на разходите, записан в процесния договор за кредит, не е действителният, тъй като при добавянето на възнаграждението за застраховка от 38.73 лева, би се променил годишния процент на разходите, а това означава съгласно практиката на Съда на Европейския съюз – т. 55 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България, че в договора въобще не е посочен правилен такъв, което означава, че следва да се приложат последиците по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с чл. 22 ЗПК - целият договор е нищожен. На основание чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита. По разноските: при този изход на делото, следва ответника да заплати на ищеца сторените по делото разноски от по 25.57 евро/50.00 лева/ – внесена държавна такса. Следва ответника да заплати на пълномощника на ищеца адв. Д. М. на основание чл. 38, ал.1 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер от 61.35 евро с ДДС. При определяне на адвокатското възнаграждение съдът съобрази цената на предявения иск, ниската сложност на делото, приключване на делото в първото съдебно заседание, в което не се явяват нито страните , нито пълномощните им , както и създадената в тази насока трайна съдебна практика.