Решение № 74 от 10.3.2026 г. на Районен съд - Карлово по дело № 768/2025 г.

Производството е по с иск с правно основание чл.55, ал.1, т.1 от ЗЗД, предявен от И. Д. Ч. ЕГН: ••••••••••, от •••, съдебен адрес: •••, ет.1, офис 4, чрез адв. К. К. против „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК: 131134023, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Лозенец, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, представлявано от В. Г., А. Д. Н.С. Л.Т.

В исковата молба се твърди, че на 16.10.2023 г., между страните е сключен договор за потребителски кредит № 7053512928, по силата на който в полза на ищцата е отпуснат кредит в размер на 4000,00 лева. Лихвеният процент бил в размер на 34,12%, като се изчислявал ежемесечно на база 30 дни в месеца и 360 дни годишно, при годишен процент на разходите 39,05%.

Освен главницата по договора, заемателят следвало да заплати и премия по застраховка в общ размер на 1410,84 лева, което включвало „BANK ПАКЕТ 3 КРЕДИТ+СМЕТКА“ по потребителски кредити на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, гр. София, от които застраховка от 1051,19 лева и застраховка от 359,65 лева. Така общият размер на кредита бил 5410,84 лева. Съгласно постигнатите договорености ищцата следвало да върне сумата от 8715,09 лева за периода 25.11.2023 г. – 25.10.2026 г., като в тази сума била включена главница и застрахователна премия в размер на 1410,84 лева, разпределена на 60 месечни погасителни вноски, всяка една в размер на 242,09 лева. Така, на практика, застрахователната премия била включена към главницата по договора за кредит и била неразделна част от договора, съгласно погасителния план. Застрахователната премия не била включена в ГПР, иначе ищцата щяла да знае, че кредитът се оскъпява в пъти повече от обявената в договора цена. Договорът бил изплатен изцяло на банката. Същият бил недействителен на специалните основания, предвидени в чл.22 ЗПК.

Договорът бил недействителен, тъй като размерът на шрифта на застрахователната премия, неразделна част от договора за кредит, на който бил изготвен, бил по-малък от 12, в разрез с императивната разпоредба на чл.10, ал.1 от ЗПК. По-малък бил и застрахователният пакет по застрахователна програма „BANK ПАКЕТ 3 КРЕДИТ+СМЕТКА“. Съгласно чл.11, ал.1, т.19 от ЗПК застрахователните полици били част от договора за кредит, а в случая те били с размер на шрифта по-малък от 12, поради което на основание чл.22 от ЗПК договорът бил недействителен.

Договорът бил недействителен, тъй като съдържал неравноправни клаузи. В т.7.1 от договора се сочело, че размерът на кредита бил 4000 лева, а общият размер на кредита – 8715,09 лева. Съгласно §1, т.3 от ДР ЗПК под общ размер на кредита се имала предвид заемната сума. Между двете суми било посочено, че се дължали 1410,84 лева застрахователна премия. В т.10 от договора било посочено, че размерът на главницата бил 8715,09 лева, която очевидно включвала заемната сума и застрахователната премия, която от своя страна, в нарушение на закона, се олихвявала с договорна лихва.

Клаузата за ГПР също била недействителна, поради противоречието й с материалния закон и накърнявала добрите нрави. При изчисление на ГПР не били взети предвид застрахователните премии по застраховката. ГПР бил неправилно изчислен, респ. стойността му, посочена в договора, не била реалната такава. С невярното посочване на ГПР било допуснато нарушение на чл.143, ал.1, т.18 ЗЗП, която разпоредба казвала, че е нищожна поради неравномерност клаузата в потребителския договор, която е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Неправилното изчисление на ГПР довело и до нарушение на чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.19, ал.2 ЗПК, която разпореждала ГПР да се изчислява по формула съгласно Приложение №1 към закона и който размер следвало точно да се посочи в договора за потребителски кредит.

Допуснато било и нарушение на чл.6, §1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялни търговски практики, според която заблуждаваща била тази търговска практика, която съдържала невярна информация и следователно била невярна, или по някакъв начин, включително когато посредством цялостното представяне заблуждавала или била възможно да заблуди средния потребител, дори и ако съдържащата се в нея информация била фактически точна, по отношение на един или повече от посочените по-долу елементи, и във всички случаи подтиквала или била възможно да подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. В конкретния случай липсата на точен размер на ГПР, респ. оскъпяването на кредита въвеждало в заблуждение ищцата и оттук било допуснато нарушение на добрите нрави при сключването на договора.

Ето защо договорът бил недействителен и на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Недействителността на договора за потребителски кредит означавало, че потребителят следва да върне единствено заемната сума по договора. В случая ищцата заплатила изцяло главницата, както и допълнително начислени вноски по кредита на ответника. Това обуславяло правния й интерес от предявяване на настоящия иск

Ищцата моли съда да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да й заплати сумата от 50 лева, представляваща сума, получена при начална липса на основание по недействителния Договор за кредит № 7053512928 от 16.10.2023 г., с която ответникът се обогатил неоснователно за нейна сметка, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 03.04.2025 г., до окончателното изплащане на сумата. Претендират се и разноските по делото.

С протоколно определение от 16.02.2026 г. съдът е уважил молбата на ищцата с правно основание чл.214 ГПК, като е допуснал изменение на иска по размер и същият се счита предявен за сумата от 2432.61 лева/1243.77 евро.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество, чрез юрк. К. З. е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск като допустим, но неоснователен.

В отговора и допълнението към него не се оспорва сключването между страните на договор за потребителски кредит, при условията посочени в исковата молба. Не били верни обаче твърденията за недействителност на клаузи от процесния договор. Не ставало ясно по какъв начин ищецът стига до извод, че размерът на ГПР по кредита е неправилно посочен. Формулата за изчисление на годишния процент на разходите била величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Не следвало разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се тълкува разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22 ЗПК е налице не само когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между банката и потребителя. Неправилното изчисляване на ГПР по кредита, чрез невключване в неговото процентно изражение на задължение (както твърдял ищецът), което е установено в глобален размер чрез посочване на неговата стойност, не водело до недействителност на договора за кредит на соченото основание. В случаите, в които ГПР надвишава установеният в закона максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намирала разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, която указвала, че това води до недействителност на самата клауза в договора. Според приложеното от ищеца тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, банката следвало да посочи в договора за кредит не само ГПР изразен като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (в абсолютна стойност), но и как се изчислява ГПР - кои компоненти се включват при неговото изчисляване. Това тълкуване било неправилно и в противоречие с приложимото законодателство. Как е изчислен ГПР, кои разходи се включват при изчисляването му, било предмет на регулация на чл. 19, ал. 2 и ал. 3 от ЗПК. Тази информация била налична в самия закон и кредиторът нямал задължение да я предоставя на потребителя – първо, защото нямал такова изискване и второ, защото тази информация не можела да бъде представена по ясен и разбираем за потребителя начин, което било задължително изискване за валидността на договора за потребителски кредит. Информацията как се изчислява ГПР и какви компоненти включва била абсолютно безполезна за всеки един потребител, както за да сравни различните оферти на пазара на потребителски кредити, така и за да провери дали кредиторът правилно е изчислил абсолютната стойност на ГПР. Ответникът счита, че в процесния договор ясно са посочени и компонентите – главница и лихва. Тези разходи в договора били представени по ясен и недвусмислен начин, поради което процесният договор бил в унисон с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Неоснователни били и твърденията на ищцата, че клаузата за заплащане на застраховката е неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, предвид размера на вноската по кредита и тази по сключения пакет за застраховка.

Твърдението на ищцата било неясно, бланкетно, неподкрепено с никакви аргументи. Оспорената клауза отговаряла на изискването за добросъвестност. Ищцата била подписала Декларация за определяне на изискванията и потребностите и за присъединяване на застраховано лице към застрахователна програма „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, и Допълнителна медицинска услуга „Второ медицинско мнение“, в която заявила, че се интересува от застрахователна защита срещу непредвидени неблагоприятни събития, свързани с нейния живот, здраве и работоспособност, в резултат на които можела да претърпи загуба на обичайния си доход, влияеща неблагоприятно върху възможността й да обслужва надлежно погасителните вноски по кредита, както и от допълнителна защита при загуба на обичайния й доход, влияеща неблагоприятно върху възможността да посреща текущите разходи/сметки на семейството си, поради което приела, че застрахователни програми „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от “Ти Би Ай Банк” ЕАД, съответствали на изискванията и потребностите й.

Поради изложеното следвало, че клаузата на чл.7 от ДПК не била неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП, тъй като:

• не била сключена във вреда на кредитополучателя, а при наличие на пълно и информирано съгласие от негова страна за сключването на застрахователния договор след предоставянето на пълната информация относно параметрите на застрахователното правоотношение. В този смисъл клаузата не нарушавала правата и законните интереси на потребителя.

• не водела до неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя. Такова би съществувало при съществено несъответствие между насрещните престации на страните и би ги направило нееквивалентни. В случая сумата, представляваща застрахователна премия, била отпусната от банката на кредитополучателя, за да може той да сключи желания и избран от него застрахователен договор. Взимайки предвид, че както договорът за потребителски кредит, така и договорът за застраховка били възмездни договори, то било напълно оправдано стойността на застрахователната премия да бъде включена в главницата и съответно да се олихвява.

В случай че застраховката била задължителна за сключването на договора за кредит, следвало и нейното поддържане за срока на кредита да бъде задължително и потребителят да няма възможност да я прекрати без да претърпи санкция за това (увеличена лихва, предсрочна изискуемост или друго). Незадължителният характер на застраховката се обуславял от пълната свобода на потребителя да прекрати същата и да получи възстановяване на платената застрахователна премия, за което действие страните не предвидили каквито и да било последици в договора за кредит. В този смисъл била и трайната съдебна практика.

Ето защо не можело да се приеме, че застрахователните премии, за финансирането на които била отпусната част от главницата, представлявали разход по договора за кредит, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит. Този извод следвал от разпоредбата на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „общ разход по кредита за потребителя“ били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая се касаело за предоставена услуга по желание на потребителя, а включването й в размера на отпуснатия кредит било проявление на свободата на договаряне, установена в чл. 9, ал. 1 ЗЗД.

Видно от гореизложеното, ищецът бил наясно с всички параметри на застрахователното правоотношение и сам пожелал да сключи

застрахователния договор.

ЗПК разглеждал и т. нар. допълнителни услуги, които потребителят можел да поиска и да получи при кандидатстването за кредит, по-специално законът визирал застрахователните услуги. В този смисъл били § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, чл. 25, ал. 5 от ЗПК и други. Допълнителните услуги се предоставяли с отделен договор за услуга и често от лице, различно от кредитора.

В случая сключването на застраховката не било условие за сключването на договора за потребителски кредит, от което следвало, че щом същата била сключена по желание на кредитополучателя-ищец, било без значение, че била сключена чрез Банката в качеството й на застрахователен агент.

Предвид гореизложеното, а именно – че застраховката не била условие за сключването на основния договор, същата била доброволно и изрично заявена от кредитополучателя, както и факта, че последната можела да бъде прекратена от ищеца без никакви последствия по процесния договор за кредит, съобразявайки разписаното в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, то в настоящия случай застраховката не следвало да се приема като част от общите разходи по кредита, съответно не трябвало да бъде включена при изчислението на ГПР.

Ответникът оспорва твърденията, че в процесния договор била нарушена разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК – изискването за размер на шрифта не по-малък от 12 pt.

Посочва, че при назначаването на съдебно-техническа експертиза за установяване на размера на шрифта следвало да се съобрази обстоятелството, че процесният договор за потребителски кредит бил съставен като електронен документ по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ. Следователно писмената форма на договора за кредит била спазена по смисъла на чл. 3, ал. 2 от същия закон, като договорът бил предоставен на кредитополучателя под формата на електронен документ.

Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК указвала, че всички елементи на договора следвало да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12 pt. Договорът за кредит бил представен на ищеца в електронен вид, като размерът на използвания шрифт бил Arial Narrow 12.

С оглед гореизложеното, в случай че съдът допуснел съдебнотехническа експертиза, обект на изследване следвало да бъде именно договорът, представен на ищеца – неговият първообраз, а не хартиено копие на този документ. Това било необходимо, тъй като представеният по делото договор на хартиен носител бил преминал през няколко трансформации (принтиране, сканиране и др.), които неминуемо се отразявали на точния размер на шрифта. Поради това се процесният договор следвало да бъде изследван от вещо лице в първоначалния му електронен вариант, който бил приложен към настоящия отговор.

Ответникът твърди , че процесният договор бил сключен с размер на шрифта 12 pt, доколкото договорът за застраховка представлявал отделно правоотношение. В тази връзка в ЗПК и КЗ не било предвидено изискване за шрифт за застрахователния договор, а и съответната клауза била инкорпорирана в основния договор, който бил двустранно подписан от страните. Изискванията към застрахователния договор относно форма, съдържание и необходима информация били изрично уредени в чл. 344 и следващите от КЗ. Застрахователният договор не можел да бъде елемент от друг договор, особено ако страните по него не притежавали качеството „застраховател“. В чл. 344, ал. 3 КЗ била предвидена възможността застрахователят да издаде застрахователен сертификат, удостоверяващ сключения застрахователен договор, по искане на застраховащия (както било в конкретния случай) или по искане на застрахования – но само по отношение на неговия застрахователен интерес, тоест във връзка със застрахованите вноски по договора за кредит или със застрахованото имущество. В разглеждания случай били налице два отделни договора, пораждащи самостоятелни правоотношения между страните по тях. За застрахователния договор важали изискванията за форма и съдържание, предвидени в Кодекса за застраховането, а не тези по чл. 10 и следващите от Закона за потребителския кредит.

Освен това изискването за минимален размер на шрифта, предвидено в чл. 10, ал. 1 от ЗПК, било въведено с цел да защитава интересите на икономически по-слабата страна – кредитополучателя, от недобросъвестни практики, при които договорите съдържат твърде дребен шрифт, затрудняващ прочитането и осмислянето на клаузите. В конкретния случай обаче правата и интересите на кредитополучателя не били нарушени, тъй като представените по делото документи, включително процесният договор, били напълно читаеми, съдържали яснота относно всички съществени елементи и били формулирани по разбираем и недвусмислен начин.

Процесният договор бил сключен в писмена форма, по ясен и разбираем начин, в два екземпляра – по един за всяка от страните.

С оглед изложеното ответникът моли съда да отхвърли иска и да му присъди разноските по делото. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от ищцовата страна.

От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

В хипотеза на чл. 55, ал. 1, пр. 1-о от ЗЗД е налице правоотношение с извъндоговорен характер, което не възниква в резултат на съгласуване на волите на правните субекти. Задължението за връщане на дадено при начална липса на основание е безсрочно и може да се иска от кредитора веднага, доколкото възниква от момента на получаване на недължимото и от този момент става изискуемо (т. 7 ППВС № 1/1979 г.).

Ищцата има качество на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 2 от ЗПК, а именно – физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Като потребител разполага и със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава VI на ЗЗП, за които съдът следи служебно и които следва да се преценяват при основателността на иска. По отношение на действителността на договорите за потребителски кредити, приложими са специалните и разпоредби на чл. 22 от ЗПК. Ответникът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е банка и има качеството на кредитор по смисъла на чл. 9 ал. 4 от ЗПК. По изложеното съдът приема, че между страните е налице сключен договор за потребителски кредит и ищцата, в качеството на кредитополучател и потребител, се ползва със защитата, установена с разпоредбите на ЗПК и ЗЗП, а съгласно разпоредбата на чл. 7 ал. 3 от ГПК съдът следи и служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто е процесния.

Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗПК неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случай на договор при общи условия. Ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия, доставчикът следва да докаже твърдения факт, че някоя клауза е договорена индивидуално.

Не се спори, че между „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД и И. Д. Ч. е сключен договор за потребителски кредит № 7053512928 от 16.10.2023 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищцата заемни средства в размер на 4000 лева. Безспорно е, че ответникът е изпълнил задължението си и земателят е получил предоставените средства. В чл. 7.1. от договора е посочен общ размер на кредита 5410.84 лева, вклюващ предоставената заемна сума от 4000 лева плюс застрахователна премия в размер на 1410.84 лева. Застрахователната премия е сбор от застраховка BANK ПАКЕТ 3 КРЕДИТ+СМЕТКА на стойност 1051.19 лева и застраховка BANK ПАКЕТ 3 КРЕДИТ на стойност 359.65 лева. В чл. 9.1 е уговорен годишен лихвен процент (ГЛП) е в размер на 34.12 %, който се изчислява ежемесечно на база 30 дни в месеца и 360 дни годишно. Посочен е годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 39.05 %, обща дължима сума по договора – 8715.09 лева и падеж на последната вноска – 25.10.2026 г. В договора е инкорпориран погасителен план, в който са посочени всички падежни дати, общият размер на погасителната вноска – 242.09 лева /последната е 241.94 лева/, размерите на главницата и лихвата, както и остатъкът по кредита.

Представен е застрахователен сертификат за застрахователни програми „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ на кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, със застраховател Cardif Assurance Vie SA, регистриран във Франция, в който са посочени основните покрития и изключения по продукта, като не се отчитат специфичните изисквания и потребности на клиента. Документът съдържа и общи условия. Представено е заявление-декларация за установяване на договорни отношения с ищцата.

От заключенията на вещото лице по допуснатите съдебносчетоводна експертиза и допълнителна такава се установява, че общо заплатената сума по процесния договор за потребителски кредит е в размер на 6432.61 лева, с която са погасени главница в размер на 5410.84 лева и договорна лихва в размер на 1021.77 лева. Вещото лице е приело, че застрахователната премия в размер на 1410.84 лева е част от главницата и ГПР не се различава от посочения в договора за потребителски кредит 39,05 %. Според вещото лице ГПР не се променя, дори от главницата да се изключи застрахователната премия от 1410.84 лева.

За да се произнесе по въпроса дали са налице предпоставките на чл. 22 от ЗПК за обявяване на недействителност на процесния договор за потребителски кредит поради нарушаване на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК във връзка с ГПР по кредита, съдът съобрази разпоредбите на ЗПК и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност.

В случая в договора за потребителски кредит формално е посочен размер на ГПР, но това съвсем не е достатъчно, за да бъдат изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, транспониращи нормите на Директива 2008/48/ЕО от 23.04.2008 г., тъй като не са необходими специални знания, за да се установи, че в противоречие с разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК дължимата от потребителя застрахователна премия е включена в размера на главницата, а не в общия разход по кредита, съответно нейната стойност не е взета предвид при изчисляване на ГПР. В този смисъл съдът не споделя изводите на вещото лице по изготвената съдебно-счетоводна експертиза, че застрахователната премия представлява част от отпусната сума по кредита и изваждането на сумата от 1410.84 от размера на главницата няма да се отрази на ГПР.

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК общият разход по кредита за потребителя включва всички разходи по кредита, в т.ч. застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

От съпоставката между договора за потребителски кредит и СЕФ може да се направи извод, че сключването на посочените в договора застраховки е било задължително условие за отпускане на кредита. Независимо от посоченото в чл. 19 от договора, че потребителят не е длъжен да сключва застраховка, която е по негово желание и усмотрение, в случая заплащането на застрахователната премия е било условие за получаване на кредита. Доколкото в договора за кредит, изготвен предварително от кредитора, е предвидена покупката на застраховка и начинът й на плащане в полза на застрахователя, като и условията на застраховките също предварително са били представени на потребителя – ищцата, с подписването на договора кредитополучателят само е изразил съгласието си за сключване на застраховките. В представените договорна информация за застрахователна програма „Защита на кредита и „Защита на сметките“ за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и допълнителна медицинска услуга „Второ медицинско мнение“, както и подписаната от ищеца декларация за присъединяване към тях, се съдържат клаузи относно процесния договор за кредит, поради което те са елементи от същия. Несъмнено застрахователната премия е част от общите разходи по кредита и е следвало да намери отражение в размера на ГПР по кредита, но това не е сторено. Следователно посоченият в договора за потребителски кредит размер на ГПР не отразява точно всички разходи по кредита и не отговаря на действително приложимия от кредитната институция ГПР.

Невярното посочване на размера на ГПР е равносилно на непосочване на ГПР в договора за потребителски кредит. По този начин е нарушено изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК договорът да бъде сключен по ясен и разбираем начин, както и императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на точния размер на ГПР.

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР заблуждава потребителя относно реалното оскъпяване на кредита и го поставя в невъзможност да прецени финансовата тежест, която ще понесе, сключвайки договора.

Изложеното води до извод за недействителност на договора за потребителски кредит, съгласно чл. 22 от ЗПК. Когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен, потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита съгласно чл. 23 от ЗПК. Чистата стойност на кредита е предоставената на потребителя за ползване парична сума по договора за потребителски кредит. В случая това е сумата от 4000 лева, а платените над тази сума 2432.61 лева се явяват недължимо платени, поради начална липса на основание – по недействителен договор за потребителски кредит. С оглед изложеното искът за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 2432.61 лева се явява основателен и доказан в пълния му предявен размер, поради което следва да се уважи изцяло.

По разноските:

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищцата се дължат направените по делото разноски. Ответникът следва да заплати на ищеца направените по делото разноски – общо 567.30 лева/290.06 евро, от които 97.30 лева за платена държавна такса, 350.00 лева за съдебносчетоводна експертиза и 120 лева за допълнителна съдебно-счетоводна експертиза.

От пълномощника на ищеца се претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал.2 ЗАдв.

За да определи размера на дължимото възнаграждение, съдът съобрази, че с решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. е постановено, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако съдът установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

Ето защо в конкретния случай, при сключен договор за правна защита при условията на чл. 38 ал.1 т.2 от закона за адвокатурата, съдът на основание чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС отказва да прилага чл.2 ал.2 от Наредбата №1/09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения.

Производството е приключило в четири съдебни заседания, делото не се отличава с фактическа и правна сложност, като съдът намира за справедливо с оглед на броя и размера на исковете, тяхната правна и фактическа сложност и положения от процесуалния представител труд, че на адвокат К. К. следва да бъде определено възнаграждение в общ размер на 500.00 лева/255.65 евро за предоставена безплатна защита и съдействие на ищеца И. Ч. по реда на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.

Мотивиран от изложеното съдът