Решение № 4937 от 16.3.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 35896/2025 г.

Предявени са осъдителни искове по чл. 403, ал. 1 от ГПК от Е. М. М. срещу П. М. К. за заплащане на сумата 2184,01 лева - имуществени вреди в размер на законната мораторна лихва върху сумата 39116,60 лв. за периода 04.09.2020-23.03.2021 г., вследствие на наложени от П. М. К. обезпечителни мерки в хода на производството по ч. гр. дело №8810/2020 г. по описа на СГС, и сумата 20899,66 лева - имуществени вреди в размер на законната мораторна лихва върху сумата 39470,00 лв. за периода 05.01.2021- 18.06.2025 г., вследствие на наложени от П. М. К. обезпечителни мерки в хода на производството по гр. дело №10056/2020 г. по описа на СГС. В искова молба са изложени фактически твърдения, че ищцата е претърпяла имуществени вреди от наложени по искане на ответника обезпечителни мерки в хода на производството по ч. гр. дело №8810/2020 г. по опис на СГС и гр. дело №10056/2020 г. по описа на СГС, по което са отхвърлени предявените от отв. К. срещу нея искове. Вредите се изразяват в невъзможност ищцата да се ползва паричната сума от 39116,60лв., предмет на запор на предявения от ответника бъдещ иск и сумата 39470 лв., внесена като залог по реда на чл. 398 от ГПК. При това ищцата претендира сумата от 2184.01 лева, представляваща размера на мораторната лихва за периода от 04.09.2020 г. до 23.03.2021 г. върху сумата от 39116.60 лева, и сумата от 20899.66 лева, представляваща размер на мораторна лихва за периода от 05.01.2021 г. до 18.06.2025 г. върху сумата от 39470 лева, заедно със законната лихва върху посочените суми до окончателното им изплащане. Ответникът оспорва иска по основание и размер с доводи, че не е бил недобросъвестен, когато е подал молбата за обезпечение на иска, защото е упражнил процесуалното право по чл. 390 от ГПК с убеждение, че съществува; обезпечението е било обжалвано от Е. М. и е потвърдено на апелативна инстанция, след което тя е предложила доброволно замяна на допуснатото обезпечение по реда на чл.398, ал.2 ГПК, поради което не са налице предпоставките, предвидени в чл.403 ГПК, нито е спазен срока за водене на този иск. Не спори, че предявеният от ответника иск по гр.д. № 10056/2020 г. по описа на СГС е бил отхвърлен с влязло в сила съдебно решение. Посочва, че доброволното учредяване на залог на парични средства по реда на чл. 180 и чл. 181 ЗЗД не е равнозначно на допуснато от съда обезпечение и не е предвидено в чл. 403 ГПК като основание за претендиране на обезщетение за вреди при отхвърляне на иска, за обезпечение, на който е учреден залога. Разпоредбата на чл. 403, ал.1 ГПК не била приложима в хипотезата на замяна на първоначално допуснатото обезпечение по чл.398, ал.2 ГПК със залог в пари. С водене на настоящото дело ищцата недобросъвестно упражнява процесуални права, като претендира обезщетение за вреди от даден залог на парични средства, въпреки че впоследствие се оказа, че тя действително има задължение към П. К. и дадения от нея залог е трябвало да да послужи за удовлетворяване на вземанията на П. К., произтичащи от същия предварителен договор, който е бил предмет на разглеждане и по гр.д. № 10056/2020 г. на СГС. Макар искът на П. К. по гр.д. № 10056/2020 г. на СГС да е отхвърлен, то още по време на делото Е. М. е нарушила така сключения между страните предварителен договор, като се е разпоредила с продавания имот, изпълнението на предварителния договор е станало невъзможно по нейна вина и тя е знаела за това през цялото време, докато обезпечението е било наложено. Пояснява, че непосредствено след отхвърлянето на иска по гр.д. № 10056/2020 г. на СГС, П. К. е завел ново дело, по което претендира същата сума по същия договор, като сочи новооткритото основание за разваляне на договора (гр. д. №476/2024 г., СГС). В тази връзка намира, че настоящото дело е заведено недобросъвестно, за да не се плати пълния размер на присъдената в полза на П. К. сума, като ищцата прихване част от нея с несъществуващи „вреди“ от допуснатото обезпечение по първото дело. След издаването на изпълнителния лист по гр. д.№476/2024 г., СГС, П. К. е образувал изп.дело срещу ищцата при ЧСИ В.М., рег. № 860. Пред СГС е депозирано от ЧСИ В.М., рег. № 860 искане за превеждане на заложените парични средства по сметка на съдебния изпълнител за удовлетворяване на заложния кредитор П. К., но ищцата се противопоставила; като целта е парите да не бъдат преведени по сметка на ЧСИ В.М., а по сметка на П. К., за да бъдат запорирани, като обезпечение по настоящото дело. По този начин ищцата е осуетила възможността П. К. да се удовлетвори, като получи обратно даденото от него капаро по предварителния договор. С тези доводи ответникът настоява, че е налице шиканиране на процеса и недобросъвестно упражняване на процесуални права от страна на ищеца, което е основание за отхвърляне на настоящия иск. Поддържа, че, наложеният запор не водел до автоматично до право на законна лихва като обезщетение за забава, тъй като не се касае за парично задължение на ответника, по което той да е изпаднал в забава, а за обезпечителна мярка, постановена от съда. Искът е недоказан при твърдението за пропуснати ползи. Липсва причинна връзка между твърдения вредоносен резултат и допуснатото обезпечение. Сочи, че е оттеглил своевременно касационната си жалба по гр.д. № 10056/2020 г. на СГС пред ВКС, но произнасянето му е почти след една година, за което отвентикът няма вина, и този период, след оттеглянето на иска, следва да бъде изключен от периода на евентуално обезщетение. По твърдението на ищеца, че наложените запори са неоснователни и от това са настъпили вреди, ответникът навежда, че липсва противоправност, освен ако не се касае за злоупотреба с права. Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното: От писмените доказателства се изяснява, че с определение №13467 от 21.08.2020 г. по ч. гр. дело № 8810/2020 г. по описа на СГС, е допуснато обезпечение на бъдещи осъдителни искове чрез налагане на запор върху вземанията на ищцата към банки по открити на нейно име банкови сметки до сума в размер на 39116,60 лв., претендирана от отв. К.. Запорът е наложен по изпълнително дело № 1860/2020 по описа на ЧСИ Стоян Якимов с рег. № 844 на КЧСИ по банковите сметки в „П.и.б. АД“ и „Р.Б.“ ЕАД, на 04.09.2020 г., на осн. чл. 450, ал.3 от ГПК. По гр. дело № гр. д. №10056/2020 г. по описа на СГС са предявени обезпечените искове, като с определение №265353/01.12.2020 г. е допуснато тяхното обезпечение чрез налагане на допълнителна обезпечителна мярка възбрана върху недвижим имот на ищцата. С влязло в сила на 12.02.2021 г. определение №260831/15.01.2021 г. по гр. дело гр. д. №10056/2020 г. по описа на СГС е допусната замяна на обезпечението от възбрана в залог в пари от 39470 лв., внесени от ищцата по сметка на СГС на 06.01.2021 г. и се отменя обезпечителната мярка възбрана. С влязло в сила на 16.02.2021 г. определение №263863/26.02.2021 г. по гр. д. №10056/2020 г. по описа на СГС е отменено обезпечението запор на банкови сметки, допуснато с определение по ч. гр. д. № 8810/2020 г. по описа на СГС. Запорът е вдигнат на 29.03.2021 г. С влязло в сила на 21.08.2024 г. решение №262756/19.08.2022г. по гр. д. № 1056/2020 г. по описа на СГС обезпечените искове са отхвърлени изцяло. Отговорността по чл. 403 от ГПК е специфична безвиновна деликтна отговорност на лицето, по чието искане е допуснато обезпечението. Предвид липсата на изрична регламентация относно вредите, приложими са общите правила на ЗЗД. Съгласно чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, обезщетение се дължи за всички вреди - загуби и пропуснати ползи, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г., ОСГТК на ВКС, причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност. На обезщетяване подлежат само реалните вреди и правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване. Възможността за увеличение на имуществото на увреденото от деликта лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. При спор относно претърпяна пропусната полза съдът следва да преценява всички - както преки, така и косвени доказателства за действително съществуващите факти и състояния, от които може да се направи обоснован извод за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, което е осуетено от деликта. При тази нова задължителна правна постановка за правилното приложение на закона относно предпоставките за възникване на деликтната отговорност, в часттност по чл. 403, ал.1 от ГПК, то неприложима е тезата, че се презумира наличието на причинна връзка, както и размера на вредата в хипотезата на чл. 403, ал. 1 от ГПК като минимален размер със законната лихва върху паричното вземане, предмет на допусната обезпечителна мярка запор (вж. и Решение № 22/28.01.2026 г. по т. д. № 2343/2024 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, Решение № 216/03.04.2024 г. по гр. д. № 1536/2023 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС). Поради това е неприложимо и правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД по аналогия в хипотезата на претендирано обезщетение по чл. 403, ал. 1 от ГПК. При така ангажираните доказателства от ищцата съдът счита, че не се установиха обективно съществуващи факти, от които да произтича реална възможност за реализиране на полза от запорираното вземане. Съдът отчита, че всички запорирани сметки са били разплащателни, а не за банков влог, но не се изясни получавала ли е преди налагането на запора и след това и каква лихва от банката; имала ли е каквато и да е друга реална възможност за реализиране на полза от сумата: сключване на изгодна сделка; закупуване на лихвоносни облигации; даване на сумата по договор за заем срещу конкретна възнаградителна лихва; внасяне на сумата по договор за банков паричен влог срещу лихва в конкретен размер и т. н., в който смисъл са разясненията на ВКС за установяване на реалното настъпване на вредата от вида пропуснати ползи. С тези съображения съдът приема предявените искове за неоснователни. При условията на чл. 11 и сл. от ЗВЕРБ, съдът обявява сумите и в тяхната еврова равностойност. Мотивиран от изложеното, съдът