Решение от 11.9.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 3272/2021 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба от И. О. и А.А.М. чрез особения им представител адв. Н. Р. срещу Решение 134527 от 29.06.2020г., постановено по гр. д. № 76270/2016г. по описа на Софийски районен съд, с което са уважени, предявените от „БМБ Банк“ООД (BMB Bank GmbH)- германско дружество искове по чл. 124 ГПК за установяване право на собственост върху лек автомобил марка „БМВ“, номер на шаси (VIN) WBAFH61030L598195 с немски регистрационен номер OG-PM44, иззет и съхраняван като веществено доказателство по досъдебно производство 1349/2012г. на 4 РУП на МВР Бургас и пр.пр. 3642/2012г на Р. Прокуратура - Бургас. Изложени са оплаквания за недопустимост и неправилност на решението. Сочи, че ответника жалбоподател А.А.М. се легитимира като собственик на автомобила чрез либийски регистрационен талон, като го е придобил добросъвестно и възмездно от трето лице в Либия. СРС не съобразил валидността на чуждестранен официален документ, не съобразил и либийското право. Сочи, че представените от ищеца документи не доказват собственост на ищеца. Въззиваемия ищец оспорва жалбата. СГС при проверка по чл. 269 ПК намира решението за валидно и допустимо. Изложеното в т. 1 от жалбата се отнася до материално правната легитимация. Дали такава е налице не е въпрос по допустимостта, а по основателността на иска. Изложеното в т. 2 от жалбата оплакване, че автомобилът е предмет на престъпление не е пречка за предявяване на установителен иск за собственост. В чл. 111, ал. 2 от НПК се урежда процедура за връщане на веществените доказателства (предмет на престъпление) на правоимащите, като прокурора може да върне вещта и преди да приключи наказателното производство (какъвто е настоящият случай), но само ако няма спор за собственост предвид изричната разпоредба на чл. 113 НПК. В случая има спор за собственост, като прокурора (видно от представеното постановление) е отказал връщане на автомобила именно поради спора за собственост. И. О. е заявил, че е закупил автомобила и е поискал да му бъде върнат, а ищецът също твърди собственост и иска връщане на МПС-то. Този спор следва да се разреши в исков процес, а именно настоящият. От друга страна А.А.М. е вписан в издаден от Либия регистрационен талон и интерес от иска има и срещу него. Доколкото при уважаване на установителния иск ще са налице предпоставки за връщане от прокурора на ищцовото дружество на процесното МПС, то и установителния иск би се явил достатъчна форма на защита на ищеца и интерес от него има именно срещу настоящите ответници, а не е налице интерес от иск по чл. 108 ЗС срещу прокуратурата, тъй като органът не оспорва собствеността, а само констатира спор между други лица и съгласно НПК органите на наказателния процес са длъжни да пазят веща до разрешаване на спора между лицата които твърдят да са правоимащи по смисъла на чл. 111, ал. 2 НПК. Освен това интерес от иск по чл. 108 ЗС срещу настоящите ответници липсва, тъй като ответниците не владеят веща-тя се пази от органите на наказателното производство и е в държане на тези органи. По изложените съображения исковете са допустими. При преценка на правилността на решението съдът е обвързан от оплакванията в жалбите и императивните материални норми. След преценка на твърденията и възраженията на страните с оглед на събраните по делото доказателства СГС намира жалбата за неоснователна по следните съображения: Оплакването в жалбата относно липсата на преценка на СРС за вида и доказателствената стойност на документа „Разрешително за управление на частно МПС“ (л.20-21 от въззивното дело приет като доказателство в превод във въззивното производство), издаден в Либия с оглед на Либийското право е принципно основателно, но не може да доведе до отмяна на решението. На свидетелството за регистрация не може да се придаде априори материална доказателствена стойност по отношение кой е собственик на МПС-то. Съгласно чл. 35 от Конвенцията за пътното движение от 1968г. в свидетелството за регистрация се вписва притежателя на самото свидетелство и не се сочи, че това трябва да е собственика на МПС-то (а и Либия не е страна по тази конвенция-видно от интернет страницата на ООН). В Европейския съюз материята се урежда от Директива 1999/37/ЕО на Съвета от 29 април 1999 година и Директива 2003/127/ЕО на Комисията от 23 декември 2003 година за изменение на Директива 1999/37/ЕО относно документите за регистрация на превозни средства и също не е задължително в свидетелството за регистрация да се вписва собственика на МПС. Съгласно чл. 31 КМЧП българските съдилища и други органи преценяват валидността на чуждестранните официални документи съобразно правото на държавата, в която те са били извършени или издадени. Следователно, предопределящо при преценката както за валидността, така и за доказателствената сила на издадено от друга държава свидетелство за регистрация на МПС, е съдържанието на чуждото право, подлежащо на установяване съобразно правилата, регламентирани с чл. 43, ал. 1 – 3 КМЧП. В хипотеза, когато чуждото право придава на свидетелството за регистрация на МПС силата на официален свидетелстващ документ, то, по силата на чл. 179, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 29 КМЧП, свидетелството ще се ползва не само с формална, но и с материална доказателствена сила, обвързваща съда да приеме, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на издалия го орган, са се осъществили така, както се твърди в документа. Когато приложимото чуждо право предвижда регистрирането на МПС да е на името на собственика, то обвързващата материална доказателствена сила на чуждестранното свидетелство за регистрация на МПС ще се разпростре и спрямо отразеното в него относно собственика на съответното МПС (Решение № 23 от 10.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3808/2017 г., II г. о., ГК). Тоест свидетелството за регистрация може да има доказателствената стойност на официален документ за правото на собственост само ако според правото в съответната държава издала свидетелството вписването на собственика е задължително и документа има силата на официален такъв. Във въззивното дело бе предприета процедура по установяване на чуждото право именно с тази цел, но същата остана безрезултатна и след няколко отлагания на делото единствено за установяване на Либийското право на основание чл. 158 ГПК действията в тази насока бяха прекратени. Следователно не може да се приеме за основателно оплакването, че издаденото в Либия „Разрешително за управление на частно МПС“ (л.20-21) на ответника А.А.М. обвързва съда да приеме, че той е собственик на процесния л.а. Доколкото този документ е издаден в Либия през 2015г., а съгласно чл. 65 КМЧП за придобиване на права следва да се прилага либийското право (правото на държавата по местонахождението на веща по време на извършване на действието), съдържанието на което право не е установено по делото, то са неприложими разпоредбите на българския закон за собствеността уреждащи оригинерно придобиване от добросъвестен приобритател и оплакването в жалбата в тази насока е неоснователно. Неоснователни са оплакванията за наличие на документи за сделка от единия от ответниците с трето лице с предмет право на собственост върху автомобила. Видно от постановлението за отказ за връщане на МПС-то, твърденията на И. О. са, че е закупил автомобила чрез свой познат от лице от Либия за 16000 лева и е съставено пълномощно от собственика (прието в заверен превод във въззивното дело на л. 75-77 пълномощно от А.А.М. за другия ответник И. О.). Няма никаква логика да се прави пълномощно от собственика, ако той е продал МПС-то. Няма доказателства за сделка между двамата ответници относно собствеността. Пълномощното не е сделка за прехвърляне на собственост, а доколкото е съставено и заверено на база на коментираното по-горе „Разрешително за управление на частно МПС“ (л.20-21), то се явява и производно на него и нищо не доказва относно собствеността. Няма и данни как е било издадено регистрационно свидетелство в Либия на името на А.А.М.. Ищецът твърди, че е собственик на процесното МПС, като финансирал неговата покупка от неучастващи в делото лица на територията на ФР Германия. Сключен бил договор за кредит съгласно, който собствеността върху автомобила се прехвърляла на банката и оставала за нея до изплащане на кредита. За уважаване на иска е необходимо пълно и главно доказване на придобиване правото на собственост от ищеца на територията на ФРГ. Според получено в резултат на съдебната поръчка в настоящото дело писмо от Федералното министерство на правосъдието на Германия (заверен превод на л. 49-56 от настоящото дело) относно германското право по въпросите за прехвърляне на собственост върху МПС се установява, че договора е неформален, макар в практиката да се сключва най-често като писмен. Установява се, че при продажба на МПС собствеността се прехвърля с отделен акт (предаване на веща и съгласие между страните че собствеността трябва да премине от единия върху другия). Несъмнено е, че собствеността може да се запази до изплащане на цялата цена, като според съдебната практика на върховния съд на Германия (посочена в писмото на федералното министерство на правосъдието на Германия) задържането на свидетелство за регистрация част II следва винаги да се тълкува само в смисъл, че продавачът иска да прехвърли собствеността само след пълно плащане на цената с цел обезпечаване вземането си за цената. Установява се, че свидетелството за регистрация не е документ установяващ собственика на МПС, както и че титулярът на свидетелството за регистрация не се удостоверява като собственик на превозното средство. Посочва се, че съгласно § 952 от гражданския кодекс на Германия собствеността върху свидетелството за регистрация част II е право на онова лице което има право на собственост върху превозното средство. В представеното от ищеца свидетелство за регистрация част II на процесното МПС няма вписан собственик. В него са вписани имена „П. У.А.“ и „М.“ срещу код „C.3.1“, който съгласно приложенията към посочените по-горе две директиви (уреждащи реквизитите на документите за регистрация на МПС в ЕС) означава, че това е: „физическо или юридическо лице, което може да разполага с превозното средство по силата на законно право, различно от собственост“. Същото е положението в част I на свидетелството, приложена в наказателното дело, като в него е попълнен код C.4 „притежателят на удостоверението за регистрация не се идентифицира като собственик на превозното средство“ От материалите по наказателното производство се установява, че именно ищеца чрез свой пълномощник е представил Свидетелството за регистрация част II издадено в Германия за процесния автомобил, което означава, че то е в неговото притежание, което (предвид посоченото в писмото на Федералното министерство по искане на настоящият съд, че съгласно § 952 от гражданския кодекс на Германия собствеността върху свидетелството за регистрация част II е право на онова лице което има право на собственост върху превозното средство) сочи, че именно ищецът се счита собственик по германското право. Още повече, че е представено заявление за кредит в което е постигната договорка, че собствеността се прехвърля не на М. П. или Н.В.(кредитоискателите) а на ищеца, като обезпечение на вземанията на банката за връщане на кредита-което е явно допустимо от германското право според писмото на федералното министерство относно запазването на собствеността до плащане на цената в случая на непредаване на свидетелството за регистрация част II. Следва да се съобрази и че свидетелството за регистрация е издадено в деня на въпросното заявление за кредит и предвид, че в него лицето М. П. е посочено като лице имащо законно право, но не на собственост и че това лице е единия кредитоискател и че част II на свидетелството е предадена явно на банката-ищец се налага извод за сключения договор и съгласие в него собствеността да е за банката, като обезпечение на нейното вземане за главницата и лихвите по кредита, чийто параметри са договорени още в заявлението. Сключването е потвърдено и от писмото (л.83) представено в ОСЗ на СРС. Оплакванията за липса на доказателства за наличие на непогасени задължения по този договор за кредит са преклудирани. Твърденията на ищеца в тази насока са ясно изложени в исковата молба, а в отговора на иска това твърдение не е оспорено. По изложените съображения решението следва да се потвърди. При този изход на спора само въззиваемото дружество има право на разноски. Внесло е депозит за особения представител на ответниците в общ размер от 3274,00 лева или 1673,97 евро. Доказва и платен адвокатски хонорар от 1575,00 евро. Водим от гореизложеното СГС, II-А с-в