Решение № 7812 от 28.4.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 38645/2025 г.

№ 20251110138645 по описа за 2025 година Производството е образувано по предявен от ••••••••••••••••••••, ЕИК •••••••••••••• срещу К. М. В., ЕГН •••••••••• положителен установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 535 от ТЗ, за установяване съществуване на вземане в полза на ищеца, като джиратар по джиро от 19.09.2023г. на сумата в размер на 1786,92 евро, с равностойност в лева от 3494,91 лева, представляваща част от главница по Запис на заповед от 22.11.2021г., платима на предявяване, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417, ал.1, т.10 от ГПК – 16.10.2024г. до окончателното изплащане на вземането и за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 13.11.2024г. по ч.гр.д. № 61364/2024г. по описа на СРС, 45-ти състав. Ищецът извежда съдебно предявените права при твърдения, че К. М. В. е издател на запис на заповед от 22.11.2021г., по силата на който се задължила безусловно и неотменяемо без протест и без разноски да заплати на предявяване на •••••••••••••••• сумата от 4 074,91 лв. Посочва, че на 25.06.2022г. поемателят предявил за плащане на ответницата част от сумата в размер на 3 494,91 лв. Поддържа, че придобил процесното притезание по силата на джиро от 19.09.2023г., като издателят не предприел действия по изпълнение на задължението си. В тази връзка отправя искане към съда да бъде поставено решение, с което спрямо К. М. В. да бъде прието за установено вземането му по менителничния ефект. Претендира разноски. В срока по чл. 131 ГПК ответницата е депозирала отговор на исковата молба, с който излага становище за неоснователност на предявения иск. Оспорва валидността на процесния запис на заповед с доводи, че не е вписвала датата на предявяване и документът е антидатиран. Твърди, че въпросният менителничен ефект обезпечава изпълнението на договор за паричен заем № 59698, сключен на 22.11.2021г. с ••••••••••••••••. Релевира възражение, че записът на заповед е нищожен поради противоречие с чл. 34, ал. 1 ЗПК. Поддържа, че клаузите на договора за кредит не са индивидуално уговорени и са неравноправни, а уговорките за лихва и неустойка са недействителни поради противоречие с добрите нрави. Оспорва дължимостта на претендираните суми с аргументи, че е заплатила дължимите суми в общ размер на 1 426 лв. Моли за отхвърляне на исковата претенция. В съдебно заседание, ищецът ••••••••••••••••••••, редовно призован, се представлява от адвокат Б., който поддържа исковата молба и моли за уважаване на иска. В съдебно заседание, ответникът К. М. В., редовно призован, се представлява от адвокат И., който поддържа отговора на исковата молба и моли за отхвърляне на иска. Съдът, като прецени доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, и по свое вътрешно убеждение на основание чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Така предеявеният установителен иск е допустим, като предявен при наличието на правен интерес от надлежна страна в полза на която е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 13.11.2024г. в производството по ч.гр.д. № 61364/13.11.2024г. и срещу която заповед в срока по чл. 414 от ГПК е подадено възражение от ответника, поради което същата не е влязла в сила. Ищецът основава претенцията си на издадена от К. В., като издател в полза на ••••••••••••••••, като поемател, на 22.11.2021г. Запис на заповед, за сумата в размер на 4074.91 лева, предявена за плащане на 25.06.2022г. Запис на заповед е прехвърлена на ищеца чрез джиро на 19.09.2023г., като последното обстоятелство не е спорно между страните. Според задължителните указания по т. 17 от ТР №4 /2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС предмет на производството по чл. 422, ал.1 от ГПК при предявен иск за установяване на вземане по Запис на заповед, въз основа на който е издадена Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, ал.1, т.10 от ГПК е същестуването на вземането, основано на записа на заповед. Последната е самостоятелна правна сделка, от категорията на абстрактните, при която основанието стои извън съдържанието на документа. С оглед на това ищецът доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Когато ответникът-длъжник се защитава срещу иска с общо оспорване на вземането ищецът кредитор не е длъжен да сочи основание на поетото със записа на запис задължение и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение между него и издателя по повод или във връзка с което е издаден записа на заповид. Доказването на каузалното правоотношение като причина за издаването на записа на заповед е необходимо в случай на обвързаност на записа на заповед с каузалното правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на вземането по записа на заповед. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед се разкрива основанието на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл. 422 от ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. В този случай всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи съществуването, респективно несъществуването на вземането по записа на заповед, като, ако бъде доказано едно от твърдените каузални правоотношения спорът ще бъде решен с оглед на действителните отношения между страните по него и връзката им със записа на заповед. В производството по чл. 422 от ГПК ищецът носи тежестта да установи редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение за установяване на каузална причина на издаване на запис на заповед ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника. В случая в исковата молба ищецът не сочи каузално правоотношение, във връзка с което да е поето задължението по записа на заповед от ответницата. Процесуалната позиция на ответницата обаче е в насока, с която се оспорва менителничния ефект, с твърдения, че запис на заповед не й е предявена, а датата посочена в него е записана за целите на производството, тоест твърди, че запис на заповед е антидатиран. Отделно релевира възражения не общи такива, а за наличието на каузално правоотношение между страните по договор за кредит, с възражения, че е заплатила сумите по договора, отделно твърди нищожност на запис на заповед, като издадена в противоречение с чл. 34 от ЗПК, отделно се релевират и възражения за нищожност на клаузите за лихва и неустойка по процесния договор. Следователно оспорванията на ответника не могат да се квалифицират като общи такива поради което по аргумент на ТР № 4/18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГК на ВКС оспорванията на ответника създават задължение на ищеца за доказване на каузално правоотношение между страните. По делото не е спорно, че запис на заповед е издадена от ответницата за горепосочената сума, възраженията срещу редовността на менителничния ефект са единствено в насока, че запис на заповед не й е предявена, а датата посочена на нея е антидатирана. Отделно не се оспорва, че запис на заповед е издадена за обезпечение вземанията на кредитора по индивидуален договор за заем № 59698 от 22.11.2021г., по силата на който на ответника като заемател е предоставена от ••••••••••••••••, като заемодател сума в размер на 1073,71 евро, която заемополучателят се е задължил да върне на 20 двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 62,79 евро, при лихвен процент от 40,04% и 40,96 % ГПР. По възраженията на ответника за невалидност на менителничния ефект, поради това, че запис на заповед не й е предявена и тя не е изписала датата на която ищецът твърди, че същата й е предявена, съдът намира следното: В заповедното производството е представена запис на заповед с посочена дата на предявяване, подпис и изписване собственоръчно на имената на ответника, заедно с джиро на гърба на запис на заповед. Към исковата молба в хода на исковото поризводство процесната запис на заповед е представена без дата на предявяване и с джиро, но последното на отделна страница. След запознаване с възраженията на ответника ищецът освен договора за заем е представил и процесната запис на заповед без да е посочена в нея дата на предявяване, но с изписани три имена и подпис на издателя, както и с джиро на гърба на запис на заповед. А на л. 72 от досието по делото е приета и запис на заповед с изписана дата, три имена и подпис на издателя. Издателят не оспорва, че собственоръчно е изписал трите си имена и подписа на запис на заповед, но твърди, че не е изписал датата на предявяване и че въобще запис на заповед не му е предявена. В тази връзка съдът следва да посочи, че с подписа си под записната заповед и изявлението в този запис, че й е предявен за плащане на нея, ответницата е признала факта на предявяването на същата дата на запис на заповед /така и Опр. 437-2017-I ТО/. Но и защото поставянето на дата на предявяване на записа на заповед при предявяването му за плащане на издателя, не е елемент от съдържанието му по чл. 535 от ТЗ, поради което не се отразява на неговата действителност /чл. 536, ал.1 от ТЗ/. Предявяването е от значение само за изискуемост на тези записи на заповед, при които плащането им е уговорено в същите след предявяването им. Защото само за запис на заповед с падеж по чл. 486, ал.1, т.2 от ТЗ "на определен срок след предявяването", какъвто процесният не е, законът изисква издателят му да удостовери лично в него, че му е предявен, да постави дата и да се подпише, а случаят не е такъв /чл. 538, ал.2, изр.2 от ТЗ/. При него процесният запис на заповед е с падеж "на предявяване" /а не "на определен срок след предявяването"/ и е платим с предявяването му – на датата и мястото, където то е извършено /чл. 487, ал.1 изр.1, във вр. с чл. 537 от ТЗ/. Поради това няма изискване в ТЗ за лично поставяне от издателя на датата на предявяването на такъв запис на заповед с падеж "на предявяване", какъвто е процесният, защото е платим на предявяването му, а не на определен срок след предявяването му. Следователно съдът не установи процесният запис на заповед да не е редовен от външна страна, поради което намира, че е произвел менителничния си ефект. Следва да бъдат обсъдени обаче възраженията на ответника свързани с каузалното правоотношение. Отвеницата е физическо лице, за което няма данни при сключването на процесния договор да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност. От друга страна, заемодателят е търговско дружество, което при сключването на договора е действало в качеството на "търговец" по смисъла на легалната дефиниция, дадена в §13, т.2 от ЗЗП, а ответницата има качеството на "потребител" съобразно легалната дефиниция, дадена в §13, т.1 от ДР ЗЗП. Ето защо, в настоящото производство е приложима разпоредбата на чл. 7, ал.3 от ГПК, изискваща от настоящия съд служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор. Доказателствата сочат, че процесният договор за кредит е в приложното поле на ЗПК, а също и на чл. 143-147 от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. Съгласно чл. 9, ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11 ал.1,т.7-12 и 20 и чл. 12, ал.1,т.7-9 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 23 от ЗПК – недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците от това са, че отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, като не дължи връщане на лихвата и другите разходи. Така в чл.12 от договора страните договорили, че заемателят се задължава в срок от три дни от сключване на договора да обезпечи изпълнението му чрез осигуряване на трето лице - физическо или юридическо/поръчител поемащо солидарна отговорност за изпълнение на задълженията по договора, включително за заплащане на неустойки, както и да издаде банкова гаранция или надлежно учредена ипотека на недвижимо имущество, собственост на длъжника за обезпечение на задължението. В чл. 12, ал.4 от договора страните договорили, че при неизпълнение на задължението по чл.12, ал.1 от договора заемополучателят дължи неустойка в размер на 827,73 евро, с равностойност в лева от 1618, 90 лева, платима на части, съгласно погасителния план, инкорпориран в договора. Вследствие ангажираните доказателства, настоящият съдебен състав приема, че уговореното възнаграждение за предоставената гаранция /поръчителство/, трябва да се разгледа, като разход по договора за кредит, който разход следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите, който е индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. от чл. 19, ал.1 и ал.2 от ЗПК, като по делото няма индикации това да е така. Отделно разпоредбата на чл. 34, ал.1 от ЗПК гласи, че "кредиторът не може да задължава потребителя да гарантира потребителския кредит чрез издаване на запис на заповед или менителница". В по-широк смисъл, забраната следва да се тълкува като отнасяща се и до други способи за обезпечаване на вземането. В случая клаузата за осигуряване на банкова гаранция или поръчител/и/ има точно такъв характер. Следователно, поемането на задължение за бъдещо осигуряване на обезпечение на процесния заем под формата на банкова гаранция или поръчителство, представлява забранено от закона задължаване на длъжника да гарантира заема, поради което тази клауза е нищожна на основание чл. 26, ал.1, пред.1 от ЗЗД, и не поражда целените с нея правни последици. Още повоче, че е видно с оглед уговорения размер на кредита, че запис на заповед е издадена не само за сумите за главница и лихва по кредита, а и за уговорената в чл. 12, ал.7 от договора неустойка. Отделно от горното трябва да се спомене, че според императивната правна норма на чл. 19, ал.4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което означава, че с оглед момента на сключване на договора лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50, 00 % от взетата сума, с оглед обявения към момента на сключване на договора основен лихвен процент, а именно 0, 00 %. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни – арг. чл. 19, ал.5 от ЗПК. При съпоставката със сумите по договора за главница и лихва и сумата за уговорената неустойка, която е в размер почти на 80% от отпусната сума по заема, чисто аритметически размерът на дължимото възнаграждение не удовлетворява предвиденото в чл. 19, ал.4 от ЗПК, като надвишава предвидения размер, а отделно от това липсват каквито и да било индиции, че неустойката изобщо е предвидена и включена в ГПР, поради което съдът намира, че договора е нищожен като сключен при противоречие със закона и по конкретно с нормата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. При това положение на основание чл. 23 от ЗПК дължима е само чистата стойност по кредита. По делото ответницата е представила платежни нареждания по два броя разписки за предадени суми. По първата представена разписка, приета на л. 27 по делото е видно предаване на сума от ответницата на лице с име Д.М.Л., като изпълнител по договор за поръчка с ••••••••••••••••, но по договор за кредит, различен от процесният. Установимо е заплащането на суми в полза на лице с име Д.М.Л. – самосиндикално, без да е посочено и основанието за превод, поради което съдът не приема тези плащания като погашения по процесния договор за заем. В о.с.з. от 17.03.2026г. процесуалният представител на ответника посочи, че не оспорва плащания единствено наредени в полза на кредитора ••••••••••••••••, както следва: на дата 29.04.2022г. в размер на 100,00 лева; на 11.05.2022г. в размер на 100,00 лева, на 01.06.2022г. в размер на 50,00 лева и на 29.08.2022г. в размер на 50,00 лева. Или общо сума в размер на 300,00 лева, съдът приема, че се установи в производството, че е заплатена от ответницата по договора. Доколкото чистата стойност на кредита, чието изпълнение обезпечава процесната заповед е от 2100,00 лева, то дължима остава сумата от 1800,00 лева. Следователно исковата претенция следва да бъде уважена до размера на сумата от 920,33 евро, с равностойност в лева от 1800,00 лева, а за сумата в размер на 1694,91 лева, с равностойност в евро от 866,59 евро, представляваща разликата над уважената сума от 1800,00 лева до размера на пълно предявената от 3494,91 лева, следва да бъде отхвърлен. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал.1 и ал.3 от ГПК право на разноски се поражда в полза и на двете страни, съобразно уважената и отхвърлена част от исковете. Така на ищеца в заповедното производство следва да му се присъдят разноски в размер на 329,41 лева, с равностойност в евро от 168,42 евро. В исковото производство ищецът е заплатил държавна такса в размер на 69,90 лева, като претендира и присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 398,50 евро, с равностойност в лева от 779, 40 лева, като на ищеца в исковото производство съобразно уважената част от иска следва да му се присъдят разноски в размер на 437,42 лева, с разностойност в евро от 223,65 евро. На ответника също му се следва присъждане на разноски с оглед отхвърлената част от иска. Ответникът претендира присъждане на 600,00 евро за адвокатско възнаграждение, за реалното заплащане на което са налице доказателства по делото. В проведеното о.с.з. процесуалният представител на ищеца е релевирал възражение за прекомерност. Това възражение е основателно. С оглед цената на иска и извършената работа, с проведено едно о.с.з. и с оглед правната и фактическа сложност на делото съдът намира, че възнаграждението претендирано за присъждане от ответника следва да бъде намалено към минимума в Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа в размер на 649, 49 лева, като на ответника с оглед отхвърлената част от иска следва да му се присъдят разноски за адвокаско възнаграждение в размер на 161,05 евро, с равностойност в лева от 314,98 лева. Така мотивиран, съдът: