Решение № 3278 от 7.8.2026 г. на Административен съд - Велико Търново по дело № 578/2026 г.

Производство по реда на чл.145 и сл. от АПК, във вр. с чл.226 от с.к. - ново разглеждане на делото от първа инстанция. Образувано е пред АСВТ по жалба вх.№2942/27.06.2025г., депозирана от името на С. И. К., лично и като законен представител на малолетното дете В. П. С., действащи чрез упълномощения адвокат. В изпълнение на Решение № 5626/26.05.2026г., постановено по АД № 493/2026г. по описа на ВАС, производството е оставено без движение и са дадени указания на страните. След постъпили изявления от същите са уточнение предмета на спора, страните по него и в какво качество участват. Оспорва се Заповед № ЗД/Д-ВТ-029/07.05.2025г. на директора на ДСП-В. Търново, с която е постановено малолетната В. и двамата ѝ родители да ползват социални услуги „Терапия“, „Информиране и консултиране“ и „Придобиване на умения“ в Център за обществена подкрепа в гр. Велико Търново. Същата е потвърдена по административен ред с Решение № 04-РД06-0043/10.06.2025г. на директора на РДСП-В. Търново. Всъщност пред съда Заповедта се оспорва само в частта, касаеща майката и детето. Бащата не възразява срещу акта. Като съобрази, че детето е адресат на оспорената Заповед и с оглед предмета на спора, който засяга негови права, на основание чл.15, ал.8 от ЗЗДет., съдът конституира В. П.. С. като жалбоподател, въпреки изразеното становище „против“ от назначения ѝ особен ПП. Жалбоподателката С. К./майката на В./ счита оспорената Заповед за процесуално и материално незаконосъобразна. Твърди, че при издаването ѝ са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, което е довело до ограничава правото на защита и неправилно приложение на материалния закон. АО е издал Заповедта без да изясни фактическата обстановка по спора, без да събере годни доказателства за фактическите установявания в Заповедта. АО не е спазил разпоредбата на чл. 73, ал.1,т.1,т.3 и т. 4 от Закона за социалните услуги, тъй като не е информирал жалбоподателката и нейната дъщеря относно съществуващите социални услуги, които имат право да ползват, условията и сроковете за тяхното ползване, не е извършена предварителна оценка на потребностите на малолетното дете и не е оказано съдействие и консултиране за подходящите социални услуги, при евентуална необходимост от тях. В оспорения акт не били изложени мотиви, в които съответно да посочи доказаните факти, както и направените от него правни изводи. Неправилно органът по закрила на детето е приел, че В. С. е дете в риск, по смисъла на §1, т.11,б“в“ от ДР на ЗЗДет., доколкото в конкретния случай не е осъществена нито една от визираните четири хипотези. ДСП се е позовала само на твърденията на бащата, че не се осъществява режим на лични отношения, установен със съдебно Решение, както и че майката възпрепятства изпълнението на Решението. Родителите не спорят по изпълнението на режима на лични отношения, поради което не е налице тази материална предпоставка за издаване на процесната Заповед. Изтъква, че съгласно чл. 3 от ЗСУ, социалните услуги са дейности за подкрепа на лицата за превенция и/или преодоляване на социалното изключване, реализиране на права и подобряване качеството на живот, които се основават на социална работа, индивидуален подход и индивидуална оценка на потребностите. В случая АО не е обосновал индивидуалния подход и не е направил индивидуална оценка на потребностите. Ползването на социалните услуги, обективирани в процесната Заповед, се явяват неоправдана намеса в изградените между родителите и детето отношения, при липса на обективно съществуваща необходимост. Органът е нарушил и принципа за съразмерност, като е определил множество социални услуги, а не една, не се е съобразил с учебната и извънучебна заетост на малолетното дете, което се обучава по метода „Валдорф“, който налага по-интензивно изучаване на учебните предмети и възприемане на по-голям обем от знания и информация. Намира, че Заповедта е постановена и в противоречие с целта на закона. Малолетното дете е достатъчно зряло, за да може да направи свой собствен и свободен избор на поведение и начин на общуване със своите родители, който избор следва да бъде зачетен от АО. ПП намира, че освен това не е спазен и принципа на §1,т. 5 от ЗЗДет. , с цел осигуряване на най- добрия интерес на детето, да се вземат предвид неговите желания и чувства, психически и емоционални потребности, опасност или вредата, която е причинена или има вероятност да му бъде причинена, способността на родителите да се грижат за детето, последиците, които ще настъпят за него при промяна на обстоятелствата. По тези съображения от съда се иска да отмени обжалваната Заповед, в оспорената ѝ част, потвърдена от горестоящия АО в хода на административното обжалване. В о.с.з. жалбоподателката К. се явявая лично и се представлява от упълномощения адвокат, който поддържа жалбата и пледира за нейната основателност. Представя ПЗ, в която изтъква освен горе посоченото и това, че изобщо не е изследван въпросът за евентуалното неблагоприятно въздействие върху детето на непрестанните опити на социалните работници да му наложат ползването на социални услуги, въпреки неговото нежелание при това за много продължителен срок от една година. ПП претендира възстановяване на сторените разноски. Жалбоподателката В. С.. На малолетната В. още при първото разглеждане на делото е назначен особен процесуален представител, за да се преодолее евентуалното противоречие между нейния интерес и този на майката за отмяна на Заповедта. Назначеният адвокат не поддържа жалбата на В. и изразява становище, че оспорената Заповед е законосъобразна и като такава ще допринесе за преодоляване на отчуждението към бащата, както и за правилното физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие на детето. Независимо от това, като съобрази, че е длъжен да установи най-добрия интерес на детето и да даде защита в това производство, съдът съобрази личните мотиви и желание на детето, отразени в протокол при изслушването му в о.с.з. Същите се свеждат към следното: Детето не желае да ходи на психолог. Това не ѝ харесва, защото очаква, че ще ѝ задава някакви въпроси, ще трябва да отговаря, да споделя лични неща. Свързва посещението в ЦОП като място, където в присъствието на психолог ще трябва да се среща с баща си. Притеснява се от това, че ще се среща с него при психолог. Изпитва неудобство от това. Изрично заявява, че няма желание да се среща с баща си, изобщо. На нея не ѝ е приятно да разговаря с него, защото я обижда, блъска я, повишава ѝ тон и я записва без нейно желание. Чувства се дълбоко засегната от това, че баща ѝ я сравнява с детето на жената, с която живее, като ѝ отправя упреци, че не е възпитана добре като това дете, че лъже. Не крие обидата си от това обстоятелство. Не посочва дейности или мероприятия, които разнообразяват или изпълва със съдържание времето, прекарано с баща ѝ по време на личните им контакти. Предвид обстоятелствата, установени от съда непосредствено при изслушване на детето и обясненията на неговите родители съдът установи, че детето разбира за какво се води делото и свободно изразеното му желание е да не се стига до изпълнението на процесната Заповед, същата да бъде отменена. Ответникът по жалбата – директорът на Дирекция „Социално подпомагане” В. Търново, действащ чрез упълномощения юрисконсулт, оспорва жалбата в о.с.з., като неоснователна. В указан срок представя подробна писмена защита, чието съдържание се изразява в следното: Оспорената Заповед е издадена при спазване на разписаните процедури и материалния закон. Налице е необходимост от същата, т.к. родителите на В. са в конфликт, в който неминуемо въвличат детето. Това я поставя в риск за нормалното ѝ физическо, психическо и морално развитие, поради което е открит случай за закрила на детето, като е предложено да се реализират мерки за закрила в семейна среда. В тази връзка родителите са информирани за необходимостта и възможностите да ползват социални услуги в общността, за да бъдат подпомогнати детето и семейството. Изтъква се, че майката не оказва съдействие на социалните работници при работата по случая. Доколкото няма съгласие от страна на майката, която се грижи за детето, то ползването на социални услуги е по преценка на ДСП със заповед на директора на същата. Поради което правното основание на Заповедта е посочено изрично – чл.20, ал.4, т.1 от ППЗЗДет. Ответникът счита, че ползването на предписаните социални услуги, като мярка за закрила, се явява обосновано и оправдано предвид установеното, че е нарушена връзката между детето и баща му, че не се спазва регламентирания от съда режим на лични отношения, че родителите са в обтегнати отношения и не комуникират по въпроси, касаещи детето. Ответният АО изтъква, че в случа се защитава правото на семеен живот, което държавата е длъжна да осигури, съгласно чл.8 от ЕКЗПЧОС. Основно право на детето е да общува и с двамата си родители. Счита, че засягането на връзката дете-родител може да има необратими последици, особено като се има предвид специфичната възраст на детето. В случая разглежда като опасност това, че детето израства и се формира като личност без пълноценното участие на бащата в неговото отглеждане и възпитание. Определените с обжалваната Заповед социални услуги като вид мярка за закрила ще улеснят връзката между детето и родителите, както и ще помогнат за справяне с конфликти и кризи в отношенията. Съответно ще предотврати и родителското отчуждение, което вече е налично. Като визира, прогласеното в чл.9, ал.1 от Конвенцията на ООН за правата на детето, право на детето на съвместно живеене с родителите, АО посочва, че в случая не се установяват обстоятелства по ал.3 на същата норма, които да са причина да се ограничат контактите с родителя. Директорът на ДСП-ВТ разяснява, че предписаните социални услуги не означават непременно физически срещи на тримата едновременно при един психолог в центъра. Изтъква, че ЦОП разполага с капацитет с всеки един от тях да работи психолог, като специалистите координират своите действия. Посочва възможност срещите да се провеждат онлайн. Счита, че не е доказана високата заетост на детето, а отказите на майката за сътрудничество са необосновани. В заключение изтъква, че РС с Определени № 1363/26.06.2026г. по гр.д. № 112/2026г. на ВТРС е постановил привременни мерки, като режимът на лични отношения с детето се осъществява от бащата в Контактен център, в присъствието на социален работник или психолог. В заключение се позовава на практика на ВАС в подобни производства, която определя като трайна. Моли съда да отхвърли жалбата като недоказана и неоснователна, защото Заповедта отговаря на целта на закона, най-добрия интерес на детето. Заинтересованата страна – бащата на В., П. С. се представлява от упълномощения адвокат, който моли да бъде отхвърлена жалбата като неоснователна. Позовава се на ПЗ, представена при първоначалното разглеждане на делото, в която е обърнато внимание на следното: Оспореният АА е издаден от компетентен орган, в предписаната форма и правилно приложение на материалния закон. Налице са предпоставките за издаване на такава заповед, т.к. между родителите липсва диалог и разбирателство, а В. е дете в риск именно поради това. Мотивите на акта се съдържат в преписката по издаването му. ПП изтъква, че и двамата родители са запознати с предлаганите социални услуги, от които могат да се възползват. Докато бащата е отворен за сътрудничество, то майката отказва. Защитата счита, че детето е силно повлияно от майка си, т.к. употребява същите думи и изрази в отношенията с баща си и не било нормално 10г. дете да говори за пари и да свързва баща си само това. ПП настоява, че майката със своите действия настройва детето срещу баща му и възпрепятства срещите им като насажда в дъщеря си чувство на родителско отчуждение. С това [населено място] извършвала нарушение на прокламирани от европейското право права на детето. На следващо място подчертава, че чрез възпрепятстване на срещите и контактите между В. и баща ѝ, К. нарушава влязло в сила съдебно решение, с което е определен режимът на лични контакти между бащата и детето. Така тя всъщност възпрепятства възможността на другия родител – да се ползва от предоставеното му право на лични контакти с детето и да участва пълноценно в неговия живот. Обръща вниманието на съда върху това, че актовете на ДСП са издадени изцяло в съответствие с практиката на Съда по правата на човека, т.к. държавата има задължение да предприеме мерки, както за подпомагане на контакта на родителите с детето, така и да защити неговите най - висши интереси. В заключение ПП счита, че понастоящем причините наложили издаването на процесната Заповед не са отпаднали, а конфликтите между родителите са се задълбочили. Следва специалисти да работят с детето и родителите, за да се преодолеят конфликтите и да се възстанови нормалната семейна комуникация. Моли съда да отхвърли жалбата. Претендира разноски. Като се запозна със съдържанието на оспорения акт и становищата на страните съдът констатира, че всъщност оспорената Заповед на ДСП има трима адресати и по същество в нея са съединени по почин на ответника три ИАА. Предвид това жалбите на майката и детето са допустими, т.к. са предявени срещу съответния годен ИАА при наличие на правен интерес от заявеното оспорване, касателно всяка една от тях. Безспорно не е налице правен интерес у тях в частта от акта, касаеща бащата, който впрочем не възразява на разпореденото със Заповедта и представя доказателства, че е посещавал психолог в ЦОП. Поради това, съдът тълкува заявеното от тях като частично оспорване на Заповедта на ДСП, каквато е действителната им воля. Жалбите С. и В. са депозирани в срок пред компетентния съд. Не са налице основания за спиране или прекратяване на производството, поради което се дължи произнасяне с акт по същество. Като прецени всяка от жалбите с оглед събраните доказателства и приетите за установени факти, АСВТ намира, че жалбата на С. К. и тази на детето В. С. са ОСНОВАТЕЛНИ, предвид следните съображения за фактите и правото: Доказателствената тежест е указана върху ответника - да установи съществуването на фактическите основания, посочени в обжалвания акт и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. На жалбоподателите е указано да приведат доказателства за твърдените положителни факти в жалбата. Като доказателства по делото са приети представените с административната преписка, както и писмени доказателства, представени от страните. При първоначалното разглеждане на делото са изслушани показанията на двамата социални работници, водещи случая, както и бабата на детето по майчина линия и жената, с която бащата на детето съжителства след раздялата и понастоящем на семейни начала. Изслушани са и обясненията на бащата и майката на детето, както и самото дете. Настоящият съдебен състав прие, че доказателствата, събрани при първоначалното разглеждане на делото/писмени и гласни/ са допустими и необходими и приобщи същите към доказателствената съвкупност, т.к. не са констатирани от касационната инстанция процесуални нарушения при събирането им. Поради това не се извърши преразпит на свидетелите. Предвид изтеклия период от време и с оглед спазване на принципа на непосредственост, съдът изслуша непосредствено детето и двамата родители. Така събраните доказателства ще бъдат обсъдени в съответната част на решението, по-долу. Въз основа на съвкупната преценка на представените по делото доказателства, поотделно и в тяхната взаимна връзка, съдът намери за установено следното от фактическа страна: Предмет на съдебната проверка е Заповед № 3Д/Д-ВТ-029/7.05.2025г., издадена от директора на Дирекция "Социално подпомагане"-Велико Търново, потвърдена с Решение № 04-РД06-0043/10.6.2025г. на директора на РДСП В. Търново, с която малолетното дете В. С. и нейните родители С. К. и П. С. са насочени да ползват социални услуги „Терапия“, „Информиране и консултиране“ и „Придобиване на умения“ в Център за обществена подкрепа“Велико Търново, бул. България № 24, за срок от една година. С. К. и П. С. са родители на малолетното дете В. С.. С Решение № 234/10.02.2025г. по гр.д. 2292/24г. ВТРС е предоставил упражняването на родителските права и местоживеенето на детето на майката С. К.. Определен е със същото и режим на лични отношения с бащата : всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 10 ч до 17 ч, без приспиване при бащата, както и 14 дни през лятната ваканция, негов рожден ден и др. На основание чл. 138а, ал.3 от СК на 14.12.2024г. от ответника е изпратено писмо до ВТРС, в което се съдържа предложение за определяне на задължително ползване на социални услуги от родителите и детето. В съдебното Решение ВТРС не се съобразява с предложението на отдел „Закрила на детето“ при ДСП В. Търново и не постановява насочването на родителите да ползват социална услуга. С молба вх. № СИГ/Д-ВТ/279/03.10.2024г. бащата П. С. е сезирал ответника по делото с искане за съдействие за осъществяване на личните му контакти с детето В. С., поради възпрепятстването от страна на майката. На 7.10.2024г. последната е била запозната с подадения сигнал и съответно също подала жалба до Директор ДСП от 07.10.2024г. в която излага доводи за осъществен натиск към детето от неговия баща. От показанията на разпитаните по делото свидетели – служители в отдел „Закрила на детето“ при ДСП В. Търново става ясно, че същите са работили по повод заведеното гражданско дело за предоставяне на родителските права и лични отношения, като тогава са изготвили доклад и съответна препоръка за насочване към социални услуги, поради което двете жалби отново са им били възложени. От тях е изготвен социален доклад, в който са посочили, че родителите на детето са разделени, В. С. се отглежда в дома на майката, в добри и подходящи битови условия. В него е обективирано становището на служителите на ДСП В. Търново, че между родителите липсва диалог и разбирателство относно личните отношения на бащата с детето, което обуславя необходимостта от консултации с цел осигуряване на сигурна и спокойна среда за детето. В доклада е посочено, че родителите са запознати с предлаганите социални услуги и предпоставките за насочване към тях. В обобщение социалните работници са приели, че детето В. С. е дете в риск по смисъла на ЗЗДет и е препоръчано спрямо него да бъде предприета мярка за закрила в семейна среда на основание чл. 4, ал.1 във вр. с чл. 23, т.1, 2 и т. 3 от ЗЗДет, а именно осигуряване на педагогическа, психологическа и правна помощ на родителите по проблеми, свързани с отглеждането, възпитанието и обучението на детето, насочване на родителите и детето към подходяща социална услуга, консултиране и информиране на детето в съответствие с неговата възраст и степен на развитие. При разпита свидетелите – социални работници, потвърждават, че са провели среща с всеки един от родителите, изслушали са и детето В. С.. Административното производство е приключило с издаване на процесната Заповед, с която са определени три различни социални услуги: „Терапия“, „Информиране и консултиране“ и „Придобиване на умения“ в Център за обществена подкрепа гр. В. Търново. Със Заявление вх. № СЛ/Д-ВТ/1701-004/29.4.2025г П. С. е поискал да бъде насочен към специална програма на ЦОП. Оспорената понастоящем Заповед е обжалвана по административен ред и с Решение № 04-РД06-0043/ 10.6.2025г. на Директора на РДСП В. Търново потвърдена. Същото е връчено на [населено място], чрез упълномощени адвокат на 12.06.2025г., а жалбата до АСВТ е подадена на 24.6.2025г. чрез АО, т.е. в преклузивния срок. При новото разглеждане на делото от изслушването на детето В. се установи, че е налице нежелание да посещава психолог, като се притеснява, че там ще трябва да се среща с баща си и да отговаря на лични въпроси. Виж по по-дробно но л.3 от настоящото. Безспорно е налице неудобство и напрежение у детето при общуване с бащата. Категорично заявява, че не желае да се среща с него. Налице е родителско отчуждение, но за съда това не е резултат единствено на поведението на майката. Налице са обстоятелства, които сочат личния принос на самия баща в този процес и за този резултат. Така В. заьявява, че не ѝ е приятно да разговаря с него, защото я обижда, блъска я, повишава ѝ тон и я записва без нейно желание. Чувства се дълбоко засегната от това, че баща ѝ я сравнява с детето на жената, с която живее, като ѝ отправя упреци, че не е възпитана добре като това дете, че лъже. Не крие обидата си от тези обстоятелства. Впрочем последното не се отрича от самия баща/вж. дадените обяснения в о.с.з. на 25.06.2026г./. Показанията на разпитаните като свидетели - бабата на детето по майчина линия и партньорката на бащата, съдът преценява съгласно правилото на чл. 172 от ГПК, като има предвид тяхната заинтересованост от изхода на спора, поради близките си отношения с някоя от страните. Освен това, част от показанията им не са резултата на преки впечатления от срещите на детето с бащата. Обясненията на родителите показват ясно наличие на проблеми. Налице е натрупано емоционално напрежение, което прераства в конфликти. Между родителите липсва диалог и разбирателство по въпроси, свързани с детето, с неговата издръжка, извънкласни занимания и отдих. Очевидно пълноценно общуване между бащата и детето не се получава преди издаване на процесната заповед и понастоящем. Бащата свързва началото с момента, в който е създал ново семейство. От гледна точка на детето това е обяснимо. Бащата има трудната задача да обясни избора си и последствията от него, всички. В. вече не е малката принцеса, която е готова да прави само това, което се иска от нея. Тя е в тийнейджърската възраст, което усложнява проблема за всички. Тя е объркана и обидена, но е личност със собствено мнение, което следва да се уважава. Видно е, че тя вече е била изслушвана от социални работници по повод всички административнии и съдебни поризводства. Предстои да се изготви и психологическа експертиза пред РС. Била е свидетел на присъствие на полицията пред дома им, за съдия изпълнител не е налична категорична информация. Понесла е и интервенция в училище, от което също е изпитала неудобство и притеснение. Всичко това се възприема от нея като натиск на институциите и всъщност я травмира и разубеждава. Тези обстоятелства показват безсилието на бащата да се справи със ситуацията и силното му желание да общува с дъщеря си и да се грижи за нея. Следва да се отчете като позитив признанието на проблема и обръщането му за подкрепа към социалните служби. Да признае необходимостта от подобряване на уменията му да общува с детето и да се справя с емоциите си. Докладът на психолога от ЦОП сочи напредък в поведението му, резултата от проведената съвместна работа. От непосредствено приетите обяснения на родителите, съдът счита, че надежда за разрешаване на проблемите има, т.к. е безспорно, че и двамата родители обичат В. и искат да се грижат за нея, като признават необходимостта детето да общува с всеки от тях. При изслушването си самото дете признава, че би дало шанс на баща си. Според съда обаче, това следва да стане с адекватни мерки, без насилие и при индивидуален подход към майката и детето. Последните са объркани и уплашени. Волевият натиск от страна на бащата е подкрепен с усилията на държавната машина. От поведението на майката, нейните обяснения и разпита на социалните работници съдът приема за недоказан факта същите да са разяснили подробно и достъпно на майката възможностите за ползване на психологическа помощ в ЦОП, както е сторено това в ПЗ на ответника например. Липсата на съдействие от майката е резултат на недоверие към служителите на ДСП, които счита предубедени. Поради това същата няма против да се работи с психолог, но не желае това да са психолози под шапката на администрацията. По делото се установи, че тя няма финансова възможност, а бащата не желае да заплаща лично за посещение при външен за ЦОП психолог. В тази връзка без да се отрича задължението на държавата да гарантира правата на детето по чл.8 от ЕКЗПЧОС и чл.9 от КПД на ООН, съдът счита, че това не следва да става с груба принуда на всяка цена и като се сломи майката, която „не съдейства”. Разпитът на социалните работници показва две неща. Недовършена работа и наличие на предубеденост/предразсъдъци. От нечетливите протоколи за срещите, написани на ръка от социалните работници, е видно, че са осъществявали контакти с майката и детето. Действително майката не е водила детето в дирекцията, но се вижда от разпита на св. И.. Б., че майката е оспорила неговата професионалната компетентност. Въпросът всъщност е в друго. Независимо от притежаваното образование по философия и психология служителят Б. не е е успял да спечели доверието на майката. Същата се защитава /и детето си/, т.к. тези социални работници са предложи на РС да постанови задължително да се работи с психолог в ЦОП. Показателно е, че към онзи момент ВТРС не е възприел това за необходимо. Поради това АСВТ намира за обяснима поведението на К., което не може да определи като възпрепятстване на работата им. Няма категорични данни същите да са разяснили спокойно, конкретно и подробно правата ѝ, както и възможностите за работа в ЦОП, нито са я подкрепили. Заклеймена е като саботьор, а всъщност е третата жертва в конфликта и нейното право на защита е нарушено. За съда остава неясно, защо при тази ситуация все същите двама служители на социалните служби продължават да работят по случая на В.. Макар да няма данни за официално искан отвод, добрата практика на администрацията и нормалната човешка емпатия предполагат да се спечели доверието на родителя, вклч. чрез смяна на екипа или член от същия, което едва ли е кадрово невъзможно за ДСП-ВТ. Подкрепата за майката е подкрепа и за детето и за разрешаване на конфликтите с бащата, в по-широк смисъл. Въз основа на събраните писмени и гласни доказателства съдът приема за установено, че образователният процес при В. е с по-висока интензивност, предвид профила на училището, в което учи. Детето посещава и извънкласни занимания по музика и английски, както и сеанси по здравна рехабилитация, което действително сочи на една сериозна заетост, която не е съобразена от АО при издаване на процесната Заповед. При така установените факти съдът достигна до следните правни изводи: Фактическите констатации на оспорената Заповед и твърдените от страните факти сочат на правен спор с административно естество, който се развива между граждани на Републиката и самата държава, в лицето на органи на Дирекция „Социално подпомагане”гр. В. Търново. Поради това приложим материален закон спрямо спора се явява Законът за закрила на детето/ЗЗДет./, обн. ДВ бр.48 от 13.06.2000г. и Правилника за приложението му/ППЗЗДет./, в сила от 25.07.2003г. Приложим процесуален закон при издаване и обжалване на Заповедта се явява Административнопроцесуалният кодекс/АПК/, обн. ДВ бр.30 от 2006г. Макар да няма трансграничен елемент, към казуса са приложими нормите на международни договори към които България се е присъединила и правото на ЕС. Става въпрос за Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи/ратифицирана със закон от НС, в сила за РБ от 07.09.1992г./ и Конвенцията за правата на детето, приета от ОС на ООН на 20.11.1989г., в сила за България от 03.07.1991г. Това обстоятелство се разглежда във връзка със задължението на България като страна по тези международни договори да гарантира на своя територия защитата на правото на семеен живот по чл.8, §1 от КЗПЧОС/както на бащата, така и на детето/ и правото на детето на личен контакт с всеки от родителите, когато те са разделени, съгласно чл.9, §3 от КПД. Тези норми на международни договори/МД/ са част от вътрешното право на страната ни и имат предимство пред разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на България. Приложението на международните актове следва да се осъществи от националния съд на територията на страната. При това настоящото съдебно производство следва да изпълнява и функцията на вътрешноправно средство за защита по чл.13 от КЗПЧОС. Тълкуването и приложението на чл.8 от КЗПЧОС, в контекста на казуса, следва да е съобразен с практиката на Европейския съд по правата на човека/ЕСПЧ/. Същата включва и постановените решения на ЕСПЧ по дела срещу България, като напр. А. и други срещу България, по жалба № 66997/2013 г. Това решение е обвързващо за България като страна по Конвенцията и следва да бъде съобразено от съда. Като ДЧ на ЕС България е обвързана и от правото на Европейския съюз/първично, вторично и практиката на СЕС/ и в частност нормата на чл. 24, § 3 от Хартата на основните права на Европейския съюз, която гласи, че всяко дете има право да поддържа редовно лични отношения и преки контакти с двамата си родители, освен когато това е против неговия интерес. Нормата на чл. 124, ал. 2 от Семейния кодекс де факто визира същото право – „Детето има право на лични отношения с родителите си, освен ако съд е постановил друго.“ Оспорената понастоящем Заповед е издадена по повод открит случай в Отдел „Закрила на детето“-ВТ за „дете в риск“ – малолетната В., т.к. е прекъснат контакта с баща ѝ, за което същият е подал сигнал. В тази връзка е предприета мярка за закрила в семейна среда, а именно насочване към ползване на социални услуги в общността. Приложимата система от правни норми в случая разкрива следната нормативна рамка: Съгласно чл. 4, ал.1, т.1 от ЗЗДет, закрилата на детето по този закон се осъществява чрез съдействие, подпомагане и услуги в семейна среда. А съгласно чл. 23, т.2 от ЗЗДет., мерките за закрила в семейна среда се изразяват в насочване към подходящи социални услуги. В чл. 9, ал.1 от ППЗЗДет се казва, че закрила на дете се предоставя след оценка на постъпил сигнал в дирекция "Социално подпомагане", а съгласно §1, т.6 от ДР на ППЗДет, "сигнал" е постъпила в дирекция "Социално подпомагане" информация за дете в риск или за нарушаване правата на дете. Разпоредбата на чл. 21, ал.1, т. 3 от ЗЗДет. предвижда, че по този закон Дирекция "СП" извършва проверки по жалби и сигнали за нарушаване правата на децата и дава задължителни предписания за отстраняването им при условия и по ред, определени с Правилника за прилагане на закона. В чл. 18, ал.1 от ППЗЗДет е регламентирано, че целта на мерките за закрила в семейна среда е да бъдат подпомогнати детето и семейството в зависимост от възможностите за отглеждане и възпитание на детето. Според ал. 2 на с.р. от Правилника, мерките, предвидени в чл. 23 от ЗЗДет, се прилагат съгласно изготвения план за действие. Нормата на чл.18, ал. 3 от ППЗЗДет., мерките за закрила на детето могат да се осъществяват и чрез социални услуги. Съгласно чл. 18, ал.4 от ППЗЗДет., при отказ за сътрудничество от страна на родител, настойник или попечител или на лицето, което полага грижи за детето, по предложение на социалния работник, водещ случая, директорът на дирекция "Социално подпомагане" издава задължително предписание. Следва да се подчертае, че ЗП е форма различна от процесната Заповед, т.к. посоченото в нея правно основание е чл. 20, ал.4, т.1 от ППЗЗДет. Съгласно тази разпоредба, в случаите, при които не може да се постигне контакт или няма заявено желание от страна на родителите, попечителите, настойниците или лицата, които полагат грижи за детето, ползването на социални услуги се извършва въз основа на Заповед на директора на Дирекция "Социално подпомагане". Тоест, в процесният случай се е развило производство, различно от това по чл. 18 от ППЗЗДет. При това в акта не са изложени мотиви, кои факти обуславят приложението на този ред – по чл.20, ал.4, т.1 от ППЗЗДет., ако действително се приема, че детето е в ситуацията на „дете в риск”. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗЗДет. "закрила на детето" е система от законодателни, административни и други мерки за гарантиране правата на всяко дете, а според т. 8 от същия параграф на ДР на закона, "услуги" по смисъла на чл. 23 от този закон са социалните услуги по чл. 15, т. 1 – 7 от Закона за социалните услуги. Същите включват: информиране и консултиране; застъпничество и посредничество; общностна работа; терапия и рехабилитация; обучение за придобиване на умения; подкрепа за придобиване на трудови умения; дневна грижа; резидентна грижа; осигуряване на подслон; асистентска подкрепа. Срокът за предоставяне на социалните услуги се определя в зависимост от индивидуалната оценка на потребностите от подкрепа на лицето и резултатите за потребителя, които се цели да се постигнат. В чл. 28 и сл. от ЗСУ се регламентират условията за лицензиране на доставчиците на социални услуги. Член 88 от ЗСУ сочи, че социалните услуги могат да представляват мерки за закрила на детето. Тогава всички социални услуги в изпълнение на мерки за закрила на детето се предоставят по реда на Закона за закрила на детето. При това родителите и лицата, които полагат грижа за деца, са длъжни да ползват определените от съда и дирекция "Социално подпомагане" социални услуги в изпълнение на мерки за закрила на детето. Легалното определение на понятието „дете в риск“ се съдържа в §1, т. 11 от ДР на ЗЗДет. Поради това дете в риск е дете: а) чиито родители са починали, неизвестни, лишени от родителски права или чиито родителски права са ограничени, или детето е останало без тяхната грижа; б) което е жертва на злоупотреба, насилие, експлоатация или всякакво друго нехуманно или унизително отношение или наказание в или извън семейството му; в) за което съществува опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие; г) (отм. – ДВ, бр. 24 от 2019 г., в сила от 1.07.2020 г. - изм., бр. 101 от 2019 г.); д) за което съществува риск от отпадане от училище или което е отпаднало от училище. Нормата на §1, т.5 от ДР на ЗЗДет. Определя, че "най-добър интерес на детето" е преценка на: а) желанията и чувствата на детето; б) физическите, психическите и емоционалните потребности на детето; в) възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето; г) опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена; д) способността на родителите да се грижат за детето; е) последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата; ж) други обстоятелства, имащи отношение към детето. Като подведе приетите за установени факти към приложимите по време и място правни норми/представени накратко по-горе/ съдът достигна до следните правни изводи: Съдът намира, че оспорената Заповед е валиден акт, издаден от компетентен по материя, време и място АО. Правомощията на директора на ДСП-ВТ да издаде заповед с такова съдържание произтичат от разпоредбата на чл.20, ал.4, т.1 от ППЗЗДет., която предвижда, че когато не може да се осъществи контакт или няма заявено желание от страна на родителите, директорът на ДСП може да издаде Заповед за ползване на социални услуги. Съдът установи пороци във формата на АА, които са основание за отмяна по чл.146, т.2 от АПК, а именно: Заповедта е издадена в писмена форма и съдържа необходимите реквизити, съобразителна и диспозитивна част. Оспореният акт обаче, не отговаря на изискването на чл. 59, ал.2, т. 4 от АПК, т.к. не съдържа действителните фактически основания за неговото издаване. Съгласно ТР № 16/31.03.1975г. на ВС, мотивите за издаване на акта могат да се съдържат в друг документ, вкл. Решение на горестоящия АО. В случая такива не се разкриват и в Решението на РДСП-ВТ. Ответният АО твърди, че изготвеният по делото Социален доклад установява фактическите основания за издаване на Заповедта. Настоящият сътав на АСВТ не споделя този довод. В социалния доклад, а и самата Заповед се формира извод за отчужденост на детето от бащата и насаждането на такава от страна на майката чрез активно поведение, поради влошените взаимоотношения на родителите. Касае се за извод, който не може да замести посочването на конкретна фактическа обстановка по спора, както и обосновка на направения от органа правен извод, че малолетното дете е такова в риск. С оглед на това, съдът намира, че е налице съществено нарушение на изискването за форма, което се явява самостоятелно основание за отмяна на Заповедта. Както се посочи и по- горе, АО е следвало да изложи мотиви защо предприема този процесуален ред за защита правата на малолетното дете, доколкото се твърди липса на съгласие за сътрудничество от страна на майката за осъществяване режима на лични отношения и подходящият ред би бил издаване на задължителни предписания по чл. 18, ал. 4 от ППЗЗДет, а не този на издаване на Заповед за ползване на социални услуги. Действително АО има оперативна самостоятелност да избере подходящата мярка за закрила, но това не го освобождава от задължението да изложи мотиви, защо с оглед защитата правата на детето тази мярка се явява най- подходяща. Тази необходимост произтича от тълкуването на нормата на чл. 169 от АПК, която изисква съдът освен да установи, че органът е могъл да действа в тези условия, дали и спазено изискването за законосъобразност на актовете, вкл. Дали са изложени мотиви. Настоящата инстанция намира, че от страна на АО е допуснато и съществено процесуално нарушение при постановяване на акта, които са ограничили правото на защита на двете жалбоподателки, както на майката, така и на малолетното дете. Майката не е била уведомена за началото на производството, в какъвто смисъл са изискванията на чл. 26 от АПК, не е запозната с всички събрани в хода на производството доказателства, не е дадена възможност да сочи такива. В хода на административното производство е проведен разговор с детето, но това не е станало в присъствието на назначен особен представител, доколкото е налице противоречие в интересите между родителите и детето. Освен това, производството се е развило едностранно, доколкото са взети предвид, единствено твърдените и недоказани факти, изложени в сигнала на бащата, а не са събрани доказателства относно всички правно релевантни факти. Не са посочени никакви факти, които обосновават извода, че В. С. е дете в риск, не са взети предвид нейните обяснения, не са взети предвид дадените от училището характеристики за детето. Не е обсъден признатия от страна на бащата факт, че многократно е подавал сигнали по тел. 112 относно неспазване на режима на лични отношения, което е довело до присъствието на полиция и още по- голямо отчуждение между бащата и детето. Съдът намира, че това поведение е накърнило спокойствието и е повлияло на емоционалното сътояние на детето. Не са изложени никакви аргументи относно признатия от баща на детето факт, че същият го е записвал без негово съгласие, което съответно накърнява по съществен начин правата му. В заключение съдът прие, че АО не е изяснил в пълнота фактическата обстановка по спора, не е събрал и обсъдил доказателствата за установяване на правно значимите факти, изцяло е игнорирал становището на самото дете. Предвид това, АО е постановил акта си при съществено процесуално нарушение на нормата на чл. 35 от АПК, която се явява самостоятелно основание за отмяна на процесния акт. За съществено процесуално нарушени съдът определя и обстоятелството, че социалния доклад в конкретния случай е изготвен от същите лица, които са изготвяли социалния доклад по гражданското дело за родителските права. Това означава наличие на предубеденост, поради което длъжностните лица е следвало да се отведат на основание чл. 33, ал.1 от АПК. Още повече, че самата жалбоподателка е направила искане в посочената насока, по признанието на разпитания свидетел Б.. По същество съдът намери, че оспорената Заповед не е съобразена с материалния закон и неговата цел. Фактическият състав на разпоредбата на чл.20, ал.4, т.1 от ППЗЗдет. предвижда директорът на ДСП да реализира правомощие, с което да постанови ползването на социални услуги като мерки за закрила на дете, при наличие на следните предпоставки: случаи, в които не може да се постигне контакт или няма заявено желание от страна на родителите. Тълкуването на разпоредбата сочи две алтернативно посочени отрицателни предпоставки - липса на контакт с родителя/ите или липса на заявено желание от изброените лица, които полагат грижи за детето. От събрания доказателствен материал не се установи наличието на някоя от предвидените в тази норма предпоставки. От показанията на свидетелите, обясненията на самото дете, дадените от бащата обяснения и тези на майката, съдът установява по безспорен начин, че контактите между детето и неговия баща не са преустановени към момента на издаване на Заповедта, както и че не е налице нарушение на режима за лични контакти. Не са налице доказателства по делото за неизпълнението на съдебното решение за режима на личните отношения на детето с бащата. Всъщност гласните доказателства, преценени съвкупно, сочат, че срещи е имало, но бащата не е удовлетворен от тях, като времетраене и съдържание. Бащата твърди, че отношението на дъщеря му е отрицателно, като счита, че В. е повлияна от майка си, а промяната на отношението на В. към него може да стане единствено чрез психологическа подкрепа, при която да се повлияе на детето да промени отношението си към него. Безспорно бащата следва да полага грижи за отглеждането и възпитанието на детето и в тази връзка има право да общува пълноценно с В., но това не следва да става насила и пряко желанията и чувствата на В.. Предписаните от ДСП мерки следва да са мерки за закрила на детето, а не за реализиране правата на бащата на срещи. Правата на бащата при неизпълнени на съдебното решение за лични контакти /каквито доказателства няма/ следва да се реализират и гарантират по друг ред, съдебно и извънсъдебно от други органи. Така например в ПЗ на ответника се сочи, че понастоящем РС е постановил привременни мерки, като срещите на бащата и детето да се осъществяват в Контактен център. Междуличностното общуване е процес на взаимодействие и предполага участие на две страни. В случая бащата като възрастен следва да натрупа знания и да развие умения, за да предразположи детето към общуване с него. Бащата признава, че е записвал детето си, че го е сравнявал с детето на жената, с която живее понастоящем, многократно е викал полиция на адреса. Това и другите посочени по-горе от В. прояви на бащата я притесняват и отблъскват. Едва след като осъзнае това и като промени отношението си към детето бащата ще постигне промяна на отношението на детето към него. При това в този процес следва да привлече майката като съюзник. Основан на непосредствените си впечатления в о.с.з. и доклада на психолога от ЦОП, съдът намира, че за да постигне това бащата безспорно се нуждае от психологическа помощ, за да може да изгради позитивни отношения с детето си, което вече има навършени 12г. и изразява собствено мнение. АСВТ установи, че в случая бащата по никакъв начин не е възпрепятстван да посещава училището на детето си, да се интересува от неговите успехи, да го съпровожда до вкъщи. В обобщение настоящата инстанция намира, че и двете предпоставки за приложението на чл.20, ал.4, т.1 от ППЗЗдет. се явяват недоказани, поради което издадената Заповед представлява неоправдана намеса в личния и семеен живот на детето В. и нарушава принцирпа на пропорционалност, установен в чл. 6 от АПК. Освен че липсват фактически предпоставки за това, процесната Заповед е издадена без да се приложи индивидуален подход към детето, без да се прецени неговата заетост, емоционално и психическо състояние и дали въздействието в този момент и по този начин няма да принесе повече вреда отколкото полза. Нормата на чл.3 от ЗСУ предписва прилагането на индивидуален подход и индивидуална оценка на потребностите. Такава в случая не е направена. В настоящия случай се нарежда предоставяне на социална услуга в общността, т.е. без извеждане на детето от неговата семейна среда. В диспозитива на процесната заповед и в изложените мотиви липсва информация за конкретна социална услуга, към ползването на която е насочено именно детето, като единствено е установена целта, която се преследва – осъществяване на срещи на детето, с бащата и майката, за преодоляване отчуждеността на детето от бащата, както и за изглаждане противоречията между родителите. Директорът на ДСП е следвало да посочи за социалната услуга - нейния вид, какви са показателите, които ще се следят за преценка на резултата от услугата и критериите за качеството ѝ. Според чл.4, ал.1, т.1 от ЗЗДет., една от мерките за закрила на детето по този закон се осъществява чрез предоставяне на услуги в семейна среда. Тоест, предоставянето на социални услуги в този случай се основава на констатацията, че детето е в риск. Съдът не установи доказателства за факти, които сочат на наличието на такъв риск за детето, като взе предвид легалното определение на „ дете в риск“, посочено по- горе. АО в защитата си реферира към хипотезата на §1, т.11, б „в“ от ДР на ЗЗДет., а именно: дете, за което съществува опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие. Доказателства за такива обстоятелства не са налични по делото, напротив детето се развива много добре в училищни и извънкласни занимания, има приятелски кръг и работи добре в екип, според данните от училището. Липсата на такова основание е още един мотив за незаконосъобразност на оспорваната Заповед. Съвкупният анализ на доказателствата насочва съда към извода, че в случая се защитават правата на бащата, а не на детето. Това е също проява на несъразмерност между целта и средствата за нейното постигане. Тук е мястото да се посочи, че според практиката на ЕСПЧ, посочена в §101 по делото "А. и други срещу България са изведени приложимите общи принципи, които засягат ролята на държавата за закрила на отношенията между родители и децата им, които са очертани в решенията на Съда по редица дела (вж. Eriksson v. Sweden, 22 юни 1989 г., § 71 Серия A № 156; Olsson v. Sweden (no. 2), 27 ноември 1992 г., § 90, Серия A № 250; Hokkanen v. Finland, 23 септември 1994 г., § 55, Серия A № 299-A; Ignaccolo-Zenide v. Romania, № 31679/96, § 94, ЕСПЧ 2000-I; Santos Nunes v. Portugal, № 61173/08, §§ 66-69, 22 май 2012 г.). Според практиката на Европейския съд по правата на човека задължението за прилагане на принуда в тази област трябва да бъде ограничено, тъй като трябва да бъдат взети предвид интересите, както и правата и свободите на всички засегнати лица и по-конкретно най-добрия интерес на детето (вж. Hokkanen, § 58, и Ignaccolo-Zenide, § 94, и двете цитирани по-горе). Пак там е посочено, че задължението на националните власти да предприемат мерки за способстване на събирането на дете и родител не е абсолютно, тъй като е възможно това да не може да се осъществи незабавно и да изисква подготвителни мерки. Естеството и степента на подготовката зависи от обстоятелствата на всеки случай. Всяко задължение за прилагане на принуда в тази област трябва да бъде ограничено, когато съществува опасност да се причини вреда, несъизмерима с преследваната цел. В случая такава преценка не е направена. Няма изложени мотиви и съображения как ще се отрази на детето принудителните срещи с баща му в присъствие на психолог. Не е взето предвид неговото мнение и ясно изразеното нежелание, в противоречие с чл.13 КПД. Настоящият съдебен състав намира, че оспорената Заповед на ДСП-ВТ е издадена и в противоречие с целта на закона. Съгласно чл.10 от ЗЗДет., всяко дете има право на закрила за нормалното му физическо, умствено, нравствено и социално развитие и на защита на неговите права и интереси, чрез прилагане на мерки за закрила. Закрилата на детето е дефинирана като система от законодателни, административни и други мерки за гарантиране правата на всяко дете, при спазване на установените от закона принципи, в т. ч. и при осигуряване най-добрия интерес на детето. Съгласно §1,т. 5 от ДР на ЗЗДет., най-добрият интерес на детето съставлява преценка на: желанията и чувствата на детето; физическите, психическите и емоционалните потребности на детето; възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето; опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена; способността на родителите да се грижат за детето; последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата; други обстоятелства, имащи отношение към детето. Съгласно чл. 18, ал.1 от ППЗЗДет. целта на мерките за закрила в семейна среда е да бъдат подпомогнати детето и семейството в зависимост от възможностите за отглеждане и възпитание на детето. От доказателствата по делото се установява, че в настоящия случай при издаване на заповедта не са взети предвид нито желанието, нито чувствата на детето, нито последиците, които ще настъпят за детето при тази промяна, както и травмата, която му причинява този начин на действие. В този смисъл е налице практика на касационната инстанция. В заключение по изложените мотиви съдът намира, че оспорената Заповед е незаконосъобразна, в оспорената част и следва да бъде отменена в тази част. При този изход на спора разноски следва да се присъдят на жалбоподателката К. за всички инстанции, в размер на 922,63 евро за платено АВ и ДТ. Сумата не се явява прекомерна с оглед фактическата и правна сложност на делото и процесуалните усилия на страната и адвоката ѝ. Същата е обоснована и справедлива. На основание §1, т.6 от ДР на АПК разноските следва да бъдат възложени на Агенция за социално подпомагане. Воден от посочените мотиви, на основание чл. 172, ал.2, предложение второ от АПК, седми състав на Адм.съд –В. Търново