Решение № 770 от 21.2.2026 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 7298/2025 г.

Производството по делото е образувано по искова молба на „Лонга“ ЕООД, ЕИК 204074572, със седалище и адрес на управление: гр. ••••, ул. „Иван Страцимир“ № 2, чрез адв. Д. Т. от АК – ••••, срещу В. С. И., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. П., ул. „•••••“ № 2, ет. *, ап. •• и Н. Д. С., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. П., ул. „•••••“ № *, ет. *, ап. ••, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответниците дължат солидарно на ищцовото дружество следните суми: сумата от 8624,64 лв. – падежирали вноски за периода 27.02.2024 г. – 26.10.2024 г. по Договор за заем № •••• от 26.09.2022 г. с нотариална заверка на подписите на страните, с рег. № ••••• от 26.09.2022 г. на н. Р. Г.К., с рег. № •••• на НК, от които: 5419,28 лв. – падежирала главница, за периода 27.02.2024 г. – 26.10.2024 г. и 3205,36 лв. – падежирала възнаградителна лихва за периода 27.02.2024 г. – 26.10.2024 г., както и сумата от 485,92 лв. – падежирали вноски за периода 27.02.2024 г. – 26.10.2024 г. по Договор за заем № •••• от 23.09.2022 г. с нотариална заверка на подписите на страните, с рег. № ••• от 26.09.2022 г. на н. Р. Г.К., с рег. № •••• на НК, от които: 305,30 лв. – падежирала главница, за периода 27.02.2024 г. – 26.10.2024 г. и 180,62 лв. – падежирала възнаградителна лихва за периода 27.02.2024 г. – 26.10.2024 г., за които суми е издадена Заповед № 10106/28.11.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 19714/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХVІІ гр. с. В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за заем № •••• от 23.09.2022 г., по силата на който ищцовото дружество е предоставило на длъжника В. С. И. сумата от 4000,00 лв., както и Договор за заем № •••• от 26.09.2022 г., по силата на който ищецът – кредитор е предоставил на длъжника В. С. И. сумата от 71 000,00 лв. Ответниците се задължили солидарно да върнат усвоената главница по всяко от посочените правоотношения, ведно с договорената възнаградителна лихва. Сочи се, че и по двата договора за заем договореният фиксиран лихвен процент през първите 12 месеца е 22 %, а след първите 12 месеца до края на срока на договорите е 12 %. Твърди се, че плащанията по процесните два договора за заем са преустановени, като в настоящото производство се претендира падежирала главница в размер на 5419,28 лв. за периода 27.02.2024 г. – 26.10.2024 г. по Договор за заем № •••• и падежирало задължение по същия договор за договорна лихва в размер на 3205,36 лв. за периода 27.02.2024 г. – 26.10.2024 г., както и падежирала главница в размер на 305,30 лв. за периода 27.02.2024 г. – 26.10.2024 г. по Договор за заем № •••• и падежирало задължение по същия договор за договорна лихва в размер на 180,62 лв. за периода 27.02.2024 г. – 26.10.2024 г. Поради неплащане на задълженията по сключените два договора за заем от страна на длъжниците, за периода 27.02.2024 г. – 26.10.2024 г., кредиторът – ищец подал заявление по реда на чл. 4 1 7 о т ГПК за горепосочените суми, като по образуваното заповедно производство била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, срещу която длъжниците – ответници възразили. Предвид това за ищеца се пораждал правен интерес от предявяване на настоящите искови претенции. По гореизложените съображения ищецът моли съда да постанови решение, с което да бъде установено съществуване на вземанията, за които е издадена Заповед № 10106/28.11.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 о т ГПК по ч.гр.д. № 19714/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХVІІ гр.с. Ангажира доказателства. Претендира сторените разноски в заповедното и исковото производство. В законоустановения срок по чл. 1 31, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците В. С. И. и Н. Д. С., с който оспорват изцяло предявените искове. Сочат, че не оспорват обстоятелството за наличие на облигационни правоотношения между страните, основаващи се на Договор № •••• от 26.09.2022 г. и Договор № •••• от 23.09.2022 г. Излагат, че двата договора за заем са с идентично съдържание с изключение на размера на отпуснатата сума по всеки от договорите. Твърдят, че процесните два договора за заем са недействителни на основание чл. 22 от ЗПК. В случая не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 о т ЗПК, тъй като липсвала информация за това как се изчислява лихвеният процент и начина на формиране на възнаградителната лихва. В нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 о т ЗПК във всеки от двата договора за заем се посочвал общ размер на ГПР, като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, но без да се посочват отделните разходи по вид и размер и без посочване на общата стойност на разходите, дължими в края на срока на договора. Не било спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК относно погасителния план. В тази връзка се посочва, че в съдържанието на двата договора бил отразен фиксиран лихвен процент през първите 12 месеца от 22,00 %, а след първите 12 месеца до края на срока на договора – фиксиран лихвен процент от 12,00 %. Същевременно в погасителния план, неразделна част от договорите, било отбелязано, че лихвеният процент през първата година е 25,00 %, а след нея 15,00 %. Ответниците поддържат, че по този начин не става ясно как са образувани месечните вноски и съгласно кой лихвен процент са изчислени, както и дали размерът на вземането е коректно изчислен. На следващо място се твърди, че процесните договори за заем съдържат неравноправни клаузи. Твърди се, че клаузата за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, доколкото за първите 12 месеца вноските се изчислявали само на база дължимата лихва, а след изтичането им вноските се начислявали на база дължимата лихва и на част от главницата. Погасителният план бил с отсрочено плащане на главницата с 12 месеца и по този начин ответниците следвало да заплатят лихва в размер почти колкото самата главница. Считат, че кредиторът ги е поставил изначално в затруднение, като погасяват само лихвите, а главницата да е отсрочена и да не се редуцира при действието на договора. Вземането на кредитора било обезпечено с реални обезпечения – ипотека и залог, за които разпоредби се твърди, че противоречат на принципа на добросъвестност. Твърди се, че клаузите на чл. 2.7 и чл. 2.8 от договорите за заем са нищожни. Според ответниците, вземанията, чиято дължимост се предвижда с посочените клаузи, имат характер на неустойка. Същата излизала извън присъщите си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно чл. 2.10 от договорите, кредиторът претендирал неустойка, свързана с предсрочното прекратяване на договора в размер на 5,00 %, изчислена върху остатъчния размер на главницата. Посочената клауза водела до неравновесие между правата и задълженията на страните по договора, с оглед разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП и забраната на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК и чл. 33, ал. 2 от ЗПК. Предвид изложеното ответниците молят за отхвърляне на предявените искове. В съдебно заседание ищцовото дружество се представлява от адв. Д. Т. от АК – ••••, която моли за уважаване на предявените искове. Депозира писмена защита по делото, в която излага съображения за основателност на исковите претенции. Ответниците В. И. и Н. С. не се явяват и не изпращат представител в открито съдебно заседание. Депозират писмена молба по делото, с която молят да бъдат отхвърлени предявените искове. В срока по чл. 149, ал. 3 от ГПК представят и писмени бележки по делото, в които излагат доводи за неоснователност на предявените искове. Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа страна следното: По делото е приложено ч.гр.д. № 19714/2024 г. по описа на Районен съд - Пловдив, от което се установява, че по заявление на „Лонга“ ЕООД е издадена Заповед № 10106/28.11.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК срещу солидарните длъжници В. С. И. и Н. Д. С. за следните суми: 8624,64 лв. – падежирали вноски за периода 27.02.2024 г. – 26.10.2024 г. по Договор за заем № •••• от 26.09.2022 г. с нотариална заверка на подписите на страните, с рег. № ••• от 26.09.2022 г. на н. Р. Г.К., с рег. № •••• на НК и 485,92 лв. – падежирали вноски за периода 27.02.2024 г. – 26.10.2024 г. по Договор за заем № •••• от 23.09.2022 г. с нотариална заверка на подписите на страните, с рег. № ••• от 26.09.2022 г. на н. Р. Г.К., с рег. № •••• на НК, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението по чл. 417 от ГПК в съда – 15.11.2024 г., до окончателното им изплащане. Не е спорно между страните и с обявения за окончателен доклад по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК, е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между ищеца „Лонга“ ЕООД и ответниците В. С. И. и Н. Д. С. са възникнали облигационни правоотношения по повод на сключени Договор за заем № •••• от 2 3.09.2022 г., по който ищецът - кредитор е предоставил на заемополучателя В. С. И. сумата от 4000,00 лв. и Договор за заем № •••• от 26.09.2022 г., по който ищецът – кредитор е предоставил на заемополучателя В. С. И. сумата от 71 000,00 лв. Сключването на процесните контракти се установява и от представените договори за заем по делото. От представения Договор за заем № •••• от 2 3.09.2022 г. се установява, че между ищцовото дружество „Лонга“ ЕООД, в качеството на заемодател, ответника В. С. И., като заемополучател и ипотекарен длъжник и Н. Д. С., като солидарен и ипотекарен длъжник, е възникнало облигационно отношение, по силата на което заемодателят се е задължил да предостави на заемополучателя сумата в размер на 4000,00 лв. за срок от 120 месеца, при годишен процент на разходите от 15,63 %, фиксиран лихвен процент за първите 12 месеца: 22 % и фиксиран годишен лихвен процент от 12 % за останалия срок на договора. Размерът на всяка от ежемесечните вноски за първите 12 месеца, изчислени само на база дължима лихва по чл. 2.2.б. „з“ е 73,33 лв., платими ежемесечно до 26-то число на месеца, като вноска за текущ месец, за периода от 27.09.2022 г. до 26.09.2023 г. Размерът на всяка от ежемесечните вноски за остатъчния период на договора за заем, след изтичане на първите 12 месеца, т.е. считано от 27.09.2023 г., изчислени на база дължима лихва по чл. 2.2.б. „ж“ и част от главницата, е 60,74 лв. Крайният срок за погасяване на заема е 23.09.2032 г. Договорено е з аемът да бъде обезпечен с договорна ипотека върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор •••••••• по КККР на гр. П., собственост на заемополучателя и солидарния длъжник. От представения Договор за заем № •••• от 26.09.2022 г. се установява, че между ищцовото дружество „Лонга“ ЕООД, в качеството на заемодател, ответника В. С. И., като заемополучател и ипотекарен длъжник и Н. Д. С., като солидарен и ипотекарен длъжник, е възникнало облигационно отношение, по силата на което заемодателят се е задължил да предостави на заемополучателя сумата в размер на 71000,00 лв. за срок от 120 месеца, при годишен процент на разходите от 15,63 %, фиксиран ливен процент за първите 12 месеца: 22,00 % и фиксиран годишен лихвен процент от 12,00 % за останалия срок на договора. Размерът на всяка от ежемесечните вноски за първите 12 месеца, изчислени само на база дължима лихва по чл. 2.2.б. „з“ е 1301,67 лв., платими ежемесечно до 26-то число на месеца, като вноска за текущ месец, за периода от 27.09.2022 г. до 26.09.2023 г. Размерът на всяка от ежемесечните вноски за остатъчния период на договора за заем, след изтичане на първите 12 месеца, т.е. считано от 27.09.2023 г., изчислени на база дължима лихва по чл. 2.2.б. „ж“ и част от главницата, е 1078,08 лв. Съгласно чл. 4.1 от договора заемодателят се задължил да предостави на заемополучателя сумата от 71 000,00 лв. по банков път, както следва: сумата от 15 620,00 лв. по конкретно посочена в договора банкова сметка на ответника В. С. И.; сумата от 45 572,59 лв. по банков път по конкретно посочена банкова сметка на трето лице – друг кредитор „Ново Финанс“ ООД за погасяване на задължения на заемополучателя към „Ново Финанс“ ООД и заличаване на вписана договорна ипотека и сумата от 9807,41 лв. по конкретно посочена в договора банкова сметка на ответника В. С. И.. Крайният срок за погасяване на заема е 26.09.2032 г. Уговорено е з аемът да бъде обезпечен с договорна ипотека върху същия самостоятелен обект в сграда с идентификатор ••••• по КККР на гр. П.. Съгласно чл. 1.2 о т раздел I „Предмет на договора“ от всеки от двата договора, заемът се предоставя само при условие, че заемополучателят заплати гаранционната вноска в размер на 22,00 % от заемната сума в срок от пет дни от подписването на договора. В § 2 от двата договора е регламентирано, че същите се сключват при условие, че заемополучателят заплати на заемодателя гаранционна вноска. В § 3 от всеки от договорите изрично е посочено, че гаранционната вноска представлява сума в размер на 22,00 % от стойноста на заемната сума и служи да обезпечи изплащането на кредита и лихвите по него през първите 12 месеца от неговото действие, както и че гаранционната вноска не е предплатена лихва. В чл. 1.2.1 от всеки от договорите е уговорено, че вноската служи на заемодателя за прихващане на лихви, неустойки, наказателни лихви, такси, такси за заличаване на ипотека и др. в посочената последователност. Според чл. 1.2.2 от всеки от договорите неизползваната част от гаранционната вноска подлежи на връщане след изтичането на дванадесетия месец от срока на договора. В чл. 1.2.3 от всеки от договорите е регламентирано, че при прекратяване на договора, поради връщане в цялост на заемната сума, преди изтичането на първите дванадесет месеца от датата на договора , заемодателят има право да прихване от гаранционната вноска дължимите до датата на връщане на заема лихви, дължимата наказателна лихва, дължимата неустойка по чл. 2.2.б.„л“ и дължимите съгласно Общите условия към договорите такси за заличаване на договорна ипотека, както и други изискуеми вземания, произтичащи от договора и Общите условия. Според ч л . 2.18 от раздел II „Индивидуални условия на договора“ на всеки от договорите заемодателят има право да прихваща дължимите за първите дванадесет месеца месечни вноски от гаранционната вноска до изчерпване на нейния размер. Съгласно чл. 2.19 от всеки от договорите докато вноската не е изчерпана, заемодателят няма право да начислява наказателна лихва за забава съгласно член 2.5, която е в размер на 3,00 % месечно върху остатъчната заемна сума. В чл. 2.20 от всеки от договорите е регламентирано, че след изчерпване на размера на внесената гаранционна вноска, заемополучателят дължи всички лихви, наказателни лихви, неустойки, такси и др., предвидени в договора. Член 2.21 от всеки от договорите повтаря условието на § 4 от същите, а именно, че при неплащане на гаранционната вноска в срок от пет дни, считано от датата на подписване на договора, договорът се прекратява автоматично, като заемополучателят дължи връщане на заемната сума, ведно с всички лихви, такси и неустойки. Съгласно член 4.7 от раздел IV „Права и задължения на заемодателя“ на всеки от двата договора, при неплащането на гаранционната вноска в уговорения между страните срок, договорът се прекратява автоматично без необходимост от уведомяване между страните, считано от деня, следващ датата на изтичане на срока за пращане на гаранционната вноска от заемополучателя, като в чл. 4.10 от всеки от договорите е предвидено, че в такъв случай влизат в сила всички последици и неустойки, произтичащи от клаузите на договора, свързани с прекратяване на договора съгласно чл. 2.8, чл. 2.9, чл. 2.10, чл. 2.11, чл. 2.12 и сл. от Раздел II. Според член 5.6 от раздел V „Права и задължения на заемополучателя“ от всеки от двата договора заемополучателят се задължава да сключи и поддържа през целия срок на действие на договора имуществена застраховка срещу пожар, земетресение, природни бедствия, ВиК аварии, наводнения, причинени от съседи, токов удар и късо съединение, на ипотекирания недвижим имот, чийто размер на покритие следва да е 200 % от стойността на предоставената заемна сума (главница). Застраховката следва да е непрекъсната за целия срок на действие на съответния договор за заем и на ипотечния акт. Видно от представения погасителен план към Договор за заем № •••••, предвидени са 12 месечни вноски в размер на 77,33 лв. всяка, покриващи само лихвата през гратисния период от 12 месеца, без задължение за плащане по главницата до 23.09.2023 г., включително. В същия е посочено, че лихвеният процент за първата година е 25,00 %, а за останалия срок на кредита – 15,00 %. Видно от представения погасителен план към Договор за заем № •••• от 26.09.2022 г., предвидени са също 12 месечни вноски в размер на 1301,67 лв. всяка, покриващи само лихвата през гратисния период от 12 месеца, без задължение за плащане по главницата до 23.09.2023 г., включително. В същия е посочено, че лихвеният процент за първата година е 25,00 %, а за останалия срок на кредита – 15,00 %. От представената разписка от 2 3.09.2022 г. се установява, че ответникът В. И. е получил от Б. К. П., в качеството му на управител на „Лонга“ ЕООД, сумата в размер на 4000,00 лв. – главница по процесния Договор за заем № •••• от 23.09.2022 г. Видно от представените три броя платежни нареждания (л. 24 – л. 26) на 26.09.2022 г. ищцовото дружество е превело по сметка на ответника В. И. сумата в размер на 15620,00 лв., на 29.09.2022 г. ищецът е превел по сметка на ответника В. И. сумата в размер на 9807,41 лв., като на 29.09.2022 г. ищецът е превел и сумата в размер на 45572,59 лв. по сметка на трето лице „Ново Финанс“ ООД. За обезпечаване на задълженията по двата договора за заем e учредена договорна ипотека, обективирана в Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № ••••, том *, рег. № ••••, дело ••••• на Н. Р. Г.К., вписан в СВ-П. под акт №••, том ••, дело № •••••, вх. рег. №••••••, с предмет самостоятелен обект в сграда с идентификатор •••••• по КККР на гр. П., собственост на ответниците. От заключението на извършената по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че със сумата от 15620,04 лв., внесена от кредитополучателя на 27.09.2022 г. по сметка на ищцовото дружество, която сума е гаранционна вноска по Договор за заем № •••• от 26.09.2022 г. , е осчетоводено погасяването на дължимите вноски с падеж до 26.09.2023 г. Тази сума покрива задължения по начислени възнаградителни лихви по този договор за периода от подписването на договора за заем до 26.09.2023 г. Със сумата от 879,96 лв., внесена от кредитополучателя на 27.09.2022 г. по сметка на ищцовото дружество, която сума е гаранционна вноска по Договор за заем № •••• от 23.09.2022 г., е осчетоводено погасяването на дължимите вноски с падеж до 26.09.2023 г. Тази сума покрива задължения по начислени възнаградителни лихви по този договор за периода от подписването му до 26.09.2023 г. Вещото лице посочва, че не са регистрирани и осчетоводени други вноски от кредитополучателя и солидарния длъжник за погасяване на задължения по двата процесни заема. Падежиралите и незаплатени вноски, включващи част от главница и възнаградителна лихва по Договор за заем № •••• от 26.09.2022 г., за периода от 27.02.2024 г. до 26.10.2024 г., са в общ размер на 8624,64 лв., от които: 5419,28 лв. – падежирала лихва и 3205,36 лв. – падежирала главница. Падежиралите и незаплатени вноски, включващи част от главница и възнаградителна лихва по Договор за заем № •••• от 2 3.09.2022 г., за периода от 27.02.2024 г. до 26.10.2024 г., са в общ размер на 485,92 лв., от които: 305,30 лв. – падежирала лихва и 180,62 лв. – падежирала главница. За периода от 27.02.2024 г. до 26.10.2024 г. не са правени плащания от кредитополучателя и солидарния длъжник за погасителни вноски по двата процесни заема. За посочения период са установени плащания от ЧСИ ••••• в общ размер на 428,29 лв. Годишният процент на разходите по двата договора за заем е 15,63 % и в него са включени само разходите за възнаградителна лихва. Няма платени от ответниците друг вид разходи по тези заеми – друг вид лихви, такси и неустойки, освен платената гаранционна вноска, която служи за покриване на договорните лихви за първите 12 месечни погасителни вноски по процесните заеми. Еспертизата дава заключение, че ГПР остава непроменен, когато се включат всички заплатени от ответниците разходи по кредитите. Вещото лице посочва, че при условията на настъпило неизпълнение на условията на тези договори и при начислени разходи по тях (освен дължимата възнаградителна лихва), за законна лихва за периода от 26.11.2024 г. – 14.10.2025 г., съдебни такси и хонорари и такса заличаване на ипотека, ГПР би бил равен на 20,88 %. При така установените правнорелевантни факти, съдът намира от правна страна следното: Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД. По допустимостта на предявените искове: Налице са процесуалните предпоставки за съществуване и надлежно упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, тъй като от приложеното ч.гр.д. № 19714/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив е видно, че в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК, срещу която длъжниците са възразили в срок, а исковата молба е депозирана в преклузивния едномесечен срок по чл. 415 от ГПК. Следователно предявените установителни искове са допустими. По основателността на предявените искове: Основателността на предявените искове е обусловена от установяването, при условията на пълно и главно доказване по чл. 154 от ГПК, от страна на ищеца, на следните правопораждащи факти: наличието на валидни облигационни правоотношения между страните по Договор за заем № •••• от 26.09.2022 г. и Договор за заем № •••• от 23.09.2022 г. с посочените в исковата молба параметри, по които са предоставени твърдените от ищеца суми; наличието на валидна договореност между страните за заплащането на възнаградителна лихва за ползвания финансов ресурс по всеки от двата договора, нейният размер и период, за който се дължи, както и методика, по която се формира; настъпил падеж на процесните вземания, както и техния размер. В случая безспорно е по делото, а и от представените договори за заем, обезпечени с ипотека, се установява, че между страните е възникнало облигационно отношение на 23.09.2022 г., по силата на което ищецът е предоставил на ответника В. И. заем в размер на 4000,00 лв, както и че на 26.09.2022 г. между страните е възникнало облигационно отношение, по силата на което ищецът е предоставил на ответника В. И. заем в размер на 71 000,00 лв. Заемополучателят В. И. е и ипотекарен длъжник по двата договора. Ответницата Н. С. е солидарен и ипотекарен длъжник и по двата договора за заем. Не е спорно между страните, а и се установява от доказателствата по делото, че сумите по процесните договори за заем са у с в о е н и от заемополучателя и за ответниците, като солидарни длъжници, е възникнало задължение за връщането им. В разглеждания случай, предвид съдържанието и датата на сключване на двата договора за заем, породилите се между страните облигационни отношения се регулират от разпоредбите на Закона за кредитите на недвижимите имоти на потребители (ЗКНИП), обн. с ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г., тъй като процесните договори за заем са обезпечени с ипотека и попадат в приложното поле на чл. 1, ал. 2 ЗКНИП, съгласно който по смисъла на този закон кредити за недвижими имоти са кредити, обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот, и кредити, чиято цел е придобиване или запазване на вещно право върху недвижим имот, и същевременно не е налице някое от изключенията, визирани в чл. 3 от ЗКНИП. Сп р я м о процесните облигационни правоотношения приложение намира и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори (чл. 143 – чл. 148 а от Закона за защита на потребителите), по аргумент от чл. 40 от ЗКНИП. Разпоредбите на Закон за потребителския кредит са неприложими в случая, тъй като по силата на изричната разпоредба чл. 4, ал. 1, т. 2 от същия закон от неговото действие са изключени договори за кредит или договори за посредничество за предоставяне на кредит, които са обезпечени с ипотека (какъвто е настоящият случай) или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот. В този смисъл, неспазването на формалните изисквания в чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК, каквито възражения са наведени в отговора на исковата молба, не могат да бъдат основание за недействителност на процесните заеми. Легална дефиниция на понятието потребител се съдържа в § 1, т. 20 от ДР на ЗКНИП, съгласно който „потребител“ е всяко физическо лице, което при сключването на договор за кредит за недвижим имот действа извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност. Ответникът – заемополучател има качеството на потребител по смисъла на § 1, т. 20 от ДР на ЗКНИП, доколкото се касае за физическо лице, което при сключването на договорите за заем е действало извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност (по делото няма данни в обратна насока ). Заемодателят „Лонга“ ЕООД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ с предмет на дейност кредитиране, включително предоставяне на потребителски кредити. Ищцовото дружество има качеството на кредитор съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗКНИП. С оглед императивния характер на разпоредбите, установени в обществен интерес с цел защита на потребителите като икономически по-слаба страна в гражданския оборот, съдът е длъжен служебно да следи за тяхното спазване. Това задължение произтича от чл. 7, ал. 3 от ГПК, съгласно който съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. В същия смисъл са постановките на ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Съгласно разпоредбата на ч л . 38 от ЗКНИП когато не са спазени изискванията на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5 - 9 и 11 и чл. 25, ал. 3 от ЗКНИП договорът за кредит е нищожен. Според императивните норми на чл. 24, ал. 1, т. 9 и т. 11 от ЗКНИП договорът за кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишен процент на разходите по кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя, както и обща сума, дължима от потребителя по кредита. Съгласно чл. 29, ал. 1 и ал. 2 от ЗКНИП г одишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент, изчислен на годишна база от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Според чл. 29, ал. 9 от ЗКНИП г одишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с постановление на Министерския съвет. Следователно в ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на § 1, т. 17 от ДР на ЗКНИП „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за кредит за недвижим имот, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии, в случаите, когато сключването на договора за допълнителна услуга е задължително условие за получаване на кредита или за получаване на кредита при предлаганите условия. Общият разход по кредита за потребителя включва и разходите за извършване на оценка на недвижим имот, когато такава оценка е необходима за получаване на кредита. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси, както и таксите за вписване при прехвърлянето на собствеността на недвижим имот и разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит. В тази насока е и Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, девети състав, съгласно което в ГПР следва да бъдат включени всички разходи, които ще понесе потребителят. Годишен процент на разходите, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение. Когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48 разходи, договорът за кредит следва да се счита за нищожен. На първо място, от представените по делото доказателства следва да се приеме, че на основание чл. 23, ал. 1 ЗКНИП процесните договори са сключени в писмена форма и екземпляри от тях са предоставени на заемополучателя и солидарния длъжник. В чл. 2.2., б. „н“ от процесните договори за заем е записано, че годишният процент на разходите се определя в размер на 15,63 %. Кредиторът се е задоволил единствено с посочването на ГПР като абсолютна стойност. В този вид текстът на чл. 2.2., б. „н“ от коментираните договори за заем не дава реална информация за това как се формира ГПР и кои компоненти точно са включени в него. Бланкетна информация относно разходите, включени в общите разходи по заемите за потребителя, се съдържа в Общите условия на договорите за заем, но тя отново не съдържа конкретни данни, даващи възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договорите за заем, предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти на защита. Формалното посочване на ГПР без да са конкретизирани отделните елементи, които са довели до формиране на конкретния ГПР в съответния контракт, както и начина на формирането му, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им. За да е спазена разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения заем представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат отразени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР, което в разглеждания казус не е сторено. В процесния случай заплащането на г аранционната вноска, уговорена във всеки от договорите в размер на 22,00 % от заемната сума – съответно 15620,04 лв. по Договор за заем № •••• от 26.09.2022 г. и 879,96 лв. по Договор за заем № •••• от 2 3.09.2022 г., е задължително условие за сключване на договорите за заем, респ. за отпускане на заемните суми на заемателя по тях (по арг. § 2 от договорите). Гаранционната вноска е предоставена като обезпечителна сума, служи за обезпечение на изплащането на заемите и лихвите по тях през първите дванадесет месеца от действието им и подлежи на връщане след първите 12 месеца, ако задълженията са погасени. Гаранционната вноска е пряко свързана с отпускането на заемите, тъй като нейното неплащане в срок от 5 дни от подписването на договорите води до автоматично прекратяване на договорите (без да е необходимо някакво уведомяване между страните) и задължение за връщане на предоставената заемна сума с неустойки (чл. 4.7 от договорите). Със заплащането на гаранционната сума на практика се стига до намаление на реалната сума, която заемодателят предоставя по договорите. Това е така, тъй като срещу част от тази сума заемодателят е получил насрещна такава от заемателя, с която може да разполага по своя преценка. В случая посоченият във всеки от договорите за заем общ размер на кредита реално не е в размера, сочен в договорите, като потребителят е заблуден за реалния финансов ресурс, който може да ползва. Реалният финансов ресурс, с който на практика разполага заемополучателят, е този след приспадане на гаранционната вноска . Същевременно ищцовото дружество, като заемодател, начислява дължимата възнаградителна лихва върху пълния размер на предоставената в заем сума, въпреки че гаранционната вноска, върната към кредитора, намалява реално размера на предоставената сума, т.е. ка с а е се за заплащане на цена на неполучена услуга. Налице е начисляване на лихва върху сума, с която заемополучателят не разполага, доколкото същата остава при кредитора и позволява кумулиране на допълнителни приходи за кредитора. По този начин, чрез уговорки, които формално отговарят на законовите изисквания, заемодателят се освобождава от задължението си да предостави част от уговорените в договорите за заем суми на заемателя, като наред с това го задължава да заплаща възнаградителна лихва и за тази част от сумите. Съобразявайки това и предвид обстоятелството, че внасянето на гаранционната сума е задължително условие за отпускането на сумите по договорите за заем, както и че с внасянето й заемателят се лишава от възможността да ползва тази сума за период от 12 месеца от сключването на договорите, съдът намира, че се касае за допълнителен разход, който заемателят трябва да направи и който е свързан със сключването на договорите за заем и усвояването на сумите по тях. Този извод не се променя от обстоятелството, че след изтичането на 12-месечния срок от сключването на договорите сумите евентуално биха били възстановени на заемателя. Настоящият съдебен състав намира, че гаранционната вноска следва да бъде разглеждана като разход на заемателя, който следва да бъде отразен в ГПР по договорите, в който смисъл е и т. 1 от Решение от 21.03.2024 г. по дело С- 714/22 на СЕС. В случая обаче, видно от материалите по делото, в т.ч. и извършената съдебно-счетоводна експертиза, това не е направено, като посоченият в договорите за заем размер на ГРП отразява само дължимата възнаградителна лихва на годишна база. Следователно нарушена е разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 11 от ЗКНИП. Следва да бъде отчетено и това, че само по себе си внасянето на гаранционната вноска не освобождава заемателя от задължението му да заплаща обезпечените с нея вноски по договорите за заем. При това, гаранционната вноска обхваща само дължимите по договорите възнаградителни лихви, но не и дължимите главници. Тези условия създават несъразмерна тежест за заемополучателя, тъй като гаранционната вноска, макар и обезпечителна, се използва за покриване на лихви, без да намалява главницата, което води до кумулиране на приходи за кредитора чрез лихвоносно задължение върху сума, която не е на разположение на заемополучателя. В договорите е предвидено, че при забава в погасяването на вноска дори с един просрочен ден се начислява наказателна лихва от 3,00 % месечно върху остатъчната заемна сума (чл. 2.5 от договорите), а при забава над 90 дни цялото вземане става предсрочно изискуемо с допълнителна неустойка в размер на 15,00 % от остатъчния размер на главницата (чл. 2.6 и чл. 2.7 от договорите). В нито един от договорите не е посочено как тази възможност на заемодателя се съгласува с предоставената гаранционна сума, доколкото предсрочното прекратяване на договорите може да бъде извършено и в периода, който е обезпечен от тази вноска. Затова заемателят е поставен в по-неблагоприятно положения спрямо заемодателя, тъй като ще е принуден да търпи последиците от прекратяването на договора, независимо от това, че е налице предоставено от него обезпечение, което е на разположение на заемодателя. На следващо място, уговорките за гаранционна вноска и свързаните с нея неустойки не кореспондират с вредите от неизпълнение, тъй като кредиторът не търпи загуби от непредоставянето й в първите 5 дни от сключване на договора, преди погасяването на вноски да стане дължимо. Вярно е, че съгласно чл. 93 от ЗЗД вредите от неизпълнението, за което е предвидена неустойка, не се доказват, но това не означава, че не трябва да са претърпени. В случая неустойките при прекратяване на договорите, поради неплащане на гаранционната вноска са предвидени без връзка с изпълнението на основното задължение за връщане на заема. Те представляват добавък към възнаградителната лихва, увеличавайки печалбата на кредитора, което е единствената им цел. Това заобикаля правилото на чл. 29, ал. 9 от ЗКНИП и създава свръхобезпеченост, противоречаща на принципа на добросъвестността. За пълнота следва да се отбележи, че клаузите за предоставяне на гаранционна вноска дерогират разпоредбите на Гл а в а пета от ЗКНИП, свързани с оценката на кредитоспособността (чл. 14 от ЗКНИП), която трябва да се извърши преди сключването на договора. Задължението за гаранционна вноска предполага, че кредиторът не е оценил адекватно кредитоспособността на заемополучателя, прехвърляйки риска от тази преценка върху него чрез допълнителни обезпечения (различни от учреденото реално обезпечение договорна ипотека). На следващо място, във всеки от договорите за заем е предвидено задължение за заемополучателя да сключи и поддържа през целия срок на действие на договора имуществена застраховка срещу пожар, земетресение, природни бедствия, ВиК аварии, наводнения, причинени от съседи, токов удар и късо съединение, на ипотекирания недвижим имот, чийто размер на покритие следва да е 200 % от стойността на предоставената заемна сума – главница. От съдържанието на клаузата на чл. 5.6 от раздел V „Права и задължения на заемополучателя“ от всеки от договорите следва, че застраховката е задължителна при сключването на договорите и следва да бъде поддържана (непрекъсната) през целия срок на действие на договорите и на ипотечния акт. Обстоятелството, че застраховката е задължително условие за сключване на договорите е изрично посочено в чл. 2.22 от всеки от двата договора за заем. Следователно сключването на договор за имуществена застраховка е задължително условие за получаване на заемите при предлаганите условия. Това налага извода, че застраховката представлява разход по заема (арг. от § 1, т. 17 от ДР на ЗКНИП), който трябва да е включен в ГПР, което в случая не е сторено. Това с ъ щ о въвежда потребителя в заблуждение относно реалните разходи по кредита, тъй като ГПР не отразява истинската финансова тежест, което е в противоречие с чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП. Изложеното налага извода, че процесните договори за заем не отговарят на формалните изисквания на чл. 24, ал. 1, т. 9 и т. 11 от ЗКНИП. Настоящият съдебен състав счита, че в процесните договори за заем е посочен по-нисък размер на ГПР от действителния такъв, тъй като в същия не са включени разходите за застраховка и гаранционна вноска по заемите, предоставянето на които е задължителна предпоставка за получаването на заемните средства при предлаганите от ищцовото дружество условия. Ако същите бъдат включени в общите разходи по кредита, то размерът на ГПР несъмнено би надвишил законоводопустимия такъв (само застраховката следва да е 200 % от стойността на предоставената заемна сума за целия срок на договорите), съгласно чл. 29, ал. 9 от ЗКНИП. В този ред на мисли съдът не кредитира заключението на извършената по делото съдебно-счетоводна експертиза в частта, в която се сочи, че по процесните договори за заем няма други разходи (освен взнаградителната лихва), които да са в тежест на заемополучателя и да доведат до промяна на оповестения ГПР от 15,63 % чрез включването в обхвата му на тези разходи. Съдът дава вяра на експертното заключение в останалата му част. В случая бланкетното и при това неправилно посочване на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 29, ал. 1 от ЗКНИП. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Посочването на стойност на ГПР по-малка от действителната представлява неизпълнение на задължението по чл. 24, ал. 1, т. 11 от ЗКНИП. По този начин потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по всеки от договорите за паричен заем и реалните разходи по заемите. Посочването в договора за заем на различен от действителния ГПР представлява невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по кредита, поради което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, §1 Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики, тъй като заблуждава потребителя или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Липсата на посочена действителна стойност на ГПР влече недействителност на договора в неговата цялост, поради нарушаване на изискванията на чл. 24, ал. 1, т. 9 и т. 11 от ЗКНИП , отнасящи се до посочване по ясен и разбираем начин на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Като не е оповестил действителен ГПР в процесните договори за заем заемодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорените сделки. В случая умишленото невключване на задължението за заплащане на разходите за застраховка и гаранционна вноска в ГПР по договорите за заем обуславя санкцията по чл. 38 от ЗКНИП, а именно недействителност на целите договори за заем. На следващо място, необходимо е да се посочи, че съгласно чл. 24, ал. 1, т. 8 от ЗКНИП договорът за заем следва да съдържа лихвения процент по кредита, с изрично посочване дали е фиксиран, или променлив, или комбинация от двата, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти, а според чл. 24, ал. 1, т. 7 от ЗКНИП договорът за заем следва да съдържа условията за погасяване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В случая, видно от съдържанието на процесните договори за заем, в същите е посочено, че лихвеният процент е фиксиран годишен, като за първите 12 месеца е 22,00 % (чл. 2.2, б. „з“), а за останалия срок на договорите е 12,00 % (чл. 2.2, б. „ж“). Едновременно с това обаче в погасителния план към всеки от договорите, представляващ неразделна част от него, са посочени други размери на лихвените проценти по договорите, а именно 25,00 % за първата година и 15,00 % за останалия срок на договорите. Лихвеният процент (фиксиран), посочен в договорите за заем не следва да се различава от този, който е заложен в погасителния план. Посочването на различни фиксирани лихвени проценти в съответния договор за заем и погасителния план към него несъмнено създава неяснота, заблуждава потребителя относно действителната подлежаща на връщане сума и го лишава от възможността да определи обхвата на своето задължение. На практика потребителят е поставен в невъзможност да установи на каква стойност се изчисляват лихвите, респ. какви са реалните условия за погасяване на заемите и какъв е общият икономически ефект от договорите. Изложеното налага извода, че по този начин са нарушени разпоредбите на чл. 24, ал. 1, т. 7 и т. 11 от ЗКНИП. Поради констатираното съществено нарушение на изискуемото съдържание на процесните договори за заем, на основание чл. 38 от ЗПК във връзка с чл. 24, ал. 1, т. 7, т. 9 и т. 11 от ЗКНИП , същите следва да бъдат обявени за недействителни. Според чл. 39 от ЗКНИП когато договорът за кредит е обявен за нищожен от съда, потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск по чл. 79 от ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за кредит, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 от ЗЗД, доколкото ЗКНИП е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 39 от ЗКНИП е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Видно от заключението на извършената по делото съдебно-счетоводна експертиза кредитополучателят е заплатил само сумата в размер на 15620,04 лв. по Договор за заем № •••• от 26.09.2022 г. , а по Договор за заем № •••• от 23.09.2022 г. – 879,96 лв. Други плащания за погасяване на задължения по двата процесни заема не са правени. Доколкото погасителните вноски за първите дванадесет месеца по всеки от договорите съдържа само възнаградителна лихва, а такава е недължима, предвид установената недействителност на договорите за заем, то гаранционната вноска по всеки от договорите следва да бъде отнесена за погасяване на дължимата главница по съответния заем. Първата вноска, съдържаща и дължима главница, по процесните заеми е с падежна дата 23.10.2023 г. Сумата в размер на 15620,04 лв. покрива задълженията за главница по Договор за заем № •••• от 26.09.2022 г. за погасителните вноски за периода от 2 3.10.2023 г. до 23.08.2026 г. и частично вноската за главница с падежна дата 23.09.2026 г. Сумата в размер на 879,96 лв. покрива задълженията за главница по Договор за заем № •••• от 23.09.2022 г. за погасителните вноски за периода от 2 3.10.2023 г. до 23.08.2026 г. и частично вноската за главница с падежна дата 2 3.09.2026 г. Следователно задължението на солидарните длъжници – ответниците, по Договор за заем № •••• от 26.09.2022 г. за заплащане на главница за исковия период 26.03.2024 г. – 26.10.2024 г. е погасено с извършеното от тях плащане на сумата от 15620,04 лв. Дължимите от солидарните длъжници – ответниците, по Договор за заем № •••• от 2 3.09.2022 г. суми за заплащане на главница за исковия период 26.03.2024 г. – 26.10.2024 г. също е погасено с извършеното от тях плащане на сумата от 879,96 лв. По гореизложените съображения съдът намира, че претенциите за установяване на дължимост на главница за исковия период и на договорна лихва по процесните договори за заем се явяват неоснователни и като такива следва да бъдат изцяло отхвърлени. По разноските: При този изход на правния спор право на разноски имат ответниците. Същите не са претендирали своевременно разноски и не представили доказателства за реално сторени такива по делото, поради което разноски не следва да бъдат присъждани в тяхна полза. Мотивиран от гореизложеното, съдът