Решение № 11042 от 8.6.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 48827/2025 г.

№ 20251110148827 по описа за 2025 година РЕШЕНИЕ 08.06.2026 г., гр. София В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ при секретаря Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. дело № 48827/2025 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК. Подадена е искова молба от „АББ“ ЕООД срещу К. М. А., като се твърди, че между ответника и „СК“ ООД бил сключен Договор за потребителски кредит № 405593/11.03.2020 г. Поддържа, че по силата на договора за кредит на ответника била предоставена сумата от 500,00 лева, а последният се задължил да върне същата на 3 бр. вноски, всяка в размер на 247,00 лева, в която се включвала и уговорената по договора възнаградителна лихва, в срок до 11.06.2020 г. Поддържа, че бил сключил договор за цесия от 21.07.2022 г. със „СК“ ООД, като по силата на договора „СК“ ООД в качеството на цедент му било прехвърлило вземанията по Договор за потребителски кредит № 405593/11.03.2020 г. Навежда доводи, че договорът бил валиден, тъй като били спазени императивните норми на ЗПК. Развива съображения, че ответникът е надлежно уведомен за извършената цесия, но последният не бил изпълнил задълженията си по договора за кредит, като същият дължал сумата от 419,18 лева – главница, сумата от 5,73 лева – договорна лихва за периода от 11.03.2020 г. до 11.06.2020 г., сумата от 210,72 лева – незаплатени такси съобразно тарифата на цедента, сумата от 69,09 лева – неустойка на основание чл. 6.2. от договора за кредит и сумата от 144,42 лева, представляващи мораторна лихва за периода 11.06.2020 г. до 31.05.2025 г., като сочи, че за периода 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г. не била начислявана лихва за забава. Твърди, че е подадено заявление за издаването на заповед за изпълнение, но същото било отхвърлено, поради което имал правен интерес от предявените искове. Иска уважаване на претенциите. Претендира разноски. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, чрез особения представител, като претенциите се оспорват. Твърди, че претендираните вземания били погасени по давност с изтичането на кратката тригодишна погасителна давност, евентуално с изтичането на общата петгодишна такава, като излага доводи, че подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение в случая не било прекъснало давността. Поддържа, че ответникът бил сключил процесния договор за потребителски кредит със „СК“ ЕООД, както и че между тях било възникнало валидно облигационно правоотношение. Навежда доводи, че договорът за кредит не носи нито саморъчен, нито електронен подпис на страните, като не били спазени и изискванията на ЗПФУР за сключване на договор от разстояние. Излага съображения, че не е усвоил главницата по договора за кредит. Поддържа, че посоченото обстоятелство не се установявало от приложената към исковата молба разписка, тъй като същата не била подписана от ответника и нямала характер на разписка по см. на чл. 77 ЗЗД. Оспорва активната материална легитимация на ищеца, както и че същият има качеството цесионер по сключен със „СК“ ООД договор за цесия, респ. носител на вземанията, произтичащи от процесния договор за кредит. Инвокира доводи, че съгласно договора за цесия от 21.07.2022 г. вземанията, които се прехвърляли с него, следвало да бъдат индивидуализирани в приложение № 1, каквото в случая не било представено, а приложеното към исковата молба извлечение от файл в табличен вид нямало доказателствена стойност, поради което било невъзможно да се установи дали вземанията, произтичащи от процесния договор за кредит, били цедирани на ищеца. Отделно от това, ответникът не бил уведомен за извършената цесия, поради което поддържа, че договор за цесия не бил породил действие спрямо него. По отношение твърденията на ищеца, че ответникът бил уведомен за извършената цесия от пълномощник на цедента, сочи, че датата, на която било нотариално заверено пълномощното предхождало датата, на която бил сключен договорът за цесия, поради което липсвало представителна власт на пълномощника, респ. и надлежно уведомяване на длъжника. Прави възражение за недействителност на процесния договор за потребителски кредит поради противоречие на закона – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като неустойката по чл. 6.2 от договора неправилно не била включена в посочения в договора ГПР, като излага подробни доводи защо същата е следвало да бъде включена при формирането на ГПР по кредита. Навежда доводи, че претендираното вземане за такса не било индивидуализирано по основание и размер, а клаузите на Тарифата за таксите и разходите, събирани от кредитодателя, противоречали на разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Иска отхвърляне на предявените искове. Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно кумулативно съединени положителни осъдителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, във вр. чл. 99 ЗДД, във вр.чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Спорните материални субективни права са обусловени от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валиден договор за предоставяне на потребителски кредит, в който са уговорени и валидни клаузи за неустойки и такси за услуги, които не са неравноправни и не противоречат на императивните материалниправни норми и да са действително предоставени като услуги; 2) кредиторът да е предоставил, съответно длъжника да усвоил сумата по отпуснатия потребителски кредит, като не са заплатени на уговорения в договора падеж, дължимите вноски; 3) да е налице валиден договор за прехвърляне на вземания, по силата на който ищецът да е придобил претендираното вземане; 4) ответникът да е надлежно уведомен за извършената цесия; 5) клаузите от договора да са индивидуално уговорени или да не нарушават значително равновесието между страните и не накърняват добрите нрави; 6) при сключването на договора за кредит да са спазени императивните изисквания на ЗПФУР относно процедурата за сключване на договор от разстояние. Представен е Договор за паричен заем кредирект № 405593 от 11.03.2020 г., като се сочи, че същият е сключен между „СК“ ООД от една страна, в качеството на заемодател и К. М. А. от друга страна, в качеството на заемател. С оглед клаузите на договора заемодателят предоставя на заемополучателят сумата от 500,00 лева, като последният се задължава да върне същата на 3 месечни вноски от по 177,91 лева, ведно с уговорената по договора възнаградителна лихва. С Определение от 20.04.2026 г., съдът е задължил на основание чл. 183 ГПК ищеца да представи в оригинал подписания договор за паричен заем и общите условия към него. На страната е указано, че при неизпълнение на процесуалното задължение, съдът ще изключи от доказателствата по делото представения препис. Подадена е молба от 27.04.2026 г., с която ищецът е посочил, че представя оригинала на процесния договор под формата на електронен документ, като са развити съображения, че същият бил сключен при условията на ЗПФУР. Съдът констатира, че в представения по делото договор липсват каквито и да било индиции, че същият е сключен при условията на ЗПФУР. Напротив, в клаузите на чл. 7 и чл. 8 от договора е предвидено, че договора и общите условия уреждат отношенията между страните, като заемополучателя (неправилно посочен като заемодател) е получил препис от общите условия, като същите заедно с договора регламентират отношенията между страните. Както и че договорът е сключен в два еднообразни екземпляра и се подписва при уговорените условия в общите условия и закона. В случая обаче, при тълкуване на договора и общите условия е налице противоречие. Едва в общите условия е предвидено сключването на договора при условията на ЗПФУР под формата на електронен документ. Подобно отбелязване е необходимо, доколкото съобразно чл. 3 ЗПФУР Разпоредбите на този закон се прилагат за договорите за предоставяне на финансови услуги от разстояние между доставчик и потребител. При договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние, които съдържат първоначално споразумение за предоставяне на финансова услуга, последвано от последователни операции или от поредица от операции от същото естество, които се извършват през определени интервали от време, разпоредбите на този закон се прилагат само по отношение на първоначалното споразумение. Разпоредбите на този закон се прилагат и по отношение на договорите, сключени от разстояние, които добавят нови елементи към първоначалното споразумение по ал. 1 за предоставяне на финансова услуга от разстояние. Когато договорът не съдържа първоначално споразумение за предоставяне на финансова услуга от разстояние, но последователните или отделните операции от същото естество се изпълняват между страните по договора през определени интервали от време, разпоредбите на чл. 8 и 9 се прилагат само по отношение на първата операция. В случаите по ал. 4 и когато в продължение на повече от една година не е извършвана никаква операция от същото естество, следващата операция се приема за първа от нова поредица от операции и за нея се прилагат разпоредбите на чл. 8 и 9. В правилото на чл. 4 ЗПФУР е предвидено, че Правата, предоставени на потребителите по този закон, не могат да бъдат ограничавани. Всяка уговорка, с която предварително се изключват или ограничават правата на потребителите, е недействителна. Отказът от права, предоставени на потребителите по този закон, е недействителен. Съгласно разпоредбата на чл. 16, ал. 2 ЗЗД, при несъответствие между вписани уговорки и уговорки в общите условия имат сила първите, макар и вторите да не са заличени. Тоест, след като в договора е предвидено, че същият се сключва в два еднообразни екземпляра, то сключването на последни по правилата на ЗПФУР – предвидено в общите условия – е изначално изключено. Казано иначе, договорът може да се сключи под формата на електронен документ, но това поставя въпроса за оригинала на същия. В нормата на чл. 147а ЗЗП е предвидено, че При сключване на договор при общи условия с потребител общите условия обвързват потребителя само ако са му били предоставени и той се е съгласил с тях. Съгласието на потребителя с общите условия се удостоверява с неговия подпис. Търговецът или упълномощен негов представител е длъжен да предаде подписан от него екземпляр от общите условия на потребителя. Тежестта на доказване на изразеното от потребителя съгласие с общите условия и получаването им при подписване на договора се носи от търговеца. Клаузата за съгласие с общите условия на договора и деклариране на получаването им от потребителя, включена в индивидуалните договори, не е доказателство за действителното приемане на общите условия и получаване на екземпляр от потребителя. Тоест, в случая при граматическото, систематичното и телеологическото тълкуване на посочените правни норми, съдът достига до извод, че изобщо договор за потребителски заем не е сключен при условията на ЗПФУР, поради което и съдът не може да приеме, че ищецът е изпълнил процесуалното си задължение по чл. 183 ГПК, поради което процесният договор за кредит следва да бъде изключен от доказателствената маса по делото. Необходимо е в тази насока да се изяснят няколко обстоятелства, за да е ясно защо настоящият съдебен състав прилага последици на чл. 183 ГПК. Класическият документ представлява писмено доказателствено средство. Той е материалният (корпорален) носител – най-често хартия, върху който чрез графични знаци или символи, възприемани чрез сетивата на човека, се материализират данни с правно значение (писмени доказателства). Такава информация може да бъде: 1) удостоверение за знание – данни, които авторът е възприел лично или чрез трето лице и ги е възпроизвел (свидетелстващ документ) и 2) волеизявление – напр. правна сделка или индивидуален административен акт, които представляват юридически факт, съдържащ едно или повече волеизявления, насочени към постигане на определени правни последици (диспозитивен документ). Съобразно утвърденото в правната доктрина и съдебната практика определение вещественото доказателство представлява корпорална вещ (предмет), върху която е материализиран факт, свързан с предмета на доказване и водещ до неговото изясняване – напр. следи или данни, обективирани в даден веществен обект, снимка, видео и/или аудио запис. В този смисъл е и Решение № 136/11.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 602/2010 г., IV г. о., в което е изяснено, че „[з]аконът не урежда нарочно и отделно веществените доказателства, но по аргумент на чл. 204, ал. 1 ГПК следва да се приеме, че те са необходими и допустими доказателства в определени случаи. Вещественото доказателство е предмет, който възпроизвежда факт от значение за делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт. Всеки предмет може съобразно връзката, в която се намира със значимия за спора факт, да носи спрямо него ролята на веществено доказателство”, като тези принципни постановки са възприети и в Решение № 50183/14.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 2161/2021 г., I т. о.; Решение № 50192/19.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4325/2021 г., IV г. о.; Решение № 621/24.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3111/2023 г., IV г. о. Но, принципно, само снимките, аудио- и видеозаписите, които са били изготвени случайно, а не преднамерено – за нуждите на конкретното административно или съдебно производство, са годно веществено доказателство. За преценка на неговата доказателствена стойност е ирелевантно кое лице е изготвило вещественото доказателство, респ. дали то материализира изгодни или неблагоприятни за този субект правнорелевантни факти, а същественото е дали тези факти достоверно отразяват случилото се в обективната действителност, дали са свързани с предмета на доказване и дали водят до неговото изясняване, т.е. дали са достоверни и относими за правилното решаване на правния спор, предмет на делото. По своята правна същност и доказателствена стойност електронното доказателство, в отлика от електронния документ, е идентично с вещественото доказателство. То обаче не е „опредметено” и не се отъждествява с физическия носител (магнитен, оптичен или друг траен дигитален носител), в който е „закрепена” релевантната информация в цифров формат. Електронните доказателства, макар и да са съхранени в цифров формат, не „материализират” словесно волеизявление с правно значение, а факти, настъпили в обективната действителност, които са свързани с предмета на доказване и водят до неговото изясняване. Те не са документи в класическия (собствения) смисъл на това понятие, изяснено и утвърдено от българската правна доктрина и дългогодишната съдебна практика. Електронният документ притежава тъждествена на писмения документ доказателствена сила в гражданския процес – арг. чл. 46 от Регламент № 910/2014 г., предписващ, че правната сила и допустимостта на електронен документ като доказателство в съдебни производства не могат да бъдат оспорени единствено на основанието, че той е в електронна форма. Съгласно дефинитивната разпоредба на чл. 3, т. 35 от Регламент № 910/2014 г., към която пряко препраща правната норма, уредена в чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ, „електронен документ” означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, поспециално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис. Наистина, с дефинитивната разпоредба, уредена в § 1, т. 3 от ДР на ГПК, е изяснено, че по смисъла на ГПК „електронен документ” е този съобразно определителната норма на чл. 3, § 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014. Това обаче означава, че за нуждите на българския граждански процес електронният документ трябва да се разграничава от електронното доказателство, т.е. от електронните данни, които не съдържат волеизявление или изявления за знание с правно значение. В този смисъл, не всяко съдържание, съставено в електронна форма, а само онова, което удостоверява изявление за знание (свидетелстващ документ) или волеизявление (диспозитивен документ), представлява електронен документ съобразно българското гражданско процесуално право. Електронният документ като „писмено” доказателствено средство в гражданския процес представлява електронно словесно изявление с правно значение: 1) изявление за знание или 2) волеизявление – арг. чл. 3, ал. 1 и ал. 2 ЗЕДЕУУ, във вр. с чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ и чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 г., което е „материализирано“ върху магнитен, оптичен или друг траен дигитален носител. Това словесно изявление е резултат от преобразувани, разчетени и представени като електронен образ (чрез съответния хардуер и софтуер) цифрови данни в двоичен код, които съставляват носителя на информацията. Електронните доказателства, макар съхранени в цифров формат, непосредствено не „материализират” словесно изявление с правно значение, а „закрепват” факти от обективната действителност, свързани с предмета на доказване и водещи до неговото изясняване. Следователно, те не представляват електронен документ, тъй като не съдържат изявление за знание (нещо, което непосредствено е възприето от неговия издател или е възпроизведено от трето лице пред него, и е удостоверено в документа) или волеизявление на автора (сделка, административен акт или други изявления без удостоверително съдържание). Дигиталните снимки, аудио- и видеозаписите биха могли да представляват електронни документи само ако съдържащите се в тях цифрови данни „материализират” електронно изявление с правно значение, дори и когато то не съдържа словесна информация (арг. чл. 2, ал. 2 ЗЕДЕУУ). Електронните документи и електронните доказателства имат статичен характер, доколкото техният оригинален двоичен код не е променен. Тези теоретични постановки на съда в конкретния случай са инспирирани обаче от единствено практическата необходимост да се разясни, основният проблем в случая за приложението на чл. 183 ГПК – в договора е изрично предвидено нещо различно от общите условия, което има значение и за потребителската защита, поради което сключването на договора по електронен път, което не е изрично посочено в самия него и непредставянето от ищца – твърдян цесионер на оригинала на договора, води до извод, че вземане изобщо не е възниквало на договорно основание, поради което претенцията следва да бъде отхвърлена. На следващо място трябва да се посочи и друго основание за отхвърляне на претенциите. Договор за потребителски е формален (изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК, като е от значение и обстоятелството дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне на кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Възнаградителната лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предадени и се е разпоредил с тях. Лихвата е граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер се определя от размера на дадения в заем капитал и времето на ползването му. По този договор може само за една от страните по заемното правоотношение възникват правни задължения – при реалния договор за потребителски кредит (за кредитополучателя – да върне сумата, предмет на двустранната сделка, в същата валута и размер, както и уговорената възнаградителна лихва), а за другата (кредитополучателя) – корелативни на правните задължения на заемателя субективни права (парични притезания) или ако е консенсуален договор за потребителски кредит (освен погоре изброените престации и задължението да се предостави уговорената заемна сума на кредитополучателя). По делото е представен неоспорен препис от разписка за извършено плащане от 11.03.2020 г. с наредител К. М. А. и получател „СК“ ООД за сумата от 500,00 лева с посочено основание: „заем съгл. дог. 405593“. Тоест, налице е плащане на главницата по договора, за който договор по делото не са представени надлежни доказателства, че изобщо е сключен надлежно, поради което не може да се приложи и правилото на чл. 23 ЗПК. На следващо място трябва да се отбележи, че съгласно чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК (отм.), респ. чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК (Обн. ДВ. бр.18 от 5 Март 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Следователно допълнително възникващите вземания на кредитора като последица на просрочие на потребителя са ограничени както по вид, така и по размер. Предвиждането на друга парична последица води до частична нищожност съгласно нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД – съответните клаузи се заместват от императивния максимум, т.е. разходите, надхвърлящи законната лихва за забава не се дължат. Тъй като не се касае до изрично изброените в чл. 22 ЗПК недостатъци на формата, не са приложими и правилата при цялостна недействителност по чл. 23 ЗПК. При нищожността наличието на индивидуално договаряне е без значение. Всъщност не се касае до такса (цена на услуга), а до сума, която се дължи автоматично при забава или предсрочна изискуемост, без срещу нея кредиторът да дължи никакви конкретни действия или резултат. В най-добрия случай тя цели да покрие евентуално допълнително положени от него усилия по събирането на кредита. Същевременно се претендира и обезщетение за забава (мораторна лихва). При така наведените твърдения и при липса на доказателства за противното изглежда, че клаузата противоречи на горепосочените специални норми, които изключват правилата на чл. 309а ТЗ и договорни клаузи в подобен смисъл. Според твърденията на заявителя при сключване на договора, съобразно клаузата му, длъжника – потребител е поел допълнително задължение да обезпечи изпълнението му, респ. да минимизира риска на кредитодателя чрез поръчител, отговарящи на определени условия. Очевидно е, че това допълнително задължение има за цел да се възстанови основният дълг (главница и възнаградителна лихва) от трето платежоспособно лице по един относително по-бърз и евтин начин. Неизпълнението му може да доведе до, първо, липса на ликвиден финансов ресурс на кредитора, с който да извършва търговска дейност, и по този начин да пропусне ползи, или с който да погасява свои задължения, поради което да претърпи загуби (обезщетения или лихви, в случай че набави средствата от другаде); второ, необходимост да се предприемат допълнителни действия по издирване на секвестируемо имущество на потребителя, част от разходите за които не могат или трудно могат да бъдат възстановени в изпълнително производство; трето, в крайна сметка, независимо от номинално съществуващото основно задължение на потребителя, то може да се окаже несъбираемо и в икономически аспект да се приравни на загуба. Следователно поради акцесорния характер на задължението, неизпълнението му не води до самостоятелни неблагоприятни последици – в действителност то единствено парира възможен механизъм за тяхното избягване. Предвиденият механизъм обаче е бил изначално несигурен – кредиторът е поел риск да отпусне реално необезпечен, а само обезпечаем кредит. Съгласно твърденията на ищеца в договора е предвидена неустойка при неизпълнение на обсъжданото задължение. Ако се приеме, че неустойката служи за покриване на първите два разгледани по-горе аспекта на вредите, които всъщност са типичните вреди при забава на длъжника за плащане на основния дълг, то кумулирането й с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху основния дълг, води до превишаване на законовия максимум на вземанията при просрочие. Извън него кредиторът би имал само правата по чл. 71 ЗЗД. В третия аспект неустойката дублира самия основен дълг – ако длъжникът е неплатежоспособен, „загубата“ за кредитора е до размера на главницата и възнаградителната лихва, които веднъж вече са претендирани със заявлението за издаване на заповед за изпълнение, респ. с исковата молба и то спрямо същия длъжник. Така с неустойката се стига до кумулиране на реално изпълнение и компенсаторно обезщетение (чл. 79, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД), което нарушава забраната за неоснователно обогатяване (арг. чл. 59 ЗЗД). Подобна клауза противоречи на горепосочените разпоредби на ЗПК. Следва да се отбележи, че вредите от забавата на изпълнение на парично задължение обикновено и преобладаващо се съизмеряват в стойността на осигуряването на алтернативен финансов ресурс, т.е. в лихвата и другите разходи по отпускане на кредит. Българското законодателство предвижда лихва за забава, която значително (в сравнителноправен план) надвишава ОЛП. На следващо място, уговарянето на неустойка във фиксиран размер, па макар и дължима разсрочено, е от естество значително да надхвърли размера на вредите при едно краткотрайно забавяне в осигуряването на обезпечение. Тоест, по начина на уговарянето си тя надхвърля присъщите на неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции – така т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – поради което последната е нищожна. По отношение вземането за неустойка за разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането (именувано от заявителя мораторна неустойка) съобразно, то срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а точно обратно – изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. Следователно безспорно е, че това не е никаква такса, защото не се дължи заради извършени разходи, а самото наименование прикрива истинската цел на клаузата да служи за обезщетение за вреди от забавата. В действителност таксата нараства с всеки ден забава, като нейното начисляване не е свързано с извършване на каквото и да е действия или разноски. Тоест в случая е налице клауза за неустойка за забава. Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал.1 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. По изложените съображения процесната клауза, респ. вземане преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава. По тази причина тя влиза в пряко противоречие с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и следва да се приеме за нищожна. Тази „наказателна“ клауза е и в пряко противоречие на забраната за неоснователно обогатяване, като в същността си представлява неустойка, излизаща извън присъщите й от закона функции, поради което се явява нищожна. Размерът на тази неустойка е по-голям от размера на самото главно вземане, което е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели само и единствено да постигане неоснователно обогатяване. Тоест, в процесния договор са налице неравноправни и нищожно клаузи, като съдът намира, че в случая не е ясно и в рамките на настоящото производство не може да се направи прихващането на изпълнението по смисъла на чл. 76 ЗЗД. Според постановките на Решение по дело C-170/2021 „Член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че макар тази разпоредба да задължава националния съд, сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, да изведе всички последици, които съгласно националното право произтичат от констатирането на неравноправния характер на клауза в договор за потребителски кредит, сключен между потребител и продавач или доставчик, за да се увери, че потребителят не е обвързан от тази клауза, посочената разпоредба по принцип не задължава този съд служебно да извърши прихващане между плащането, направено въз основа на посочената клауза, и останалата дължима сума по договора, при условие обаче че са спазени принципите на равностойност и ефективност.”. Тъй като обаче в случая в рамките на производство предвид неправилно извършеното прихващане на изпълнението от ищеца, респ. неговия праводател, то за да се осигури ефективна потребителска защита предвид констатираните неравноправни клаузи по които потребителят очевидно е заплатил дължимата главница, поради което дори изобщо да се приеме, че е налице договор, то с оглед извънсъдебното плащане с погасителен ефект, вземанията биха се погасили и чрез извършеното плащане. Съдът намира, че трябва да е отбележи, че по делото е прието заключенито на СТЕ (почеркова), като от същото се установява, че текста на процесния договор е изписан с размер на кегела на шрифта DejaVu Serif Condensend – 10,5, а общите условия са изписани с шрифт Time New Roman, при размер на кегела от 12. Тоест, в случая е нарушена императивната разпоредбата на чл. 10 от ЗПК, което е отделно основание за нищожност на договора за потребитеслки заем – арг. чл. 26 ЗЗД. На последно място, съдът намира, че трябва да се отбележи и факта, че ищецът не е доказал пълно и главно материалноправната си легитимация по спора. Представен е Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 21.07.2022 г., сключен между „АББ“ ЕООД от една страна, е качеството на цесионер и „СК“ ООД от друга страна, в качеството на цедент. По силата на договора цедентът прехвърля на цесионера вземания, които са индивидуализирани в приложение № 1 към договора. Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, поради което при липсата на оспорване и доказателства, че последният неавтентичен, то същият обвързва страните с оглед обективирани в него изявление и произтичащите от това субективни права и задължения – арг. чл. 180 ГПК. В случая обаче, съдът констатира, че въпреки разпределената доказателствена тежест, то по делото не са ангажирани никакви доказателства и не е представено приложение № 1 към договора, за да може евентуално, ако изобщо беше възникнало договорно вземане между цедента и заемополучателя, да се направи извод, какво вземане, респ. в коя част е цедирани на ищеца, респ. дали и в коя част цесията би могла да породи действие. В този смисъл от самия договор за цесия не може да се направи еднозначен извод какви вземания са били цедирани между страните, като с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. С оглед гореизложеното, съдът счита, че акцесорните вземания за възнаградителни и мораторни лихви, както и за неустойки по договора са акцесорни по характера си. След като вземанията по главния (обуславящият) иск са неоснователни, то такива се явяват и акцесорните (обусловените) претенции, поради което исковете в тази насока също следва да бъдат отхвърлени в цялост. При този изход на правния спор с правна възможност да претендира заплащането на деловодни разноски, разполага само ответника. Последният не е поискал присъждането на деловодни разноски, като не е доказал, че действително е сторил такива, поради което с оглед отхвърлената част от исковете на основани чл. 78, ал. 3 ГПК не следва да му се присъждат деловодни разноски. Така мотивиран, Софийският районен съд