Решение № 1136 от 22.8.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 1351/2024 г.

Предявени са отрицателни установителни искове по чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК. Ищецът „ГОРУБСО-КЪРДЖАЛИ“ АД твърди, че на 16.11.1999 г. между него, като концесионер, и ответника, като концедент, бил сключен договор за предоставяне на концесия за подземни богатства - оловно-цинкови и златосъдържащи руди, чрез добив от находище „Чала“, област Хасково, изменен и допълнен с допълнителни споразумения /ДС/ № 1/05.07.2005 г.; № 2/06.02.2007 г.; № 3/17.06.2015 г. и № 4/24.01.2017 г. Срокът на концесията бил уговорен за 15 години считано от 28.06.2016 г. Платените средства по договора постъпвали като приход в бюджета на Министерство на Енергетиката /чл. 62, ал. 1 ЗПБ/. На 11.04.2024 г. получил фактура № 18770/15.03.2024 г. за сумата 20 179,75 лева. Като основание било посочено неустойка за непредоставяне на банкова гаранция за 2023 г. по процесния договор. Според чл. 20, ал. 1 и 3 от договора в срок до 31 януари на всяка година концесионерът бил длъжен да предоставя на концедента парична гаранция във връзка с изпълнение на задълженията си по договора под формата на безусловна и неотменяема банкова гаранция в размер половината от концесионното възнаграждение за предходната година. В чл. 23а от договора, създаден с чл. 11 от ДС № 1/05.07.2005 г., била предвидена неустойка за забава в изпълнението на задължението по чл. 20, ал. 3. В случай на забава повече от два месеца, неустойката била в размера на банковата гаранция за съответната година. Ищецът оспорва дължимостта на вземането за неустойка по посочената фактура поради следното: 1/ не били посочени основанието, на което била начислена, неизпълненото задължение и неустоечната клауза, както и начинът на формиране на размера; не били представени и други документи, от които тези обстоятелства да се установявали; 2/ за 2023 г. за концесионера не възникнало задължение по чл. 20 от договора да предоставя банкова гаранция, защото към тази година находището било с изчерпани запаси - на етап консервация и ликвидация; добив за 2023 г. година не бил предвиден и извършван, поради което не се дължало и концесионно възнаграждение, респ. не следвало и такова да се обезпечава с банкова гаранция; преди началото на 2023 г. бил изготвен проект за частична ликвидация и консервация на рудник „Чала“, внесен в Министерството, одобрен от технико-икономически съвет и съгласуван с Министъра; на 15.12.2022 г. бил представен и геоложки отчет за състоянието на запасите и ресурсите от златни руди към 01.01.2023 г. и доклад за остатъчните запаси на находище „Чала“; изпълнението на задълженията по ликвидация и рекултивация на рудник „Чала“ било обезпечено чрез предоставяне на парични средства по доверителна сметка със специално предназначение, в изпълнение на задължение по чл. 20а от договора, въведен с чл. 8 от ДС № 1/05.07.2005 г.; наличностите по тази сметка били в размер, поголям от необходимите средства за дейността, предвидени в представения проект; 3/ неустоечната клауза била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. На 09.08.2017 г. между страните бил сключен и договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства - метални полезни изкопаеми златно-сребърни руди, от находище „Седефче“, участъци „Централен“ и „Южен“, община Момчилград, област Кърджали със срок 26 години. На 10.02.2024 г. получил от ответника следните фактури: 1/ № 18121/09.01.2024 г. за сумата 76 163,44 лева с основание неустойка за неточен размер на банкова гаранция за 2022 г.; 2/ № 18122/09.01.2024 г. за сумата 32 365,67 лева с основание неустойка за неточен размер на банкова гаранция за 2023 г.; 3/ № 18123/09.01.2024 г. за сумата 37 379,82 лева с основание неустойка за неуведомяване за направени вноски по доверителна сметка за периода 2017 г.– 2021 г. Съгласно чл. 24, ал. 1 и 2 от договора в срок до 31 януари на всяка година, след въвеждане на обекта в експлоатация, концесионерът се задължавал да предостави на концедента банкова гаранция за обезпечение на задълженията по договора в размер на дължимото концесионно възнаграждение за предходната година с ДДС. Според чл. 25 в срок до едни месен след съгласуване на проекта за ликвидация и консервация на миннодобивния обект и рекултивация на засегнатите земи страните следвало да сключат договор за доверителна банкова сметка със специално предназначение. Необходимите за ликвидация, консервация и рекултивация средства, предвидени в проекта, следвало да се внасят от концесионера на 26 вноски - по 1/26 част всяка година, в срок до 31 януари, като концесионерът следвало да уведоми концедента в срок до три работни дни от депозиране на сумата. В чл. 34, ал. 4 била предена неустоечна клауза за неточно изпълнение на задълженията по чл. 24 и 25 в размер на 0,5 % на ден от стойността на гаранцията/вноската по финансово обезпечение, но не повече от размера на гаранцията/вноската. Ищецът оспорва дължимостта на неустойките за неточен размер на гаранцията за 2022 г. и 2023 г. поради следното: 1/ не били посочени основанието, на което били начислени, неизпълненото задължение и неустоечната клауза, а и начинът на формиране на размера; не били представени и други документи, от които тези обстоятелства да се установявали; 2/ изпълнил точно и в срок и задълженията за предоставяне на гаранция за двете години, и тези за плащане на концесионното възнаграждение; 3/ неустоечната клауза била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Вземането по фактура № 18123/09.01.2024 г. за сумата 37 379,82 лева с основание неустойка за неуведомяване на направени вноски по доверителна сметка за периода 2017 г. – 2021 г., не се дължало, защото: 1/ не били ясни основанието за начисляването й, нито начинът на формиране на размера на претенцията, както периодът на забавата; 2/ в договора липсвала клауза за обезщетяване на вреди от забавено уведомяване; 3/ вземането било погасено по давност; 4/ договорът за доверителна сметка бил подписан на 21.04.2021 г. поради забава на ответника, а на 28.04.2021 г. ищецът внесъл дължимите за периода 2017 г. – 2020 г. суми, с което изпълнил точно задълженията си; сумата за 2021 г. от 10 171 лева внесъл предсрочно, доколкото според договора за доверителна сметка следвало да се извърши до в срок до 31 януари на следващата година; периодът на твърдяната от ответника забава не бил 147 дни, а 137; 5/ поради нищожност на клаузата на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Ищецът оспорил претендираните вземания с писмени възражения, но не получил отговор от ответника. Предвид изложеното ищецът моли съда да установи със сила на пресъдено нещо несъществуването на претендираните от ответника вземания. Претендира разноски. Ответникът Държавата, представлявана от министъра на енергетиката, оспорва исковете. Сумата 20 179,75 лева по фактура № 18770/15.03.2024 г. представлявала вземане за неустойка по чл. 23а от договора от 16.11.1999 г. и допълнителните споразумения към него – за неизпълнение на задължение за внасяне на банкова гаранция в размерите по чл. 20 от договора. Задължението не отпадало при липса на такова за плащане на концесионно възнаграждение, защото тази гаранция обезпечавала всички парични задължения по договора, вкл. лихви, неустойки. Поддържа, че за ищеца възникнали задълженията за неустойките за неточно изпълнение на задълженията за предоставяне на банкова гаранция по чл. 24 от договора от 09.08.2017 г. Гаранцията за 2022 г. не била предоставена в пълен размер, като тази по анекс № 4/20.01.2021 г. била със срок на валидност до 28.02.2022 г. и за обезпечение на задължението за 2021 г., а не за 2022 г. Гаранцията за 2023 г. била предоставена в пълен размер със забава – на 15.03.2023 г. На 28.04.2021 г. били платени вноските по чл. 25 от договора за 2017 – 2020 г. по доверителната сметка, но концедентът не бил уведомен за плащането. Дължимата за 2021 г. била платена със забава – на 20.09.2021 г. Поради това ищецът бил в неизпълнение на задължението по чл. 25 от договора - да уведоми концедента за платените вноски по доверителната сметка в периода 07.05.2021 г. - 20.09.2021 г. Ето защо дължал неустойка за 147 дни забава по 0,5 на ден върху общата стойност на дължимите за 2017-2021 г. вноски. Счита за неоснователни възраженията за нищожност на неустоечните клаузи, като поддържа, че били действителни и неустойките не излизали извън присъщите им функции. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи: По иска за установяване несъществуването на вземане за сумата 20 179,75 лева - неустойка по фактура № 18770/15.03.2024 г.: Страните не спорят, а и от представените по делото доказателства се установява, че сумата по посочената фактура се претендира за неустойка по чл. 23а от договора от 16.11.1999 г. и допълнителните споразумения към него – за забавено изпълнение на задължение за внасяне на банкова гаранция в размерите по чл. 20 от договора. С определението от 07.04.2026 г. за безспорни са обявени следните обстоятелства: 1/ че на 16.11.1999 г. между ищеца, като концесионер, и ответника, като концедент, е сключен договор за предоставяне на концесия за подземни богатства - оловно-цинкови и златосъдържащи руди, чрез добив от находище „Чала“, област Хасково, изменен и допълнен с ДС № 1/05.07.2005 г.; № 2/06.02.2007 г.; № 3/17.06.2015 г. и № 4/24.01.2017 г., със съдържанието на представените към исковата молба документи; 2/ че срокът на договора е до 15 години считано от 28.06.2016 г.; 3/ че за ищеца не е възникнало задължение да заплаща концесионно възнаграждение за 2023 г. поради липса на предвиден и извършен добив от находището, за които ответникът е бил уведомен, като са одобрени необходимите документи за ликвидация и/или консервация на находището и рекултивация на засегната земя; 4/ че в изпълнение на задълженията по чл. 20а от концесионния договор между страните е сключен и договор за сметка със специално предназначение със съдържанието на представения към исковата молба документ /л. 178 и сл./; 5/ че сумите по тази сметка са внасяни за обезпечение на задълженията на концесионера за ликвидация/консервация на находище „Чала“ и рекултивация на засегната земя; 6/ че към 17.01.2022 г. по сметката има налична сума от 124 846,20 лева, достатъчна за осъществяване на дейностите по цялостен работен проект за ликвидация на рудник „Чала“ и рекутивация на засегнатите земи със съдържание на документа на л. 171 и сл./; 7/ че концесионното възнаграждение за 2022 г. е в размер на 40 359,49 лева. Ето защо съдът намира осъществяването им за доказано. Както беше посочено по-горе, липсата на възникнало задължение за плащане на концесионно възнаграждение за 2023 г. е обстоятелство, обявено за безспорно с доклада по делото, като ответникът не е направил възражение. Едва в писмената защита поддържа за ищеца да е възникнало такова задължение, което възражение на основание чл. 147, т. 1 ГПК е преклудирано. Освен това, то е и неоснователно. Условията за заплащане на концесионното възнаграждение са уредени в чл. 17 от договора, изменян с допълнителните споразумения, вкл. с чл. 6 от ДС № 1 /л. 49/. Според изменения чл. 17, ал. 6 и ал. 7 от договора концесионерът дължи възнаграждение за добив на златосъдържащи руди считано от момента на започване на фактическия им добив – 01.05.2004 г., като не дължи такова за времето от датата на прекратяването на фактическия добив до датата на завършване на дейностите по одобрен от компетентни държавни органи проект за окончателна техническа ликвидация и/или рекултивация на концесионния обект. С чл. 17, ал. 8 от договора /изменен с ДС №1/ е уговорено, че от 01.02.2024 г. възнаграждение за добив на оловно-цинкови руди не се дължи. Видно от съдържанието на следващите допълнителни споразумения, текстовете на чл. 17, ал. 6-8 не са изменени по съдържание, а единствено са поставени в ал. 8-10 /виж ДС № 4/24.01.2017 г. - л. 68/. Следователно уговореното концесионно възнаграждение за добив и на златосъдържащи руди не се дължи за 2023 г., защото към началото на тази година е било налице фактическо преустановяване на добива им /което, освен че е безспорно, се установява и от представените писмени доказателства/. Следващият въпрос, на който следва да се даде отговор, е възникнало ли е задължение за концесионера да предостави гаранцията по чл. 20 от договора за 2023 г., при положение че липсва задължение за плащане на концесионно възнаграждение. Съгласно чл. 20, ал. 1-3 от договора /л. 29/ концесионерът се задължава да предостави на концедента безусловна и неотменима банкова гаранция, която да гарантира изпълнението на финансовите му задължения. За първата година тя е в размер на 50% от очакваното концесионно възнаграждение, а за всяка следваща – 50 % от концесионното възнаграждение за предходната година, като се предоставя на концедента до 31 януари на текущата. Според чл. 20, ал. 4 при заплащане пълния размер на концесионно възнаграждение за първото полугодие на съответната година концедентът освобождава половината от внесената за съответната година гаранция. Макар да не е конкретно посочено в текста на чл. 20, при тълкуване на договора съдът намира, че предвидената гаранция обезпечава не всички задължения по договора /както счита ответникът/, а това за заплащане на концесионното възнаграждение /евентуално възникнали акцесорни нему такива/. Това следва и от размера на гаранцията - като част от възнаграждението, и от уговореното освобождаване на половината от нея при плащане пълния размер на възнаграждението за полугодието - ако гаранцията беше уговорена да обезпечава и други задължения, то тогава не би следвало изпълнението на задължението за плащане на част от концесионното възнаграждение за съответната година да е основание за освобождаване на половината от тази гаранция. Освен това, от съдържанието на договора /според изменението му с ДС № 1/ е видно, че изпълнението на задължението за ликвидация и/или рекултивация е обезпечено със средствата по сметката със специално предназначение по чл. 20а. /а не от годишната банкова гаранция/. Предвид изложеното съдът намира, че уговорената в чл. 20 гаранция обезпечава единствено задълженото за плащане на концесионното възнаграждение. След като за 2023 г. не е възникнало такова, то липсва и задължение за обезпечаване на изпълнението му чрез предоставяне на банкова гаранция. Ето защо в случая не е налице забавено неизпълнение, за което да се дължи неустойка. Дори и да се приеме, че концесионерът е бил длъжен да предостави банкова гаранция за 2023 г., то вземане за неустойка не е възникнало в полза на концедента поради нищожност на клаузата на наведеното от ищеца основание по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Съгласно чл. 23а от договора, създаден с чл. 11 от ДС № 1, при забавено изпълнение на задължението по чл. 20, ал. 3 до 5 работни дни концесионерът дължи неустойка в размер на 0,5 % на ден върху стойността на гаранцията, при забава повече от 5 работни дни – 1 % на ден върху стойността на гаранцията, а при забава повече от два месеца - в размера на банковата гаранция за съответната година. Предпоставките и случаите, при които уговорената неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените с решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи за всички случаи критерии като например естеството на обезпеченото с неустойката задължение и неговия размер, вида на неустойката /компесаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението /съществено или за незначителна негова част/, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението; Клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Целта на неустойката е да обезщети вредите от забавата в изпълнение на конкретно задължение. В случая то е за предоставяне на банкова гаранция и само по себе си цели да осигури точното изпълнение на основното задължение на концесионера – да заплати дължимото възнаграждение в уговорените срокове /съгласно чл. 16, ал. 9 - два пъти годишно/. Неустойката по чл. 23а цели да гарантира точното изпълнение на това обезпечително задължение. Неизпълнението му за съответната година не означава непременно, че концесионното възнаграждение за тази година няма да бъде платено /доброволно или принудително/. Забавата при предоставянето на банковата гаранция за съответната година не може да се приравни на забава в плащането на концесионното възнаграждение. Ето защо вредите от неточно изпълнение на това обезпечително задължение не следва да се считат равни на вредите от забавено изпълнение на задължението за концесионното плащане. В процесния договор обаче за забава в плащането на възнаграждението е уговорена мораторна неустойка в размер на законната лихва /чл. 22, изменен с чл. 9 от ДС № 1/, а за забавата на предоставяне на банкова гаранция – по-голяма неустойка /0,5 или 1 % от половината от очакваното възнаграждение/, а ако забавата е повече от два месеца – с неустойка в размера на гаранцията за съответната година /която пък възлиза на половината от очакваното концесионно плащане/. Няма житейска и правна логика вредата от забавата в плащането на самото възнаграждение да е помалка от тази от липсата на предоставено обезпечение, гарантиращо плащането на това възнаграждение. Oт горното следва, че задължението, чието изпълнение гарантира неустойката по чл. 23а, има изцяло обезпечителна функция, а самата неустойка несъмнено не цели обезщетяване на кредитора за вредите от неизпълнението му, а има подчертано обезпечителен и наказателен характер. Така уговорена обаче клаузата не държи сметка нито за степента на изпълнение на задължението /ако е предоставена гаранция за част от дължимата сума например/, нито дори за плащането на самото концесионно възнаграждение. Т.е. би могло да се стигне до положение, при което концесионерът е дал гаранция за голяма част от сумата, но следва да плаща неустойка в размер на процент от цялата гаранция или в размер на цялата гаранция, както и до напълно неприемлива ситуация, при която концесионерът е платил дължимото за годината концесионно възнаграждение, но дължи и неустойка за непредоставяне на обезпечение. Ето защо неустойката, формирана по процесния начин и в този размер, не може да се приеме за съответна и на обезпечителната и санкционната функции. Предвид изложеното съдът намира, че така формулираната неустоечна клауза на чл. 23а е нищожна поради противоречие с добрите нрави, което изключва възникването на претендираното въз основа на нея вземане / в този смисъл е и постоянната съдебна практика по сходни на процесния казуси - решение № 186/19.07.2026 г. по т. д. № 1419/2025 г. на ВКС, 1 ТО/. Предвид изложеното съдът намира, че в полза на ответника не е възникнало оспореното от ищеца вземане за неустойка. Искът за установяване несъществуването му е основателен и следва да бъде уважен. По исковете за установяване несъществуването на задълженията по договора от 09.08.2017 г.: С определението от 07.04.2026 г. и с протоколното определение от 26.05.2026 г. за безспорни са обявени следните обстоятелства: 1/ че на 09.08.2017 г. между ищеца и ответника е сключен и договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства - метални полезни изкопаеми - златно-сребърни руди, от находище „Седефче“, участъци „Централен“ и „Южен“, община Момчилград, област Кърджали със срок 26 години, със съдържанието на представения към исковата молба документ /л. 119 и сл./; 2/ че дължимото концесионно възнаграждение с ДДС за 2021 г. е 76 163,44 лева, а за 2022 г. – 150 537,95 лева; 3/ че за ищеца е възникнало задължение да представи банкови гаранции за съответните години в посочените размери; 4/ че в срока по чл. 24 ищецът е представил анекс № 5/11.01.2022 г. към банкова гаранция № 23LG-L000005/15.08.2017 г. на стойност 20 270,00 щ.д. с валидност до 28.02.2023 г.; 5/ че в срока по чл. 24 ищецът е представил банкова гаранция. № 000LG-L007587/11.01.2023 г. на стойност 76 200,00 лева, а с писмо от 13.03.2023 г., получено от ответника на 15.03.2023 г. - и анекс № 1/10.03.2023 г. към банкова гаранция № 000LG-L-007587/11.01.2023 г. за допълване до общата стойност от 150 538,00 лева; 6/ че на 21.04.2021 г. е подписан договорът за сметка със специално предназначение в изпълнение на чл. 25 от договора със съдържанието на представения от ищеца документ – л. 249 и сл.; 7/ че дължимата годишна вноска по чл. 25 от договора е в размер на 10 171 лева; 8/ че на 28.04.2021 г. ищецът е внесъл по сметката 40 685,52 лева, а на 20.09.2021 г. – 10 171 лева, за което плащане е уведомил ответника на същата дата /20.09.2021 г./; 9/ че на ответника е била предоставена гаранция по анекс № 4/20.01.2021 г. На основание чл. 153 ГПК съдът намира осъшествяването им за доказано. Относно задълженията по фактури № 18121/09.01.2024 г. за сумата 76 163,44 лева - неустойка за неточен размер на банкова гаранция за 2022 г., и № 18122/09.01.2024 за сумата 32 365,67 лева - неустойка за неточен размер на банкова гаранция за 2023 г.; Съгласно чл. 24, ал. 2 и ал. 3 от договора за обезпечаване на всички задължения по договора /вкл. на това за плащане на концесионното възнаграждение/ в срок до 31 януари на всяка година концесионерът е задължава да предостави на концедента безусловна и неотменима банкова гаранция в размер на 100 % от дължимото за предходната година концесионно възнаграждение с ДДС, но не по-малко от стойността на минималното годишно концесионно плащане с ДДС. Гаранцията следва да е валидна до 28 февруари на следващата година. В чл. 34, ал. 4 е предвидена неустойка за неизпълнение и забава на това задължение в размер на 0,5 § ма ден от стойността на гаранцията за всеки просрочен ден, но не повее от размера на гаранцията. Дори и да се приеме, че ищецът е бил в неизпълнение, то задълженията за неустойки не са възникнали поради нищожност на клаузата на основание по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Този извод се основава на изложените по-горе мотиви /напълно относими и към този договор/, които съдът намира за ненужно да повтаря. Следва да се добави, че в този случай неустойката за неплащане на концесионното възнаграждение също е в размер на законната лихва – чл. 33, ал. 1. В този договор неустойката за неизпълнение на обезпечителното задължение е и по-голяма – процент от целия размер на очакваното концесионно възнаграждение, респ. максимален от пълния размер на дължимата гаранция, която пък възлиза на пълния размер на очакваното концесионно плащане. Тук следва да се посочи, че цитираното по-горе решение на ВКС е постановено при идентично съдържание на неустоечната клауза /макар и по договор, сключен не между същите страни/. Относно вземането за сумата 37 379,82 лева по фактура № 18123/09.01.2024 г., представляваща неустойка за неуведомяване за направени вноски по доверителна сметка за периода 2017 г. – 2021 г.: Действително в чл. 25, ал. 2, изр. 2 от договора е уговорено концесионерът да представи доказателства на концедента за извършения превод в срок до 3 работни дни от депозирането на сумите. Неустойката в чл. 34, ал. 4 е уговорена общо – за неизпълнение на всички задължения пои чл. 25. С оглед съдържанието на текстовете обаче, неустоечната клауза няма предвид и неизпълнение на задължението за уведомяване, а само това за внасяне на сумите /вкл. с оглед размера на неустойката – процент от размера на дължиматагаранция, но не повече от пълния размер/. Ако се приеме обратното – че неустойката обхваща и неизпълнението на това задължение, то тя несъмнено е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Това е така, защото от липсата на уведомяване вреди за кредитора не произтичат, а освен това в тристранния договор от 21.04.2021 г. за откриване на специалната сметка, по който концедентът е страна, е предвидена възможност последният сам да поиска информация от банката за промените в наличността по сметката, извършените разпореждания с нея, вкл. чрез представяне на извлечение от сметката, за което титулярът на сметката /концесионерът/ е дал своето съгласие /чл. 3, ал. 2 от този договор/. Ето защо начислената от ответника неустойка за неизпълнение на задължението по чл. 25, ал. 2 не се дължи. Предвид изложеното съдът намира, че претендираните от ответника задължения и по този договор не са възникнали. Исковете за установяван е несъществуването им са основателни и следва да бъдат уважени. По разноските: На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на своевременно поисканите разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение в общ размер на 10 329,91 евро /по списък на л. 678/. Ответникът няма право на разноски. Така мотивиран, съдът