Решение № 285 от 3.6.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 763/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. Ищецът в първоинстанционното производство Сдружение спортен клуб „Искър“-София (СК Искър) и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК (препис от решението е връчен редовно на 25.08.2025 г., а въззивната жалба е подадена на 09.09.2025 г.- първият присъствен ден след изтичане на срока в неприсъствен) обжалва с въззивна жалба вх. № 104524/09.09.2025 г. в цялост Решение № 5205/09.08.2025 г. по гр.д. № 12138/2022 г. по описа на Софийски градски съд, І-6 състав, с което предявеният от него срещу Столична община отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК е отхвърлен изцяло като неоснователен. Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана да обжалва страна, чрез пълномощник адвокат И. С. с надлежно учредена власт, съобразно пълномощно приложено на стр.6 от първоинстанционното дело, както и пълномощно за пред настоящата инстанция приложено към въззивната жалба, към която е приложен и вносен документ от 08.09.2025 г., удостоверяващ заплащането на дължимата държавна такса за въззивно обжалване. Предвид горното въззивният съд е сезиран с редовна и процесуално допустима въззивна жалба. По същество въззивникът поддържа, че обжалваното решение е необосновано, неправилно, постановено в протИ.речие с материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила. Поддържа се, че неправилно съдът е установил фактическата обстановка по делото. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд приема, че ищецът обосновава своето право на собственост само на основание изтекла в негова полза придобивна давност. Поддържа се, че първото основание за собственост е, че ищецът е собственик на процесния недвижим имот като дружество идентично с Дружество за физическа култура и спорт Искър (ДФС Искър), по което твърдение първоинстанционният съд не е изложил никакви мотиви. Поддържа се, че съдът изобщо не е изследвал и не се е произнасял по така заявените твърдения, съображения и мотиви, обосноваващи правото на собственост на ищеца върху процесната спортна зала, като в обжалваното решение се съсредоточава само върху произнасяне по допълнително предявеното придобивно основание по чл.79, ал.1 от ЗС. Поддържа се извършено от първоинстанционния съд процесуално нарушение. Сочи, че в съдебното решение съдът е посочил, че ищецът не представя доказателства за учредено в негова полза право на строеж от държавата. Твърди, че задължение за доказване на това обстоятелство, не е вменявано на ищеца с разпределената му от съда доказателствена тежест, поради което и на основание чл.266, ал.3 от ГПК заявява доказателствено искане за допускане на писмени доказателства, представени с въззивната жалба. Във въззивната жалба се развиват изключително подробни съображения във връзка с релевираните възражения, които са по съществото на спора. Моли съда да отмени решението и вместо него да постанови друго, с което уважи изцяло исковата претенция. Претендират се всички разноски направени и пред двете съдебни инстанции. В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемия ответник Столична община чрез неговия процесуален представител юрисконсулт С. с надлежно учредена представителна власт по делото, съобразно пълномощно към отговора на въззивната жалба. Оспорва въззивната жалба като неоснователна и недоказана и моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно. Не взема становище по заявеното искане за допускане на писмени доказателства. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираните от ищеца разноски по делото. С оглед на предмета на настоящото производство, Решение № 5205/09.08.2025 г. по гр.д. № 12138/2022 г. по описа на Софийски градски съд, І-6 състав, се обжалва в неговата цялост. В открито съдебно заседание въззивникът-ищец чрез процесуалния си представител моли съда да уважи въззивната жалба като отмени изцяло обжалваното решение и уважи предявения от дружеството иск по подробни съображения изложени във въззивната жалба и уточняващата молба. Съображения излага и в представено по делото писмено становище. Претендира направените разноски, за което представя списък по чл.80 ГПК. В открито съдебно заседание въззиваемия-ответник, редовно призован, не изпраща представител, не изразява становище в хода по същество. Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна: Софийски градски съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, предявен от Сдружение спортен клуб „Искър“ - София против Столична община за установяване в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на зала за обща физическа подготовка, находяща се в гр. София, район Искър, ж.к. „Дружба“, ул. „Илия Бешков“ № 4. Правният интерес от предявяване на иска ищецът обосновава, като заявява свое право на собственост върху процесния недвижим имот на две основания: главно: учредено валидно право на строеж и построяване на сградата със собствени средства, евентуално-изтекла придобивна давност, считано от 30.06.1992 г., евентуално от 01.06.1996 г. (уточнителна молба вх. № 90499/09.10.2023 г.) с построяване на сградата и предаването й на ищеца за съхранение и стопанисване то приемателна комисия по Наредбата за държавно приемане на обектите по капитално строителство. Такава е исковата претенция, съобразно допуснатото от въззивния съд уточнение, съгласно молба вх.№ 30212/10.11.2025 г., депозирана пред настоящата въззивна инстанция. От събраните пред първоинстанционния съд и пред настоящия въззивен съд доказателства, въззивният съд приема за установени и доказани следните правнорелевантни факти и обстоятелства: С решение № 9/18.02.1985 г. към Протокол № А-6 на Председателството на Централния съвет на Българския съюз за физическа култура и спорт, Централен съвет, е дадено съгласие да се изгради в столицата дружество за физическа култура и спорт-втора категория на територията на район „Искър“ с основно ведомство Министерство на машиностроенето. За осигуряване нормалната дейност и функциониране на новоизграденото ДФС в район Искър, е прието ДС на БСФС да оказва финансова и друга помощ. Ежегодно новото ДФС да набира средства от собствени приходи, от РНС и ведомствата и 10% от постъпленията на Спортния тотализатор в района. С удостоверение от 09.04.1992 г. на БСФКС, Съюзен съвет, се удостоверява, че на територията на община Искър е учредено Дружество за физическа култура и спорт „Искър“ със седалище и район на дейност в Община Искър. На 23.06.1992 г. е проведено учредително събрание, като решенията на същото са обективирани в Протокол № 7. Дадено е съгласие ДФС да продължи да носи името си „Искър“, приет е устав, който е обсъден и приет с Протокол по т.1 и т.4 от 18.06.1991 г., ДФС „Искър“ (уставът е приет като доказателство по делото стр.247-251 от първоинстанционното дело) да се представлява от М. В. Н.. Дружеството да направи постъпки за юридическа регистрация. Такива са направени с молба от 23.07.1992 г., въз основа на която е образувано фирмено дело № 19910/1992 г. Видно от удостоверение към фирмено дело 1992/19910 от 10.06.2009 г. на Национална информационна система за фирмена информация Делфи, СК „Искър“ е вписан по посоченото фирмено дело като юридическо лице с нестопанска цел-сдружение с обществено полезна дейност с наименование „Спортен клуб Искър“. Вписването е извършено въз основа на Решение от 05.02.1993 г. на СГС, постановено по фирмено дело № 19910/1992 г. С решение по Протокол № 9 от проведено на 16.10.1992 г. Общо събрание на ДФС „Искър“, при следния дневен ред: обсъждане предложение за реорганизация на ДФС „Искър“ в СК „Искър“, обсъждане на проект за устав на СК „Искър“, са взети следните решения: утвърждава на територията на столичната община Искър дружество за физкултура и спорт, като приема дружеството да носи името спортен клуб „Искър“, избрани са управителен и контролен съвет, избран е председател М. В. Н.. С разрешение за строеж № 3/14.02.1990 г. на ОбНС Искър, на ДФС „Искър“ е разрешено, съобразно одобрените (съгласувани) проекти на 16.11.1989 г. на Гл.архитект на общината, да построи Зала за ОФП. На 12.07.1990 г. е определена строителна линия и нИ.. На 02.10.1989 г. между Поделение 62560 и Инвеститорска дирекция на Общ.НС „Искър“ е сключен договор за строителство на обект: „Зала за общо физическа подготовка“ на ДФ „Искър“. С анекс към договора от 04.07.1991 г. изпълнението на инвеститорските функции се поемат от ДФ „Искър“ с краен срок на предаване на обекта-30.11.1991 г. С ново допълнение към договора от 19.03.1992 г. страните уговарят нов краен срок за завършване на обекта- 30.04.1992 г. С акт образец 15 от 29.04.1992 г. завършеният обект е предаден и въведен в експлоатация. С протокол № 16 от 30.06.1992 г. държавна приемателна комисия освобождава изпълнителя от отговорност и предава обекта на инвеститора за съхранение и стопанисване. За установяване на владението на ищеца пред първоинстанционния съд са събрани гласни доказателства. Свидетелят П. К. В. установява, че е бил служител на ДФС „Искър“, постъпил на работа на 10.02.1996 г. Свидетел е на построяване на сградата, като той лично ходил по всички институции, които е трябвало да дадат съгласие за строежа на залата. Носил съгласувателни писма и към енергоснабдяване, и към „Софийска вода“ и към телефонната централа в „Младост“. Положен бил и много доброволен труд във връзка с прокарване на телефоните и направата на тартанова писта в самата зала. Залата била завършена през 1992 г. Вътре имало кабинет, счетоводство, волейболна и баскетболна зала, имало зала за тенис на маса. Залата била предадена от ГУСВ на СК „Искър“. Имало нов закон и това наложило физкултурните дружества да бъдат преименувани в спортни клубове и тогава ДФС „Искър“ било преименувано на спортен клуб. Свидетелят установява, че спортният клуб е правоприемник на ДФС „Искър“, защото се запазил целия колектив с всички работещи вътре в него, запазила се структурата, сменило се само името. Установява, че освен парите от БСФС, ходели за финансово съдействие и до министъра на икономиката, организирали томбола. Разпитан свидетелят С. Е. Х. установява, че е член на сдружението клуб Искър от месец май 2008 г. Познава залата от 90-те години, от когато я посещава. Същата се е ползвала винаги и само за спорт до 2016 г., когато било преустановено ел.снабдяването, поради което залата можела да се ползва само през светлата част на деня. Въпреки опитите от страна на представителите на сдружението да се пусне електричеството, това не било възможно, тъй като не бил намерен документа за собственост на сградата, акта за суперфиция. При липсата на ток, сградата не можела да бъде охранявана, поради което започнали чести набези и периодично разбивана и ограбвана. Многократно били подавани сигнали до полицията. Свидетелят установява, че нито държавата, нито общината са имали претенции към залата. От новия председател на сдружението Светослав, който е син на предишната председателка М. Н. знае, че сградата е построена с доброволен труд, организирали томболи от които събирали средства за построяването й. Свидетелят Б. С. С. установява, че от близо седем години работи в СО, район Искър на длъжност главен експерт регистрация и контрол на търговската дейност. През 2022 г. свидетелят минавал случайно и видял, че няма никаква метална врата, достъпът до залата бил свободен. Информирал за това в общината и след известно време бил направен оглед и снимки, при които било констатирано, че вътре всичко е разбито и порутено. Свидетелят установява, че през 2019 г. на база документи, налични в общината направил предложение до кмета на Столична община за провеждането на конкурс за отдаване под наем на процесната зала. Свидетелят С. И. Р. установява, че работи от 2000 г. в районната администрация и е служител по отбранително-мобилизационната подготовка. Посетил залата по нареждане или по сигнал на секретаря на района, че е проникнато в сградата. На място констатирал, че отзад е изкъртена решетката, били свалени предпазните капаци, които са ламаринени и се затварят отвън и през тях проникнато в сградата. Решетката била възстановена от общината. След около два месеца отново имало проникване, този път през външната врата. Били изскубани част от инсталациите, окачения таван, всичко било разрушено. Всичко е разграбено и разрушено. Свидетелят установява, че първото му посещение било през 2016 г.-2017 г. Между страните не се спори, а с ангажираните писмени доказателства (платежни нареждания, ангажирани пред настоящата инстанция, както и влязло в сила съдебно решение по повод неплатено възнаграждение по договор за строителство) се установява, че дължимите суми по договора за строителство са заплащани от ДФС „Искър“. При така установената фактическа обстановка и с обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел неоснователност на исковата претенция. При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема следното от правна страна: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана да обжалва страна-ищецът по делото и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този смисъл подадената въззивна жалба е процесуално допустима. На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Предявеният иск е с правно основание чл.124, ал.1 ГПК. Предявен е отрицателен установителен иск за собственост, който настоящият съдебен състав намира за процесуално допустим, с оглед приетото в Тълкувателно Решение № 8/2012 от 27.11.2013 г. на Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегия. Правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, както е в настоящия случай. В конкретния случай ищецът твърди да притежава самостоятелно право на собственост върху процесната зала за спорт, на основание валидно учредено право на строеж, евентуално изтекла в негова полза придобивна давност, за която зала ответникът протИ.поставя собствени права с твърдението, че е станала негова собственост на 17.09.1991 г. с влизане в сила на §7, ал.1, т.6 от ЗМСМА, за което е съставен акт за частна общинска собственост № 2119/22.11.2017 г. С оглед на горното предявеният отрицателен установителен иск за собственост е процесуално допустим. В производството по този иск ищецът следва да докаже фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът-фактите, от които произтича правото му. Първото поддържано от ищеца като главно основание за правото му на собственост е валидно учредено право на строеж на ДФС „Искър“, чийто правоприемник е СК „Искър“. Въззивният съд намира, че с представените писмени доказателства безспорно се установява, че ДФС „Искър“ и СК „Искър“ са едно и също юридическо лице, като ДФС „Искър“ е създадено през 1985 г. като обществена организация за спорт, а след 1989 г. е преобразувано в спортен клуб и регистрирано с вписване в предназначения за това регистър при окръжния съд, съобразно изискванията на тогава действащите норми на чл.чл.134-138 от ЗЛС. Видно от приетото по делото доказателство (решение № 9/18.02.1985 г. към Протокол № А-6 на Председателството на Централния съвет на Българския съюз за физическа култура и спорт, Централен съвет), ДФС „Искър“ е създадено през 1985 г. като обществена организация за спорт в НРБ. Обществените организации са били юридически лица, имали са правосубектност, т.е. може ли са да притежават имущество, да сключват договори и др., като регистрирането е било в съответния държавен орган. Дейността им е била нестопанска. В този смисъл Решение № 1584 от 11.ХII.1984 г. по гр. д. № 417/84 г., IV г. о., в което е посочено: „съгласно чл. 13, 19, 27 и 32 от Устава на БСФС дружествата за физическа култура и спорт са самодейни обединения на спортни секции, клубовете за физическа култура и спорт и се създават и категоризират с решение на Бюрото на ЦС на БСФС по райони, градове и селищни системи в страната и са юридическа личност. А съгласно чл. 31 от устава, буква "е", дружествата за физическа култура и спорт чрез своите кадри оказват организационно-методическа помощ на клубовете и съветите за физическа култура и спорт в предприятията... селата, кварталите, като им предоставят за това своята база и заедно с БПС и ДКМС носят отговорност за тяхната цялостна дейност.“ След 1989 г., за да продължат дейността си като юридическо лице с нестопанска цел, е следвало да се регистрират с вписване в предназначения за това регистър при окръжния съд (преди 1989 г. юридическите лица с нестопанска цел не са вписвани в отделен централен регистър за нестопански организации, те са учредявани и регистрирани чрез административни органи, ведомства), което в настоящия случай е станало през 1993 г., видно от приетите по делото заверени препис от документите, намиращи се във фирмено дело № 19910/1992 г. на СГС. Сменена е само правноорганизационната форма от дружество за физическа култура и спорт в спортен клуб и същото е регистрирано в съда, с оглед новите изисквания. Видно е, че е запазен и същия устав, приет с Решение № 1, т.4 от общото събрание с дружествен съвет на 18.06.1991 г. Видно е, че членовете на Бюрото на ДФС „Искър“, са същите които са станали членове на Управителния съвет на СК „Искър“. Председател е останало лицето М. Н., т.е. както е посочил и във въззивната си жалба въззивникът, персоналният субстрат на СК е идентичен с участниците в ДФС. Следващият спорен въпрос е, придобило е ДФС „Искър“ собствеността върху построената с негови средства спортна сграда. Безспорно се установява, че към 1989 г.-1990 г., когато е започнал строежа на процесната сграда, на ДФС „Искър“ не е било учредено валидно право на строеж, съобразно изискването на действащата към този момент разпоредба на чл.130, ал.1, т.2 от ЗТСУ /отм./, съобразно която правото на строеж върху държавна земя в полза на самоуправляващи се стопански организации, кооперации, други обществени организации и граждани се отстъпва: за други мероприятия по този закон - със заповед на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет. Такава заповед по делото не е представена до момента. Въззивният съд приема, че ищецът е доказал с ангажираните по делото доказателства, че е построил процесната сграда със собствени средства. Първоначално и на 02.10.1989 г., договорът за строителство е бил сключен с ОбНС „Искър“, СП „Инвеститорска дирекция“, но с протокол от 24.01.1991 г. се установява, че съгласно договор сключен между ДФС „Искър“ и СП „Инвеститорска дирекция“, ДФС „Искър“ е предоставило инвеститорските си функции на СП „Инвеститорска дирекция“, като до момента дружеството е превело 250 000 лв. за финансиране на обекта. С протокола и предвид закриването на СП „Инвеститорска дирекция“ последната е предала обратно инвестирания обект, поради което и последващите анекси към договора за строителство, са сключвани от ДФС „Искър“. Че задължена страна по договора за строителство за заплащане на дължимите възнаграждение за извършени СМР, е ДФС „Искър“, безспорно се установява и с влязлото в сила на 29.11.2002 г. Решение № 139/07.06.2001 г., постановено по в.гр.д.№ 435/2001 г. на Апелативен съд-София, 2-ри състав. Извършените плащания се установяват и с приетите пред настоящата инстанция писмени документи – платежни нареждания (стр.14-28 от настоящото дело), удостоверяващи изплатени от ДФС „Искър“ на ГУСВ под. 64910 стойности на извършени СМР по договора за строителство. Тези документи не са оспорени от въззиваемата страна, а и последната никога не е твърдяла че спортната зала е построена със средства на общината. Следователно сградата макар и построена със средства на ДФС „Искър“ е построена върху държавна земя, без валидно учредено право на строеж, поради което и на това основание ДФС „Искър“ не е станал собственик на построената зала. По делото не се установява също така, че спорният недвижим имот е предоставен за ползване от обществената организация, който ред е бил регламентиран в чл. 33 от ПДИ (отм.), а след отмяната му - в чл. 101 и сл. от НДИ (отм.), поради което не може да намери приложение и разпоредбата на чл. 2, ал. 2 ЗОбС. По твърдението на ищеца, че е придобил имота по давност, с което обосновава също правен интерес. Въззивният съд и като съобрази посоченото в мотивната част на тълкувателно решение № 8/2012 г., че интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права, както и че предмет на спора и на исковия процес при предявен отрицателен установителен иск относно правото на собственост, е отричаното от ищеца право, то за ищеца безспорно е налице правен интерес от предявяване на настоящия иск (с оглед твърдението му за придобиване на процесната сграда на основание изтекла в негова полза придобивна давност) и не следва да се разглежда налице ли е придобиването на сградата по давност от ищеца. Възможността на ищеца да придобие по давност процесната сграда, отричайки правата на ответника, която възможност е реална с оглед обсъдените по-горе факти и обстоятелства, е напълно достатъчна да обоснове правен интерес от предявяване на настоящия иск, поради което не следва да се установява главно и пълно правото на собственост на ищеца въз основа на соченото от него оригинерно основание, доколкото това негово право не е предмет на иска, а обосновава само правния му интерес от предявяването на иска. Релевантният за спора въпрос е настъпили ли са фактическите и правни основания за трансформация на поземлен имот-държавна собственост в общинска собственост към 17.09.1991 г. и приложима ли е разпоредбата на §7, ал.1, т.6 от ПЗР на ЗМСМА като придобивно основание, за поземлени имоти - парцели, терени, земя, които към 17.09.1991 година не са били застроени или намира приложение само по отношение на реално изградени обекти, или обекти в процес на изграждане към посочената дата? По този въпрос на материалното право е налице съдебна практика постановена по реда на чл.290 от ГПК и обективирана в Решение № 28 от 03.10.2022 г. по гр.д. № 2357/2021 г., Г.К., ІІ Г.О. на ВКС, което се споделя от настоящия състав. В същото е посочена константна съдебна практика на касационната инстанция, с която се приема, че процесът на отделяне на общинската собственост от държавната при действието на Конституцията на Република България в сила от 13.07.1991 г., започва с влизането в сила на ЗМСМА, ДВ, бр. 17/17.09.1991 г. Разпоредбата на § 7 ПЗР ЗМСМА урежда преминаването на определена категория недвижими имоти от собственост на държавата в собственост на общините въз основа на определени техни физически, икономически или други признаци, обуславящи най-общо задоволяване на потребностите на населението от съответната общината или са били използвани за посочените в тази разпоредба нужди. Ако за имота към този момент /17.09.1991 г. / е налице отреждане по действащ ЗРП, преценката за приложението на §7 следва да се извърши с оглед това отреждане, а ако подобно отреждане липсва, следва да се има предвид фактическото ползване на имота. Последващи или предходни отреждания са ирелевантни, тъй като обособяването на общинската собственост като самостоятелна е обусловено от изисквания, установени към определен, точно фиксиран момент, а той е влизане в сила на § 7 ПЗР ЗМСМ . Конкретно хипотезата на § 7, ал. 1, т. 6 ПЗР ЗМСМА предвижда на това основание да станат общинска собственост обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване, т.е. обекти от обслужващата сфера, които обуславят нормалното функциониране на населените места и тяхното социално-икономическо развитие, като в тази хипотеза законът има предвид реално изградените обекти или обекти в процес на изграждане, които фактически изпълняват или след довършването им ще изпълняват посочените функции, като предвижданията на уличнорегулационните планове относно тези имоти не са от решаващо значение за преминаването на собствеността, за разлика от приетата по-късно разпоредба на § 42 ПЗР на ЗОбС. Критериите за отделянето на общинската собственост от държавната в хипотезите на § 7, т. 6 и т. 7 ПЗР ЗМСМА са: за какво се ползва имота, какво е предназначението му, и кой субект го ползва към момента на влизане в сила на § 7 ПЗР ЗМСМА, имотът може ли да се квалифицира като обществено или благоустройствено мероприятие на общината, като се отдава значение и на факта с какво финансиране следва да се осъществи строителството. С оглед на горното и с приетите по делото доказателства по делото безспорно се установява, че към 17.09.1991 г., когато е влязъл в сила ЗМСМА, теренът върху който е построена залата е отреден за „спортен център и паркинг“ в кв.54. Издадена е виза за проучване и проектиране на зала за ОФП за нуждите на ДФС „Искър“. Видно и от приетото по делото писмо (стр.76) на ОбНС Искър, на ДФС „Искър“ е предоставен терен само за строителство на зала „Обща физическа подготовка“ в кв.54. Към тази дата залата е била в процес на изграждане, като строителството е приключило окончателно на 30.06.1992 г. и сградата е предадена на инвеститора ДФС „Искър“, от който момент дружеството осъществява фактическо владение и ползване на залата. През 2009 г. дружеството и въз основа на договор за безвъзмездно целево финансиране от 11.11.2009 г., е извършило ремонтно-възстановителни работи в спортна зала „Искър“-столичен район „Искър“, ж.к. Дружба 1 и 2: подмяна на прозорци, подмяна на подовите настилки в залите за тенис на маса и фитнес, отстраняване на повреди по ВиК инсталацията, ремонт на тоалетни и съблекални, ремонт на окачен таван в залата за баскетбол и волейбол, ремонт на фасадата на сградата, закупуване на мрежа с механизъм за обтягане и топки за волейбол. Извършените и заплатени СМР се доказват с фактура № 116/30.11.2009 г. с фискален бон към нея, Протокол № 1 за установяване завършването на натурални видове СМР към 22.02.2010 г. Сградата е построена със средства на дружеството и никога не е била актувана като държавна собственост. При действието на Конституцията на НРБ от 1971 г. юридическите лица с нестопанска цел - сдружения и фондации, регистрирани по реда на ЗЛС, са били със статут на обществени организации. За разлика от държавните предприятия и организации, са могли да притежават собствено право на собственост, отделно от това на държавата. Конституцията е допускала държавни имоти да бъдат предоставяни на тези организации за ползване за постигане на целите им. За да се извърши преценка дали отреждането на имот „за спортен център и паркинг“, съгласно заварен и действащ към 17.09.1991 г. ЗРП е насочено към задоволяване на нуждите на общината или потребности от национално значение, следва да се изходи и от приложимата към този момент нормативна уредба, относима към физическото възпитание и спорта. В настоящата хипотеза към момента на влизане в сила на Закона за физическото възпитание и спорта /обн., ДВ, бр. 58 от 09.07.1996 г., отм./ процесният обект не е бил предназначен да задоволява обществени потребности от национално значение чрез общо ползване. Нормата на чл. 47а, ал. 1 от ЗФВС, съответно Приложение № 1 към същата, представляващо Списък на спортните обекти и съоръжения с национално значение, са приети през 2008 г. /ДВ, бр. 50 от 2008 г./, като процесната сграда не е включена в него. Съобразно разпоредбата на чл.11, ал.2, т.4 от Закона за физическото възпитание и спорта от 1996 г., за постигане на своите цели спортните клубове изграждат, управляват, поддържат и ползват спортни обекти и съоръжения. Следователно и само обстоятелството, че спорният недвижим имот представлява спортна зала, т.е. спортно съоръжение, не може да обоснове извод, че същата е с местно значение и за спортно обслужване на населението от съответната община. Видно е че както преди 1989 г., така и след това спортните клубове са могли да притежават свои спортни съоръжение за постигане на целите си. Не без значение е и обстоятелството, че спортната зала е построена изцяло със средства на спортния клуб. „При тълкуване на чл. 6 от ЗМСМА в редакцията от ДВ бр. 77/1991 г. и § 7 в редакцията му от същия брой се налага извода, че целта на законодателя е била да преминат в собственост на общините тези имоти, които са изградени със средства от общинския бюджет, целеви средства по заеми на общините, или средства от самооблагане на населението, или с негов труд, или такива, които държавата е предоставила безвъзмездно на общините. За имотите обаче, които са строени със средства на ЮЛ с държавно имущество, какъвто е настоящия случай и са включени са в капитала им, законодателят не е предвидил преминаването им в патримониума на общините дори те да се ползват за целите, посочени в ал. 1 на § 7. /В този смисъл е последователната съдебна практика - Р № 1114/20.01.2009 г. по гр. д. № 4559/07 г. на І гр. о. Р № 1155/15.02.2009 г. по гр. д. № 2304/2007 г. І гр. о., Р № 567/25.06.2009 г. по гр. д. № 4455/2007 г. ІV гр. о. и Р № 205/08.07.1999 г. по гр. д. № 64/1999 г. на 5 чл. състав на ВКС/.“ В този смисъл Решение № 97 от 25.02.2010 г. по гр.д. № 99/2009 г., Г.К., І Г.О. на ВКС. Следователно и с оглед установеното по делото следва да се приеме, че отреждането на имот "за спортен център и паркинг" не представлява обществено и благоустройствено мероприятие на общината и не е предназначено да задоволява потребности с общинско значение, поради което не е било налице основание по § 7, ал. 1, т. 6 ПЗР ЗМСМА да премине в собственост на общината, съответно не е било налице основанието и по § 42 ПЗР на ЗОб.С същия имот- земя, а вече и изградената в нея към 30.06.1992 г. спортна зала за нуждите на ДФС Искър, да преминат в собственост на общината, доколкото не са обекти от местно значение и не служат за задоволяване нуждите само на населението на общината, и не е установено по делото да е променено предназначението на имота нито към 17.09.1991 г., нито към 05.11.1999 г. След като собствеността върху земята, не е могла да премине по силата на § 7 ПЗР ЗМСМА в собственост на общината на соченото от нея основание, то не е могло общината в последствие, на твърдяното от нея с отговора основание чл. 92 ЗС, да придобие собствеността върху изградената в тази земя сграда по приращение, тъй като общината не се легитимира като собственик на земята. Следователно и с оглед установените факти по делото, въззивният съд намира, че процесната спортна зала е изградена от ДФС „Искър“ със собствени средства, за постигане на своите цели, а не за задоволяване на нуждите на общината. Приетите за установени факти опровергават удостовереното с Акт № 2119 за частна общинска собственост от 22.11.2017 г. право на собственост на Столична община и обосновават извод за неприложимост на соченото с отговора на исковата молба придобивно основание по §7, ал.1, т.6 от ПЗР ЗМСМА по отношение на процесната спортна зала. Поради несъвпадане на изводите на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него постановено друго, с което искът бъде уважен. По отговорността за разноските: При този изход на делото на ответника разноски не се дължат, поради което първоинстанционното решение и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски в размер на 450 лв. следва да бъде отменено. С оглед пълното уважаване на исковата претенция, то ответникът дължи на ищеца всички сторени от него разноски пред двете съдебни инстанции, които възлизат както следва: Пред първата инстанция разноски в общ размер на сумата от 6 319,72 лв., или в еврова равностойност 3231,22 евро, от която: 2 562,72 лв. внесена държавна такса, държавна такса за вписване 257 лв. и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 3 500 лв. Съответно дължи и разноските направени пред настоящата инстанция в общ размер на сумата от 2 189,34 евро, от която: 655,47 евро държавна такса за въззивно обжалване и 1 533,87 евро заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав