Решение № 518 от 8.7.2026 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 651/2026 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК и е образувано по въззивните жалби на Й. Х. К. от ••• и на “ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД гр.Сафия с ЕИК 030269049, против решение № 393 от 18.02.2026 г. по гр.д.5450/2025 г. по описа на Бургаски районен съд. Въззивницата-ищец Й. Х. К. обжалва решението на първоинстанционния съд в частта му, с която е отхвърлен искът й за осъждане на ответника „Дженерали застраховане“ АД, като застраховател по застраховка „Злополука“ съгласно полица № BG08/223000004231 сключена с „Бургасбус“ ЕООД, да й заплати застрахователна сума по договор за застраховка „Злополука“ на пътниците в обществения транспорт, сключен между ответното дружество и собственика на автобус с рег.№ ••••••• поради причинена й трайна неработоспособност вследствие на настъпило застрахователно събитие на 27.08.2023 г., над присъдената сума от 2 556,51 евро, до пълния претендиран размер от 14 926,80 лв, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба на 22.07.2025 г. до окончателното изплащане на задължението. Твърди се, че са неправилни изводите на първоинстанционния съд, че предявеният иск е частично основателен и следва да бъде уважен, само до размера от 10% от размера на дължимата застрахователна сума по смисъла на чл.476 от КЗ, предвид размера на минималната застрахователна сума по задължителната застраховка „Злополука“ по чл.471 КЗ – 50 000 лв за всяко събитие за всеки пътник, и определеният от ТЕЛК процент трайна загуба на работоспособност на ищцата от увреждането на ръката 10%. Твърди се, че съдът не е отчел, че ТЕЛК е признал 10% трайна неработоспособност от увреждането на ръката, но в т.13 на Решението на ТЕЛК по повод определяне на процент на ВСУ поради прекаран исхемичен мозъчен инсулт, е посочено „водеща диагноза“ - „Последици от счупване на ниво китка и длан“, както и в т.13.1 „общо заболяване“ отново е посочено „Последици от счупване на ниво китка и длан“, което, според въззивницата означава, че полученият от ищцата инсулт е пряко свързан с причиненото увреждане на ръката и затова е посочено като водеща диагноза и общо заболяване, като ТЕЛК е определил 52% трайна неработоспособност пожизнено. Твърди се още, че съдът не е отчел извършените на ищцата след инцидента три операции, което би следвало да доведе, според въззивницата, до „трикратно по-високо обезщетение от присъденото“. Изложени са съображения във връзка с ползвания от законодателя термин „застрахователна сума“ и употребения в исковата молба „обезщетение“ като се твърди, че в случая тези две понятия се припокриват. Твърди се, че съгласно чл.459, ал.4 КЗ за застраховка "Злополука " с изплащане на фиксирани парични суми се прилагат съответно и чл.397 КЗ, а в ал.4 и в ал.5 на тази разпоредба изрично е посочено, че з а застраховка "Злополука" за изплащане на обезщетения на размера на причинени вреди се прилагат съответно и чл.397 КЗ. Посочва се, че съгласно чл.397, ал.1 КЗ „Застрахователят трябва да възстанови на застрахования направените разходи за установяване на причините и размера на вредите, когато тези разходи са били предварително одобрени от застрахователя“. С твърдението, че застрахователят няма интерес да одобри предварително разходи, дори и да е бил информиран, се посочва, че е крайно несправедливо, неморално и неетично да се приема, че тези 50 000 лв застрахователна сума определена от законодателя може да се намалява съобразно процента на увреждане на ръката, при все, че всичко това е пряко свързано както в цялостното лечение, така и с получения инсулт като пряка последица от счупването на китката и дланта – представляващо застрахователното събитие, за което отговаря застрахователят по застраховка „Злополука“. Посочва се, че в случая не е налице и никоя от хипотезите на чл.469 ГКП за изключване на отговорността на застрахователя по застраховката „Злополука“. Посочва се, че същественият въпрос в случая е, дали по застраховка „злополука“ застрахователят следва да носи отговорност за фиксираната „застрахователна сума“ или и за т.нар.обезщетения за неимуществени и имуществени вреди. Твърди се, че отговорът на този въпрос е положителен с оглед предвиденото в изрично разпоредба на чл.459 от КЗ (ал.4 и ал.5), в които в рамките на нормативно определения размер от 50 000 лв е предвидено изплащането на обезщетения за размера на причинените вреди. Излага се, че въпреки, че в мотивите на решението съдът е приел, че увреждането е факт, при определяне на дължимата на ищцата застрахователна сума по застраховката е съобразил определената от ТЕЛК 10% от увреда на китката ръката, и не е съобразил получения инсулт и определената за него трудова неработоспособност - 50%. Посочва се, че съобразявайки разпоредбата на чл.459, ал.5 КЗ, съдът е следвало да определи застрахователната сума на база приетата от ТЕЛК 52% трудова неработоспособност на ищцата. Претендира се съдът да отмени решението на БРС в обжалваната отхвърлителна част и вместо него да постанови решение, с което да осъди ответното дружество „Дженерали застраховане” АД, като застраховател по застраховка „злополука“ съгласно полица BG08/223 000004231 сключена с „Бургасбус“ ЕООД да заплати на въззивницата Й. К. и дължимите обезщетения - заплащане на направените разходи от 2 519 евро /равностойността на заплатените 4 926,80 лв/ за имуществени вреди по проведеното лечение, както и обезщетение за неимуществени вреди за претърпените болки и страдания до пълния размер на предявения иск - 14 926,80 лв, ведно със законната лихва от завеждането на иска на 22.07.2025 г. до пълното изплащане на присъдените суми, както и дължимото адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата за двете инстанции. Не са ангажирани нови доказателства. Въззивникът-ответник „Дженерали застраховане” АД обжалва първоинстанционното решение в осъдителната му част, с която дружеството е осъдено да заплати на ищцата К. сумата 2 556,51 евро, представляваща застрахователна сума по договор за застраховка „Злополука“ на пътниците в обществения транспорт между ответното дружество и собственика на автобус с рег.№ ••••••• поради причинена й трайна неработоспособност вследствие на настъпило застрахователно събитие на 27.08.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба на 22.07.2025 г. до окончателното изплащане на задължението; и сумата 85,63 евро съдебноделоводни разноски, както и да заплати по сметка на БРС държавна такса за производството в размер на 102,26 евро. Твърди се, че в осъдителната си част обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и поради необоснованост. Излага се, че първоинстанционният съд неправилно и едностранно е ценил част от събраните доказателства и доводите на страните, както и че не е разгледал в нужната пълнота възраженията на ответника срещу основателността на претенциите в цялост, в резултат на което е достигнал до погрешно заключение, относно основателността на исковете в уважените размери. Твърди се, че по делото е останало недоказано наличието на всички нужни предпоставки за ангажиране отговорността на ответното дружество по задължителна застраховка „Злополука на лицата в превозни средства“ в претендираните от ищеца и уважените от съда размери. Посочва се, че доколкото в исковата молба ищцата е претендирала обезщетения за неимуществени вреди във връзка с претърпени болки и страдания от телесни травми получени при злополука настъпила на 27.08.2023 г. и за имуществени вреди във връзка с направени разходи за лечение на телесните травми и независимо от наричането им впоследствие „застрахователна сума“, търсените обезщетения за вреди не попадат в предмета на процесната застраховка, която не предоставя покритие за неимуществени и имуществени вреди от злополука, а по нея при събитие се дължи уговорената сума, като реално претърпените вреди са без значение. Твърди се, че така предявените претенциите на ищцата попадат в обхвата на застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, но не и в покритието по застраховка „Злополука" на пътниците в средствата за обществен превоз, поради което предявеният иск е неоснователен. Посочва се, че съдът е дал правилна правна квалификация на исковете - по чл.474 от КЗ, но неправилно е присъдил заплащането на застрахователна сума, тъй като ищецът ясно, недвусмислено и безусловно желае и търси присъждането на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, каквито не се покриват по процесната застраховка. На второ място се твърди, че дори да се приеме, че с исковата молба не се търси присъждане на застрахователни обезщетения за претърпени неимуществени и имуществени вреди, а на застрахователна сума по процесната застраховка, претенциите отново са неоснователни, тъй като съгласно т.45 от Общите условия по застраховка „Злополука на лицата в превозни средства“, задължение да изплащане на застрахователна сума за настъпила трайна загуба на работоспособност възниква, в случай че: злополуката е настъпила в срока на застраховката (т.45.1); или трайната загуба на работоспособност е настъпила най-късно до една година от деня на злополуката и е в причинна връзка с нея (т.45.2); съгласно т.49 от ОУ, при трайна загуба на работоспособност, вследствие на злополука, застрахователят изплаща процент от застрахователната сума, равен на процента на загубената работоспособност на застрахования, като освидетелстването се извършва от специално създадени към лечебни заведения - ТЕЛК или от НЕЛК и освидетелстването се извършва само след окончателно и пълно стабилизиране на застрахования след получените при злополуката увреждания, но не по-рано от три месеца от датата на злополуката и не по-късно от една година след нея. Посочва се, че ако по уважителни, независещи от застрахования причини, освидетелстването от ТЕЛК/НЕЛК се извърши след изтичането на едногодишния срок, застрахователят приема определения процент на трайна загуба на работоспособност, в случай, че забавата не е повече от четири месеца, след изтичане на едногодишния срок по точка 49.2. от ОУ. Посочва се, че в случая ТНР е установена с решение на ТЕЛК № 91286/12.05.2025 г., в което е посочена, като начална дата на инвалидизацията, съотв.трайно намалената работоспособност - 18.03.2025 г., която начална дата е 19 месеца след датата на злополуката, т.е.повече от периода по т.45.2. и т.49.2. от ОУ, като ищцата дори и не твърди по-ранна дата на инвалидизация за целите на получаване на застрахователна сума. Оспорва се приетото от съда, че горните разпоредби от ОУ са неравноправни клаузи по смисъла на по смисъла на чл.143, ал.2, т.6 ЗЗП, тъй като страните ясно са договорили параметрите на застрахователното правоотношение и условията при които застрахователят ще носи риска, а тарифното число определящо застрахователната премия е определено на база рисковата експозиция. Оспорват се изводите на съда, че неравноправността се извежда и от обстоятелството, че за изпълнение на процесиите разпоредби от ОУ е нужно съдействието и на трети лица. Твърди се, че в хода първоинстанционното производство ищцата не е успяла да проведе пълно и главно доказване на исковете си в претендираните и определените от съда размери, а съдът не е разгледал в нужната пълнота изложените възраженията на ответника срещу основателността на исковете, едностранно и избирателно е ценил доказателствата по делото, поради което е достигнал до необосновани и погрешни изводи за основателност на исковете в уважените размери. Претендира се съдът да отмени първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част, ведно с всички законови последици. Не са ангажирани нови доказателства. Претендират се съдебни разноски с включено юрисконсултско възнаграждение. В предоставения им срок и двете страни са депозирали писмен отговор, с който оспорват въззивната жалба на другата страна. Въззивникът-ответник “ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД оспорва въззивната жалба на ищцата като неоснователна по изложените от него в отговора му на исковата молба и във въззивната му жалба съображения. Твърди се, че посоченото във въззивната жалба е изцяло в подкрепа на твърдението на ответника, че ищецът ясно, последователно и неизменно желае и търси присъждането на обезщетения за неимуществени вреди във връзка с претърпени болки и страдания от телесни травми получени при злополука настъпила на 27.08.2023 г. и за имуществени вреди във връзка с направени разходи за лечение на телесните травми, които обезщетения обаче не се покриват по процесната задължителна застраховка „Злополука" на пътниците в средствата за обществен превоз, която е с фиксирана сума за плащане. Посочено е, че останалите изложени в жалбата съображения са основно по съществото на спора. Въззивницата-ищец Й. К. оспорва като неоснователна въззивната жалба на „Дженерали застраховане” АД. Отново са изложени съображения за припокриване на ползвания от законодателя термин „застрахователна сума“ и употребения в исковата молба термин „обезщетение“ с позоваване на разпоредбата на чл.459 КЗ. Повторени са изложените във въззивната жалба на ищцата съображения в тази връзка. Претендира се съдът да остави без уважение подадената от ответника жалба и да присъди на ищцата разноски и за въззивната инстанция. И двете въззивни жалби са подадени от легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което са допустими. С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства съдът намира от фактическа и правна страна, следното: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по исковата молба на Й. К. за осъждане на „Дженерали застраховане” АД, ЕИК 030269049, да заплати на ищцата сумата 10 000 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, и 4 926,80 лв - обезщетение за имуществени вреди, причинени й като пътник в автобус на градския транспорт вследствие на настъпило застрахователно събитие на 27.08.2023 г., които суми са дължими на ищцата по договор за застраховка „Злополука“ на пътниците, сключена между собственика на автобуса - „Бургасбус“ ЕООД, и ответното дружество, ведно със законната лихва върху претендираната сума от подаване на исковата молба на 22.07.2025 г. до окончателното изплащане на задължението. Изложени са твърдения, че на 27.08.2023 г. в гр.Бургас докато е пътувала с автобус на „Бургасбус“ ЕООД с рег.№ •••••••, поради внезапно спиране от страна на водача на автобуса, ищцата политнала напред от инерционните сили и ръката й се усукала около вертикалния прът, където се била хванала, вследствие на което получила фрактура на китката на дясната ръка. Изложени са твърдения за проведено на ищцата лечение в УМБАЛ Бургас, където след поставена диагноза фрактура на дясна китка с вътрешна фиксация, и е бил поставен имплант, за който ищцата е заплатила сумата от 2 200 лв; три месеца след увреждането поради продължаване на болките, се наложило извършване на нова операция на дясната китка в Многопрофилна болница „Бургасмед“, а впоследствие (от 25.04.2024 г. до 28.04.2024 г.) ищцата постъпила в Университетска болница „Софиямед“ за продължаване на лечението. Твърди се, че за престоя в болници, манипулации и лекарства ищцата е заплатила сума от общо 4 926,80 лв. Твърди се, че болките и неудобството продължават и до настоящия момент, поради което на ищцата с решение на ТЕЛК от 12.05.2025 г., „въз основа на предходно нейно заболяване – исхемичен мозъчен инсулт и описаното увреждане на гривнената става на дясната китка“ на ищцата е определена трайна загуба на работоспособност от 52%. Твърди се, че междувременно образуваното по случая досъдебно производство е било прекратено като е прието, че е налице случайно деяние. Посочено е, че след определена от ТЕЛК трайна загуба на работоспособност ищцата е предявила претенция пред ответното дружество като застраховател по застраховка „Злополука“, но е получила отказ да й се заплати обезщетение, поради предявяване на претенцията след предвидения в ОУ по застраховката едногодишен срок от инцидента. Ответното дружество е оспорило предявените искове. Посочено е, че процесната застраховка „Злополука“ на лицата в превозни средства не предоставя покритие за неимуществени и имуществени вреди от злополука, тъй като при застраховките с уговорена/фиксирана сума за плащане като настоящата, при събитие се дължи уговорената сума, а не обезщетение за претърпени вреди. Посочено е, че предявените от ищеца претенции попадат в обхвата на застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, а не в покритието на застраховка „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен превоз. На следващо място е посочено, че съгласно т.49 от ОУ на застраховката при трайна загуба на работоспособност вследствие на злополука застрахователят изплаща процент от застрахователната сума, равен на процента на загубената работоспособност на застрахования, като освидетелстването се извършва от ТЕЛК или НЕЛК след окончателно и пълно стабилизиране на застрахования след получените при злополуката увреждания, но не по-рано от три месеца от датата на злополуката и не покъсно от една година след нея. Посочено е, че в случая трудовата неработоспособност е установена с ЕР на ТЕЛК, в което е посочена като начална дата на инвалидизацията (т. е. трайно намалената работоспособност) 18.03.2025 г., която начална дата е 19 месеца след датата на злополуката, т.е. повече от периода по т.45.2. и т.49.2. от ОУ. Евентуално е посочено, че дължимият размер съгласно ОУ и полицата следва да е 10% от лимита по полицата, съответен на 10% нетрудоспособност, определени в решението на ТЕЛК, т.е. 5 001 лв. С обжалваното решение първоинстанционният съд е осъдил „Дженерали застраховане” АД да заплати на Й. К. сумата 2 556,51 евро, представляваща застрахователна сума по договор за застраховка „Злополука“ на пътниците в обществения транспорт между ответното дружество и собственика на автобус с рег.№ ••••••• поради причинена й трайна неработоспособност вследствие на настъпило застрахователно събитие на 27.08.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба на 22.07.2025 г. до окончателното изплащане на задължението, като е отхвърлил претенцията над уважения до пълния претендиран размер от 14 926,80 лв. Със същото решение „Дженерали застраховане” АД е осъдено да заплати на Й. К. съдебно деловодни разноски в размер на 85,63 евро, както и да заплати по сметка на БРС държавна такса за производството в размер на 102,26 евро. Ищцата Й. К. е осъдена да заплати на „Дженерали застраховане” АД съдебно-делеводни разноски в размер на 76,69 евро. Първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл.474 КЗ, независимо от посочените в началото на исковата молба суми от 4 926,80 лв – имуществени вреди и 10 000 лв – неимуществени вреди. На второ място съдът е приел, че клаузите по т.45.2, т.45.3 и т.49.2 от ОУ към застраховката „Злополука“ на пътниците в обществения транспорт, са неравноправни по смисъла на чл.143, ал.2, т.6 ЗЗП, поради което са нищожни на основание чл.146, ал.1 ЗЗП. На следващо място съдът е приел, че искът е основателен до размера от 5000,10 лв (2556,51 евро), предвид признатата с решение на ТЕЛК трайна неработоспособност в размер на 10%, в резултат на настъпилото застрахователно събитие и застрахователната сума по сключената застраховка между „Бургасбус“ ЕООД и „Дженерали застраховане” АД. Първоинстанционното решение е обжалвано и от двете страни, във всичките му части, поради което спорът е висящ пред настоящата инстанция изцяло. При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По отношение на допустимостта на решението съдът намира, че следва да посочи, че независимо от използваната от процесуалния представител на ищцата теминология по отношение на характера на претендираната сума, както и разделянето й на обезщетения за имуществени и за неимуществени вреди, според настоящия състав, първоинстанционният съд правилно е определил основанието на иска като такова по чл.474 КЗ, предвид твърдението на ищцата по фактите от исковата молба, до последното заседание във въззивното производство – а именно – че сумата се претендира по сключената между „Бургасбус“ ЕООД и „Дженерали застраховане” АД застраховка „Злополука“ на пътниците в обществения транспорт“, а не по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. По наведените във въззивните жалби оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното: Между страните не са спорни следните обстоятелства, които се установяват и от представените по делото доказателства: На 27.08.2023 г. в гр.Бургас, при пътуване в автобус с рег.№ •••••••, собственост на „Бургасбус“ ЕООД, в резултат на внезапно спиране от водача на автобуса, ищцата е получила счупване на дясна ръка - фрактура радии декстри ин партис (счупване на дясна лъчева кост). Ищцата е постъпила в УМБАЛ Бургас в периода 27.08.2023 г. - 29.08.2023 г., където й е поставена посочената по-горе диагноза и й е проведено оперативно лечение под обща анестезия – открито наместване на фрактура с вътрешна фиксация, радиус улна RSOM, като за поставения имплант ищцата е заплатила 2200 лв. В периода 19.12.2023 г. - 21.12.2023 г. в МБ „ Бургасмед“ на ищцата е извършена оперативна процедура – освобождаване на карпален тунел. В периода 25.04.2024 г. - 28.04.2024 г. ищцата е била хоспитализирана в УБ „Софиямед“, където й е извършена оперативна процедура. С експертно решение № 91286 от 12.05.2025 г., издадено от ТЕЛК към МБАЛ „Свети Пантелеймон - Пловдив“ ЕООД, на ищцата е определена 52% ВСУ, без чужда помощ, с дата на инвалидизация 18.03.2025 г., като е в решението е посочена водеща диагноза „Последици от счупване на ниво китка и длан“ и придружаващи заболявания: „Хипертонично сърце без (застойна) сърдечна недостатъчност“, „Последици от мозъчен инфаркт“, „Остеопороза с патологична фрактура след менопауза“. В мотивите на решението е посочено, че за състояние след исхемичен мозъчен инсулт с остатъчен дискоординационен синдром лека степен се определя 50% ВСУ; за ограничените движения на дясна гривнена става – затруднен захват се определя - 10% ВСУ, а като краен процент ВСУ се определя 52%. Между „Дженерали застраховане“ АД и „Бургасбус“ ЕООД е налице сключена застраховка „Злополука на пътниците в средствата за обществен превоз“ с период 08.03.2023 г. - 07.03.2024 г., което обстоятелство е прието за безспорно на основание чл.146 ГПК с нарочно определение на първоинстанционния съд. На 17.04.2025 г. след депозирано искане от ищцата до застрахователя - ответник за плащане на сумата от 8000 лв по настъпилото застрахователно събитие, с писмо с изх.№ 310004377/20.06.2025 г. ответникът е уведомена ищцата, че отказва да й изплати обезщетение за трайна загуба на работоспособност, тъй като не са налице основания за уважаване на претенцията. Застрахователят се е позовал на разпоредбата на т.45.2 от ОУ към застраховката и е посочил, че инвалидизацията на ищцата е с начална дата 18.03.2025 г. – повече от една година след затата на злополуката. Спорно по делото, вкл.с оглед заявеното от страните във въззивните им жалби, е: Дали по застраховката „Злополука на пътниците в средствата за обществен превоз“ се дължи обезщетение за понесени от пътника вреди (имуществени или неимуществени), или се дължи застрахователната сума, респ.процент от нея, съответстващ на процента на загубена работоспособност от застрахования вследствие на злополуката. Валидни ли са, или са нищожни като неравноправни клаузите по т.45.2 и т.49.2 от ОУ към застраховката „Злополука на лицата в превозни средства“. Какъв е процентът на признатата на ищцата загуба на работоспособност от процесното застрахователно събитие, който следва да бъде съобразен при определяне на дължимата на ищцата застрахователна сума – 10% поради ограничение на движенията на ръката вследствие на получената фрактура, или 52% поради връзка на полученото при застрахователното събитие увреждане и последвалото лечение, вкл.оперативно, с придружаващите заболявания на ищцата, налични вече към момента на застрахователното събитие „Хипертонично сърце без (застойна) сърдечна недостатъчност“ и „Хронична исхемична болест на сърцето“. По така очертаните спорни въпроси, съдът намира следното: Съгласно чл.471 и сл. от КЗ, превозвачите, които извършват обществен превоз на пътници, когато началната и крайната точка на пътуването са на територията на РБ, са длъжни да сключат и поддържат задължителна застраховка "Злополука" на пътниците с обект на застраховане здравето, животът и телесната цялост на пътниците в средствата за обществен превоз. Отговорността на застрахователя по тази застраховка за изплащане на застрахователната сума или на съответната част от нея (чл.474, ал.2 КЗ) се поражда в случаите, когато вследствие на злополука е причинена смърт или трайна загуба на работоспособност на пътник. Процесният договор е разновидност на уредения в чл.471 и сл. от КЗ - договор за застраховка "Злополука на пътниците в средствата за обществен превоз", поради което за него е приложим чл.459, ал.1 от КЗ - договорите за застраховка "Злополука" се сключват срещу рискове, свързани с живота, здравето или телесната цялост на физическо лице, които са настъпили в резултат на злополука. Застрахованият предварително уговаря със застрахователя при настъпването на дадено събитие да бъде изплатена застрахователната сума или част от нея от застрахователя (лично на застрахования или на трето лице). Съгласно чл.459, ал.3 КЗ договорът за застраховка "Злополука" може да се сключи за изплащане на фиксирани парични суми, на обезщетения на размера на причинени вреди или за комбинация от двата вида плащане. В настоящия случай, видно от представената по делото полица № BG/08/223000004231, сключена между „Бургасбус“ ЕООД и „Дженерали застраховане” АД за застраховка „Злополука на пътниците в средствата за обществен превоз“ (л.42 от първоинстанционното дело), застрахователното покритие е уговорено както следва: застрахователна сума за едно място – при смърт от злополука – 50 001 лв, а при трайна загуба на работоспособност от злополука – „процент от застрахователната сума за 1 място, равен на процента на загубена трудоспособност, определена от ТЕЛК/НЕЛК“. В същия смисъл е и разпоредбата на т.49 от ОУ към застраховката „Злополука на лицата в превозни средства“, приложима към процесния застрахователен договор, видно от отразеното в застрахователната полица. Видно от Раздел II, т.12 от ОУ към застраховката „Злополука на лицата в превозни средства“, когато застрахователната полица се сключва при изпълнение на условията на задължителната застраховка „Злополука на пътниците в средствата за обществен превоз“ застраховката покрива основни рискове (смърт от злополука и трайна загуба на работоспособност от злополука), като по избор на застрахования и срещу заплащане на допълнителна застрахователна премия може да се договорят и включат в застрахователната полица и допълнителни покрития (медицински разходи от злополука и разходи за погребение при смърт от злополука). В настоящия случай, видно от представената по делото полица № BG/08/223000004231, такива допълнителни покрития не са договорени между „Бургасбус“ ЕООД и „Дженерали застраховане” АД. Ето защо съдът приема, че по процесната застраховка, ответното дружество дължи на лицата, претърпели злополука в периода на застраховката (каквато е и ищцата), изплащане на фиксирани парични суми - при смърт от злополука – 50 001 лв, а при трайна загуба на работоспособност от злополука – „процент от застрахователната сума за 1 място, равен на процента на загубена трудоспособност, определена от ТЕЛК/НЕЛК“, като „реално претърпените от ищцата вреди“ – имуществени или неимуществени, не са предмет на установяване, съотв.на обезщетяване по този процесен застрахователен договор. Относно процентът на признатата на ищцата загуба на работоспособност от процесното застрахователно събитие, който следва да бъде съобразен при определяне на дължимата на ищцата застрахователна сума, настоящият съдебен състав изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд, че в случая на ищцата следва да се изплати застрахователна сума в размер на 10% от договорената в застрахователната полица застрахователна сума за едно място. За да достигне до този извод, съдът съобразява, че в решението на ТЕЛК, с което на ищцата е определена инвалидност в общ размер от 52%, изрично е посочено, че този процент се определя като „краен процент ВСУ“. И също изрично е посочено, че „за състояние след исхемичен мозъчен инсулт с остатъчен дискоординационен синдром лека степен се определя 50% ВСУ“, а „за ограничените движения на дясна гривнена става – затруднен захват се определя - 10% ВСУ“, т.е.получените от ищцата увреждания от процесното застрахователно събитие – фрактура на дясната ръка, са довели до 10% загуба на работоспособност за ищцата поради ограничени движения на дясна гривнена става – затруднен захват. По делото не са представени никакви доказателства в подкрепа на твърденията на ищцовата страна, че претърпения от нея инсулт е естествена последица от перипетиите, през които е преминала и от болките и страданията, които е изтърпяла. На първо място, по делото не са представени доказателства кога ищцата е получила инсулт, за да се съобрази дали той има връзка с претърпявана злополука. Нещо повече, в исковата молба самата ищца е заявила, че междувременно въз основа на „предходно нейно заболяване – исхемичен мозъчен инсулт“ и описаното увреждане на гривнената става, е предприела подаване на документи пред ТЕЛК, т.е.мозъчният инсулт е предхождал злополуката. Този извод на съда се подкрепя и от описаните в съставената непосредствено след злополуката епикриза от УМБАЛ Бургас придружаващи заболявания - „Хипертонично сърце без (застойна) сърдечна недостатъчност“ и „Хронична исхемична болест на сърцето, неуточнена“. При така установеното по фактите, съдът приема, че още преди злополуката ищцата е страдала от Хипертонично сърце без (застойна) сърдечна недостатъчност и Хронична ИБС, като по самите нейни твърдения и исхемичният мозъчен инсулт е отпреди злополуката, т.е.тези нейни заболявания не са предизвикани от получените от нея при процесната злополука увреждания и от лечението им впоследствие. На следващо място, поради липсата на каквито и да е доказателства в тази насока, съдът намира за недоказано по делото, получените от ищцата при процесната злополука увреждания и проведеното лечението, да е повлияло по някакъв начин на „предходните“ и налични към момента на злополуката придружаващи заболявания на ищцата, да ги е влошило, съотв.в каква степен, за да се приеме, че определените от ТЕЛК 50% загуба на работоспособност на ищцата вследствие на състояние след исхемичен мозъчен инсулт с остатъчен дискоординационен синдром лека степен, следва да се отнесат към процесното застрахователно събитие изцяло или част от тях. По отношение на последния спорен въпрос – дали клаузите по т.45.2 и т.49.2 от ОУ към застраховката „Злополука на лицата в превозни средства“ са валидни или са нищожни като неравноправни, настоящият съдебен състав отново споделя изводите на първоинстанционния съд, че тези клаузи са неравноправни, а оттам – и нищожни. Ищцата има качеството на потребител на застрахователни услуги по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, поради което съгласно чл.7, ал.3 ГПК съдът следи служебно и без направено от ищеца възражение, за наличието на неравноправни клаузи в застрахователния договор, от който ищцата черпи права. Съдът споделя изводите на първоинстанционния съд, че са неравноправни по смисъла на чл.143, ал.2, т.6 ЗЗП клаузите от Общите условия: т.45.2. - смъртта/трайната загуба на работоспособност да са настъпили най-късно до една година от деня на злополуката и са в причинна връзка с нея; т.45.3. - уврежданията, довели до временна неработоспособност от злополука, да са се проявили и са диагностицирани за пръв път до един месец и повторно до три месеца от датата на злополуката; т.49.2. - освидетелстването да се извършва само след окончателно и пълно стабилизиране на застрахования след получените при злополуката увреждания, но не по-рано от три месеца от датата на злополуката и не покъсно от една година след нея; както и т.49.3. - ако по уважителни, независещи от застрахователя или застрахования, причини освидетелстването от ТЕЛК/НЕЛК се извърши след изтичането на едногодишния срок, застрахователят да приеме определения процент на трайна загуба на работоспособност, в случай, че забавата не е повече от четири месеца след изтичане на едногодишния срок по предходната точка. С посочените разпоредби от ОУ поставеното като условие за изпълнението на задължението на застрахователя - да не е изтекъл определен срок между датата на инцидента и датата на инвалидизация, посочена в решението на ТЕЛК, е свързано с наличие на обективни фактори, на които няма как да се повлияе от застрахования, тъй като зависят и от поведението и дейността на други органи. Нещо повече, както и първоинстанционният съд е описал подробно в мотивите на решението си, съгласно Наредбата за медицинската експертиза, началната дата на определяне на трайно намалената работоспособност (дата на инвалидизиране), се определя след продължителна процедура в зависимост от всеки конкретен случай, и при всички случаи не е датата на която е настъпила инвалидизацията на лицето, а е датата, на която е издаден определен документ. Съдът споделя извода на първоинстанционния съд, че основаването от застрахователя на правото му на отказ за изплащане на застрахователна сума при настъпил застрахователен риск на факт, който стои в голяма степен извън волята и поведението на застрахования, а не се дължи на негово поведение, което да рефлектира неблагоприятно върху проявлението на риска или върху възможността за ограничаване и предотвратяване на вредите, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което прави посочените разпоредби нищожни по смисъла на чл.146, ал.1 ЗЗП, вр.чл.143, ал.2, т.6 ЗЗП. Предвид установената нищожност на чл.45.2 и 49.2 от ОУ към процесния договор за застраховка, в частта им, в която е предвидено, че трайната загуба на работоспособност следва да е настъпила най-късно до една година от деня на злополуката и застрахованият следва да е освидетелстван не по-късно от една година от датата на злополуката, застрахователят не може да се позовава на тях като основание да откаже изплащане на застрахователна сума. По изложените съображения, съдът намира предявения иск за основателен и доказан в уважения от първоинстанционния съд размер – 2 556,51 евро, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаването на исковата молба. Поради съвпадането на крайните изводи на двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено при споделяне на мотивите на първоинстанционния съд, към които настоящият състав препраща на основание чл.272 ГПК. Предвид постановения резултат, разноските на страните за първоинстанционното производство следва да бъдат оставени така, както са присъдени от първоинстанционния съд. За въззивното производство, предвид потвърдената част от първоинстанционното решение, от направени съдебни разноски от ищцата в размер на 600 евро, на същата следва да се присъдят съдебни разноски в размер на 201 евро, а на ответника следва да се присъдят съдебни разноски в размер на 107 евро за юрисконсултско възнаграждение. С оглед обстоятелството, че ищцата е освободена от заплащане на държавна такса, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати дължимата държавна такса за производството върху потвърдената осъдителна част от първоинстанционното решение, в размер на 51,13 евро. Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд