Решение № 1310 от 28.5.2026 г. на Районен съд - Бургас по дело № 1368/2025 г.

Производството е образувано по искова молба вх. № 8693/26.02.2025 г. от Т. Ж. Г., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. Б., ул. •••, чрез адвокат Р. С. от БАК, срещу „БУЛ ИНС“ АД, ЕИК 831830482, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1407, район Лозенец, ул. „Джеймс Баучер“ № 87, представлявано от С. П. – изп.директор, с която се иска от съда на да осъди ответника-застраховател да заплати на ищеца сумата от 24 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди – болки, страдания и силен емоционален стрес, вследствие пътно-транспортно произшествие, реализирано на дата ••• г. в гр. Б., на ул. •••, по вина на Н. М. Т. – водач на лек автомобил „Дачия“, с рег. № •••, собственост на „Корект кредит груп БГ“ ЕООД, застрахован при ответното дружество по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, полица № BG1021123003253713, валидна от 07.11.2023 г. до 06.11.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба, както и сумата от 3265 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода 05.03.2024 г. – 25.02.2025 г. Претендират се сторените съдебни разноски. С исковата молба се излагат твърдения, че ищцата е пострадала при ПТП, настъпило на ••• г. в гр. Б., на ул. •••, при което водачът на МПС л.а. „Дачия“, с рег. № •••, изпълнявайки маневра на заден ход, без да се убеди в безопасността от извършването , я блъснал. Вследствие удара ищцата паднала на земята и получила фрактура – счупване на раменна кост, по повод на което престояла в отделението по ортопедия към УМБАЛ – Бургас до 08.03.2024 г. и претърпяла сложна операция, вкл. била поставена метална шина. Заявява, че след операцията се наложило да провежда рехабилитация – терапия и раздвижване на ръката, с която твърди, че си служи ограничено и понастоящем, поради непълно възстановени функциите по захват и повдигане. Посочва, че е освидетелствана за получената травма, като е установено трайно ограничение на движението на ръката за период от два и половина месеца. По случая било образувано ДП, като водачът на МПС бил предаден на съд и освободен от наказателна отговорност на основание чл. 78а от НК в рамките на НАХД № 4703/2024 г. по описа на БРС. В хода на наказателното производство се събрали доказателствата, че управляваното от подсъдимия МПС е било застраховано към датата на инцидента по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника. Посочва се, че ищцата отправила застрахователна претенция до ответника по електронен път на 16.10.2024 г., но не получила отговор. Така, за нея възникнал интерес да претендира обезщетение за претърпените от инцидента/престъплението/ неимуществени вреди по съдебен ред. В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор вх. № 52801/11.12.2025 г. на исковата молба от страна на ЗД „БУЛ ИНС“ АД, ЕИК 831830482 - гр. София, с който предявените искове се оспорват изцяло по основание и размер. Не се спори, че ищцата е пострадала от ПТП, както и че към датата на инцидента - ••• г. - процесното МПС е имало сключена валидна застраховка ГО с ответното дружество – застраховател. Релевира се възражение за съпричиняване на вредите от страна на ищцата, като се излагат подробни съображения за независимо съизвършителство, поради нарушение на чл. 113 от ЗДвП и пресичане на необозначено място и не в продължение на тротоар. Правят се възражения за недоказаност на причИ.та връзка между ПТП и получените от ищцата увреждания, доколкото от медицинската документация се установявало, че травмата съставлява повторно увреждане в зона, която вече е била оперирана. В обобщение се моли съдът да отхвърли исковете, евентуално - да определи по справедливост размера на полагаемото в случая обезщетение, като отчете съпричиняване на ищцата от 30 %. Претендират се сторените съдебни разноски. В проведени по делото открити съдебни заседания, ищцата, чрез процесуален представител, поддържа исковата молба и моли за уважаването й. Претендира присъждане на направените по делото съдебни разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК. Ответното дружество се представлява от упълномощен адвокат в съдебно заседание, който поддържа дадения отговор, признава основателността на главната претенция, но оспорва размера , като поддържа, че е налице съпричиняване на вредите, обосноваващо намаляването му. Претендира съдебни разноски, съобразно доказателствата за извършването им. Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекс за застраховането, вр. чл. 52 от ЗЗД – за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди и чл. 409 от КЗ вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – обезщетение за забава, които съдът намира за допустими. Разпоредбата на чл. 498, ал. 3 от КЗ предвижда, че увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда, само ако застрахователят не е платил в срока по чл. 496 от КЗ /три месеца от предявяване на претенцията извънсъдебно/, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение. С исковата молба е направено неоспорено с отговора на ответника твърдение, че застрахователната претенция, предмет на главния иск, е била надлежно отнесена до застрахователя по електронен път на 16.10.2024 г. В тази връзка по делото са приети неоспорени от ответната страна писмени доказателства /л. 53-53 от делото/, индициращи, че твърденият факт се е осъществил по посочения начин чрез упълномощения по делото адв. С.. Доколкото по делото не се установи даден по претенцията отговор от застрахователя ответник, следва да се приеме, че срокът за това е изтекъл на 16.01.2025 г., съгласно чл. 496, ал. 1 от КЗ. В този смисъл предявените с депозирана на 26.02.2025 г. процесни искове се явяват допустими. Съгласно чл. 432 от КЗ, увреденият, спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя, покрил риска „гражданска отговорност“ на делинквента. Основателността на иска, освен наличието на валидно застрахователно правоотношение, предполага да се установи наличието на правопораждащ деликтната отговорност на водача, причинил ПТП, фактически състав, който включва елементите: поведение, противоправност на поведението, вина, настъпили вреди, причИ. връзка между вредите и противоправно, виновно поведение. Субективният елемент от състава - вината, разбирана като конкретно психично отношение на лицето към собственото му поведение и неговите обществено укорими последици, се презумира, съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД. Обективните елементи от състава на деликта следва да се докажат от ищеца, по аргумент от чл. 154, ал. 1 от ГПК, като субективният елемент се приема за доказан при липсата на ангажирани доказателства за оборване на законовата презумпция от страна на ответника. Съдът приема, че от събраните доказателства се установява наличието на всички елементи от фактическия състав, пораждащ съдебно предявените материални права на вземания по главната претенция. С обявения за окончателен при отсъствие на възражения на страните доклад по делото съдът е приел за безспорни обстоятелствата, че ищцата е пострадала от ПТП, настъпило на ••• г. в гр. Б., на ул. •••, по вина на водача на МПС л.а. „Дачия“, с рег. № •••, както и че отговорността на водача на МПС л.а. „Дачия“, с рег. № ••• е била застрахована към датата на инцидента по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, полица № BG1021123003253713, валидна от 07.11.2023 г. до 06.11.2024 г., сключена с ответното дружество. Признание в този смисъл е извършено с изявление и на процесуалния представител на ответника, вкл. в хода на устните състезания, като същото се подкрепя и от всички приети относими писмени доказателства /л. 6-9 от делото и приобщените по приетото за послужване НАХД № 4703/2024 г. по описа на БРС/. В допълнение, видно от определение № 606/04.12.2024 г. по НАХД № 4703/2024 г. по описа на БРС, е било одобрено постигнато между БРП, обвиняемия Н. М. Т., ЕГН •••••••••• и защитника му, съгласно което обв. Т. е признат за виновен в това, че на ••• г. в гр. Б. на ул. ••• при управление на моторно превозно средство - лек автомобил марка „Дачия“, модел „Сандеро“, с peг. № •••, нарушил правилата за движение визирани в Закон за движение по пътищата, а именно: чл. 40, ал. 2 „По време на движението си назад водачът е длъжен непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство, а когато това е невъзможно, той е длъжен да осигури лице, което да му сигнализира за опасности“ и допуснал пътнотранспортно произшествие като предприел маневра „движение на заден ход“, без непрекъснато да наблюдава пътя зад автомобила, при което не възприел пресичащата пешеходка зад автомобила - Т. Ж. Г. /ищцата/, като с деянието по непредпазливост причинил средна телесна повреда, изразяваща се във фрактура на лява раменна кост, което довело до трайно затрудняване на движението на ляв горен крайник, за срок от 2-2,5 месеца, при обичаен ход на оздравителния процес – престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „б“, вр. с чл. 342, ал. 1, вр. чл. 129, ал. 2 от НК, вр. чл. 40, ал. 2 от ЗДвП. Фактите относно извършеното деяние, противоправността му и вината на извършителя са съответно установени по задължителен за гражданския съд начин, съгласно чл. 300 от ГПК. Предвид изложеното по делото безспорно се установява, че на процесните дата и място, водачът на застрахования при ответника автомобил е допуснал нарушение на чл. 40, ал. 2 от ЗДвП, като не е осигурил непрекъснато наблюдение на пътя зад превозното средство, било лично или чрез осигурено от него лице, което да му сигнализира за опасности, вследствие което е допуснал ПТП с пресичащата зад автомобила ищца и е причинил фрактура на лява раменна кост, довела до трайно затрудняване на движението на ляв горен крайник, за срок от 2-2,5 месеца. Настъпилото за ищцата телесно увреждане се установява обективно и от приета като доказателство епикриза на УМБАЛ гр. Бургас /л. 12-13 от делото/. Вредите са неблагоприятни изменения в правната сфера на ищцата и се изразяват в увреждане на неимуществено благо, обект на абсолютното субективно право – здравето - обект на правото на лична /физическа/ неприкосновеност. Здравето е такова състояние на човешкия организъм, което го характеризира от гледна точка физиологично функциониране на съвкупността от тъкани, органи и системи. Обект на правна закрила е здравето на всяко физическо лице, независимо от медицинското му състояние към момента на увреждането. Неблагоприятното засягане на здравето на ищцата се изразява във фрактура на лява раменна кост, довела до трайно затрудняване на движението на ляв горен крайник, за срок от 2-2,5 месеца, които увреждания са изисквали лечение, възстановяване и са предизвикали отрицателни емоционални преживявания - болка и страдания. За установяване продължителността и интензитета на реално претърпените болки, страдания и неудобства от ищцата, пред съда бяха ангажирани показанията на свидетелката Н. А., които съдът кредитира с доверие при отсъствие на данни за заинтересоваността им, като последователни, логични и изчерпателни. Свидетелката заявява, че вследствие инцидента ищцата е претърпяла операция, била обездвижена, не можела сама да се обслужва и изпитвала силни болки, като била подпомагана от сина си и лично от свидетелката. Спомня си, че възстановяването е продължило 2-3 месеца, като е било последвано от раздвижване с продължителност над месец, а впоследствие на ищцата е останал грозен белег и движението на засегнатия крайник останало ограничено и до днес. Така, съдът приема за доказано, че общия период на физическо и психическо възстановяване на ищцата от полученото увреждане възлиза на 4 месеца, като търпи частични последици от същото и понастоящем, изразяващи се в загрозяване на лявата ръка с белег и нарушение в пълноценното движение на този крайник. Предвид обстоятелството, че увреденото благо - здраве е неоценимо в пари, претърпените вреди са неимуществени - не подлежат на точна парична оценка и съответно размерът на дължимото обезщетение, съгласно чл. 52 от ЗЗД, следва да бъде определен по справедливост от съда. Съдът приема, че за справедливото възмездяване на неблагоприятното засягане на здравето, резултат от настъпилото ПТП, с оглед средно продължителния период /4 месеца/, през който са понасяни болките и страданията, като са причинили обездвижване, нетрудоспособност, затруднения при движението и необходимост от чужда помощ за период от 3 месеца, и при отчитане на настъпилото непълно възстановяване на здравето /физическо и психическо/, следва да бъде престирано обезщетение в размер от 20 000 лева. При определяне на този размер съдът съобрази, че по сведения на св. А. ищцата си служи основно с дясната ръка, но и текущите инфлационни процеси, свързани с приемане на еврото за официална валута в Република България и разразилия се в Близкия изток Израело-палестински конфликт. Ето защо предявеният главен иск се явява основателен за сумата 20 000 лева - обезщетение на причинените на ищеца неимуществени вреди от процесното ПТП, като за разликата до претендираните 24 000 лева, искът подлежи на отхвърляне. При извод за частична основателност на иска, съдът следва да разгледа евентуалното възражение на ответника за съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД на вредоносния резултат от ищцата – нарушение на чл. 113 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ и пресичане на необозначено място и не в продължение на тротоар. В тази връзка по искане на ответника бе прието заключение на съдебна автотехническа експертиза, изготвено от вещото лице Г. Т., което съдът цени като безпристрастно и компетентно дадено. В заключението си вещото лице установява, че ПТП е настъпило при предприето от ищцата пресичане на ул. ••• не на обособена пешеходна пътека и не на продължение на тротоар. Прието е, че ищцата решава да пресече еднопосочната улица, преминавайки между два паркирани на близко разстояние един от друг автомобила, като в това време водачът на застрахованото по „Гражданска отговорност“ при ответника МПС предприема маневра на заден ход с цел да заобиколи близко паркиран до него товарен автомобил и да напусне заетото от него паркомясто. Експертът приема, че водачът на процесния л.а. „Дачия“ е имал добра видимост на дясно огледало за обратно виждане, както и на огледало за задно виждане, като е можел да възприеме пресичащата зад него пешеходка – ищцата. С оглед установеното от всички доказателства, вкл. заключението на САТЕ, място на удара, а именно - зад паркирания л.а. „Дачия“, на място, което не представлява пешеходна пътека или продължение на тротоар, съдът приема, че ищцата е предприема пресичане на необозначено за това място в нарушение на чл. 113, ал. 1 от ЗДвП. Съгласно посочената разпоредба, при пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни да преминават по пешеходните пътеки, като съгласно дадената с §6, т. 54 от ДР на ЗДвП легалната дефиниция „пешеходна пътека“ е част от платното за движение, очертана или не с пътна маркировка и сигнализирана с пътни знаци, предназначена за преминаване на пешеходци, а на кръстовища в населено място пешеходни пътеки са и продълженията на тротоарите. Видно от изготвената по заключението на САТЕ сателитна снимка на местопроизшествието в непосредствена близост да същото са се намирали кръстовища с ул. ••• и ул. •••, продълженията на тротоарите на които съставляват пешеходни пътеки по смисъла на закона. Независимо от това, ищцата е предприела пресичане на необозначено за това място, с което е извършила нарушение на ЗДвП. За определяне на съотношението на приноса на пострадалия и делинквента е формирана постоянна съдебна практика на Върховния касационен съд /напр. Решение № 206 от 12.03. 2010г. по т.д. № 35/09г., ІІ т.о.; Решение № 79 от 06.07.2016г. по т.д. № 1787/ 2015г., ІІ т.о.; Решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г., І т.о.; Решение № 18 от 17.09.2018г. по гр.д. № 60304/2016г., IV г.о., Решение № 34 от 15.07.2019г. по т.д. № 1562/2018г., І т.о.; Решение № 137 от 20.11.2020г. по т.д. № 1775/19г. и др./, според която при определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Паралелът и сравнението на поведението на участниците в движението, с оглед правилата, които всеки е длъжен да съблюдава, обосновава конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и за разпределянето на отговорността за причиняването на деликта. Съразмерността на действията и бездействията на пострадалия с останалите обективни и субективни фактори, причинили пътното произшествие, определят и приноса му за настъпването на вредите. В настоящия спор поведението /нарушението/ на пострадалата пешеходка не е тъждествено по степен с това на водача на лекия автомобил марка „Дачия“. Действително установено е предприето от ищцата пресичане на нерегламентирано място, респ. навлизането в пътното платно при наличен тротоар и зад паркирания автомобил, за който не е съобразила, че е възможно да извърши маневра на заден ход, като това поведение безспорно се намира в причИ. връзка с настъпването на удара от МПС-то. Същевременно, безспорно установено е, че водачът на застрахования автомобил е допуснал нарушение на чл. 40, ал. 2 от ЗДвП, като не е осигурил непрекъснато наблюдение на пътя зад превозното средство, било лично или чрез осигурено от него лице, което да му сигнализира за опасности. Като не е спазил императивните изисквания на разпоредбата на чл. 40 от ЗДвП, поради невземане на мерки за предотвратяване създаването на опасност за останалите участници в движението, при установена възможност за това и добра видимост, допуснатото от делинквента нарушение превишава по тежест това на пешеходката. Наред с това, вменената от закона отговорност на водачите на моторни превозни средства за осигуряване безопасността на движението е значително завишена спрямо тази на пешеходците /така и решение № 50072/02.11.2023 г. по т.д. № 1368/2022 г. по описа на ВКС, II-ро т.о./ При изложените съображения, настоящият състав приема, че допуснатото от страна на пострадалата съпричиняване на вредоносния резултат е 25 %. При отчитане на тази степен, приетият справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от 20 000 лева следва да се редуцира на 15 000 лева /7669,38 евро/, до който размер подлежи на уважаване главната искова претенция за обезвреда. Върху приетия за основателен размер на обезщетението като последица се следва и законната лихва от датата на завеждане на исковата молба – 26.02.2025 г. до окончателното му изплащане. В останалата част и до предявения размер от 24 000 лева главната претенция с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ следва да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана. Досежно иска с правно основание чл. 309 от КЗ, като съобрази представените доказателства за отправена застрахователна претенция, обсъдени във връзка с допустимостта на производтсвото /л. 51-53 от делото/, намира същата за частично основателна. Съгласно чл. 497, ал. 1 от КЗ застрахователят дължи законна лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок, считано от по-ранната от двете дати: изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 3 от КЗ или изтичането на 3- месечния срок по чл. 496, ал. 1 от КЗ за произнасяне по извънсъдебната претенция, освен в случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал. 3 от КЗ. Видно от разпоредбите на чл. 498, ал. 1 и чл. 496, ал. 1 от КЗ, предявяването на писмената застрахователна претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите става по реда на чл. 380 от КЗ пред застрахователя. Нормата на на чл. 380, ал. 1 от КЗ, повелява заедно със застрахователната претенция лицето да предостави пълни и точни данни за банковата сметка, по която да се извършат плащанията от страна на застрахователя, освен в случаите на възстановяване в натура, като е предвидена и санкция в чл. 380, ал. 3 от КЗ, предвиждаща че непредставянето на данни за банковата сметка от страна на увреденото лице има последиците на забава на кредитора по отношение на плащането, като застрахователят не дължи лихва по чл. 409 от КЗ след изтичането на срока, в който е следвало да се извърши плащането на застрахователното обезщетение. С оглед систематичното място на чл. 380 от КЗ в Глава тридесет и шеста „Обща част“ от Дял първи „Общи изисквания към всички договори“ на КЗ и препращането на чл. 498, ал. 1 и чл. 496, ал. 1 от КЗ към реда по чл. 380 от КЗ, спрямо увреденото лице, предявило претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, приложение намира, както правилото на ал. 1 на чл. 380 от КЗ, установяващо задължение на увредения за представяне на данни за банковата му сметка, ведно с претенцията му, така и нормата на ал. 3 на чл. 380 от КЗ, уреждаща последиците от неизпълнение на това задължение - забава на кредитора по отношение на плащането и произтичащата от това недължимост на мораторната лихва, въпреки забавата на длъжника, която при този вид застраховка настъпва с изтичането на срока по чл. 497, ал. 1 от КЗ /в случая на 17.01.2025 г./. Общата уредба на института „забава на кредитора“ се съдържа в чл. 95 от ЗЗД. Според даденото в цитираната разпоредба определение, забава на кредитора е налице, когато кредиторът: 1/ неоправдано не приеме предложеното му от длъжника изпълнение или 2/ не даде необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си. Правилото на чл. 380, ал. 3 от КЗ урежда конкретна проявна форма на забавата на кредитора относно плащането на застрахователното обезщетение, а именно - непосочване от лицето, предявило застрахователна претенция, на банкова сметка за изплащането , като свързва с нея настъпването на една от уредените в чл. 96 от ЗЗД последици на забавата на кредитора - освобождаване на длъжника от последиците на собствената му забава, и по-конкретно - от заплащане на законна лихва за забава, тъй като престацията на длъжника е парична. Когато застрахователят не е в забава по чл. 497, ал. 1 от КЗ, мораторна лихва не се дължи с оглед липсата на забава на длъжника, поради което въпросът за приложението на чл. 380, ал. 3 от КЗ не стои, тъй като посочената разпоредба урежда условията за отпадане на последиците от забавата на длъжника, каквато в тази хипотеза не е налице. Непосочването на банковата сметка, видно от самата разпоредба на чл. 380, ал. 3 от КЗ, не касае дължимостта на обезщетението и не може да бъде основание за отказ за образуване на щета по застрахователната претенция и за определяне на размера на застрахователното обезщетение. Непосочването на банковата сметка от увреденото лице като кредитор възпрепятства единствено изплащането на застрахователното обезщетение и то в хипотезата, когато то е определено по размер от застрахователя или с влязло в сила съдебно решение. Когато произнасянето по застрахователната претенция по чл. 498, ал. 1 от КЗ е отказ на застрахователя да заплати обезщетение, мотивирано с недължимост или недоказаност на същото по основание или размер, въпреки представяне на изисканите от застрахователя по реда на чл. 106, ал. 3 от КЗ доказателства или в хипотеза на неизискани от застрахователя доказателства по реда и условията на чл. 106, ал. 3 от КЗ, неизпълнението на длъжника не е поради непосочване на банкова сметка от увреденото лице. В този случай не е налице причИ. връзка между неизпълнение на задължението за посочването й и неизплащането на застрахователното обезщетение. Така, според решение № 194 от 03.02.201 6г. по т.д. № 1890/2014 г. на I т.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, забавата на кредитора по чл. 95, ал. 1 от ЗЗД е хипотеза, в която поведението на кредитора е в причИ. връзка с неизпълнението на длъжника. Забава на кредитора по чл. 380, ал. 3 от КЗ е налице само, ако неплащането на обезщетението се дължи единствено и само на непосочване от увредения на банкова сметка, явяващо се дължимо по чл. 380, ал. 1 вр. ал. 3 от КЗ съдействие от страна на кредитора за изпълнение на задължението на застрахователя за плащане на обезщетението. Когато длъжникът отказва изпълнение, защото счита същото за недължимо, не може да се приеме, че причина за неизпълнението е неоказано от кредитора съдействие, като в този случай е неоправдано за длъжника да отпадат негативните последици на собствената му забава /така и решение № 167 от 30.01.2020 г. по к. т. д. № 2273/2018 г. на ВКС, II-ро TO/. С оглед горното и при съобразяване практиката на ВКС, настоящият съд приема, че в процесния случай и когато застрахователят е в забава по чл. 497, ал. 1 от КЗ, но не е определил дължим размер на застрахователно обезщетение и оспорва претенцията на увреденото лице, включително в съдебното производство по чл. 432, ал. 1 от КЗ, не е налице забава на кредитора по см. на чл. 380, ал. 3 от КЗ, независимо от факта, че в застрахователната претенция на пострадалото лице не е посочена банкова сметка, какъвто е процесният случай. Съгласно чл. 429, ал .3, изр. 2-ро от КЗ вр. чл. 493, ал. 1, т. 5 и чл. 429, ал. 2, т. 2 от КЗ, застрахователят дължи на увреденото лице лихвите за забавата на застрахования по застраховка „Гражданска отговорност”, считано от по-ранната дата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от застрахования делинквент или от увреденото лице, вкл. чрез предявяване от последното на застрахователна претенция, стига лихвите да са в рамките на лимита на отговорност на застрахователя, определен от размера на застрахователната сума. В случая, поради липса на други данни по делото, настоящият съд приема, че застрахователят е уведомен за застрахователното събитие на 16.10.2024 г. с предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице, поради което и след изтичане на тримесечния срок за произнасяне по чл. 496 от КЗ е изпаднал в забава считано от 17.01.2025 г., от която дата до предявяване на иска – до 25.02.2025 г. дължи законна лихва за забава върху застрахователното обезщетение за неимуществени вреди. За така установения период на забава от 17.01.2025 г. до 25.02.2025 г., размерът на длжимата върху уважения размер на претендираното обезщетение мораторна лихва възлиза на сумата от 215,82 лева /110,35 евро/, изчислена при условията на чл. 162 от ГПК, с помощта на компютър и онлайн калкулатор с адрес https://portal.nra.bg/embed/interest-calculator/main.html, до който размер следва да се уважи иска с правно основание чл. 409 от КЗ. За разликата над тази сума до пълния предявен размер от 3265 лева и за периода от 05.03.2024 г. до 16.01.2025 г. искът следва да бъде отхвърлен. С оглед изхода на спора, право на разноски се поражда и за двете страни. Ищцата доказва извършени разноски в размер на 767 евро - заплатено адвокатско възнаграждение, от която сума следва да се присъдят 428,04 евро - пропорционално на уважената част от иска. Ответникът е представляван от адвокат и претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3960 лева /2024,72 евро/, както и заплатен депозит за възнаграждение на вещо лице по изготвената експертиза в размер на 400 евро, или общо разноски в размер на 2424,72 евро. От посочената сума ответникът има право на сумата 1071,55 евро, пропорционално на отхвърлената част от иска. Доколкото ищцата е освободена от такси и разноски за производството по силата на чл. 78, ал. 6 вр. чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК, в тежест на ответника следва да се възложи заплащането на дължимите държавни такси по предявените искове с оглед уважения размер в полза на бюджета на съдебната власт или сумата от общо 332,33 евро. На основание чл. 12 и чл. 13 от Закон за въвеждане на еврото в Република България, приетите за основателни парични вземания следва да бъдат служебно превалутирани от съда с настоящото решение и съгласно Фиксираните валутни курсове за валутите на държавите от еврозоната към еврото на БНБ – 1,95583 лева за 1 евро. Мотивиран от горното и на основание чл. 235 от ГПК, Бургаският районен съд