Решение № 2693 от 23.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 14431/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 16109 от 27.08.2025г., постановено по гр.д. № 66146/2024г. по описа на СРС, 25-ти състав, е отхвърлен предявеният от М. Г. А. срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите, иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че същият не дължи поради погасяването им по давност сумите по издадения на 07.03.2016г. изпълнителен лист по ч.гр. д. № 17/2016г. по описа на Районен съд-гр. Поморие, а именно: сумата от 989,39 лв. дължима по договор за студентски кредит, сумата от 27,68 - редовна лихва за периода 20.07.2015г. 17.12.2015г., сумата от 6,90 лв. - наказателна лихва за периода 20.08.2015г.-07.01.2015г., законна лихва върху главницата от 12.01.2016г. до погасяване на вземането, за събирането на които е образувано изпълнително дело №20247040400475 по описа на ЧСИ И.М., с взискател Националната агенция за приходите като субституент на държавата на основание чл.14, ал.3 и ал.4 ЗКСД. Със същото решение М. Г. А. е осъден да заплати на Държавата, представлявана от министъра на финансите, на основание чл.78, ал.3 вр. чл. 78, ал.8 ГПК сумата от 200 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за представителство пред първоинстанционния съд, а в полза на Софийския районен съд на основание чл. 77 ГПК, вр. с чл. 102з, ал. 3 ГПК сумата от 8,57 лева. Срещу така постановеното решение в постъпила в срок въззивна жалба от ищеца М. Г. А., в която са развити съображения за неправилност на решението. Жалбоподателят сочи, че било безспорно обстоятелството, че срещу него е издаден изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 17/2016г. по описа на РС – Поморие, че въз основа на него на 22.08.2026г. е образувано изп.д. № 1141/2016г. по описа на ЧСИ Н. Г., по което са наложени запори на вземания по банкови сметки на 26.02.2018г., на 24.03.2021г., а с постановление от 01.04.2024г. делото било прекратено поради перемция. На 10.05.2024г. било образувано ново изп.д. № 475/2023г. при ЧСИ И.М.. Сочи, че не бил получавал редовно покана за доброволно изпълнение, нито съобщение за издаване на заповед за изпълнение в заповедното производство. С оглед липсата на редовно връчване на ПДИ, съдебният изпълнител следвало да назначи особен представител на длъжника, което не било направено, а давността не могла да бъде прекъсната без знанието на длъжника. Също така първоинстанционният съд не се бил произнесъл по възражението за изтекла погасителна давност по отношение на лихвите, които се погасявали с изтичането на тригодишния давностен срок, уреден в чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове изцяло или поне в частта относно лихвите. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът Държавата, представлявана от министъра на финансите, е подал отговор на въззивната жалба, в който развива съображения за нейната неоснователност. Счита, че действията на съдебния изпълнител по връчване на покана за доброволно изпълнение били законосъобразни, освен това давността била прекъсната и с молбата за образуване на изпълнителното дело. Сочи, че по отношение на вземанията установени с влязла в сила заповед за изпълнение се прилагала петгодишна давност на основание чл. 117, ал 2 ЗЗД, като за периода от 07.03.2016г. до датата на предявяване на иска тя не била изтекла, защото била прекъсвана по силата на предприетите изпълнителни действия. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са нарушени императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите в жалбата е необходимо да се добави и следното: По така предявените искове в тежест на ищеца е да докаже правния си интерес от отрицателните установителни искове, а в тежест на ответника е да докаже наличието на обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на давностния срок. В първоинстанционното и въззивното производство няма спор и от приетите от СРС писмени доказателства се установява, че срещу ищеца в полза на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е издаден изпълнителен лист от 07.03.2016г. по ч.гр.д. № 17/2016г. по описа на РС-Поморие въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение а парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по същото дело, за сумите от 989,39 лева, представляваща главница по договор за студентски кредит от 04.12.2012г., сумата от 27,68 лева, представляваща редовна лихва за периода от 20.07.2015г. до 17.12.2015г., сумата от 6,90 лева, представляваща наказателна лихва за периода от 20.08.2015г. до 07.01.2015г., законната лихва върху главницата от 12.01.2016г. до изплащане на вземането, както и сумата от 325 лева, представляваща разноски по делото. Не е налице спор и по въпроса, а от приетите преписи от изпълнителни дела се установява, че държавата е изпълнила задължението на ищеца към банката по реда на чл. 14, ал. 2 ЗКСД, с което е встъпила в правата на удовлетворения кредитор на основание чл. 14, ал. 3 ЗКСД; че въз основа на изпълнителния лист е образувано изпълнително дело № 20168020401141 по описа на ЧСИ Н. Г. с взискател Националната агенция за приходите като субституент на държавата на основание чл. 14, ал. 4 ЗКСД вр. с чл. 3, ал. 7, т. 8 ЗНАП, а след неговото прекратяване е образувано изпълнително дело № 20247040400475 по описа на ЧСИ И.М.. Съгласно нормата на чл. 14, ал. 1 от ЗКСД, ако кредитополучателите не изпълнят задълженията си по договора за кредит, банките имат право да претендират изпълнение от държавата при условията и по реда, предвидени в типовия договор по чл. 7. Съгласно чл. 14, ал. 2 ЗКСД, банките са длъжни да положат грижа на добър търговец за събиране на своите вземания. Те могат да претендират от държавата да заплати неизпълнената част от задължението на кредитополучателите само след като представят доказателства, че са претендирали дължимата сума първо от кредитополучателя. Конкретните условия, редът и необходимите документи за претендиране на дължимата сума от държавата се уреждат в типовия договор по чл. 7. Чл. 14, ал. 3 ЗКСД предвижда, че когато държавата изпълни в случаите по ал. 2 задължението на кредитополучателя, в нейна полза възниква право да получи от кредитополучателя всичко, което е платила за негова сметка, заедно със законната лихва от момента на плащането. Така посочените норми уреждат хипотеза на законова суброгация на държавата в правата на удовлетворения кредитор /банката/ до размера на платеното, поради което от момента на извършване на плащането /04.06.2016г./, държавата е встъпила в правата на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД срещу длъжника по заповедта за изпълнение и изпълнителния лист /чл. 429, ал. 1 ГПК/. Държавата е кредитор на вземането, но не провежда принудителното му изпълнение пряко в качеството си на взискател, а чрез своя процесуален субституент – Националната агенция за приходите. Този извод следва от нормата на чл. 14, ал. 4 ЗКСД, която предвижда, че вземанията на държавата срещу кредитополучателите, възникнали в резултат на заплащане на цялото или на част от тяхното задължение към банките, са частни държавни вземания и се установяват и събират от Националната агенция за приходите по реда на Закона за Националната агенция за приходите. На този текст съответства нормата на чл. 3, ал. 7, т. 8 ЗНАП, според която агенцията събира други частни държавни вземания, чието събиране със закон е определено да се извършва от агенцията. С оглед спецификата на случая, в тази хипотеза не се съставя акт за установяване на частно държавно вземане, тъй като вземането вече е установено със заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, в правата по които държавата се суброгира по силата на закона. Както е изяснено в съдебната практика /определение № 732 от 10.12.2009г. на ВКС по ч.т.д. № 832/2009г., II т.о., ТК, определение № 513 от 06.07.2010г. на ВКС по ч.т.д. № 465/2010г., II т.о., ТК, решение № 50022 от 21.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 2697/2021 г., II т. о., ТК и решение № 170 от 6.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 2506/2018 г., II т. о., ТК/ в такива случаи пасивно процесуалноправно легитимирана по предявения иск е именно държавата, представлявана от министъра на финансите /чл. 31, ал. 1 ГПК/ като кредитор, а не НАП, на която единствено са възложени правомощия по събирането на частното държавно вземане, без да се явява негов кредитор. Предвид гореизложеното, за ищеца е налице правен интерес от предявения иск и страните са надлежно легитимирани. Спорът в настоящото производство се концентрира върху изтичането на погасителната давност за процесните вземания, както и на приложимия за тях давностен срок. В тази насока съдът намира следното. Както беше посочено по-горе, между страните не е налице спор по въпроса, че процесните вземания са установени с влязла в сила заповед за изпълнение /в този смисъл подадената от въззивника молба-уточнение с вх. № 395257 от 05.12.2024г./. Съгласно указанията, дадени с решение № 3 от 04.02.2022г. по гр.д. № 1722/2021г. на ВКС, IV г.о., ГК, нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Ето защо приложима към процесните вземания е общата петгодишна давност, независимо от това, дали същите са за главници или лихви. Първоинстанционният съд е достигнал до същия правен извод, поради което оплакването на жалбоподателя, че не било съобразено приложението на тригодишния давностен срок съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД по отношение на лихвите е неоснователно. На следващо място неоснователно е и оплакването на жалбоподателя, че давността не била прекъсвана с предприетите действия по изпълнение поради нередовно връчване на поканата за доброволно изпълнение по изп.д. № 20168020401141 по описа на ЧСИ Н. Г.. Това е така, защото предмет на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК е съществуването на изпълняемото право, а не процесуалната законосъобразност на принудителното изпълнение. Редовността от процесуална гледна точка на действията на съдебния изпълнител по администриране на делото и връчване на книжа няма отношение към дължимостта на вземането, предмет на изпълнение, поради което не подлежи на проверка в производството по специалния отрицателен установителен иск. На изследване подлежи единствено наведеният с исковата молба нов факт с погасителен ефект по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК, в конкретния случай – изтекла погасителна давност след влизане в сила на заповедта за изпълнение. В хипотезата на вземания, установени със съдебно решение или влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поканата за доброволно изпълнение няма значение за давността. Както е изяснено с т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, давността се прекъсва с предприемането което и да е действие по изпълнение, изграждащо определен изпълнителен способ, а не с уведомяването на длъжника за това. Единствено за пълнота следва да се посочи, че в случая уведомлението по чл. 47, ал. 1 ГПК за получаване на поканата за доброволно изпълнение е залепено на 02.11.2016г. и двуседмичният срок за получаване на книжата от канцеларията на съдебния изпълнител е изтекъл на 16.11.2016г. Към този момент е действала нормата на чл. 430 ГПК в нейната първоначална редакция /преди изменението с ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 2017г./, съгласно която районният съд по местоизпълнението назначава особен представител на длъжника по искане на взискателя, ако при пристъпването към изпълнение длъжникът няма регистриран постоянен или настоящ адрес. Съобразно разясненията, дадени с т. 4 от Тълкувателно решение № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, в тази хипотеза съдебният изпълнител не разполага с компетентност да назначава особен представител на длъжника. От гореизложеното следва, че петгодишната погасителна давност за процесните вземания е започнала да тече от влизане в сила на заповедта за изпълнение – 07.03.2016г. и се прекъсва с всяко предприето действие по изпълнение по двете изпълнителни дела. В случая давностният срок е прекъснат по силата на наложения от съдебния изпълнител запор на вземанията на длъжника по банкови сметки в „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД на 26.02.2018г., от която дата е започнала да тече нова петгодишна давност. Преди нейното изтичане, тя е прекъсната на 24.03.2021г. с наложения от съдебния изпълнител нов запор на вземания по банкови сметки на длъжника в „Обединена Българска Банка“ АД и от тази дата е започнал да тече нов петгодишен давностен срок. Отново преди срокът да е изтекъл, той е бил прекъснат на 10.10.2024г., когато ЧСИ И.М. е връчила запорно съобщение на „Уникредит Булбанк“ АД, с което е наложен запор върху вземанията по банкови сметки на длъжника. Считано от тази дата до датата на предявяване на иска – 06.11.2024г., погасителната давност не е изтекла. Ето защо въззивният съд споделя изводите на СРС, че за времето от влизане в сила на заповедта за изпълнение /07.03.2016г./ до датата на исковата молба 06.11.2024г. не е налице период от пет последователни години, през които давностният срок да не е прекъсван на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД. При това положение предявените обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК са неоснователни и подлежат на отхвърляне. При съвпадение в крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло. По разноските. При този изход от спора, право на разноски има само въззиваемата страна Държавата, представлявана от министъра на финансите. Във въззивното производство тя не е сторила разноски, претендира юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът определи на 51,13 евро.