Решение № 3401 от 1.7.2026 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 13340/2025 г.

Съдът е сезиран с искова молба от „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК 203374133, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Триадица, бул. „България“ № 81В, с която са предявени установителни искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът М. С. А., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес ••••••, дължи на ищеца сумата от 200 лева, равняваща се на 102,26 евро - главница, дължима по Договор за потребителски кредит № ••••••, сключен със „Стик - Кредит“ АД, вземанията по който са прехвърлени на „АПС Бета България“ ЕООД по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от ••••••, сумата от 6 лева, равняващи се на 3,07 евро – договорна лихва върху главницата по Договор за паричен заем, дължима за периода 10.12.2019 г. – 09.01.2020 г., сумата от 126,63 лева, равняваща се на 64,74 евро – законна лихва за забава върху главницата, за период на забава от 09.01.2020 г. до 12.12.2024 г. и сумата от 656,22 лв., равняващи са на 335,52 евро – неустойка, съгласно чл. 17 от Договора за кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 23.12.2024г. до окончателното погасяване, за които суми е издадена по Заповед № 624/27.01.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК ч.гр.д. № 1370/2025 г. по описа на Районен съд Пловдив, ІІІ бр.с. Твърди се, че издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ГПК, поради което и с оглед указанията по чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК се предявява настоящия иск. Ищцовото дружество посочва, че на 10.12.2019 г. ответникът М. С. А. бил сключил Договор за потребителски кредит № •••••• със „Стик - Кредит“ АД, по силата на който получил сумата от 200 лева, срещу задължение да върне сумата на една вноска в срок до 09.01.2020 г. Уговорен бил и фиксиран лихвен процент в размер на 0 %, както и годишен процент на разходите в размер на 42.58 %. Поддържа се, че сключеният договор е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, като същият отговарял на нормативните изисквания за форма и съдържание, съгласно чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Изтъква се още, че сключването на договора било осъществено от разстояние по реда на ЗПФУР. В допълнение към това ищецът сочи, че кредитополучателят бил получил и отпусната му парична сума, без обаче същата да е възстановена. Твърди се, че с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от •••••• дружеството „Стик - Кредит“ АД като цедент прехвърлило своите вземания по описания договор за потребителски кредит на цесионера „АПС Бета България“ ЕООД, за която цесия длъжникът бил уведомен. Развити са съображения за редовното уведомяване на длъжника за настъпила цесия на вземането, вкл. и уведомяване чрез връчване на препис от исковата молба. По изложените съображения се моли за уважаване на иска и присъждане на сторените разноски в исковото и заповедното производство. Представя писмени доказателства по опис. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговора на исковата молба от ответникът М. С. А., чрез назначения му особен представител – адв. С. Й.-П., с който оспорва иска като неоснователен. Счита, че поради сключването на договора за кредит по електронен път, липсват доказателства относно реалното авторство на изявлението на ответника. Поддържа, че представената разписка за реален превод не представлява доказателство за реално получена сума. Твърди се, че ответникът няма как да се е съгласил с общите условия на кредитора и да ги е подписал. Счита, че ищецът не притежава вземане спрямо ответника, тъй като няма данни да е налице надлежно връчване на съобщение на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането преди образуване на исковото производство. Възразява за изтекла давност по отношение на претенциите за договорна лихва, законна лихва и неустойка, тъй като срокът за връщане на сумата по отпуснатия кредит бил 09.01.2020 г. Поддържа, че клаузата за неустойка, уговорена в договора за кредит е нищожна, поради накърняване на добрите нрави и нарушение на принципа на справедливост и излизала извън присъщите функции на неустойката, създавайки условия за неоснователно обогатяване на кредитора. Моли за отхвърляне на иска. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: По допустимостта на предявените искове : Видно от приложеното ч.гр.д. № 1370/2025 г. по описа на Районен съд Пловдив, ІІІ бр.с., образувано по депозирано от „АПС Бета България“ ЕООД, заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, за сумите, предмет на настоящото дело е издадена заповед № 624/27.01.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Срещу заповедна за изпълнение е постъпило възражение по чл. 414 ГПК, поради което с разпореждане съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си. В законовия едномесечен срок е предявен настоящият иск. Налице е пълен идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото. Затова предявените искове са допустими. По основателността на предявените искове: За уважаване на исковата претенция ищецът следваше да докаже при условията на пълно и главно доказване своето вземане на претендираното договорно основание и в търсения размер, като установи наличието на валиден Договор за потребителски кредит № ••••••, сключен от разстояние чрез средствата за комуникация между ответника и „Стик - Кредит“ АД, съобразно законовите изисквания на ЗПФУР /че кредиторът е предоставил информация на потребителя, съгласно чл. 8 ЗПФУР, както и че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора в т.н. чл. 18 ЗПФУР/, предаването на уговорената сума на ответника, настъпването на уговорения падеж на договора и изискуемостта на претенциите. Ищецът следваше да докаже и сключването на договора за цесия, по силата на който вземанията по договора за кредит от разстояние да са прехвърлени на ищеца от първоначалния кредитор. В тази връзка е за отбелязване, че съгласно чл. 6 ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. По силата на чл. 8, ал. 1 ЗПФУР доставчикът е задължен преди потребителят да бъде обвързан от предложение или от договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, да му предостави своевременно информация, с посочени в закона реквизити, за самия доставчик, за конкретната финансова услуга, за договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние, както и друга съществена информация. Съгласно чл. чл. 18, ал. 1 ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е: 1. изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя; 2. спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2; 3. получил съгласието на потребителя за сключване на договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения договор. От събрания по делото доказателствен материал, както в хода на исковото производство, така и от данните по заповедното дело, се установяват предпоставките, визирани в закона и общите условия на „Стик - Кредит“ АД, свързани с надлежно сключване на конкретния договор за кредит от разстояние с конкретния длъжник – настоящ ответник. В представените писмени екземпляри от договора и приложенията към него е обективирано съдържанието на сделката. Действително на същите липсва подпис на страната, но комплексната оценка на приложената имейл кореспонденция и представен снимков материал със същата за идентификация на потребителя, от когото произхожда искането за отпускане на кредит, може да се установи, че именно ответникът М. А. е лицето, до което са адресирани съобщенията, с прикачени към тях файлове, съдържащи екземпляри от договора и общите условия. Следва да се отбележи, че тези доказателства са такива по чл. 184 ГПК, а именно електронни документи възпроизведени като преписи на хартиен носител. Доколкото не е изискано да се представят същите в оригинал, не се е налагало и допускането на съдебно-техническа експертиза за установяване на идентичността между представените образци и електронните оригинали. От съществено значение за доказване на сключения договор за кредит са и данните от представената от ищеца справка от „ИзиПей“ АД за превод на сума с наредител „Стик - Кредит“ АД и основание „кредит ••••••“, която е изплатена на каса на М. А. на дата 10.12.2019 г., когато е сключен и кредита. Предвид гореизложеното съдът намира за доказано в хода на делото сключването на разглеждания Договор за потребителски кредит № ••••••, с кредитора „Стик - Кредит“ АД, както и че заемната сума от 200 лв./102,26 евро е предадена на кредитополучателя М. А. от кредитодателя по сделката. Установява се от събраните писмени доказателства, че по силата на договор за цесия вземането по процесния потребителски кредит е прехвърлено от „Стик - Кредит“ АД на ищеца „АПС Бета България“ ЕООД, който е и актуалният кредитор по правоотношението. Налично е копие от Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от ••••••, както и Приложения № 1 към него от дата ••••••, видно от което прецесното вземане е било предмет на цесията. Прехвърлянето на вземането от цедента на цесионера настъпва по силата на договора за цесия на основание чл. 99, ал. 1 ЗЗД. За да породи действие цесията спрямо длъжника и трети лица, по арг. от чл. 99, ал. 3 ЗЗД, същата следва да е надлежно съобщена, като липсва изискване да се посочва конкретен размер на дълга при съобщаването за смяната на кредитора, противно на възраженията на ответната страна. Прехвърлянето на вземането в случая е законосъобразно доведено до знанието на ответника А., доколкото към исковата молба е приложено уведомление за цесията от пълномощника на цедента, което уведомление е редовно връчено на ответника, чрез особения представител, заедно с исковата молба и приложенията към нея. В принципен план като обстоятелство, настъпило в хода на процеса, на основание чл. 238, ал. 3 ГПК съдът е длъжен да го вземе предвид и да приеме редовността на уведомяването. В тази насока са Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК. Следователно прехвърлянето на вземането е породило действие на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД и спрямо ответната страна, поради което и за надлежен кредитор по Договор за потребителски кредит № ••••••, се приема „АПС Бета България“ ЕООД. Съгласно договора на кредитополучател, е отпусната сумата от 200 лв./102,26 евро от дружеството-кредитодател, която сума е изцяло усвоена, при уговорен годишен лихвен процент от 0,00 % и посочен годишен процент на разходите – 42,58 %. В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 20, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. За длъжника е предвидено задължение – чл. 17, ал. 1 от Договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство. Поръчителят следва да отговаря на конкретно посочени в общите условия изисквания – да е физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, живеещ в България, назначен на постоянен трудов договор от поне шест месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план. Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за недействителна, като се споделя изложеното от ответната страна в тази насока. Уговорената в чл. 20 от договора за кредит № •••••• неустойка обаче излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключването на договора, и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договорът. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителната лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. С оглед на изтъкнатите съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са задължителните указанията в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Завишаването на възнаградителната лихва по скрит начин също води до извод и за противоречие на добрите нрави, тъй като е налице неравноправие между двете страни, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за предоставения му финансов ресурс и възнаграждение за кредитора. Предвид пък срока на договорното правоотношение – 12 месеца, и размера на отпусната сума – 200 лв./102,26 евро, то неустойката от 0,9 % от главницата на ден е равна на годишна база на общо 657 лв./ 335,92 евро, което е повече от три пъти размера на главницата по кредита. Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, както е следвало да стори и кредиторът, то ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Посоченият извод не се променя независимо, че неустойката не е във фиксиран размер, а се начислява на ден и крайният й размер зависи от поведението на длъжника. Това е така, защото кредиторът не е предвидил най-малкото лимит на сумата за неустойката, който да е съобразен със законоустановените ограничения досежно общите разходи по кредита, като вземе предвид и размера на възнаградителаната лихва. В продължение на изложеното следва да се посочи, че сумата за процесната неустойка според настоящия съдебен състав, представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съд намира, че уговорената в чл. 11, ал. 1 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Но както се посочи по-горе, разглежданата неустойка не е включена в ГПР, макар реално води до завишаване цената на кредита и различен от визирания в договора процента на оскъпяване. По този начин невключването на неустойката при изчисляването на ГПР води до некоректното и неточно посочване на ГПР в текста на договора, а от там и до заблуждение на потребителя относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Още повече, че не става ясно възнаградителната лихва по договора как се влияе върху процента на оскъпяване. Последното има за последица недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК, тъй като непосочването на действителния процент на оскъпяване на кредита има същата последица като липса на отразен ГПР. Длъжникът и в двете хипотези е в неведение относно реалните параметри на договора за кредит. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. По делото се установи усвояването на кредита. Следователно ответникът дължи възстановяване на главницата по правоотношение, но не и претендираните възнаградителна лихва и мораторно обезщетение до сезирането на съда. Недължима е и сумата за неустойка по чл. 17 вр. чл. 20 от договора. За пълнота следва да се уточни още, че в практиката на ВКС (решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о., решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, І т. о., и решение № 50086/21.12.2023 г. по т. д. № 1027/2022 г., на ВКС, I т. о.) е прието, че при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по предявения от кредитора осъдителен иск на договорно основание за заплащане на дължими суми по договора, с решението си съдът следва да установи на основание чл. 23 ЗПК дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита, като не е необходимо вземането за чистата стойност на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55 ЗЗД. Следователно искът на ответника е един и той е свързан с претенцията за неизпълнение на задължение за връщане на главница по договор за кредит, като при недействителност на кредитното правоотношение, съдът също ще дължи присъждане на незаплатения остатък от чистата стойност на кредита. Това изключва необходимостта от даване на допълнителна правна квалификация на претенцията, тъй като приложението на чл. 23 ЗПК е последица от установената в хода на делото недействителност на договора за кредит при предявен иск на кредитора за присъждане на суми по договора. Предвид гореизложеното искът за търсената главницата се явява основателен и като такъв ще се уважи изцяло. Като законна последица от уважаването на иска ще се присъди и законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението, до окончателното й изплащане. По отношение на останалите суми, исковата претенция се явява неоснователна и ще се отхвърли. Относно разноските: При този изход на спора право на разноски има ищцовото дружество на основание чл.78, ал.1 ГПК съразмерно с уважената част на иска. В негова полза ще се присъди сумата от общо 69,96 евро – съдебно деловодно разноски, от които 18,11 евро за платена държавна такса за исковото производство и 41,50 евро за внесен депозит за особен представител по делото, както и 10,35 евро – юрисконсултско възнаграждение. Следва да се присъдят и сторените разноски в заповедното производство в размер на 2,59 евро за заплатена държавна такса и 5,18 евро – юрисконсултско възнаграждение, тъй като на основание т.12 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС за тях съдът дължи изрично произнасяне с осъдителен диспозитив. В полза на ответната страна няма да се присъждат разноски, доколкото липсват данни такива да са били сторени. Така мотивиран, съдът