Решение № 808 от 18.6.2026 г. на Районен съд - Пазарджик по дело № 3769/2025 г.

Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл.240, ал.1 и ал.2, чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, във вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД от „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК: 203374133 за установяване на вземания на ищеца от ответницата за сумите 902.92 лв. главница, ведно със законната лихва от 11.06.2025г., до окончателното изплащане, 140.76 лв. договорна възнаградителна лихва за периода от 25.07.2019г. до 27.07.2020 г., 311.08 лв. мораторна лихва за периода 27.07.2020 г. до 31.05.2025 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 1349/23.06.2025г. по ч. гр. д. 2379/2025г. на РС Пазарджик. Ищецът твърди, че вземането му спрямо ответницата, произтича от сключен между „Сити Кеш“ ООД и К. Н. У. Договор за потребителски кредит № 342846 от 25.07.2019г., което му е надлежно цедирано с Договор за продажба и Сити Кеш“ ООД, на основание чл. 99 от ЗЗД и приложението към него, с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Договорът за кредит бил сключен по реда на ЗПФУР, като част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитодателя, при което от отправяне на предложението до сключване на договора страните са използвали средства за комуникация от разстояние. При сключването му на ответницата била предоставена цялата информация, изискуема по закон. По силата на договора за кредит на ответницата била предоставена сумата от 1000 лева, която следвало да върне 12 броя вноски по 218 лв. всяка в срок до 25.07.2020 г., при годишен лихвен процент от 40,05% и ГПР 47,67 %, съгласно Погасителен план, неразделна част към Договора за потребителски кредит. В чл. 31, ал. 3 от Общите условия по Договора за потребителски кредит страните се съгласили, че длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава. Излага, че ответницата била запозната предварително с всички негови условия, както и с Общите условия приложими към него. Твърди, че при сключване на договора били спазени императивните изисквания на чл. 10, чл. 11 и чл. 22 ЗПК. Поддържа, че изпълнил задължението си да предостави на кредитополучателката процесната сума. Ответницата обаче не е изпълнила в задълженията си по Договора за потребителски кредит до изтичането на крайния срок за погасяването му. Към настоящия момент задължението все още не било погасено. Излага, че с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от 21.07.2022г. Сити Кеш ООД прехвърлило своите вземания към длъжницата по договора за потребителски кредит, индивидуализирани в Приложение № 1, на цесионера ищец Апс Бета България“ ЕООД, ЕИК 203374133. За цесията У. била надлежно уведомена. Счита, че връчването на съобщението за сключения договор за цесия от цедента на длъжника, има за цел длъжникът да бъде уведомен за кредитора, на който следва да изпълни надлежно и съответно да бъде предотвратено изпълнението на лице, което не е титуляр на вземането. Връчването на уведомлението, което нямало характер на лично и незаместимо действие, можело да се извърши и от пълномощник на цедента, включително и старият кредитор /цедент/ да упълномощи новия кредитор /цесионер/ от името на цедента да извърши предвиденото в чл. 99, ал. 3 от ЗЗД уведомяване на длъжника за извършената цесия. Цитира практика на ВКС, съгласно която ако към исковата молба на цесионера е приложено уведомление на цедента до длъжника за извършена цесия, същото уведомление, достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 от ЗЗД. Прехвърляне на вземането пораждало действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД и същото следвало да бъде съобразено от съда като факт от значение на спорното право. Въз основа на така очерталата се обстановка се иска от съда да постанови решение, с което да установи със сила на присъдено нещо, съществуването на вземане в полза на „АПС Бета България“ ЕООД по отношение на К. Н. У. по Договор за потребителски кредит № 342846 от 25.07.2019г., сключен със Сити Кеш ООД, което е прехвърлено в полза на „АПС Бета България" ЕООД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 21.07.2022г. в размер на 902.92 лв. главница, ведно със законната лихва върху главницата от 11.06.2025г., до окончателното изплащане на дължимите суми, 140.76 лв. договорна възнаградителна лихва за периода от 25.07.2019г. до 27.07.2020г., 311.08 лв. мораторна лихва за периода 27.07.2020 г. до 31.05.2025 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 1349/23.06.2025г. по ч. гр. д. 2379/2025г. на РС Пазарджик. Претендира съдебни разноски и възнаграждение за процесуално представителство в исковото и заповедното производство. Представя писмени доказателства. В срока по чл. 131 ГПК ответницата, чрез назначения особен представител адв. А. А. – АК Пазарджик, оспорва основателността на иска. Оспорва, че ищецът е титуляр на вземането, с доводи, че Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 21.07.2022 г. и Приложение №3 към него не съществуват, че вземането, което се прехвърля не е индивидуализирано, както и че ответницата е надлежно уведомена за прехвърляне на вземането. Не оспорва сключването на Договор за паричен заем Кредирект №342846 от 25.07.2019 г. с посочените от ищеца параметри. Счита договора за кредит за нищожен на основание чл. 22 ЗПК, като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК. Излага, че разписаният в договора ГПР бил неточен и подвеждаш, тъй като в него не била посочена коректно скритата под формата на неустойка договорна лихва. Уговореният с договора ГПР не отговарял на изискванията за яснота и прозрачност по чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Освен това никъде не било посочено, как е формиран, кои разходи включва, кои са взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68л, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Оспорва съдържащата се в договора клауза за неустойка, която счита за нищожна, като противоречаща на добрите нрави. Претендираната неустойка не обезпечавала реален интерес, понеже такъв на практика не бил проявен, не обезщетявала вреди, понеже такива не били проявени, а санкционирала нарушение, което било без сериозна тежест, с оглед на това че ищецът не е реализирал загуби. По този начин неустойката излизала извън трите и присъщи функции — обезщетителна, наказателна и санкционна. Размерът на неустойката бил прекалено завишен, което сочело, че с нея не се цели проявление на посочените й функции, а несправедливо по съдържание съглашение във вреда на икономически по-слабата страна. Съобразно нормата на чл.23 от ЗПК, при недействителност на договора за кредит/заем, длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на предоставения финансов ресурс, т. е. само главницата. Позовава се на неравноправни клаузи в договорите, в качеството си на потребител, които не били индивидуално уговорени. Поради нищожност а договора за кредит счита, че договорът за цесия също е недействителен, тъй като липсва задължение, което да бъде валидно прехвърлено. Намира, че договорът за цесия не е породил действие, тъй като не са индивидуализирани вземанията, които се прехвърлят. Поддържа, че ако в договора за цесия вземането е индивидуализирано като произтичащо от договор за кредит, а такъв валиден договор не съществува, предметът на цесията не съвпада с реално съществуващото извъндоговорно вземане. В този случай цесията е нищожна поради липса на предмет, защото е прехвърлено несъществуващо договорно вземане. Евентуално, позовава се на погасяване на вземанията по Договор за потребителски кредит № 342846 от 25.07.2019г. по давност. Предвид гореизложеното, иска от съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен. Претендира разноски. Предявеният иск е допустим. В полза на ищеца срещу длъжницата К. Н. У. е издадена Заповед № 1349/23.06.2025г.. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. 2379/2025г. на РС – Пазарджик за сумите 902,92 лв. главница, ведно със законна лихва за период от 11.06.2025г. до изплащане на вземането, 140,76 лева, представляваща договорна лихва за период от 25.07.2019 г. до 27.07.2020 г., сумата 311,08 лева лихва за забава за период от 27.07.2020 г. до 31.05.2025 г. Заповедта е връчена на длъжницата, при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на заявителя са дадени указания да предяви иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, които е изпълнил в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК. Налице е идентичност между вземанията, предмет на заповедта за изпълнение и процесното по основание и размер, поради което предявените искове са процесуално допустими. Претендираното вземане произтича от сключен между ответницата К. У. и Сити кеш ООД Договор за паричен заем кредирект № 342846 от 25.07.2019 г., което е прехвърлено на ищеца „АПС Бета България“ ЕООД с Договор за прехвърляне на парични вземания от 21.07.2022г. Дължимостта на вземането предполага същото да е валидно възникнало по силата на сключения между ответника и цедента потребителски договор, да е прехвърлено на цесионера и за прехвърлянето длъжникът е надлежно уведомен, съобразно изискванията на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Съобразно изложените от страните факти, релевираните доводи и възражения и при съвкупната преценка на представените доказателства, съдът намира, че на 25.07.2019г. между К. Н. У. и „“Сити Кеш“ ООД Договор за паричен заем кредирект № 342846, по реда на ЗПФУР, по силата на който ответникът заемодател е предоставил на ищцата сумата в размер на 1 000 лв. Сумата е следвало да бъде издължена на 12 месечни погасителни вноски, платими на дата, посочена в Погасителен план, неразделна част от договора. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,05 % и ГПР от 47,67 %. Общата сума, която кредитополучателката се задължила да върне, включваща главница и договорна лихва била 1274,28 лв., платима до 27.07.2020г. Съгласно чл. 6.1 от договора заемателят се задължил да предостави някое от следните обезпечения по чл. 33, ал. 1 от Общите условия на договора: 1/ поръчителство от едно или две физически лица, които да отговарят кумулативно на следните условия: да имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя, да не са Заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя, да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ или 2./ предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва. На основание чл. 6.2 от Договора, ако заемателят не изпълни задължението си да предостави някое от предвидените обезпечения в тридневен срок от сключването му, следвало да заплати на заемодателя неустойка в размер на 1 341, 72 лв., която се начислява автоматично към договора за кредит. Начислената неустойка се заплащала разсрочено, съгласно включения в договора погасителен план. С нея задължението по кредита възлиза на 2 616 лв. По делото е допусната и изслушана съдебно-икономическа експертиза. Според заключението на вещото лице, което съдът кредитира като обективно, обосновано и неоспорено от страните, се установява, че за погасяване по договора за кредит ответницата е извършила плащания в полза на цедента Сити Кеш ООД в общ размер на 922 лв. С тях са погасени задължения в размер на 97,08 лв. главница, 133,52 лв. възнаградителна лихва за периода 27.08.2019г.-26.11.2019г., 641,40 лв. неустойка, 50 лв. лихва за забава. Останали са непогасени задължения в размер на 902,92 лв. главница, 140,76 лв. договорна лихва, 700,32 лв. неустойка. Дължимата мораторна лихва върху главницата за периода 27.07.2020г.-17.06.2021г./последната погасителна вноска/ е 81,77 лв. За периода от 18.06.2021 г. до 31.05.2025 г. се дължат законни лихви в размер на 428.24 лв. Общо дължими законни лихви към 31.05.2025 г. – 460.01 лв. В полза на цесионера не са постъпвали плащания. Според заключението на вещото лице в ГПР по договора от 47,67 % е включена само договорната лихва в размер на 40,05%. Не е начислявана неустойка за непредоставяне на обезпечение на задължението, съгласно чл. 6.2. Ако в него бъде включена и сумата от 1341,72 лв., размерът му би бил 549,2365 %. С Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 21.07.2022г., сключен между АПС Бета България ЕООД и кредиторът Сити Кеш ООД вземането на последния спрямо ответницата К. У. е прехвърлено в полза на ищеца. В чл. 4.3 от Договора за цесия страните са уговорили, че цеденът упълномощава изрично цесионерът да уведоми длъжниците за извършените прехвърляния. Издадено е и пълномощно от Сити Кеш ООД, ЕИК: 202531869 на АПС Бета България ЕООД, с нотариална заверка на подписа на цедента да извършва уведомяването им. Претендираният размер на вземането ищецът основава с качеството си на цесионер по договора за прехвърляне на парични вземания по договор за потребителски кредит, сключен с цедента Сити Кеш ООД. Договорът за цесия е породил действие между страните със сключването му на посочената в него дата. Законът за задълженията и договорите не предвижда, като изискване за действителността на договора за цесия, сключването му в писмена форма. В случая, страните са избрали да сключат договора в писмена форма, като след съдържанието на договора и приложенията са положени подписи от страните. За цесията К. У. следва да се счита надлежно уведомена, с връчване препис от исковата молба на назначения й особен представител на 05.02.2026г., към която са приложени договора за прехвърляне на вземанията, пълномощното от цедента на цесионера да извършва уведомяване на длъжниците, извадка от приложението, към договора за цесия, в която е индивидуализирано вземането на Сити кеш ООД към К. У. и уведомление за цесия до длъжницата. В своята практика ВКС трайно и последователно приема, че такова упълномощаване е валидно и допустимо и не нарушава императивната норма на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Именно поради това, уведомление, изходящо от предишния кредитор или упълномощено от него лице, но приложено към исковата молба на новия кредитор и достигнало до длъжника с връчването на същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД и това обстоятелство следва да бъде съобразено във висящото исково производство на основание чл. 235 от ГПК. В конкретния случай по делото е приложено пълномощно, с което старият кредитор е упълномощил новия да уведоми длъжниците от името на първия за прехвърлянето на вземанията. Съдът намира, че договорът за цесия е породил действие по отношение на длъжника с връчване на препис от исковата молба на особения представител на ответника. Съдебната практика и последователна, че особеният представител разполага с всички права, с които разполага и упълномощеният процесуален представител, с изключение на правото на разпореждане с предмета на иска, т. е. той не може да прави валидно оттегляне или отказ от иск, съдебна спогодба, признание на иска или отказ от обжалване. Няма пречка обаче той да приема материалноправни изявления, свързани със съществуването на едно вече възникнало правоотношение между представлявания и ищеца, т. е. между страните в процеса /в този смисъл Решение № 198/18.01.2019 г., по т. д. № 193/2018 г. ВКС, касаещо обявяване на предсрочна изискуемост, но относимо към настоящата хипотеза/. Особен представител, назначен от съда за охраняване правата на длъжника в граждански процес, действащ в защита на интересите на ответника, може надлежно да получава материалноправни изявления от ищеца, свързани със съществуващото между страните правоотношение, в това число и уведомление за извършена цесия, като единственото ограничение за особения представител е да извършва действия на разпореждане с предмета на делото. Поради изложеното по-горе съдът приема, че с връчване на исковата молба и приложените към нея книжа, ответницата следва да се счита за уведомен за извършената цесия, което обстоятелство на основание чл.235,ал.3 от ГПК съдът е необходимо да вземе предвид при решаване на делото. Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е последният да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение - да изпълни задължението си точно като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането. Допустимо е по силата на принципа на свободата на договаряне съгласно чл. 9 ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. В този случай представителната власт възниква по волята на представлявания - цедента, съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД като обемът й се определя според това, което упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. Упълномощаването не противоречи на целта на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Съгласно уговорката в т. 4.3 от договора за цесия, прехвърлителя изрично упълномощава цесионера, който от своя страна се задължава, да изпраща писмени уведомления до длъжниците във връзка с извършеното прехвърляне на задължението им към нов кредитор, съгласно чл. 99 ЗЗД. В съответствие със съдържанието на чл.4.3 от договора за цесия е съставено изрично пълномощно на цесионера от банката - цедент да извърши от името на Сити Кеш ООД уведомяванията на длъжниците по чл.99, ал.3 ЗЗД. В настоящия случай, към датата получаване на уведомлението, въз основа на клаузата на чл. 4.3. от договора за цесия, ищецът е притежавал необходимата за това представителна власт по отношение на цедента, поради което е налице надлежно съобщаване на цесията на длъжника от цедента, посредством цесионера, в качеството на негов представител, и цесията е проявила действие по отношение на длъжника-чл. 99,ал.4 ЗЗД. Следва да се съобрази и че след като не се твърди и по делото не са събраха доказателства за извършени плащания от К. У. след сключване на договора за цесия в полза нито на цедента, нито на цесионера, правата й не са засегнати. Цедираното вземане произтича от договор, по който една от страните е потребител, в който случай съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори, като не се прилагат правилата за преклузия в първоинстанционното и въззивното производство. Ако констатира такава клауза съдът е длъжен да се произнесе по нея и без наведено от страната възражение. Потребителят, който се позовава на неравноправен характер на клауза от договора, не следва да конкретизира твърденията си чрез посочване с коя от хипотезите, предвидени в чл.143 от ЗЗП, е налице противоречието / този смисъл е константната съдебна практика на ВКС-Решение № 23/07.07.2016 год. по т. дело № 3686 /2014г. ВКС, ТК, I т.о., Решение № 98/25.07.2017 г. по т. дело № 535/2016г., ТК, I т. о., Решение № 237/20.01.2017г. по т. д.№ 2927/2015г. ВКС, ТК, І т. о. и др./. Процесният договор за заем формално съдържа изискуемите от закона реквизити-спазена е предвидената в закона писмена форма, на която е приравнена формата на електронен документ, посочен е общият размер на кредита и условията за усвояването му, размерът на паричната сума, която се отпуска, лихвеният процент, условията за прилагането му, годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, условията за издължаване от потребителя. В договора за кредит е инкорпориран погасителния план, в който се съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Кредитополучателката е информирана за правото да получи от заемодателя информация за извършените и предстоящи плащания, както и за оставащите дължимите суми при предсрочно погасяване на главницата, за правото да се откаже от договора и срока, в който може да бъде упражнено. Съдът намира за нищожна клаузата в договора по чл. 6.2 от договора за заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение. Съдебната практика приема, че неустойката представлява обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното задължение вреди и има санкционен характер. В случая обаче чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно задължение, което не е нито пряко, нито косвено обвързано с основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява роля на обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му кредит, което е недопустимо. Съгласно чл. 71, пр. последно ЗЗД при неизпълнение на задължението длъжникът да обезпечи вземането на кредитора, последният има право да поиска изпълнение на срочното задължение и преди срока. Законът допуска единствено възможност за кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му, ведно с уговорените в договора разходи. Уговарянето на неустойка, което принципно е допустимо за всяко неизпълнение на договора, в този случай надхвърля законовите рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлява типична проявна форма на нарушение на добрите нрави и на нарушаване на закона. По начина, по който е уговорена неустойката за това неизпълнение на договора, представлява сериозна санкция за длъжника и неоснователно обогатява кредитора, на когото е известно, че в краткия срок и при тези условия, за длъжника е обективно невъзможно да осигури исканото обезпечение. Неизпълнението води до имуществена санкция за потребителя, която надвишава отпуснатата заемна сума по кредита. С това дългът на заемателя се увеличава необосновано дори при точно изпълнение на основното задължение по договора. Такава неустойка не може да бъде оправдана. Вземането на кредитора не може да бъде гарантирано и обезпечено по този начин и подобна уговорка е във вреда на потребителя. Макар да не съществува договорна и законова пречка да бъде уговорена неустойка при неизпълнение на задължението за връщане на заемната сума, в случая потребителят се санкционира за неизпълнение на задължение, което не е основният предмет на договора, като е предвидена възможност при непредоставяне на обезпечение, само на това основание договорът да бъде предсрочно прекратен, дори при заплащане на главницата и лихвите в уговорените срокове и размери съгласно погасителните вноски. Неустойката в случая надхвърля рамките на чисто санкционния си характер и представлява начин за неоснователно обогатяване на кредитора, което е недопустимо, а от друга страна натоварва длъжника с допълнителни разходи само поради формалното неизпълнение на задължението си да даде исканото от кредитора обезпечение, което по начина, по който е регламентирано е обективно неизпълнимо. Изискванията в рамките само на три календарни дни потребителят да осигури двама поръчители с конкретен размер на осигурителния доход, които не са поръчители по други договори за заем, сключени със заемодателя, да нямат кредити към банки или други финансови институции ограничава необосновано възможностите на длъжника да предостави обезпечение на дълга. Следва да се отбележи, че такива изисквания към самия потребител кредиторът не поставя, тоест потребителят е в по-благоприятно положение за сметка на поръчителите, в което е житейски е правно нелогично. Такива изисквания за поръчителите са реално неизпълними доколкото значително ограничават кръга на лицата, които биха могли и биха се съгласили да поръчителстват и елиминира значителна друга група физически лица, които макар и да са достатъчно икономически осигурени, не отговарят на другите изисквания поставени от кредитора. Другото обезпечение се явява безпредметно тъй като длъжникът не би имал интерес да иска заем от кредитната институция, ако може да я получи от банка. Това изискване за обезпечаване по начало е неизпълнимо от длъжника. Липсват данни как точно и въз основа на какви критерии е формиран размерът на неустойката, който е и необосновано висок. Неустойката противоречи на добрите нрави / чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ заради основанието на което се дължи и което е вписано в чл. 6. 1 от договора за паричен заем. Законът-чл. 92 ЗЗД предвижда, че неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, което предполага безусловно задължение за кредитора да я определи по достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да не бъде прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, респективно да посочи размера й при частично или при неправилно изпълнение. Изискванията, които поставя кредитора пред потребителя досежно характера и вида на обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението на договора за връщане на заема не съответстват нито на закона, нито на морала, нито на добрите търговски практики в тези случаи. Същите са рестриктивни и не съответстват на предназначението на неустойката, като правен институт /чл. 92 ЗЗД/. Същата по начина, по който е регламентирана от кредитора, включително и начина на погасяването й, има наказателен характер, а не само обезщетителен и обезпечителен и поставя потребителя в изключително неравностойно положение спрямо търговеца, защото го задължава от една страна да плати необосновано висока по размер неустойка, и то само за непредставено в срок обезпечение. В този си вид представляват своеобразен източник на допълнителна печалба за кредитора над уговорената такава под формата на договорна лихва. Трудно би могло да се определи това вменено задължение на длъжника като справедливо, нормално и съответстващо на нормите на закона, като типично и в съответствие с добрите търговски практики в отношенията с определено икономически по-слабата страна. В този си вид неустойката е изгубила своето законово предназначение да служи като обезпечение на задължението и да служи като обезщетение на вредите. Както се посочи, неустойката е дължима независимо дали заемът е върнат от потребителя своевременно, или не е върнат, доколкото тя има отношение към неизпълнение на задължение на потребителя да осигури обезпечение на задължението, което налага извод, че при нейното определяне по основание, параметри и по размер заемодателят не е спазил правилата на добросъвестността. Неустойката в случая представлява допълнително предвидена скрита печалба за търговеца за сметка на потребителя извън уговорената под формата на договорна възнаградителна лихва. Тази клауза е нищожна, защото отрича договорния характер на поръчителството или банковата гаранция като обезпечения, като същевременно не обезпечава по никакъв начин изпълнението на главното задължение на длъжника да върне заетата сума и възнаграждението за това: условието за дължимост е не неплащане на това задължение, което съставлява съществен елемент на договора за заем, а странично такова, срещу което обаче длъжникът не получава насрещна престация. Обезпечителната функция липсва. Няма имуществени вреди от неизпълнението на задължението за непредставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна функция също отсъства: възникването на неустоечното задължение е самоцел на кредитора. В отговор на доводите, касаещи характера на договора, съдът следва отбележи още, че съгласно чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл § 40-43 от Решение от 27.03.2014г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. Ето защо, клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение става изискуемо след 3 дни от подписване на договора за потребителски кредит е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата. В този смисъл съдът споделя тезата на ищцата, че ако има вреди, то тези вреди са самопричинени, тъй като, ако има предварителна оценка, че е нужно обезпечение, за да се отпусне кредитът, той не би трябвало да се отпусне преди да се предостави обезпечението. В случая това изискване не е спазено и от неизпълнение на това задължение за предварителна оценка финансовата институция не може да черпи права за себе си, за да изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка. Цитираната клауза е нищожна, защото не е индивидуално уговорена. Изготвена е предварително от ответника и ищецът не е имал възможност да влияе върху съдържанието й. Не са представени доказателства за водени преговори между страните за сключване на договор без предвидената клауза, нито, че на ответницата е предоставена такава възможност. Това поставя заемодателя в доминиращо положение спрямо потребителя. Уговорената неустойка от 1 341, 72 лв., съставлявайки скрита печалба по договора е разход по кредита и следва да бъде включена в годишния процент на разходите, съгласно чл.19, ал. 1 от ЗПК, за който ал. 4 предвижда да е в максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва. Видно от дадената в чл. 19, ал. 1 ЗПК дефиниция за годишен процент на разходите по кредита и при съобразяване с § 1 на ДР на ЗПК, с уговорената неустойка се въвеждат именно допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите реално надхвърля 47,67 % и възлиза на 549,2365 %, според заключението на вещото лице. Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По този начин с уговорената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, като в годишния процент на разходите не се включва нейният размер. Тъй като неустойката е прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, при сключване на договора кредитополучателя е бил заблуден относно действителния размер на ГПК. Доколкото ГПР е част от същественото съдържание на договора, неговият размер следва да бъде ясно, точно и конкретно определен към сключването му, като в него се посочат всички компоненти, които го формират. За действителния размер на договора кредитополучателя следва да бъде уведомен, за да направи обоснована преценка дали да сключи договора. Търговски практики, с които се заобикалят тези изисквания са нелоялни и обуславят нищожност на клаузата за ГПР, а оттам и за недействителност на самия договор за кредит. Ето защо договорната клауза, регламентираща ГПР е недействителна, тъй като посоченият ГПР, освен че не отговаря на реалния, надвишава предвидения в закона максимум от пет пъти размерът на законната лихва. В случая неприложим е чл. 26, ал. 4 ЗЗД и съдът не разполага с правомощията да редуцира размера на ГПР до законово допустимия по чл. 19, ал. 4 ЗПК . Съгласно съдебната практика на СЕС не се допуска правна уредба на държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза. Националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът. Предвид обаче, че клаузата, с която се договаря годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, същият не може да съществува без нея, поради което нищожността на тази клауза, обуславя недействителност на целия договор. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита е сумата, предоставена на потребителя в заем, в случая - 1000 лева. Единствено тази сума е дължима. От нея следва да се приспаднат извършените по кредита плащания Следователно платената от К. У. сума от 922 лв. следва да се отнесе към погасяване единствено на вземането за главница. Тъй като платената сума е недостатъчна за погасяването на главницата изцяло, на осн. чл. 76, ал. 2 ЗЗД, следва да се считат погасени вноските за главница за периода 26.08.2019г. – 25.06.2020г. и частично последната вноска за главница с падеж на 27.07.2022г., до размера на сумата от 48,29 лв. От усвоения размер 1000 лв., при погасяване на 922 лв. остават дължими 78,00 лв. по последната погасителна вноска за главница с падеж на 27.07.2020г. Предвид, че няма данни за заплащане на сумата, следва да бъде разгледано възражението на особения представител за погасяването му по давност. Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 21.11.2024 год. по тълк. дело № 3/2023 на ОСГТК на ВКС при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост. В случая, сумата по кредита е уговорено да се дължи на месечни погасителни вноски с различен падеж и няма данни кредитът да е обявен за предсрочно изискуем. Приложима по отношение на задължението за главницата по банков кредит е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не кратката 3-годишна давност по чл.111, б. „в“ ЗЗД. Уговорката между страните за връщане на предоставена като кредит сума на погасителни вноски не превръща този кредит в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части /в този смисъл Решение № 45/17.06.2020г. по гр. д. 237/2019г. ВКС, II т. о. ВКС/. Падежът на задължението е настъпил на 28.07.2020г., от когато е започнал да тече 5- годишния давностен срок. Същият е следвало да изтече на 28.07.2025г., но е прекъснат с подаване на заявлението по чл. 410, ал. 1 ГПК за издаване на Заповед № 1349/23.06.2025г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. 2379/2025г. на Районен съд – Пазарджик на 11.06.2025г., когато се счита предявен настоящия установителен иск, съгласно чл. 422, ал.1 ГПК. По тези съображения възражението за погасяване на вземането по давност на ответницата е неоснователно. Доколкото процесните вземания се претендират въз основа на договор за цесия, предмет на който могат да бъдат само валидно възникнали и съществуващи задължения, имайки предвид последиците на недействителността на договора да потребителски кредит по отношение на акцесорните вземания за договорна лихва и лихва за забава, съдът намира, че договорът за цесия е породил транслативно действие само по отношение на дължимата сума за главница в размер на 78 лв. Следователно по силата на него ищецът е придобил вземане в размер на 78 лв. главница по Договор за паричен заем кредирект № 342846/25.07.2019г., сключен между цедента Сити Кеш ЕООД и длъжницата К. Н. У.. Ето защо, исковата претенция следва да се уважи за сумата 78 лв. главница или за 39,88 евро, а за разликата над нея до претендираната от 902,92 лв. или 461,66 евро да се отхвърли като неоснователна. Следва да се отхвърли претенцията и за акцесорните вземания за договорна лихва и лихва за забава, в размер съответно 71,97 евро /140,76 лв./ и 159,05 евро /311,08 лв./ По отношение на претенцията за заплащане на законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение – 11.06.2025г., до окончателното плащане на сумата, е приложимо решение от 15.06.2023 г. по дело № С-520/2021 на СЕС, според което при недействителност на договор за потребителски кредит чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, инкорпорирана във вътрешното законодателство съгласно § 13а, т. 9 от ЗЗП, не допускат съдебна практика по тълкуване на националното право, според която кредитната институция има право да иска от потребителя обезщетение, надхвърлящо връщането на паричните средства, предоставени за изпълнение на този договор, както и плащането на законна лихва за забава, считано от поканата за плащане. За да достигне до този извод съдът се е позовал на принципа, че никой не може да се позовава на собственото си противоправно поведение, както и на възпиращия ефект, който обявяването на договора за недействителен упражнява върху продавачите или доставчиците, който би бил заплашен от премахване, ако се приеме, че кредитната институция би имала право да иска от потребителя, обезщетение, надхвърлящо връщането на предоставени за изпълнение на договора. Следователно не се дължи законна лихва върху дължимата част от главницата. При този изход на правния спор разноски се дължат и на двете страни, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. В съответствие с т. 12 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съдът се произнася и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. Такива е направил само ищецът. По гр. д. 3769/2025г. на РС Пазарджик ищецът е направил разноски за държавна такса в размер на 49,90 евро лв., 222,66 евро за особен представител и 170 евро за съдебно – счетоводна експертиза или общо 442,56 евро. Съобразно уважената част от исковата претенция му се дължат разноски в размер на общо 25,48 евро. В производството по делото ищецът е представляван от юрисконсулт, поради което му се дължи юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, в размер, определен от съда, съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ от 200 до 450 лв. Съдът, като съобрази, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, че по него е проведено едно открито съдебно заседания, на което процесуалният представител на ищеца не се е явил, счита че на АПС Бета България ЕООД следва да се определи юрисконсултско възнаграждение в минимален размер на 200 лв. или 102,26 евро. Съразмерно уважената част от иска ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца разноски за процесуално представителство в размер на 5,89 евро Общо ответницата дължи на ищеца сумата от 31,37 евро. В производството ч. гр. д. 2379/2025г. на Районен съд – Пазарджик ищецът е направил разноски за държавна такса в размер на 26,79 евро. Съразмерно уважената част от иска му се дължат 1,45 евро. В производството пред заповедния съд ищецът е представляван от юрисконсулт, поради което му се дължи юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, в размер, определен от съда, съгласно чл. 26 от Наредба за заплащането на правната помощ, а именно от 80 до 230 лв. В случая същото следва да бъде определено в минимален размер, с оглед размера на вземането или 80 лв. /40,90 евро/. Съразмерно уважената част от иска, ответницата следва да бъде осъдена да заплати разноски за процесуално представителство от 2,35 евро. Общо на ищеца се дължат разноски в заповедното производство в размер на 3,80 евро. По изложените съображения, настоящият състав на Районен съд Пазарджик