Решение № 7525 от 23.4.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 44544/2025 г.

Производството е образувано по искова молба на Н. Ф. Ч., ЕГН ••••••••••, с адрес: •••••••••••••••••••••••••, с която е предявил срещу ••••••••••••••, ЕИК •••••••••••••, със седалище и адрес на управление: ••••••••••••••••••••, осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на •••••••••••••• да заплати на Н. Ф. Ч. сумата от 288,91 евро с левова равностойност от 565,05 лева, представляваща платени при изначална липса на основание суми въз основа на Договор за потребителски кредит № 244379 от 03.07.2025г., сключен от разстояние. Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърденията, че на 03.07.2025г. е сключил с •••••••••••••• Договор за кредит № 244379 от разстояние, по силата на който му била отпусната заемна сума в размер на 800 лв., при ГЛП 36,00 % и ГПР 42,58 % срещу насрещното задължение в едномесечен срок да върне общо дължимата сума от 824 лв. Посочва, че в чл. 17 от процесната сделка било предвидено задължение в 3-дневен срок да предостави обезпечение под формата на поръчителство или банкова гаранция, като при неизпълнение на това задължение била дължима неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договорното обезпечение. Поддържа, че клаузата на чл. 27 от договора за кредит е нищожна поради противоречие с добрите нрави, доколкото по естеството си неустойката представлявала допълнителна икономическа облага за кредитора. Инвокира доводи, че оспорената неустойка излизала извън присъщите обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. Счита, че чрез оспорената уговорка се заобикаля и нормата на чл. 44, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, при което същата се кумулира с мораторната лихва. Клаузата, регламентираща неустойката, е и неравноправна, тъй като е изготвена предварително и едностранно и води до значително неравновесие между правата и задълженията на съдоговарящите. Поддържа, че договорът за потребителски кредит е изцяло нищожен поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посоченият в сделката ГПР не отговарял на действителния такъв. Навежда доводи, че в ГПР следва да бъде включена неустойката, тъй като представлява разход по кредита. Твърди, че в погашение на кредитното правоотношение е извършил плащания на обща стойност от 1 365,05 лв. Счита, че дължи единствено чистата стойност на кредита, поради което и сумата от 565,05 лв. се явява платена при изначална липса на основание. Моли за уважаване на исковата претенция. Претендира разноски. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който излага становище за неоснователност на предявения иск. Твърди, че потребителят се запознал с преддоговорната информация, като сам избрал условията и параметрите на договора за кредит. Релевира възражение, че ГПР е изчислен в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК. Възразява, че уговорената неустойка не следва да бъде включвана в тази величина, тъй като същата е дължима при неизпълнение на задължение по договора, кредиторът не е бил наясно априори дали ще възникне основанието за нейното начисляване, поради което не представлявала разход по кредита. Счита, че неустойката е действителна с доводи, че потребителят е разполагал с правото да се откаже от договора в 14-дневен срок, както и да предостави обезпечението, от който момент неустойката спирала да се начислява. Оспорва ищецът да не е бил запознат с условията на договора с доводи, че страните са обвързани от общо 6 договора за един и същи вид кредитен продукт. Поради изложените съображения счита осъдителната искова претенция за неоснователна. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски. В съдебно заседание ищецът Н. Ф. Ч., редовно призован в открито съдебно заседание, не се явава, не се представлява. С молба с вх. № 85234 от 18.03.2026г. поддържа исковата молба и моли за уважаване на иска. Ответникът ••••••••••••••, редно призован в о.с.з., не изпраща представител. С молба с вх. № 85234/18.03.2026г. поддържа отговора на исковата молба и моли за отхвърляне на иска. Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства на основание чл. 235, ал. 2 от ГПК, и по свое вътрешно убеждение, съгласно чл. 12 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: По така предевяните искове в доказателствена тежест на ищеца бе да установи, че е престирал по процесния договор сумата в размер на 565,05 лева, а в тежест на ответника бе да установи основание за задържане на сумата. В тази връзка по делото не е спорно, че между страните е сключен на 03.07.2025г. договор за потребителски кредит № 244379, по силата на който на ищеца е предадена заемна сума в размер на 800,00 лева, която той следвало да върне в срок от 30 дни, при ГЛП от 36,00% и ГПР от 42,58%. Общата дължима сума по заема е посочена в размер на 824,00 лева. В чл. 17.1 от договора, приет по делото, страните уговорили, че в случай, че са договорили обезпечение, заемателят се задължава в срок от три дни, считано от сключване на договора да предостави обезпечение: да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство в полза на кредитора или банкова гаранция. В чл. 27.1 от договора страните уговорили, че при неизпълнение на задълженията по чл. 17.1 заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по договора сума за всеки ден, през който не е предоставено договорното обезпечение, като в чл. 27, ал.2 страните уговорили, че в случай на настъпване на дължимостта на неустойката то тя ще се заплаща, заедно с всяка погасителна вноска. Съответно видно от приетия по делото към договора погасителен план, неустойката се заплаща с единствената погасителна вноска и се начислява автоматично, като месечната вноска, ведно с неустойката възлиза на сумата от 1104,00 лева, или към датата на падежа – 02.08.2025г. ищецът е следвало да заплати обща сума по договора в размер на 1104,00 лева, с равностойност в евро от 564,47 евро, ведно с неустойката. Не е спорно по делото, че ищецът с две платежни нареждания, приети по делото, на 15.08.2025г. и на 25.08.2025г. е заплатил общо сумата в размер на 1365,05 лева. След преценка на събрания по делото доказателствен материал, съдът намира по така предявения иск от ищеца срещу ••••••••••••••, че в процесния договор се съдържат клаузи, установяващи допълнителни задължения за заемополучателя за заплащане на неустойка, поради неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, които задължения представляват допълнително установено възнаграждение за заемодателя. Съдът намира, че в случая клаузата за неустойка по чл. 17, ал.1 от договора е нищожна. Оценката на платежоспособността на кандидат заемателя е на риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормата на чл. 16, ал. 1 ЗПК, според която преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя и ако е необходимо извършва справка в ЦКР или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемополучателя/потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на длъжника и ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Същевременно размерът на неустойката, която кредитополучателят се задължава да заплати при непредставяне в срок на обезпечение, отговарящо на изискванията, е необосновано висок в сравнение с отпуснатия кредит от 800,00 лева и срока за който заема следва да бъде върнат. Ето защо съдът намира, че в случая е налице специфичното основание за неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, както и общите предпоставки за неравноправност на клауза в потребителски договор съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП – клауза във вреда на потребителя /т.е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя/, значително неравновесие между правата и задълженията на страните, което е в ущърб на потребителя, и накърнено изискване за добросъвестност. На следващо място, съдът намира, че т. нар. „неустойка“ в действителност представлява скрита възнаградителна лихва. В тази връзка съдът съобрази, че нейното начисляване фактически е започнало още от момента на сключване на договора, което е видно от приложение 1 към договора, а именно погасителен план към Договор за кредит № 244379 от 03.07.2025г., където е бил уговорен и размерът на вноската с неустойка. Освен изложеното, обстоятелството, че в договора е предвидено разсрочването на „неустойката“, също води до обоснован извод, че изначално кредиторът е имал оправданото очакване, че такава „неустойка“ ще бъде дължима от потребителя, защото той няма да може да изпълни поставените към него изисквания, и кредиторът ще се облагодетелства, като получи т. нар. „неустойка“, която в действителност представлява негова сигурна печалба по отпуснатия кредит. Разсрочването е уговорено, независимо, че заема е платим на една вноска, като е ирелевантно, че потребителя е имал право да се откаже в четиринадесет дневен срок от договора. По този начин тази неустойка се превръща в инструмент не за обезщетяване, а за обогатяване на кредитора, тъй като за длъжника възниква задължение за заплащане на допълнителни суми към него. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПК, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. С въвеждането на процесната клауза от договора фактически се създава допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, повеляваща, че при забава на заемателя-потребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от задължението. Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 42, 58% годишно. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК, а не тази на чл. 19, ал. 5 ЗПК. Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК поради противоречението му със закона и дължима от ищеца е единствено чистата стойност по кредита, равняваща се на главницата по кредита. Ищецът е заплатил сума в размер на 1365,05 лева. Следователно сумата в размер на 565,05 лева, платена над чистата стойност по кредита от 800,00 лева, при установена нищожност на договора е платена без основание и подлежи на връщане на заявеното основание – чл. 55, ал.1, пред.1 от ЗЗД. Констатирането нищожността на договора не обосновава извод, че за ответника е налице основание за задържане на сумата. По изложеното така предявения осъдителен иск като основателен следва да бъде уважен. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски се поражда в полза на ищеца. На ищеца следва да бъде присъдена сумата от 25,56 евро, заплатена от него държавна такса в производството. Процесуалният представител на ищеца – адвокат Д. Г. от АК – Л., с номер ••••••••••••, с адрес на упражняване на дейността в ••••••••••••••••••••••••• претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставена правна помощ в хипотезата на чл. 38, ал.1, т.3, пред.2 от Закона за адвокатурата, в каквато връзка по делото представя договор за правна защита и съдействие, от който се установява, че страните са уговорили представителство в горепосочената хипотеза и което за съда е достатъчно за присъждане на възнаграждение в горепосочената хипотеза. Ответникът с молба 85234/18.03.2026г. е релевирал възражение за прекомерност. В чл. 2, ал.5 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е посочено, че за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, то дължимите възнаграждения на адвоката, осъществил безплатна правна помощ на ищеца, са в размери както следва: по единствено предявения осъдителен иск в размер на 400,00 лева. По отношение размера на възнаграждението, съдът намира, че определения размер следва да отговаря на критериите, посочени в чл. 36, ал.2 от Закона за адвокатурата, а именно – възнаграждението да е обосновано и справедливо. Същото следва да е съобразено с фактическата и правна сложност на делото, цената на исковете и с обема на положения от пълномощника на ищеца труд в рамките на производството пред първата инстанция, както и с практиката на СЕС. При отчитане на обстоятелството, че трудът на адвокатите е високо квалифициран, изисква продължително обучение и непрестанно надграждане на знанията, съдът намира, че възнаграждение към минимума по Наредбата не е прекомерно с оглед положения труд, цената на иска и правната и фактическа сложност на делото, както и най-вече с оглед икономическата конюнктура в страната. Съдът намира с оглед правната и фактическа сложност на делото, цената на иска, извършената работа от адвокат Г. /без явяване в о.с.з./, че следва да определи следващото се за присъждане възнаграждение към минимума, общо в размер на 400,00 лева, а с ДДС 480,00 лева, с равностойност в евро от 245,42 евро. Мотивиран от горното Софийски районен съд