Решение № 127 от 6.7.2026 г. на Районен съд - Свиленград по дело № 409/2026 г.

Производството е по реда на глава ІІІ, раздел V от ЗАНН.

С постъпилата Жалба от К. Д. К. с ЕГН •••••••••• от град ••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••, със съдебен адрес: град Стара Загора, ул.„Поп Минчо Кънчев” № 93, етаж 1, офис № 2, чрез адвокат Я. И., се оспорва Електронен фиш (ЕФ) за налагане на Глоба за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата (ЗП) № 8506067667, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура” (АПИ), с който на жалбоподателя за извършено нарушение по чл. 139, ал. 6 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП ) и на основание чл. 179, ал. 3, вр.чл. 187а, ал. 1 от ЗДвП е наложено административно наказание „Глоба” в размер 300 лв., равняващи се на 153.39 евро по официалния обменен валутен курс съгласно Закона за въвеждане на еврото в Република България (ЗВЕРБ), както и 9 лв., равняващи се на 4.60 евро по официалния обменен валутен курс съгласно ЗВЕРБ – такса по чл. 10а, ал. 2 от ЗП. С Жалбата са р елевирани оплаквания за незаконосъобразно и неправилно издаване на ЕФ – след изтичане на 6-месечния срок по чл. 34 от ЗАНН, след изтичане на предвидения в чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, вр.чл. 11 от ЗАНН давностен срок, в противоречие с общностното право и при негодност на техническото средство. Претендират се разноски по делото.

В съдебната фаза жалбоподателят К. Д. К., редовно призован, не се явява. С Писмена молба процесуалният му представител - адвокат Я. И. излага доводите си за отмЯ. на обжалвания ЕФ, частично идентични с тези, посочени в Жалбата, като допълнително доводи не се сочат. Не е представен Списък на разноските.

В съдебната фаза не се ангажират доказателства.

Административнонаказващият орган (АНО) и издател на оспорения ЕФ (въззиваемата страна) – АПИ, редовно призовани на посочения съдебен адрес: град Хасково, бул.„Съединение” № 38, етаж 3, стая № 33, не изпращат представител. Процесуалният им представител – Старши юрисконсулт Павлина Стоянова, представя Писмена бележки, в която подробно аргументира тезата си за потвърждаване на ЕФ, тъй като бил издаден законосъобразно и не били допуснати процесуални нарушения при издаването му, алтернативно се иска от Съда да бъде изменен размера на наложената Глоба с такъв, който се явява пропорционален, ефективен и възпиращ. Претендират се разноски по делото под формата на юрисконсултско възнаграждение в размер на 97.15 евро, равняващи се на 1 90 лв. по официалния обменен валутен курс съгласно ЗВЕРБ. Наведено е мотивирано възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Представен е Списък на разноските.

В съдебната фаза се ангажират писмени доказателства.

Районна прокуратура – Хасково, Териториално отделение - Свиленград, редовно призовани по реда на надзора за законност, не изпраща т представител и не вземат становище.

Съдът, след като прецени поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото писмени доказателства, установи следното от фактическа страна:

Н а 22.01.2023 година в 19.18 часа в извъннаселено място, а именно: по автомагистрала (АМ) „Марица” – А 4, при км. 89+476, на територията на кметство Момково, което попада на териториалния обхват на община

Свиленград, област Хасково, включен в обхвата на платената пътна мрежа, с контролно устройство (техническо средство) с идентификатор № 20382 (част (елемент) от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от ЗП (т.нар. ТОЛ система), която е стационарна електронна система за заснемане и за събиране на данни), е регистрирано и заснето движещото се в посока намаляващ километър, пътно превозно средство (ППС) – лек автомобил марка „Мерцедес”, модел Ц 220 ЦДИ с държавен регистрационен № ••••••••• с технически допустима максимална маса 2 020 кг, брой оси 2, екологична категория: евро 4 – собственост на жалбоподателя (видно от Справката за собствеността, приложена в преписката), за което не е заплатена дължимата пътна такса за движение по републиканската пътна мрежа съгласно чл. 10, ал. 1, т. 1 от ЗП - нарушение по чл. 139, ал. 6 от ЗДвП .

След обработване на информацията от заснемането, от АПИ е издаден ЕФ № 8506067667 на жалбоподателя в качеството му на собственик на ПС. ЕФ е изготвен по образец съгласно Протокол № 28765/21 от 09.09.2021 година на Управителния съвет на АПИ и Заповед № РД-11-983 от 13.09.2021 година на Председателя на Управителния съвет на АПИ, ведно с образец към последната, представляващ Приложение към посочената Заповед. В обстоятелствената част на ЕФ съобразно отразените данни за незаплащане на дължимата пътна такса за движение по републиканската пътна мрежа съгласно чл. 10, ал. 1, т. 1 от ЗП, приета и съответно вписана е правна квалификация по чл. 139, ал. 6 от ЗДвП за така констатирането нарушение, за което на основание чл. 179, ал. 3, вр.чл. 187а, ал. 1 от ЗДвП, на жалбоподателя е наложено административно наказание „Глоба” в размер на 300 лв. (153.39 евро), както и е посочено, че дължи 9 лв. (4.60 евро) - такса по чл. 10а, ал. 2 от ЗП.

Обжалваният ЕФ е редовно връчен на жалбоподателя на 16.04.2026 година по пощата с Обратна разписка. Известието за доставяне, надлежно оформено – датирано и подписано, се намира приложено в Административнонаказателната преписка, с отбелязване и на името на получателя му, а именно, че е получено лично от жалбоподателя (в изложения смисъл са и данните, налични в Историята на обработка на процесното нарушение). Възражения относно начина и формата на връчване на ЕФ не се противопоставят в настоящото съдебно производство. Даден е 14-дневен срок на жалбоподателя да плати компенсаторната такса с оглед анулирането на ЕФ. В указания срок, жалбоподателят не плаща компенсаторната такса.

За работата и използването на устройството за конкретното нарушение е изготвен Доклад. Същият е приложен по делото и приет като доказателство. От съдържанието на Доклада се установяват данни за датата и часа на нарушението, мястото му и характеристиките на процесното ППС. ЕФ е съставен на основание снимков материал – налични са записи от системата и по-точно две снимки, на които е видно процесното ППС. От същите се установява, че е заснето ППС с държавен регистрационен № •••••••••. От приложените снимки стават ясни датата и часа на заснемане, идентични с датата и часа на нарушението, както и номерът на устройството.

Като прецени така установената фактическа обстановка с оглед нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, при цялостната служебна проверка на акта, при условията на чл. 84 от ЗАНН, вр.чл. 14, ал. 1 и ал. 2 от НПК и във връзка със становищата на страните, настоящият състав на Свиленградския Районен съд, достигна до следните правни изводи:

Жалбата е с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗАНН и е допустима – подадена е в преклузивния срок по ал. 2 на посочения текст, вр. чл. 189ж, ал. 5 от ЗДвП видно от датата на депозираното й в Регистратурата на АНО, срещу подлежащ на съдебно обжалване акт, от надлежно легитимирано за това действие лице (срещу, което е издаден атакувания ЕФ, т.е. наказаното лице, което единствено има право на Жалба, за да може да се гарантира правото му да оспори административното обвинение и съответната административнонаказателната санкция) – процесуален представител с Пълномощно, приложено по делото, при наличие на правен интерес от обжалване и пред местно (по местоизвършване на твърдяното нарушение) и родово (по аргумент от чл. 59, ал. 1 от ЗАНН) компетентния Свиленградски Районен съд. Ето защо същата е проявила своя суспензивен (спиращ изпълнението на ЕФ – аргумент от чл. 64, б. „б” от ЗАНН ) и девулативен (сезиращ Съда – чл. 59, ал. 1 от ЗАНН ) ефект.

За пълнота на настоящото изложение следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 79б, ал. 2 от ЗАНН е неприложима в случая, тъй като има изрична разпоредба в тази връзка - чл. 189ж, ал. 2 от ЗДвП, т.е. настоящият Съдебен състав намира, че нормата на чл. 79б от ЗАНН не е приложима по отношение на ЕФ, издаден по реда на ЗДвП за нарушение, свързано със събиране на пътни такси по ЗП.

При разглеждане на дела по о бжалвани ЕФ, Районният съд е инстанция по същество, с оглед на което дължи извършването на цялостна проверка относно правилното приложение на материалния и процесуалния закони, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя, респ. процесуалния му представител.

Преценена по същество, Жалбата е основателна, за което Съдът излага следващите правни съображения идентични до някъде с тези, изложени в Жалбата и с тези наведени от адвокат И. в Писмената й молба:

1. Спазването на принципа за пропорционалност е въпрос по приложението на материалния закон, като в тази връзка настоящият състав на Съда съобрази Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 21.11.2024 година по дело С-61/2023 година.

Принципът на пропорционалността е част от общите принципи на съюзното право на ЕС, които Държавите - членки трябва да спазват. По аргумент на същия една мярка не може да надхвърля границите на подходящото и необходимото за постигане на легитимно преследваните цели и в случаите, когато съществува избор между няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до мярката, която създава най-малко ограничения, а породените от нея неудобства не трябва да са несъразмерни с тези цели (в този смисъл е Решение от 17.04.2018 година, дело С-414/16, т. 68, дело С- 537/16, т. 56). Строгостта на санкцията следва да бъде съответна на тежестта на нарушението. СЕС многократно е подчертавал, че административните или репресивните мерки не трябва да превишават това, което е необходимо за преследваните цели, и санкцията не трябва да е несъразмерна на тежестта на нарушението, така че да стане пречка за закрепените в Договора на ЕО свободи. СЕС сочи, че за да се прецени дали определена санкция е в съответствие с принципа на пропорционалност, следва в частност да се вземат предвид вида и тежестта на нарушението, което се наказва с тази санкция, както и начина за определянето на нейния размер и това е задължение на Националния съдия.

С оглед изложеното, при съобразяване на обстоятелството наложеното наказание противоречи ли с чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999 година, следва да се има предвид и дело С-61/2023 година, образувано по преюдициално запитване, отправено с Определение № 113/31.01.2023 година по КАНД № 997/2022 година на Административен съд – Хасково. В Решението на СЕС от 21.11.2024 година по дело С-61/2023 година, Съдът е приел, че чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на Глоба или Имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможност за освобождаване от административнонаказателната отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса” с фиксиран размер.

В конкретния случай, приложената санкционна разпоредба на чл. 179, ал. 3 от ЗДвП, предвиждаща административно наказание „Глоба” във фиксиран размер от 300 лв., равняващи се на 153.39 евро по официалния обменен валутен курс съ г л а с н о ЗВЕРБ, противоречи на принципа на пропорционалността/съразмерността. Съдът намира, че налагането на процесната санкция в предвидения от законодателя фиксиран размер се явява крайно непропорционална спрямо тежестта на нарушението и дължимия размер на незаплатената пътна такса. Санкцията се явява и в явна колизия с правото на Съюза, обективирано в чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, съгласно която норма, Държавите - членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушение на националните разпоредби, предприети по настоящата Директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи.

Следва да се посочи, че Решението на СЕС по преюдициално запитване е задължително за всички Съдилища и учреждения в Република България. При съобразяване на задължителното тълкуване на съюзното законодателство – Решение от 21.11.2024 година по дело C-61/2023 година на СЕС, се налага изводът, че оспореният пред настоящата Съдебна инстанция ЕФ е издаден в противоречие с принципа за съразмерност по чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999 година относно

заплащането на такси от ППС за използване на определени инфраструктури. Иначе казано, размерът на наложената санкция е в противоречие с чл. 9а от Директивата, поради липса на съразмерност спрямо преследваната от законодателя цел, изразяваща се в липсата на възможност за индивидуализиране на санкцията за всеки конкретен случай, при съобразяване на неговите особености като изминато разстояние, дължима такса или други обстоятелства от техническо естество. Абсолютната липса на пропорционалност на преследваната от законодателя цел, както и възможност за индивидуализиране на санкцията за всеки конкретен случай, съобразявайки неговите особености, изминато разстояние, дължима такса или други обстоятелства от техническо естество, дори прозира и в обстоятелство, че независимо от налагането на административното наказание, санкционираният правен субект дължи и заплащането на съответна такса по чл. 10а, ал. 2 от ЗП в размер на 9 лв., равняващи се на 4.60 евро по официалния обменен валутен курс съгласно ЗВЕРБ.

Воден от изложените принципни постановки Съдът намира, че санкционната разпоредба на чл. 179, ал. 3 от ЗДвП противоречи на принципа на пропорционалност, доколкото не позволява да се вземат предвид конкретните обстоятелства за всеки отделен случай, а размерът на санкцията надхвърля значително дължимите от собствениците/ползвателите на ПС такси. Санкциите следва да са ефективни, съразмерни и възпиращи, но преценени през принципа на пропорционалност, а при липсата на такава санкционна разпоредба и наличието на административно наказание в абсолютно определен/фиксиран размер, то същата следва да остане неприложена, а ЕФ да бъде отменен като незаконосъобразен.

В изложения смисъл са и Решение № 5193 от 20.05.2025 година, постановено по КАНД № 466/2025 на Административен съд – Хасково, докладчик Съдията Цветомира Д.а, Решение № 405 от 16.01.2025 година, постановено по КАНД № 1141/2024 на Административен съд – Хасково, докладчик Съдията Пенка Костова и много други.

За пълнота на настоящото изложение и във връзка с наведените доводи в Писмените бележки на процесуалния представител на АНО за неприложимост на чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО, следва да се посочи, че съгласно чл. 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС), СЕС разполага с изключителна компетентност относно тълкуване на правото на ЕС. В чл. 267, ал. 3 от ДФЕС е установено задължение за национална юрисдикция на дадена Държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, за отправяне на преюдициално запитване, в случай че установи противоречие на националното право с правото на ЕС, поради което е необходимо тълкуване на последното. В практиката на СЕС (дело Case 283/81 Srl CILFIT v Ministry of Health (1982)) е възприето, че национална юрисдикция може да не сезира СЕС, когато повдигнатият въпрос е същностно идентичен с въпрос, който вече е бил предмет на преюдициално решение, какъвто е и настоящия случай, тъй като въпросът дали чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейският парламент и съвета допуска система от наказания, която да предвижда налагане на фиксирана Глоба за нарушение на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, е бил предмет на разглеждане по посоченото по - горе дело C-61/2023.

2 . ЕФ представлява своеобразен властнически акт с установителни и санкционни функции (, който по своето правно действие съчетава в себе си функциите, както на Акта за установяване на административно нарушение (АУАН), така и на Наказателното постановление (НП)), поради което за него не намират приложение сроковете по чл. 34 о т ЗАНН за издаване на АУАН, нито тези за издаване на НП (ето защо и наведеното в тази насока възражение в Жалбата е неоснователно). Предвид, на което не може да се говори за процесуално нарушение, свързано със срока на издаване на ЕФ. Тук има значение единствено изтеклата относителна и абсолютна давност (съответно 3 години и 4 години и 6 месеца) за санкциониране на нарушителя. Съгласно възприетото с Тълкувателно решение № 112/16.12.1982 година на ОСНК на ВС виждане, институтите за спиране и прекъсване на давността за наказателно преследване – чл. 81 от НК се прилагат и за давността по чл. 34 от ЗАНН в административнонаказателно преследване. В подкрепа на горното е и възприетото актуално виждане по въпроса в Тълкувателно постановление № 1/27.02.2015 година по т.д.№ 1/2014 година на ВАС – ОСС на НК на ВКС и ОСС на II-ра колегия на ВАС, че разпоредбата на чл. 11 от ЗАНН препраща към уредбата относно погасяване на наказателното преследване по давност в НК. Тълкувателният акт, съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт, е задължителен за органите на съдебната власт. С този подход относно съдържанието на разпоредбата на чл. 11 от ЗАНН се възприема тезата, че наред с другите въпроси, за обстоятелствата, изключващи отговорността се прилагат разпоредбите на Общата част на НК, доколкото в този закон не е предвидено друго.

Следователно за процесното административно нарушение давността следва да се съобразява с разпоредбите на чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, според която обаче давностният срок към датата на извършване на нарушението е 3 години, с оглед вида на наказанието и съобразно редакцията относима към датата на деянието изм.ДВ брой 26 от 06.04.2010 година. Следователно, абсолютният давностен срок за нарушението в случая е 4 години и 6 месеца според редакцията на чл. 80 и чл. 81 от НК, действащи към момента на извършване на деянието. Давността спира, когато започването или продължаването на разследването зависи от разрешаването на предварителен въпрос с влязъл в сила Съдебен акт и се прекъсва с всяка предприета от надлежните органи дейност спрямо лицето, срещу което е насочено преследването. Съгласно чл. 80, ал. 3 от НК давността за преследване тече от довършване на деянието, в случаите на опит или приготовление - от деня, когато е извършено последното действие, а за престъпленията, които траят непрекъснато, както и за продължаваните престъпления - от прекратяването им.

В конкретния случай, деянието е извършено на 22.01.2023 година. Настоящата инстанция намира, че в случая е налице хипотезата на чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, вр.чл. 11 от ЗАНН. Това е така, тъй като от датата на осъществяване на деянието, за което е издаден обжалвания ЕФ – 22.01.2023 година, от който момент е започнал да тече давностният срок, до датата на връчването му на санкционираното лице – 16.04.2026 година, е изтекъл срок по – голям от тригодишния, предвиден в чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК , вр.чл. 11 от ЗАНН и в този период не са били предприети никакви действия от надлежните органи спрямо лицето, срещу което е насочено преследването (вкл. не се твърди, и не се представят доказателства същият да е бил търсен за връчване на ЕФ), т.е. относителната погасителна давност за административнонаказателно преследване е изтекла.

Тук е мястото да се посочи, че с разпоредбите на чл. 189, ал. 4 - 11 от ЗДвП се въведе възможност за установяване на административни нарушения и ангажиране на административнонаказателна отговорност по опростена процедура, която се основава на автоматизирани технически средства. Текстът н а чл. 189, ал. 4, изречение първо от ЗДвП (в редакцията на нормата, действаща към датата на деянието), който гласи, че при нарушение, установено и заснето с техническо средство, в отсъствието на контролен орган и на нарушител, се издава ЕФ за налагане на Глоба в размер, определен за съответното нарушение, означава, че установяването на нарушението се извършва автоматизирано - без участието на контролен орган и нарушител, като тяхното присъствие не е необходимо и при издаването на самия ЕФ. При спецификата на ЕФ, че се издава в момента на нарушението, то необосновано е да се твърди, че с подписване на ЕФ на 18.10.2023 година, обикновената давност е била прекъсната и е започнала да тече нова давност. Видно от справката, касаеща процесното нарушение, процесното деяние е установено с автоматизирано техническо средство на 22.01.2023 година, за което е съставен документ. Фактът, че според същата електронният документ е подписан на 18.10.2023 година, по никакъв начин не представлява действие, прекъсващо давността. Наличието на подпис на издателя на Фиша не е сред установените в закона реквизити, които следва да съдържа ЕФ и видно е от съдържанието на процесния, че в същия липсва такъв. Съответно посоченото в цитираната справка „подписване” явно касае вътрешно-техническо, респ. организационно действие, което не е от естество да повлияе на давностните срокове, респ. да доведе до прекъсването им. Както се посочи такива биха могли да са само действията предприети за преследване и то спрямо конкретното лице. Аргументи в обратна посока биха създали риск от злоупотреба и необосновано удължаване на давностните срокове, което е в противоречие с целта на закона.

В подкрепа на горното са мотивите и практиката на Административен съд – Хасково, отразена в Решение № 629 от 27.07.2023 година по КАНД № 527/2023 година, Решение № 5762 от 16.12.2024 година по КАНД № 849/2024 година, Решение № 8169 от 17.11.2025 година по КАНД № 1527/2025 година, Решение № 8121 от 13.11.2025 година по КАНД № 491/2025 година и др.

За пълнота на настоящото изложение следва да се посочи, че за процесното нарушение, нормата на чл. 179, ал. 3 от ЗДвП предвижда наказание „Глоба” в абсолютен размер от 300 лв., поради което същото не може да бъде ревизирано от Съда (аргумент и от чл. 27, ал. 5 ЗАНН и от т. 1 на ППВС № 10 от 28.09.1973 година, с което е отречена възможността в производството по обжалване на НП, респ. ЕФ да намери приложение разпоредбата на чл. 55 от НК, поради което нито за АНО, нито за Съда съществува възможност за определяне на наказание под минимално предвидения в закона размер). Отделно от това в ЗАНН са възприети съвсем други принципи при определяне на административните наказания – забрана за условно наказание (чл. 19 от ЗАНН), забрана за замЯ. на наказанията с полеки по вид, освен в случаите по чл. 15, ал. 2 от ЗАНН (чл. 27, ал. 4 от ЗАНН ), а също и забрана за определяне на наказанието под най-ниския предел, освен в случаите, предвидени в закона (чл. 27, ал. 5 от ЗАНН ) (както вече бе посочено). Тези случаи са единствено разпоредбите на чл. 58г, ал. 8 и чл. 79б, ал. 1 от ЗАНН, което също води до извода, че ако законодателят е предвидил определяне на наказанието, под най-ниския предел, това изрично щеше да бъде посочено в разпоредбите на чл. 63б, ал. 5 и ал. 6 от ЗАНН , вкл. и рамките, в които може да бъде сторено това.

Отново за пълнота на изложението по наведените от процесуалния представител на АНО доводи пред настоящата инстанция е необходимо да се посочи следното: въззивната инстанция не намира, че чл. 27 от ЗАНН противоречи на принципа за съответстващо тълкуване на правото на ЕС, а и самият АНО не сочи на коя точно конкретна правна норма от общностното право противоречи посочената национална разпоредба. Чл. 11 от ЗАНН препраща към НК само по отношение изчерпателно посочените хипотези, сред които не е и начина на определяне на наказанието (Глава V, в която е включен и чл. 55). Както вече бе посочено, Съдът може да намали размер на наказанието само ако законът допуска това или по-друг начин казано само когато са налице предвидени в нормативния акт предели на наказанието. Съгласно императивната разпоредба на чл. 2, ал. 1 от ЗАНН деянията, които съставляват административни нарушения и съответните за тях наказания се определят със закон или указ. Съдът не разполага с нормотворческа компетентност, за да може при посочен в закон фиксиран размер на Имуществена санкция, респ. Глоба да наложи друг такъв по своя преценка, непредвиден в закона.

По разноските:

По делото се констатираха действително направени разноски от страна на жалбоподателя в размер на 300 евро, равняващи се на 586.75 лв. по официалния обменен валутен курс съгласно ЗВЕРБ за адвокатски хонорар, съобразно представения Договор за правна защита и съдействие и от страна на АНО – 97.15 евро, равняващи се на 190 лв. по официалния обменен валутен курс съгласно ЗВЕРБ.

Съгласно разпоредбата на чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН в производствата пред Районния и Административния съд страните имат право на присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Съгласно чл. 143, ал. 1 от АПК когато Съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на Жалбата е имал такъв, се възстановяват от Бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. От изложеното следва, че в полза на жалбоподателя действително следва да бъдат присъдени разноските за адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 144 от АПК субсидиарно се прилагат правилата на ГПК. В случая е представен Договор за правна защита и съдействие, видно от който е заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 300 евро (586.75 лв.).

Основанието по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляне размера на заплатеното адвокатско възнаграждение се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото, като възражението за прекомерност трябва да бъде мотивирано. След Решението на СЕС по дело С-438/2022 година, Съдът трябва да установи дали уговореното възнаграждение съответства на пазара на труда за дела с подобна сложност. Следователно мотивираното възражение вече следва да включва и доводи за това, че трудът на адвоката е бил съществено надценен спрямо обичайните пазарни нива за аналогични спорове. В този ред на мисли е неоснователно искането на АНО, направено на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, за намаляне размера на адвокатския хонорар, заплатен от жалбоподателя, тъй като възражението не е мотивирано. В съответствие с чл. 78, ал. 5 о т ГПК, вр.чл. 144 от АПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, Съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. В случая, изявлението на процесуалния представител на АНО, направено в Писмената молба и приложените към нея Писмени бележки е бланкетно, като дори не са изложени конкретни твърдения за липса на правна и фактическа сложност на делото, за да бъдат обсъдени възраженията на страната в тази насока. Т.е. направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение не е обосновано – не е посочено защо според страната липсва фактическа и правна сложност на делото, а самото възражение е обвързано с това кой нормативен акт е приложим при евентуално присъждане на адвокатско възнаграждение. Съдът не дължи служебно произнасяне по това възражение. По възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК , Съдът се произнася само когато е сезиран, като не дължи служебно да мотивира възражението на страната, а следва само да провери налице ли са сочените от нея основания. При липса на посочени надлежни основания за направеното възражение Съдът счита същото за неоснователно, поради което не следва да го уважава. В този смисъл са и Определение № 8972 от 19.07.2024 година на ВАС по адм.д.№ 9446/2023 година, VII о., докладчик Съдията Весела Андонова, Решение № 9259 от 26.07.2024 година на ВАС по адм.д.№ 4840/2024 година, VII о., докладчик Съдията Полина Богданова, Определение № 3558 от 08.07.2025 година на ВКС по ч.гр.д.№ 2086/2025 година, III г.о., докладчик Съдията Филип Владимиров и др.

По отношение на Решението в частта за разноските жалбоподател я т не може да иска изменение, тъй като по делото не бе представен Списък на разноските от негова страна.

При този изход на делото не се дължат разноски на АНО.

Водим от изложеното и на основание чл 63, ал. 1, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 1 и т. 2 и чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН, вр.чл. 189ж, ал. 5 от ЗДвП , Съдът