Решение № 21 от 14.1.2026 г. на Районен съд - Добрич по дело № 624/2025 г.

Подадена е искова молба вх.№ 4119/28.02.2025г. от Е. К. Д., ЕГН; ••••••••••, с постоянен адрес •••, с която срещу “ВИВА КРЕДИТ’АД, ЕИК: 207343548, със седалище и адрес на управление: •••, в качеството на правоприемник на "Вива Кредит” ООД, ЕИК 201995287, със седалище и адрес на управление: ••• , в условията на обективно съединяване са предявени искове, както следва:

• съдът да прогласи на основание чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД нищожността на Договор за паричен заем № 5492377 от 17.12.2018 г., сключен между от Е. К. Д., ЕГН; ••••••••••, и “ВИВА КРЕДИТ’АД, ЕИК: 207343548, поради нищожността на клаузата, уреждаща ГЛП, която нарушава добрите нрави и поради това, че договорът не би бил сключен без тази клауза;

• съдът да прогласи на основание чл. 26, ал. 1 предл. 1 ЗЗД нищожността на Договор за паричен заем № 5492377 от 17.12.2018 г., сключен между от Е. К. Д., ЕГН; ••••••••••, и “ВИВА КРЕДИТ’АД, ЕИК: 207343548, поради нищожността на клаузата, уреждаща ГПР, която противоречи на законовата разпоредба на чл.19 ал.1 от ЗПК ;

-в условията на евентуалност се претендира съдът да установи нищожност на клаузата, уреждаща таксата за експресно разглеждане на основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД поради противоречие на законовата разпоредба на чл.10а, ал.2 ЗПК;

-в условията на евентуалност се претендира съдът да установи нищожност на клаузата, уреждаща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение на основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД поради противоречие на законовите разпоредби на чл.16 ЗПК и чл.21 ал.2 от ЗПК, както и на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗПК, поради противоречие на добрите нрави;

-в условията на кумулативност иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД съдът да осъди "ВИВА КРЕДИТ" АД, ЕИК 207343548, да заплати на Е. К. Д., ЕГН; •••••••••• сума в размер на 1324,44лева/размера изменен с молба вх.№ 28.10.25г. и допуснато изменение с протоколно определение от 22.12.2025г./, която е дадена без правно основание по нищожен договор.

Твърдения в исковата молба:

На 17.12.2018 г., Е. Д. сключил Договор за паричен заем № 5492377, по силата на който „Вива Кредит“ АД му е предоставило в заем сумата от 1 500,00 лв. при фиксиран ГЛП от 40.30 % и ГПР от 49.46 %. Следвало да внесе общо дължима сума от 1 762,92 лв., като сумата включвала главница и лихва. В последствие обаче доверителят ми е разбрал, че трябва да внесе общо сумата от 2 667,98 лв. за погасяване на кредита, като освен главница и лихва са се включвали и такса за експресно разглеждане и неустойка за непредставено обезпечение. Тази сума е разсрочена на 9 месечни вноски, всяка по 332,48 лв. Така му било обяснено от служители на ответника.

В Договор № 5492377 е посочено, че заемателят дължи такса за услугата за експресно разглеждане на заявката за паричен заем на стойност 614,70 лв, която такса следва да се заплати разсрочено като се раздели на равни части и се включи в размера на всяка от погасителните вноски ;

В Договор № 5492377 е посочено, че заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по този договор да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно физическо лице, които да отговарят на определени от кредитора условия и страните се договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на заявителя ще бъде начислена неустойка в размер на 614,70 лв.

Ищецът излага правни доводи като счита Договор за паричен заем № 5492377 за нищожен, тъй като съдържа съдържа следните нищожни неравноправни клаузи:

• ГЛП е 40.30 % - видно от самия договор лихвата е прекомерна и само на това

основание договора следва да се обяви за нищожен. Съгласно установена съдебна практика противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (в този смисъл Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, IIг. о., Решение №378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, IIг. о., Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, IIг. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV го.). Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, която към 17.12.2018 г. е била 10.00 % (съответно трикратния йразмер е бил - 30.00 %). По този начин накърнява добрите нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26, an. 1, предл. 3 от ЗЗД.;

-ГПР е 49.46 %.Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер - пет пъти размера на законната лихва.; ГПР по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е включена дължимите допълнително такса и неустойка, което е още едно основание за нищожност на договора;

-Допълнителната услуга - "експресно разглеждане на заявката за паричен заем" и дължима за нея "такса за експресно разглеждане на документи" по съществото си не представлява реално предоставена допълнителна възможност или преференциално условие, от което кредитополучателят да може да се възползва и което да носи допълнителни ползи за него, за да бъде обосновано изискването за възнаграждение. В този смисъл и съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но според ал. 2 на същата разпоредба не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Доколкото начислената в настоящия случай такса в размер на 614,70 лв. е свързана с процедурата по усвояване на кредита, то договорната клауза, предвиждаща нейната дължимост, е в противоречие с повелителните норми на закона и като такава е нищожна (в този смисъл определение № 912/24.10.2019 г. по в. ч. гр. д. № 697/2019 г. на ОС П.).

-По отношение на неустойката - В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла наДиректива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.

В този смисъл клаузата според, която се дължи неустойка в размер на 614,70 лева при неизпълнение на задължението за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит. Съгласно чл. 21, ал. 2 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора по-го ля мо от посоченото в чл. 32, ал. 4, е нищожна

-Ищецът сочи, че процесния договор съдържа неравноправни клаузи, а за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (сочи се практика- Решение № 23/07.07.2016г. по т. д. № 3686/2014г. на ВКС, I т. о.).

С исковата молба се отправя искане за определяне адвокатско възнаграждение за процесуалния представител на ищеца по реда на чл.38, ал.11 т.2 от ЗА.

На осн. чл.131 от ГПК препис от искова молба и доказателства и допълнителна молба са връчени на ответника, който в законовия срок депозира отговор.

Предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо от ЗЗД, се оспорва като недопустим тъй като същият е погасен по давност.

На следващо място ответникът счита исковете за недопустими, доколкото е налице нередовност на исковата молба на основание чл. 127, ал.1, т.4 и т.5 от ГПК. Според ответника, не е ясен петитума, съобразно заявените в обстоятелствената част на исковата молба факти, относно нищожността на процесния договор за паричен заем в посочените хипотези, както и заявяват ли се в условията на евентуално и поредността, в която да бъдат разгледани от съда. Същото се отнася и за предявения в условията на евентуалност иск за обявяване нищожността на отделни клаузи от процесния договор.

По отношение на осъдителния иск - не е ясно как е формиран размерът му от 277,54 лева с твърдението, че ответникът се е обогатил неоснователно.

Исковата молба според ответника а нередовна, тъй като не е представен документ за внесена държавна такса по формулираната претенция, не е изпълнен чл. 127, ал. 4 от ГПК, тъй като не е посочена банкова сметка от ищеца.

С отговора исковете се оспорват по основание и размер.

Изложени са подробно правни доводи, относно разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, която не изисква да се посочи в договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР.

По отношение на твърденията на ищеца, че процесният договор е недействителен по аргумент, че неустойката и таксата за експресно разглеждане на документи следва да се включат при калкулацията на ГПР:Разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично предвижда, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се прибавят разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Неустойката за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение има точно такъв характер и категорично не следва да участва при формирането на ГПР.

Що се касае до таксата за експресно разглеждане и видно от съдържанието на чл. 1, ал. 2 от Договора, този вид услуга е допълнителна, която клиентът доброволно е избрал да ползва, като на основание чл.19 във връзка с Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК стойността на същата не следва да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора

Експресното разглеждане на документи не е действие по усвояване или управление на кредита, а действие, което предхожда във времево отношение и усвояването и управлението на кредита. Експресното разглеждане на документи няма задължителен характер, което обстоятелство се потвърждава от чл. 1, ал. 3 от Договора.

С оглед на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и при съобразяване Постановление №426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ, към датата на сключване на договора, се налага заключение, че договореният ГПР в конкретния случай не надвишава 50%, т. е. е в рамките на допустимата в закона граница.

С оглед на прогласената свобода на договаряне в чл. 9 от ЗЗД, страните са свободни да определят съдържанието на облигационните отношения, в които влизат, като са ограничени единствено от повелителните норми на закона и добрите нрави. В случай, че уговореният в договора годишен процент на разходите, който включва и годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, както изисква чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Що се касае до позицията, че уговорената неустойка противоречи на принципа на добрите нрави, преценката за основателността й следва да бъде направено чрез комплексно изследване не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Дори и се приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следва да се намали нейният размер.

С оглед неоснователността на установителните искове ответната страна определя като неоснователен и иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

На последно място е направено възражение за погасяване по давност иска по чл.55 ал.1 от ЗЗД.

Добричкият районен съд, след преценка на събраните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа страна :

По делото е представен Договор за паричен заем № 5492377 от 17.12.2018 г, по силата на който „Вива Кредит“ АД предоставя на Е. К. в заем сумата от 1 500,00 лв. при фиксиран ГЛП от 40.30 %/т.5/ и ГПР от 49.46 %/т.8/. Уговорена е погасителна вноска от 264,18лв, в която сума се включва част от главница, лихва и такса за експресно разглеждане.

В чл.1ал.3 от Договор № 5492377 е посочено, че заемателят дължи такса за услугата за експресно разглеждане на заявката за паричен заем на стойност 614,70 лв, която такса следва да се заплати разсрочено като се раздели на равни части и се включи в размера на всяка от погасителните вноски ;

В чл.4 от Договор № 5492377 е посочено, че заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по този договор да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно физическо лице, които да отговарят на определени от кредитора условия. Условията за поръчителя са: Поръчител – физическо лице, което да представи назаемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да отговоря на следните изисквания: 1. Да е навършило 21 годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител по друг договор запаричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател.

В ал.2 на чл.4, страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер на 614,70лева. Страните се договорят неустойката да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски.

От ищеца не се оспорва представената от кредитодателя справка от ERP системата на ответното дружество и счетоводното отразяване на записите, съгласно която Е. К. Д. е заплащал суми по договор за паричен заем № 5492377/ 17.12.2018г., като е заплатил на заемодателя сумата от 1500лв. главница, 201,31лв. лихва, 508,39лв. неустойка и 614,74лв. такса експресно разглеждане.

Предвид установените с доказателствата факти, съдът намира от правна страна следното:

Предявените в условията на обективно съединяване искове са с правно основание по чл. 124 ал.1 от ГПК за установяване нищожност на договор за потребителски кредит, съединени с иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД за връщане на дадените без основание суми по нищожните клаузи са допустими, доколкото не е налице съвпадане в предмета на исковете заявени за разглеждане. Ищецът по своя преценка може да упражни правата си дали да предяви иск за установяване нищожност или просто да се позове на нея и това право не може да бъде обусловено от задължението на съда служебно да следи за действителност на договорни клаузи.

В случая се установява облигационна връзка. Доколкото страните по договора за кредит имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, същият договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит и Закон за защита на потребителите.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до 2настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Разпоредбата на чл. 24 от ЗПК предвижда, че за договора за потребителски кредит се прилагат и разпоредбите на чл. 143-148 от ЗЗП. Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. По аргумент от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО неравноправните клаузи не обвързват потребителя. Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Съгласно чл. 146, ал. 4 от ЗЗП тежестта за установяване на обстоятелството, че договорна клауза е индивидуално уговорена, е върху кредитора. В процесния случай ответникът не е ангажирал никакви доказателства в тази насока.

Начинът за съединяване на искове за недействителност на сделка, независимо от поредността и съотношението, които е посочил ищецът, са предявени в условията евентуалност - ако сделката е нищожна на едно основание, то последващото прогласяване на недействителност на друго основание е безпредметно. Съдът е длъжен да разгледа основанията на нищожност според тежестта на сочения от ищеца порок в поредност от найтежкия (противоречие със закона или заобикалянето му) през по-леките, каквито са липсата на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липсата на форма. Когато съдът приеме, че сделката е валидна, той е длъжен да разгледа основанията за нищожност на договора поради неравноправни клаузи.

С оглед на това настоящия състав намира за уместно да извърши преценка за наличие на основанието за нищожност на договора поради най-тежкия порок -противоречие на закона, а конкретно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл.19 ал.4 от ГПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонетните на годишния процент на разходите. Те са нормативно определени в чл. 19, ал. 1 ЗПК , респ. Приложение № 1 към ЗПК . Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1 към ЗПК, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Няма нарушение на императивната норма на закона, тъй като същата не изисква в договора да бъде посочен математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в България има нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР (т.1 и т.2 от Приложение № 1 към ЗПК), които единствено могат да се прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две формули. От друга страна чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Терминът „допускания“ се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени както в чл.19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от Приложение № 1 към 4чл.19, ал.2 от ЗПК. Допусканията се делят на две групи: първата група са базови допускания (чл.19, т.3 и т.4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" Приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни допускания (чл.19, т.5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК). Първата група допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниця е дадена в буква "ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една - единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая (т.2, б. "г" от Приложение № 1 към ЗПК), което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19 г. В настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касае уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими. Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят хипотези на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е. В горния смисъл, и доколкото в случая приложимо е единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно посочено в закона и се прилага за всеки един договор за потребителски кредит, неговото непосочване само по себе си не е от естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР. Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. С оглед на това съдът намира, че не е налице твърдяната недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Относно довода, че ГПР е неправилно изчислен, тъй като не е включена неустойката и таксата за експресно разглеждане:

Клаузата на чл. 4 ал.2 от процесния договор, че се дължи неустойка в размер на 614,70лева, поради това че в 3-дневен срок от подписването му потребителят не е представил на кредитора обезпечение, е нищожна, тъй като с нея се предвижда обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение, от което пряко обаче не произтичат никакви вреди за кредитора.

Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка са, че вземането няма да бъде събрано. Съгласно чл. 16, ал. 1 ЗПК преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. В случая това изискване не е спазено и от неизпълнението на това задължение за предварителна оценка финансовата институция не може да черпи права за себе си, за да изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна) и цели само и единствено постигане на неоснователно обогатяване, какъвто е настоящият случай и съответно клаузите, с които е уговорена са нищожни, поради противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал.1, предл. трето ЗЗД (т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСТК, Р-74-2011, ІV г.о.; Р-88-2010 г., І т.о.; Р-702-2008 г. ІІ т.о.). Изложеното от съда е в унисон с Директива 2008/48/ЕО, доколкото в случая не е спорно, че заемодателят е финансова институция. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива 2008/48/ЕО, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни

изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл и решение от 27.03.2014 г. по дело C-565/12 на СЕС по повод преюдициално запитване от френски съд. Предвид това клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчители или банкова гаранция или непредставяне на документ, удостоверяващ доходите на потребителя, т.е. неговата платежоспособност, е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се провери това, респ. да се поиска обезпечение и след това да се да отпусне кредита, която практика би съответствала на изискванията на Директивата.

Нещо повече, СЕС в свое решение от 11.01.2024г. по дело C‑755/22г., с предмет преюдициално запитване, отправено от Районен съд Прага-Запад, Чехия, приема, че членове 8 и 23 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година трябва да се тълкуват в смисъл, че когато кредиторът не е изпълнил своето задължение да оцени кредитоспособността на потребителя, те допускат кредиторът да се санкционира в съответствие с националното право с нищожност на договора за потребителски кредит и изгубване на правото да му се платят уговорените лихви, макар договорът да е изпълнен изцяло от страните и за потребителя да не е настъпила вредоносна последица вследствие на това неизпълнение.

Тази неустойка, определена като конкретна сума в размер 614,70 лева представлява по същността си такса (възнаграждението) доколкото неустойката може да бъде заплатена от кредитополучателя разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като като при отпусната сума от 1500лева тя представлява 40% от стойността на кредита), т.е. тя не е обвързана с неизпълнение на задължението за заплащане на сумите по кредита, а с преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя.

По този начин всъщност се заобикаля и трайно установената съдебна практика да се обявяват за нищожни клаузите от договорите, с които се предвижда задължение за потребителя да представи обезпечение, като се начислява неустойка в случай на неизпълнение на това задължение. Именно в процесния договор за кредит е предвидена такава неустойка, която клауза също е нищожна, тъй като с нея се предвижда обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са, че вземането няма да бъде събрано. В случая е предвидено

неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. На практика така се стига до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е недопустимо. При това следва да се подчертае, че тези вреди са самопричинени, тъй като, ако има предварителна оценка, че е нужно обезпечение, за да се отпусне кредитът (заемът), той не би трябвало да се отпусне преди да се предостави обезпечението.

Съдът намира, че уговорена неустойка, дължима при непредставяне на обезпечение, е разход по кредита и спада в изброените в чл. 19, ал. 1 ЗПК разходи и като такова следва да бъде включено при определянето на годишния процент на разходите за съответния потребителски кредит. В случая тази неустойка има за цел да обезщети вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би могъл да претърпи, при неплатежоспособност и липса на обезпечение, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване на заетите средства, съответна на получените гаранции. Освен това, води до значително оскъпяване на ползвания заем като утежнява финансовото състояние на длъжника.

По този начин всъщност се заобикаля и трайно установената съдебна практика да се обявяват за нищожни клаузите от договорите, с които се предвижда задължение за потребителя в 3 – дневен срок да представи обезпечение, като се начислява неустойка в случай на неизпълнение на това задължение. По този начин се заобикаля и законово определения максимален размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК и последиците от това нарушение съгласно ал. 5 от същата разпоредба.

Следователно, макар формално процесният договор за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри на ГПР не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, т.е. настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която възпроизвежда текста на чл. 10(2) на Директива 2008/48 /ЕО е нарушена поради некоректното посочване на ГПР, в който не е включена посочената неустойка за подсигуряване на поръчител или банкова гаранция, а е следвало да бъде сторено това. Целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договора – чл. 26, ал.1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.

Прибавянето към ГПР на сумата за непредоставено обезпечение, несъмнено води до надвишаване на ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а от там до нищожност на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. Предвид изложеното се налага извод, че договора за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочване на действителният процент на ГПР.

Освен това, съдът намира, че клаузата от сключения между страните договор, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично забранява на кредитора да събира от потребителя такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, какъвто именно е характерът посочената такса, поради което и на това основание уговорката се явява нищожна. Тази такса несъмнено се явява разход по кредита и е следвало да бъде включена в ГПР. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Така уговорените такси по същество имат за цел да увеличат размера на възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута.

Налице е нарушение по чл. 22 ЗПК, водещо до недействителност на договора.

Следва да се уточни, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е посочен, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато посочения в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото потребителят е реално лишен от информация за приложимия ГПР, което право му признава и гарантира ЗПК.

Ето защо следва да се приеме, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е посочен правилният ГПР, което следва да се приравни на непосочване на ГПР в договора.

Съдът не разглежда другите основания за нищожност на атакувания договор и на клаузи от него, доколкото беше установено наличието на най-тежкия порок – противоречие с императивна разпоредба на закона. На преценка подлежи обективно съединения иск за заплащане на сумата от 1324,44лева като дадена без основание.

С оглед на гореизложените съображения процесния договор за кредит не пораждат права и задължения за страните, поради което сумите, заплатени от кредитополучателя – ищец в изпълнение на задълженията, предвидени в тези разпоредби, са били недължимо платени от страна на ищеца като престирани при начална липса на основание. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Не е оспорена справка от системата на ответното дружество и счетоводното отразяване на записите, съгласно която Е. К. Д. е заплатил суми по договор за паричен заем № 5492377/ 17.12.2018г., както следва: 1500лв. главница, 201,31лв. лихва, 508,39лв. неустойка и 614,74лв. такса експресно разглеждане. Последния е възстановил на „Вива Кредит“АД заетата сума от 1500лева, но недължимо платени остават сумите за възнаградителна лихва, такса и неустойка. Общия им размер възлиза на 1324,44лева, с оглед на което искът за заплащането им като дадени без основание е изцяло основателен.

В настоящия случай, паричните задължения са възникнали преди датата на въвеждане на еврото, но тяхното изпълнение се търси след 1 януари 2026 г. Съгласно принципа за непрекъснатост на договорите и правните инструменти (чл. 3 от Регламент (ЕО) № 1103/97), въвеждането на еврото не променя условията на съществуващите правни инструменти, нито освобождава от изпълнение на задълженията по тях, а единствено заменя валутата на задължението. С оглед на това, съдът присъжда дължимите суми в евро, като посочва и левовата им равностойност, формирала първоначалния размер на вземането. От 1 януари 2026 г. еврото е единствената официална валута и законно платежно средство в Република България, съгласно чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България (ЗВЕРБ) (обн. ДВ, бр. 70 от 20.08.2024 г.). Датата на въвеждане е определена в Решение на Съвета на ЕС относно приемането на еврото от България от 8 юли 2025 г., прието в съответствие с чл. 140, ал. 2 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС). Официалният валутен курс на лева към еврото е 1.95583 лева за 1 евро. Този курс е неотменимо фиксиран с изменение на Регламент (ЕО) № 2866/98 на Съвета, влязло в сила на 1 януари 2026 г. Прилагането на този фиксиран курс е императивно разпоредено в чл. 5 от ЗВЕРБ за всички преизчисления на парични стойности от левове в евро.

Съгласно чл. 12, ал. 1 от ЗВЕРБ и чл. 4 от Регламент (ЕО) № 1103/97 на Съвета, превалутирането се извършва чрез делене на сумата в левове на пълната числова стойност на официалния курс (1.95583), изразен с пет знака след десетичната запетая, като полученият резултат се закръглява до втория знак след десетичната запетая по математическото правило.

Сумата от 1324,44лева, делена на 1.95583, възлиза на 677,18 евро.

Относно разноските:

Съдът установява обстоятелството, че установителния иск е уважен, както и предявеният иск за неоснователно обогатяване. На осн. чл.78 ал.1 от ГПК ответникът следва да заплати на ищеца сторените разноски в размер на държавна такса от 110лв. заплатена държавна такса.

В производството по делото ищецът е бил представляван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Когато резултатът по спора е в полза на страната, представлявана от адвокат безплатно, т.е., когато насрещната страна е осъдена за разноски, съдът определя възнаграждение на адвоката.По правилото на чл.38 ал.2 от с.з. ,адвокатското възнаграждение се дължи направо на адвоката и цели да възмезди положения труд от адвоката съобразно постигнатия правен резултат,като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.

Съгласно решение от 25.01.2024 год. по дело С-438/22 на СЕС, съдът не е обвързан от приетата от съсловна организация -Висшия адвокатски съвет НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 год. за възнаграждения за адвокатска работа .Посочените в нея препоръчителни размери , както и приетите за подобни случаи възнаграждения в Наредбата за заплащане на правната помощ могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения и подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

По делото са проведени две съдебни заседания. Защитата на ищеца Е. К. от процесуалния му представител адв. Л. К. Б. е осъществявана без явяване в съдебно заседание. Подадена е искова молба и молби по хода и приемане на доказателствата, както и молба по чл.214 от ГПК.

Предявените и разгледани по делото искове са в съотношение на преюдициалност и обусловеност, обстоятелствата, съставляващи основание на исковете и подлежащи на доказване от ищеца почти напълно се припокриват, исковете защитават един и същ интерес. По този тип дела вече е формирана устойчива съдебна практика, което го определя като такова с ниска правна сложност.

При това направеното искане за заплащане на разноските по чл.38 от ЗА следва да бъде уважено, като,трудът на адвоката следва да бъде възмезден с присъждане на възнаграждение по всеки един от двата уважени иска в размер от по 117,35лева, равняващи се на 60евро. Ответника следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокат Л. К. Б., с адрес на упражняване на дейността •••, сумата от по 117,35лева, равняващи се на 60евро, за всеки един от исковете или общо 234,70лв, равняващи се на 120евро.

Водим от горното, Добричкият районен съд.