Решение № 8124 от 22.6.2026 г. на Административен съд - Варна по дело № 2845/2025 г.

Производството е реда на чл.145 и сл. вр.чл.16 ал.1 т.1 от АПК. Образувано е по протест на прокурор в Окръжна прокуратура – Варна с искане за обявяване нищожността на волеизявлението на началника на сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Варна за издаване на СУМПС рег. №••••••, кат. В, А и ВЕ, на З. Д. ([Наименование]), роден на [дата], [ЛНЧ], със срок на валидност 01.09.2033г. С позоваване на получена информация от Посолството на Украйна в Република България, че представеното от Д. З. пред МВР СУМПС № [жк], със срок на валидност от 12.03.2015г до 12.03.2045г, на което е придаден вид да е издадено от Република Украйна, е неистински официален документ. Въз основа на този документ е направена преценката, че той притежава чуждестранно СУМПС, поради което му е издадено и българско такова; съответно липсата на чуждестранно СУМПС е правоизключващо относно възможността за издаване на българско такова. Сочи се, че при издаване на СУМПС на Д. З. е допуснато тежко нарушение на изискванията на чл.17 от Наредба №1-157/01.10.2002г, водещо до неговата нищожност, тъй като волеизявлението за издаване на СУМПС е направено при пълна липса на правно основание и в противоречие с целта на закона. С тези аргументи се настоява за обявяването на СУМПС на З. за нищожно. В съдебно заседание по същество протестът се поддържа от прокурор С. И. при Окръжна прокуратура – Варна, на изложените в него основания. Ответната страна началник сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР- Варна, редовно призован, не се явява, не се представлява и не ангажира становище по делото. Заинтересованата страна Д. З. с писмен отговор оспорва подадения протест. Излага, че със свидетелство за правоуправление на МПС се е сдобил като гражданин на Росийската федерация. Впоследствие, след преместването му в Украйна, той предал оригиналното си свидетелство на украинска фирма, която му съдействала за снабдяване с тяхно СУМПС. След получаването му не е имал съмнение във валидността и законността на полученото украинско свидетелство, което е било проверявано многократно при полицейски проверки, вкл. и на територията на Молдова и Чехия; въз основа на същото било издадено и българското му СУМПС. Оспорва протеста на прокурора с аргумент, че липсва влязъл в сила съдебен акт, който да прогласява украинското му СУМПС за неистински документ. С тези съображения настоява за отхвърляне на протеста и за потвърждаване на оспорения документ. В съдебно заседание по същество З., редовно призован, не се явява. Пълномощникът му адв.М. Н. от АК – •••• моли прокурорския протест да бъде оставен без уважение, както ида бъде потвърдена законосъобразността на издаденото му българско СУМПС. След преценка на събраните в производството релевантни доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното: Видно от писмо с.д. № 21044/12.12.2025г от директора на ОДМВР- Варна, жалб.З. Д., роден на [дата], е гражданин на Руската федерация, има [ЛНЧ], и е със статут на продължително пребиваващ чужденец в РБ, със срок до 11.05.2026г и последно деклариран настоящ адрес от 11.01.2024г в [населено място], [улица]. Началото на административното производство е поставено със Заявление вх. №11495/16.08.2023г за издаване на СМПС от З.. Към заявлението е приложено Удостоверение за управление на МПС кат. А1, А1, В1, В и ВЕ от Република Укрйна, със срок на валидност от 12.03.2015г до 12.03.2045г., както и саморъчно попълнена декларация от З. от 16.08.2023г, притежаващ българска лична карта, с която във връзка с чл.151 ал.5 и ал.7 от ЗДвП декларира, че е установил постоянното си пребиваване в РБ по см.§6 т.46 от ДР на ЗДвП; в частта относно идентификация на притежаваното от него чуждестранно СУМПС декларацията е непопълнена. Въз основа на тези документи с резолюция от 16.08.2023г е разпоредено извършването на проверка на украинското СУМПС чрез програмата РЕСПЕР. Към административната преписка не са приложени доказателства за извършването на такава проверка и резултатите от нея. С резолюция от 22.08.2023г на същото длъжностно лице е разпоредено издаването на СУМПС. Такова му е издадено с рег. №•••••• от 01.09.2023г, за седем категории МПС вместо за пет категории в украинското свидетелство, със срок на валидност до 01.09.2033г.; СУМПС е получено лично от З. на 05.09.2023г. (стр.11-14 по делото). Доброволно предаденото от З. в процедурата по издаване на българско СУМПС украинско такова било предмет на последваща проверка. С писмо рег. № В-21254/29.09.2025г директорът на Дирекция „Международно оперативно сътрудничество“ в МВР изпратил на директора на Главна дирекция „Национална полиция“ 2 бр. обикновени грами от Посолството на РБ в [населено място], Република Украйна, съдържащи информация от украинските власти за иззети техни СУМПС в процедурата по замяната им с национални свидетелства. Писмото № 31/26/25-8384-2025 от 22.08.2025г (ведно с превод на български език) е изготвено от служител в Регионален сервизен център в [населено място] при Главен сервизен център на МВР на Украйна, и според изложеното в него при проверката на изпратените им украински шофьорски книжки относно тяхната валидност било установено, че в Единния държавен регистър на МВР на Украйна липсва информация за издаването им. Под №8 в това писмо е посочено КВР №••••••, издадена на З. Д. С., роден на [дата]. (стр.5 – 9 по делото). Видно от снимката на украинското СУМПС на З., приложена към цитираното писмо от 22.08.2025г, това е същото СУМПС, което заинтересованата страна в настоящото производство е приложила към заявлението си за издаване на българско СУМПС и го е предал доброволно на компетентните български власти. Горната фактическа обстановка, по същество безспорна между страните, съдът приема за установена въз основа на писмените доказателства, приложени към протеста и приети като доказателства по делото, които са последователни и безпротиворечиви, и анализирани в съвкупност не налагат различни изводи. При така установената фактология съдът прави следните правни изводи: Съгл.чл.145 ал.1 от АПК административните актове могат да се оспорват пред съда по отношение на тяхната законосъобразност, а според чл.147 ал.2 от АПК прокурорът може да подаде протест срещу акта в случаите по чл.16 от АПК. В неговата ал.1 т.1 е предвидено, че прокурорът следи за спазване на законността в административния процес като предприема действия за отмяна на незаконосъобразни административни актове, споразумения, административни договори и съдебни актове. В същия смисъл е и чл.127 т.5 от КРБ, според която прокуратурата следи за спазване на законността, като предприема действия за оспорване на незаконосъобразни актове пред съда в случаите, предвидени в закон. Според легалната дефиниция на чл.50 ал.1 от ЗБЛД българското свидетелство за управление на моторно превозно средство е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство, т.е. то представлява индивидуален административен акт по см.чл.21 ал.3 от АПК, тъй като в него е материализирано волеизявление на компетентен държавен орган за издаване на документ от значение за признаване и упражняване на права и задължения, а именно – на правоспособност за управление на МПС. Според уточняващата молба с.д. №20346/03.12.2025г (л.18 по делото), предмет на протеста на прокурора в случая е прогласяване нищожността именно на волеизявлението на началника на сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР - Варна относно признаване правото на З. Д. да му бъде издадено СУМПС рег. № •••••••, със срок на валидност до 01.09.2033г. С чл.16 от АПК са предоставени правомощия по протестиране на административен акт чрез подаване на протест на прокурора, без разграничение за йерархическата му поставеност в системата на прокуратурата. С оглед общата компетентност на прокуратурата по чл.127 т.5 от КРБ и на осн.чл.16 ал.1 т.1 от АПК прокурорът при ОП-Варна притежава процесуална легитимация да протестиране волеизявлението за издаване на процесното СУМПС. Съдът в настоящия си състав приема за доказано и специалното изискване на чл.16 ал.1 т.3 от АПК за допустимост на протеста в този случай. Това на първо място е значимият за обществото и държавата интерес регионалните административни органи да изпълняват законосъобразно функциите си и да издават съответстващи на националното и европейското законодателство актове. Конкретният важен обществен интерес, чиято защита е предприета от прокурора чрез образуване на настоящото производство, е този по чл.1 ал.2 от ЗДвП – да се опазват животът и здравето на участниците в движението по пътищата, да се улеснява тяхното придвижване, да се опазват имуществото на юридическите и физическите лица, както и околната среда от замърсяването от моторните превозни средства. СУМПС, чиято законосъобразност е предмет на проверка в настоящото производство, не засяга правата единствено на физическото лице З. Д., а сигурността, живота, здравето и имуществото на неограничен и неопределен кръг български и чуждестранни граждани, с които той реално би влязъл във взаимодействие в качеството си на водач на МПС. Поради това съдът счита, че в конкретния казус не е необходимо друго изрично мотивиране на важен държавен или обществен интерес за подаване на процесния протест – наличието на такъв е обусловено от естеството на акта, чиято нищожност се претендира да бъде обявена. Видно от приложеното към административната преписка писмо от украинските служби за контрол към МВР, постъпилата нова информация за липса на информация за издаване на шофьорската книжка КВР № ••••• в Единния държавен регистър на МВР на Украйна се явява ново обстоятелство от съществено значение за издаването на българското СУМПС рег. №•••••, със срок на валидност от 01.09.2023г до 01.09.233г. Това ново обстоятелство е било неизвестно при решаване на въпроса дали или не следва да се подмени твърдяното такова, издадено от Република Украйна. Същевременно, тъй като към настоящия момент са изтекли сроковете по чл.102 вр.чл.100 от АПК, възобновяването на административното производство от органа, издал акта, е недопустимо. Така единствената законоустановена възможност за оспорване на волеизявлението за издаване на процесното СУМПС и установяване на нищожността му е по съдебен ред. Съгл.чл.149 ал.5 от АПК административните актове и волеизявления могат да се оспорят с искане за обявяване на нищожността им без ограничение във времето, а съгл.чл.16 ал.2 от АПК прокурорът упражнява предоставените му от закона права съобразно правилата, установени за страните по делото. Въз основа на изложеното съдът намира, че протестът е депозиран от активно легитимиран субект, в изпълнение на предоставени му със закон функции, и не е ограничен със срок, поради което е процесуално допустим. Разгледан по същество, протестът е основателен. Според разбирането, наложено от константната съдебна практика, нищожността е положение на абсолютна недействителност на административния акт. Тя е състояние на пълна липса на правно действие на един акт, привидно издаден като административен акт – нищожният акт не е породил и никога не може да породи очакваните правни последици. Обявяването на нищожността на акт няма конститутивно значение, тъй като нищо не изменя и не преустановява, а само констатира пълна незаконосъобразност. Основание за обявяване на нищожност на административен акт от съда е наличието на толкова тежко нарушение на изискванията за законност, поради което актът, независимо че притежава външни белези на административен акт, не поражда правни последици. В АПК не са уредени изрично основания за нищожност на административните актове. Съдебната практика и правната теория са възприели за критерий петте основания за незаконосъобразност по чл.146 от АПК – в случай, че нарушенията им са особено съществени. Нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че изначално, още от момента на издаването му не поражда правните последици, към които е насочен. Теорията е изградила следните критерии кога един порок води до нищожност и кога същият води до унищожаемост: 1. Всяка некомпетентност винаги е основание за нищожност на акта; 2. Порокът във формата е основание за нищожност само когато е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма, съответно на липса на волеизявление (т.е. липса и на акт); 3. Нарушенията на административнопроизводствените правила са основание за нищожност само ако са толкова съществени, че нарушението е довело до липса на волеизявление (например – поради липса на кворум); 4. Принципно нарушенията на материалния закон касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен би бил на посоченото основание само този акт, който изцяло е лишен от законова опора – т.е. не е издаден на основание нито една правна норма, и същевременно засяга по отрицателен начин своя адресат. Само пълната липса на условията или предпоставките, предвидени в приложимата материалноправна норма, и липсата на каквото и да е основание и изобщо на възможност за който и да е орган да издаде акт с това съдържание би довело до нищожност на посоченото основание; 5. Превратното упражняване на власт/несъответствието с целта на закона също е порок, водещ само до незаконосъобразност като правило, и само ако преследваната цел – различна от законоустановената – не може да се постигне с никакъв акт, нито на същия, нито на който и да е друг орган, посоченият порок води нищожност. Съобразявайки наведените в жалбата твърдения за нищожност и с оглед разпоредбата на чл.168 от АПК, съдът намира, че следва да се произнесе по валидността на акта, като разгледа поотделно всяко едно от петте основания за оспорване на административните актове по чл.146 от АПК. Съгл.чл.50 ал.1 от ЗБЛД българското свидетелство за правоуправление на МПС е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на МПС, което съгл.чл.51 ал.1 от Закона се издава от органите на МВР на лица при условия и ред, определен с акт на Министерския съвет. Съгласно чл.159 ал.1 т.1 от ЗДвП министърът на вътрешните работи определя условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство. В изпълнение на тази законова делегация е приета Наредба № І-157/01.10.2002г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина (Наредбата). Според нейния чл.4 ал.1 СУМПС се издава от звената „Пътна полиция“ при Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) и областните дирекции на министерството на вътрешните работи (ОДМВР), според постоянния адрес на лицето. Идентична компетентност предвижда и чл.151 ал.2 от ЗДвП. В контекста на тази нормативна регламентация, единствено началникът на съответния сектор „Пътна полиция“ се явява материално компетентния орган да постановява волеизявление за издаване, респ. отказ за издаване на СУМПС. В конкретния казус волеизявлението несъмнено изхожда от компетентен орган, поради което не е нищожно на това основание. На следващо място волеизявлението е обективирано в издадено по надлежния ред СУМПС, съдържащо всички императивно изискуеми за редовността му от формална страна реквизити по см.чл.7 от Наредба №І-157/1.10.2002г. в приложимите редакции на Закона и Наредбата към датата на издаването му, а в производството по издаването му не се твърдят и не се установяват допуснати съществени процесуални нарушения до степен, повличащи нищожността му. Съдът намира, че при издаване на СУМПС е допуснато особено тежко нарушение на материалния закон. Съгл.чл.12 ал.1 т.8 от Наредба №І-157/1.10.2002г. (Доп. - ДВ, бр. 46 от 2008 г., в сила към м.август 2023г при подаване на заявление за издаване на българско СУМПС от З. Д.), свидетелство за управление на МПС се издава при подмяна на чуждестранно национално свидетелство за управление. Съгл.чл.17 ал.2 от Наредбата подмяна на чуждестранно СУМПС, издадено от страни по ал. т.1 и т.2 на същия текст, се извършва въз основа на представено чуждестранно свидетелство за управление на МПС и доументите по чл.13 ал.1 т.1, т.3, т.4, т.6 или т.7 от нея; при непредставяне на чуждестранно СУМПС лицето следва да спази изискванията за първоначално придобиване на СУМПС по ЗДвП и по Наредбата. При подаване на заявлението за издаване на българско СУМПС З. е декларирал, че притежава валидно чуждестранно свидетелство, и доброволно е предал на българските власти същото – шофьорска книжка КВР № 870015, на която е придаден вид, че е СУМПС, издадено от Република Украйна, т.е. заявил е съществуването на един официален удостоверителен документ, което е основание за подмяната му с друг такъв документ. Според представения по делото официален свидетелстващ документ, издаден от длъжностно лице – служител на Главния сервизен център на МВР на Република Украйна, клон [населено място] (стр. 8 - 9 по делото), в Единния държавен регистър на МВР на Украйна няма информация за издаването на такава шофьорска книжка КВР № •••• на името на З., което мотивира извода, че тази книжка представлява неистински официален документ. Преиздаденото СУМПС е незаконосъобразно до степен на грубо нарушение на норми, недопускащи притежаване на такова по смисъла на чл.12 ал.1 т.8 от Наредбата, тъй като документът, послужил като основание за подмяна на чуждестранно свидетелство с българско такова, е неистински. След като З. не притежава чуждестранно свидетелство, то е недопустимо същото да бъде подменено с българско, тъй като безспорно заинтересованата страна не е придобила правоспособност за управление на МПС нито по силата на законодателството на Република Украйна (което да бъде подменено на осн.чл.12 ал.1 т.8 от Наредбата), нито по силата на законодателството на РБ (което на осн.чл.12 ал.1 т.1 от Наредбата да бъде издадено от органите на МВР на РБ). Издаването на българско СУМПС въз основа на неистинско чуждестранно СУМПС е правно нетърпимо, тъй като би дало възможност за упражняване на дейност, съставляваща източник на повишена опасност, без надлежно удостоверена правоспособност. Допуснатото нарушение на материалноправните разпоредби е до такава степен съществено, че изключва пораждането на правни последици от извършената подмяна – поради това и волеизявлението за издаването на българско СУМПС е нищожно (решение № 4140/15.04.2026г по адм.д. № 924/2026г на ВАС - София, VІІ отд.). С оглед установената неистинност на чуждестранното СУМПС, послужило като основание за подмяната му с българско такова, съдът в случая дължи обявяването на нищожността на волеизявлението на компетентния орган за издаването му, тъй като спрямо Д. З. не е изпълнена една от абсолютните предпоставките за издаване на СУМПС съгласно българското законодателство – придобита по законоустановения ред правоспособност на управлява моторни превозни средства Съдът преценява като неоснователни всички възражения на З.. На първо място въпреки указаното му разпределение на доказателствената тежест и предоставената му възможност, той не е ангажирал доказателства в подкрепа на твърдението си, че е придобил правоспособност да управлява МПС – независимо дали на територията на Руската федерация или в Република Украйна, като основание за издаване на българско СУМПС. Неоснователно е и възражението, че неистинността на украинското му СУМПС не била установена с влязъл в сила съдебен акт – по делото е представен официален свидетелстващ документ, съставен от длъжностно лице в МВР на Република Украйна, според който в Единния държавен регистър на МВР на Украйна няма информация за издаването на шофьорска книжка КВР № ••••••• на името на З., което е достатъчно основание да бъде кредитирана тази информация като достоверна, доколкото е събрана по официален ред и в резултат на кореспонденция между държавни органи на Република България и Република Украйна. Не на последно място съдът счита, че волеизявлението за издаване на СУМПС в конкретния казус е несъвместимо и с целта на закона. Тази несъвместимост произтича от пълната липса на правно основание за издаването му – придобита от З. Д. правоспособност да управлява МПС, и се изразява в непреодолимото противоречие с целта на специалния ЗДвП, формулирана в неговия чл.1 ал.2 – да се опазват живота и здравето на участниците в движението по пътищата, да се улеснява тяхното придвижване и да се опазват имуществото на юридическите и физическите лица. Посочените тежки нарушения на материалния закон, изразяващи се в липса на законово основание за издаване на СУМПС и в абсолютно противоречие с целта му, опорочават волеизявлението за неговото издаване и самото свидетелство до степен на нищожност, която следва да бъде прогласена. В заключение съгл.чл.83 ал.1 т.3 от ГПК, приложим по препращането на чл.144 от АПК, такси и разноски по производството на делата не се внасят по искове, заведени от прокурор. В конкретния случай по делото изобщо липсват доказателства за сторени разноски от страните. Така мотивиран и на осн.чл.172 ал.2 от АПК съдът