Решение № 2704 от 23.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 864/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 19444 от 24.11.2023 г., постановено по гр. дело № 71237/2022 г. на СРС, ІІ Г. О., 76 състав, е осъдена „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК 831609046, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Ястребец” № 23 Б, да заплати на „СТИЛ ПРОЕКТ“ ЕООД, ЕИК 121288865, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „••••••••, представлявано от управителя Н.Б.Н. сумата от 7538,63 лв. /частична искова претенция - част от вземане в размер на 9 000 лева/, представляваща обезщетение за ползване през периода от 01.01.2019г. до 31.12.2021г. на присъединителен топлопровод с ф219/,6,6 дължина по трасе - 60 м. и абонатна станция с мощност 146 kW за О и В 100 kW за БГВ, находяща се в жилищна сграда на адрес: гр.София, ул.„••••••••“ №104-108, ведно със законната лихва от предявяването на исковата молба в съда - 30.12.2022г., до окончателното й заплащане. С решението е осъдена „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД , с ЕИК 831609046, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец” № 23 Б, да заплати на „СТИЛ ПРОЕКТ“ ЕООД, ЕИК 121288865 , със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. ••••••••, представлявано от управителя Н.Б.Н., сумата от 1851,55 лв., представляваща направени разноски. Срещу решението на СРС е постъпила въззивна жалба от ответника „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, гр. София, подадена чрез процесуалния представител юрк. Е.И., с искане същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с което предявения осъдителен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД , вр. чл. 137, ал. 2 от ЗЕ бъде отхвърлен изцяло. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на претендирани от въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Въззиваемата страна- ищец „СТИЛ ПРОЕКТ“ ЕООД, гр. София, чрез пълномощника си адв. Р. А. оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл. 263, ал. 1 от ГПК . Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК , намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна. Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни процесуално правни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца -„СТИЛ ПРОЕКТ“ ЕООД, гр. София срещу ответника -„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, гр. София, иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.137, ал.2 от ЗЕ за заплащане на сумата от 7 538,63 лв. /частична искова претенция - част от вземане в общ размер от 9000 лв./, представляваща обезщетение за ползването на присъединителен топлопровод и абонатна станция с мощност за жилищна сграда, находящи се на адрес: гр.София, ул. „••••••••, за периода 01.01.2019г. до 31.12.2021г. ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба в съда - 30.12.2022г. до окончателното изплащане на сумата. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл. 272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест, съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното: Възникването на спорното материално право, предмет на предявения иск по чл.59, ал.1 ЗЗД, предпоставя осъществяването на следните материалноправни предпоставки: 1. ищецът да е собственик на вещта; 2. ответникът да е ползвал вещта през релевантния период; 3. да липсва правно основание за ползване на процесната вещ; 4. ответникът да се е обогатил със спестеното възнаграждение за ползване на вещта; 5. ищецът да е обеднял, поради невъзможността лично да ползва вещта или да получава от нея граждански плодове; 6. връзка между обедняването и обогатяването, която е обусловена от общи факти и 7. за ищеца да липсва друга правна възможност за защита на съдебно предявеното субективно право. Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства дава основание на съда да направи обоснован извод, че кумулативно изискуемите от закона- чл.59 от ЗЗД, чието частно проявление е и приложимата правна норма на чл.137, ал.2 от ЗЕ, материалноправни предпоставки в случая са налице, поради което и претенцията на ищеца, заявена като частична в размер на сумата от 7538,63 лв., от общо претендирани 9000 лв., за присъждането на обезщетение за ползването на процесните съоръжения- присъединителен топлопровод и абонатна станция на жилищна сграда, находяща се на адрес: гр. София, ул.„•••••••• - 108, за периода от 01.01.2019г. до 31.12.2021 г., следва да бъде уважена. Производството, преносът, доставката и разпределението на топлинна енергия са нормативно регламентирани дейности, чиято правна уредба, включваща и отношенията между потребителите и енергийното предприятие, се съдържа в Закона за енергетиката /ЗЕ/ и Наредба №16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването, както и действащата преди това Наредба № 2 от 28.05.2004г. за топлоснабдяването . Съгласно чл.133 от ЗЕ топлопреносното предприятие е длъжно да присъединява към топлопреносната мрежа производители и клиенти, разположени на съответната територия, определена с лицензията за пренос на топлинна енергия. Обектите на потребителите и производителите - според чл.17, ал.1 от Наредба №2/28.05.2004г. , се присъединяват към топлопреносната мрежа след: 1. подаване на заявление за проучване на условията за присъединяване от лица, които искат присъединяване към топлопреносната мрежа на новоизграждащи се и/или съществуващи обекти или от производител до топлопреносното предприятие; 2. извършване на предварително проучване за присъединяване на обекта, с което топлопреносното предприятие определя техническите условия, начина, точката или мястото и срока; 3. изработване на инвестиционния проект на присъединявания обект и предаването му на топлопреносното предприятие за проверка на изпълнението на техническите условия за присъединяване преди неговото представяне за одобряване; 4. сключване на предварителен писмен договор за присъединяване между топлопреносното предприятие и съответния производител и/или съответните собственици или титуляри на вещното право на ползване върху обектите, за които се иска присъединяване след установяване, че инвестиционният проект е изготвен в съответствие с условията за присъединяване. Наредбите за топлоснабдяването /отменената и приложимата от 2007г./ предвиждат всички отношения между потребителя и топлопреносното дружество да се уредят с договор за присъединяване. По правило топлопреносното предприятие изгражда присъединителния топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция и става техен собственик /чл.137, ал.1 ЗЕ/, като е предвидено изключение, позволяващо на клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие да поемат изграждането на тези съоръжения /чл.137, ал.2 ЗЕ/, пораждащо задължение за изкупуването им от последното. Съгласно изричната разпоредба на чл.33 от Наредбата за топло-снабдяването , съответно чл.33 от НТ- 2007г. /действащата наредба/, в случаите по чл.137, ал.2 от ЗЕ собствеността върху изградените от собствениците или титулярите на вещно право на ползване съоръжения се прехвърля на топлопреносното предприятие с договора за присъединяване. Съгласно приложимата разпоредба на чл.137, ал.2 от ЗЕ в случай, че изграждането на съоръженията /присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция/ се извършва от потребителите след съгласуване с топлопреносното предприятие, топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на съоръженията, изградени от потребителите. Процесната разпоредба на закона санкционира разместването на имуществени блага, до което се достига в хипотеза, при която функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие, е изграден за сметка на битов потребител, и все още не е в патримониума на топлопреносното предприятие. В тези случаи за времето до изкупуване на съоръженията топлопреносното предприятие дължи на лицето, изградило съоръженията за своя сметка, цена за ползването им. Точно такъв е настоящия казус. По делото е представен и приет като доказателство нотариален акт за учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу задължение за строеж и прехвърляне право на собственост № 123, том II, peг. № 4374, дело № 270/2001г. по описа на Нотариус Е.П. с рег. №379 при Нот. камара. Нотариалният акт не е оспорен от страните и от него се установява, че съсобствениците на недвижим имот, представляващ УПИ Х1Х-2,3,4, в кв. 76 по плана на гр. София, м. „ЦГЧ Зона В 16“, с площ 1296 кв.м. са учредили в полза на ищцовото дружество „Стил Проект“ ЕООД правото на строеж върху посочения имот за построяване на жилищна сграда, състояща се от подземни гаражи, магазини на партера, офиси, четири жилищни етажа и мансарден етаж с обща РЗП 3910 кв.м., като учредителите са си запазили правото на строеж върху подробно описаните в т. III - 1-8 от нотариалния акт обекти, а ищцовото дружество се е задължило да построи сградата и така посочените обекти за своя сметка. Съгласно т. IV от нотариалния aкт, всички останали обекти в сградата, извън описаните в т. III - 1-8, сa изключителна собственост на приемателя - строител „Стил Проект“ ЕООД, които той ще построи за себе си, съгласно одобрения архитектурен проект. Процесните съоръжения не са включени в т.III - 18 от нотариалния акт, поради което, съгласно цитираната уговорка на т.IV от нотариалния aкт те са изключителна собственост на ищцовото дружество, в качествата му на изпълнител. По делото са представени строителни книжа: разрешение за строеж №18/08.10.2003г., протокол за 72 часова хидравлична проба на абонатна станция на обект: ул.„••••••••“, разрешение за ползване №1483-ПК-2062 от 29.12.2003г. от началника на СРДНСК, удостоверение рег.№КД- 04-5- 2134/04.11.2003г. на Агенция по кадастъра, справка за топлоснабдяване на имотите, находящи се в жилищна сграда в гр.София, ул.„Братя Миладинови“ №104-108, становище №74/21.02.2003г. на Изпълнителния директор на „Топлофикация – СОФИЯ“ ЕАД, счетоводна справка по сметка 203/1 - сгради и конструкции на ищеца „Стил проект“ ЕООД, от които се установява, че процесните енергийни съоръжения са изградени от ищеца и за негова сметка. Следователно се установява при условията на пълно и главно доказване, че ищцовото дружество е изградило топлопровода и абонатната станция за жилищна сграда в гр.София, ул.•••••••• №104-108, която жилищна сграда, ведно с топлозахранването и абонатната станция, са въведени в експлоатация. Настоящият въззивен състав споделя изводите на районния съд, че ищецът е собственик на процесните съоръжения, доколкото се установява безспорно, че същият ги е изградил със собствени средства. Следователно така осъщественото право на строеж е годно придобивно основание по смисъла на чл.77 ЗС и легитимира ищеца като собственик, поради което неоснователно е възражението на въззивника-ответник, че по делото не е доказано, че ищецът е изградил процесната абонатна станция и присъединителен топлопровод и е придобил собствеността върху тях. Освен това от систематичното тълкуване на разпоредбите на чл.137, ал.2 от ЗЕ, § 1, т.3 от ДР към Наредба №16-334 за топлоснабдяването и чл.140, ал.3 ЗЕ следва извода, че по закон абонатната станция и присъединителния провод не са обща част в жилищната сграда етажна собственост, такава е само помещението, в което е разположена абонатната станция и съоръженията към нея. Липсват доказателства за разпореждане с правото на собственост по съответния ред върху съоръженията от страна на ищеца, поради което настоящият състав приема, че при условията на пълно и главно доказване ищецът се легитимира като собственик на изградените от него и за негова сметка топлопреносни съоръжения т. е налице е първата предпоставка от фактическия състав на чл.59 ЗЗД. Събраните по делото писмени доказателства сочат на несъмнен извод, ч е не само, че ищецът - „СТИЛ ПРОЕКТ“ ЕООД, гр.София е изградил процесните съоръжения за присъединяване със собствени средства след съгласуване с ответното топлопреносно предприятие, но и че същите са въведени в експлоатация, както и че се ползват от ответника. Разпоредбата на чл.137, ал.2 от ЗЕ еднозначно дефинира възмездното ползване от топлопреносното предприятие на присъединителния топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция, в случаите, когато са изградени от клиентите на топлоенергия за битови нужди. Няма спор по делото, че процесните съоръжения се използват от ответника за захранване на битовите абонати в процесната сграда с топлинна енергия. При липсата на договорна обвързаност между страните отношенията помежду им се уреждат на плоскостта на неоснователното обогатяване, като обогатяването и обедняването, произтичащи от общ факт /т. е. налична е връзка помежду им/, в случая са съизмерими с една и съща величина, представляваща сумата, с която топлопреносното предприятие се е обогатило за сметка на ищеца. На следващо място в отговора по чл.131 от ГПК, ответникът е направил възражение, че ищецът не е представил всички необходими документи, за да бъде сключен договор за изкупуване. Ответникът не е ангажирал доказателства в подкрепа на твърденията си, че неподписването на договор за прехвърляне собствеността на съоръженията се дължи на поведение на ищеца. Тъкмо обратното, по делото са приети покана от ищеца до ответното дружество от 06.03.2012г., както Решение №Ж-238 от 18.11.2013г. на ДКЕВР, постановено по повод депозирани жалби от „СТИЛ ПРОЕКТ“ ЕООД срещу "Топлофикация София" ЕАД относно изкупуване на съоръженията, изградени от жалбоподателя, в това число е в процесната жилищна сграда на ул.„Братя Миладинови“, потвърдено от решение №14737/12.09.2014 г. по адм. дело №12171/2014 г. на ВАС, 5-членен състав, І колегия, с което е оставено в сила решение №8877/26.06.2014г. по адм.дело №16928/2013г. на ВАС, ІV отделение, с което е отхвърлена жалбата на „Топлофикация София“ ЕАД срещу горепосоченото решение на ДКЕВР, от които се установява, че ищцовото дружество е канило неколкократно ответника да сключат договор за прехвърляне на собствеността върху съоръженията, като е представило и цялата техническа документация, въз основа на която са изградени и въведени в експлоатация. С оглед на горното въззивният съд намира за неоснователно възражението на ответника, че ищецът не е осигурил необходимите документи за сключване на окончателния договор за прехвърляне на собствеността върху изградените съоръжения. В тази връзка следва да се посочи, че от една страна възражението не е конкретизирано. Освен това по делото няма данни ответникът да е изисквал от ищеца представяне на допълнителни документи. Всички документи несъмнено са били представени на ответника предвид установеното по делото, че процесното съоръжение е въведено в експлоатация и ответникът доставя чрез него топлинна енергия в жилищната сграда, като ползва изградените и все още собствени на ищцовото дружество съоръжения, реализирайки търговска печалба, но без да заплаща цена, наем или обезщетение за ползването им. От приетите пред СРС доказателства не може да се направи извод за недобросъвестно поведение на ищцовото дружество или за злоупотреба с негови права, каквито твърдения са изложени в жалбата. Ето защо, въззивният съд споделя изводите на СРС, че въпреки отправяните покани от ищеца до ответника за изкупуване на съоръженията, ответното дружество не е изпълнило законово вмененото му задължение за сключване на договор за прехвърляне на собствеността. Неоснователен е и доводът на въззивника - ответник, че ищцовото дружество няма капацитет да изгради процесната абонатна станция. Този довод, не е подкрепен от каквито и да е аргументи, обосноваващи липсата на опит, знания и средства за изграждане на процесните съоръжения, поради което въззивният съд няма как да им даде отговор. Следва да се отбележи, че обсъдените по – горе писмени доказателства и заключението на съдебно – техническата експертиза, прието в първоинстанционното производство, неоспорено от страните еднозначно установяват, че съоръженията са изпълнени в съответствие с всички технически изисквания, което е позволило те да се въведат в експлоатация и да се ползват от ответника. На следващо място в отговора по чл.131 от ГПК, ответникът е направил възражение за частично погасяване по давност на претендираното от ищеца вземане, поради изтекла 3-годишна давност по чл.111, буква „в“ от ЗЗД. Изцяло неоснователно е възражението на ответника, чрез неговия процесуален представител, направено с отговора на исковата молба и поддържано във въззивната жалба за частично погасяване на вземането на ищеца с изтичането на кратката тригодишна погасителна давност. В случая, съдът приема, че не намира приложение специалната давност по чл.111, буква „в“ от ЗЗД, тъй като вземанията по чл.59, ал.1 от ЗЗД не са периодични. Вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 от ЗЗД, а не на тригодишната давност по чл. 111 от ЗЗД, както счита въззивникаответник. Вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване, включително по чл. 59 от ЗЗД, не покриват дефиницията на „периодичните плащания“. Установената съдебна практика приема, че за всички фактически състави на вземания, които провеждат забраната за неоснователно обогатяване, се прилага 5-годишният срок на погасителната давност по чл.110 от ЗЗД. Чл.59 ЗЗД е сред тях. Чл.137, ал.2 от ЗЕ е негова проекция в специалния закон. Ето защо възражението на ответника за частично погасяване по давност на претендираното от ищеца вземане е неоснователно, тъй като приложим относно претендираното обезщетение за неоснователно обогатяване е общият 5- годишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД, който за процесното вземане, формирано за периода 01.01.2019г. - 31.12.2021г., към датата на подаване на исковата молба в съда на 30.12.2022г. не е изтекъл. На следващо място в отговора по чл.131 от ГПК, ответникът е направил възражение, че е придобил процесните съоръжения по давност, тъй като ги е владял от 29.12.2003г. Това възражение също е неоснователно. Изводите на първоинстанционния съд в тази насока са правилни. Придобивният способ е уреден в разпоредбата на чл.79 от Закона за собствеността, според която правото на собственост по давност се придобива при непрекъснато владение в продължение на 10 години. При добросъвестно владение, периодът според закона е 5 години. Фактическият състав на владението, съгласно чл.68, ал.1 ЗС включва, както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективния елемент - вещта да се държи като своя. По прилагане института на придобивната давност е налице константна практика на ВКС, според която владението се определя като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Придобиването по давност на определена вещ, предполага владението върху нея да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно. За да бъде прието, че за посочения период е упражнявано владение, необходимо е обективният и субективният елемент да съществуват кумулативно. В случая, няма съмнение, че топлопреносното предприятие е упражнявало през процесния период фактическата власт върху съоръженията при знанието, че те са чужди и се ползват като необходими за осигуряването на топлоподаването в сградата, поради което не може да бъде прието, че свои вещите, ползвайки ги като собствени. С оглед на това и липсата на субективния елемент на владението, ответникът се явява дължател на вещите и те не са преминали в патримониума на ответника въз основа на твърдяното придобивно основание - давност. Съобразно задължителните указания на Тълкувателно решение №1/06.08.2012г. по т. д. № 1/2012г. на ОСГК на ВКС, след като основанието, на което е придобита фактическата власт, признава правата на собственика, както в случая, налице е не владение, а държане, при което, за да се придобие по давност правото на собственост, е необходимо да се предприемат едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие вещите за себе си, като тези действия следва да са доведени до знанието на собственика. В противен случай презумпцията на чл.69 ЗС следва да се счита за опровергана и съответно не е налице владение като предпоставка за придобиване по давност на чужда вещ в срока по чл.79 ЗС. Освен това, според константната съдебна практика, за да се промени държането във владение като предпоставка за придобиване по давност на чужда вещ, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота /interversio possessionis/, която да е открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си /Решение №291/09.08.2010г. по гр. д.№859/2009г. на ІІ Г.О.; Решение №12/19.02.2014г. по гр. д. №1840/2013г. на ІІ Г.О.; Решение №115/28.10.2016г. по гр. д. №977/2016г., II Г.О. на ВКС/. Въззивникът не е установил в хода на процеса при условията на пълно и главно доказване да е променил държането/ползването си по отношение на вещите във владение, като предпоставка за придобиването им по давност по начин, по който това да е станало известно на собственика им, респ. - че ги е владял с намерение за своене за период от време - повече от 10 години, годен да го легитимира като собственик на посоченото основание. Ето защо, възражението на ответника-въззивник за придобиване на процесните обекти - абонатна станция и присъединителен тръбопровод в собственост на оригинерно основание - изтекла в негова полза придобивна давност, се явява неоснователно. По изложените съображения, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема, че за ищеца е настъпило обедняване за сметка обогатяването на ответника, изразяващо се в незаплащането на обезщетение за ползването на процесните съоръжения, което според неоспореното заключение на вещото лице по изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза възлиза в размер на сумата от 7538,63 лв. общо, за исковия период от време. Следователно основателна е предявената от ищеца частична искова претенция по чл.59, ал.1 от ЗЗД до размер на сумата от 7538,63 лв. - част от вземане в общ размер от 9000 лв. В тази връзка, сумата от 7538,63 лв., за която е предявена частичната искова претенция, определена съгласно Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения, одобрена от ДКЕВР с Протокол №27/04.02.2008г., правилно е присъдена на ищеца на основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.137, ал. 2 от ЗЕ с обжалваното решение. За обезщетение за ползване на вещ без правно основание не се начислява ДДС, поради което такова не се дължи на получателя на обезщетението - в този смисъл определение №6 от 07.01.2021г. на ВКС по гр.д. №2387/2020г. I Г.О., определение №50018 от 25.04.2024г. на ВКС по т.д. №1722/2022г. II Т.О., решение № 48 от 10.09.2012 г. на ВКС по т.д. № 237/2011г., II Т.О.. С оглед на изложеното и поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да се остави без уважение като неоснователна, а обжалваното решение на СРС, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК. По отношение на разноските С оглед изхода на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. На основание чл. 273 от ГПК във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК на въззиваемата страна- ищец, следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното производство. Въззиваемата страна- ищец е представила доказателства за направени разноски в размер на сумата от 1050 лв., представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно приложен договор за правна помощ и съдействие от 19.01.2024 г., банков превод и списък на разноските по чл.80 от ГПК. Направеното от въззивника - ответник, възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност, съдът намира за основателно. В процесния случай, съгласно решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело №С-438/22 и определение №343/15.02.2024г. по т. дело №1990/2023г. по описа на ВКС, II Т.О., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба №1/2004г., нямат задължителна сила за съда. Предвид задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, определените с Наредба №1/09.01.2004г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни за съда. Съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и извършените от пълномощника на въззиваемата страна - ищец процесуални действия в настоящата инстанция – депозиране на отговор на въззивната жалба и осъществено процесуално представителство в едно съдебно заседение, съдът намира, че претендираното от въззиваемата страна - ищец адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1050 лева е прекомерно и следва да бъде редуцирано до размера на 500 лева. С оглед обстоятелството, че считано от 01.01.2026 г. валутата на Република България е еврото, паричната единица е едно евро, а едно евро се разделя на сто цента /чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България /ЗВЕРБ/ и при съобразяване с чл. 5 от същия закон , която норма предвижда, че официалният валутен курс на лева към еврото е неотменимо фиксираният валутен курс на лева към еврото, определен в Регламент на Съвета, приет в съответствие с чл. 140, § 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз – 1.9.5583 лева за 1 евро, въззивният съд счита, че следва да се превалутира сумата от лева в евро, която се присъжда с настоящия съдебен акт, а именно сумата от 500 лева – 255,65 евро – сторени разноски за адвокатско възнаграждение от въззиваемата страна – ищец в производството пред въззивната инстанция. Водим от горното, съдът