Решение № 1495 от 6.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 12274/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК. С решение от 05.04.2024г., постановено по гр.д. № 69857/2021г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 168 състав, са отхвърлени предявените от „ЕС АР ТИ“ ЕООД срещу „ГАЛЕРИЯ БУРГАС“ ЕАД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал.1 вр. с чл. 228 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на следните суми: 6 185,91 лева, представляваща част от платено обезпечение по чл. 5 от сключения между страните договор за наем от 25.11.2014г., ведно със законна лихва от датата на исковата молба - 20.07.2021г. до окончателното плащане и за сумата от 683, 89 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 17.06.2020г. до 19.07.2021г. Със същото решение е уважен предявеният от „ГАЛЕРИЯ БУРГАС“ ЕАД срещу „ЕС АР ТИ“ ЕООД насрещен иск с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 3 189, 30 лева - непогасени изискуеми задължения, след извършено прихващане, относно наем, такса маркетинг, такса поддръжка, електричество и вода за периода от 01.02.2020г.- 12.03.2020г. и от 03.06.2020г. до 05.08.2020г. Предявеният насрещен иск е отхвърлен за разликата над сумата от 3 189, 30 лева до пълния предявен размер от 6 202, 95 лева. Срещу решението, в частта в която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и е уважен предявеният насрещен иск с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца „ЕС АР ТИ“ ЕООД, в която са изложени оплаквания за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа неправилност на приетото от съда, че уведомлението за прекратяване на процесния договор от 15.05.2020г. е било изпратено след изтичане на срока на извънредното положение. В тази връзка сочи, че противоепидемичните мерки са продължили до 14.06.2020г. Следователно, макар и същите тези мерки за защита да са били с по-нисък интензитет, сам по себе си факта, че са съществували такива и което е по-важно, че е съществувала реална опасност от ново извънредно положение, в още поголеми мащаби, в достатъчна степен обосновава съществуването на пречка за изпълнение на задълженията на наемателя по процесния догово, а от тук и за приложението на чл. 306, ал. 4 от ТЗ, на която разпоредба въззивникът се позовава. Излага, че от събраните в първоинстанционното производство гласни доказателствени средства се установява, че от м.03. до м.05.2020г. наетият търговски обект е бил затворен по обективна причина – обявеното в страната извънредно положение. Оспорва правилността на формираните от първоинстанционния съд изводи, че наемателят е бил неизправна страна по процесния договор към датата на искането за прекратяване на договора. Излага съображения, че договорът за наем е бил прекратен с негово волеизявление, считано от 18.05.2020г., поради което счита за неоснователен предявеният насрещен иск за заплащане на наемна цена, такси и консумативни разходи за периода след 18.05.2020г. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваните му части и постановяване на друго, с което предявеният първоначален иск да бъде уважен в пълен размер, респективно – да се отхвърли предявеният насрещен иск. Насрещната страна „ГАЛЕРИЯ БУРГАС“ ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение в обжалваните му части за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Поддържа, че непреодолимата сила не е действала към датата на изпращане на уведомлението за прекратяване на договора от страна на наемателя, както и че не е налице обективна невъзможност за изпълнение на задълженията на страните по договора вследствие на въведените противоепидемиологични мерки. Излага, че тези мерки не рефлектират върху изпълнение на задълженията на наемателя за заплащане на наемната цена по начин, че да го направят обективно невъзможно за изпълнение. Невъзможността за получаване на доходи от осъществяваната в търговския обект дейност не освобождава наемателя от отговорност за заплащане на наемната цена, в който смисъл е разпоредбата на чл. 81, ал. 2 от ЗЗД. Аргументира становище, че въззивникът не може да се позове на чл. 306 от ТЗ, защото е бил в забава по отношение задължението за заплащане на суми по процесния договор за наем, както и не е спазил изискванията да уведоми възможно най-бързо или в подходящ срок наемодателя за настъпването на непреодолимата сила. Сочи още, че в договора не е уредена възможност за прихващане по отношение на даденото обезпечение от страна на наемателя. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на решението в обжалваните му части. По делото е подадена и насрещна въззивна жалба от ответника „ГАЛЕРИЯ БУРГАС“ ЕАД, в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД. В жалбата се поддържа неправилност на формираните извод, че за задълженията на наемателя, настъпили в периода между 13.03.-03.06.2020г., приложение намира разпоредбата на чл. 306, ал. 4 от ТЗ. Аргументира, че към датата на изпращане на уведомлението за прекратяване на договора, наемателят е бил в забава по отношение изпълнението на възникналите с договора парични задължения, както и че не е уведомил своевременно своя кредитор за настъпване на обстоятелства, имащи характер на непреодолима сила. Доколкото задължението на наемателя е за парична престация, счита, че същият не може да се позовава на непреодолима сила. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявеният насрещен иск да се уважи в пълен размер. Насрещната страна „ЕС АР ТИ“ ЕООД оспорва насрещната въззивна жалба като неоснователна. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. При извършената проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК. По предявения първоначален иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД: Между страните по делото не са спорни следните обстоятелства: същите са били обвързани от валидно възникнало облигационно правоотношение по договор за новация от 12.12.2015г., въз основа на който „ЕС АР ТИ“ ЕООД е встъпил в правата и задълженията на „МАЙ ЙОГУРТ“ ООД като наемател по договор за наем, сключен на 25.11.2014г. с „ГАЛЕРИЯ БУРГАС“ ЕАД - наемодател, с предмет: Търговски обект (за павилион) № К 2.02 с площ от 12,50 кв.м. и вътрешна площ за сядане с площ от 5 кв.м., находяща се в общите части на мола, на ниво +11.90, разположени в търговски център „Галерия Бургас“, представляващ сграда, построена в поземлен имот с идентификатор № 07079.604.60, по плана на гр. Бургас, находяща се в гр. Бургас, ул. „Янко Комитов“ № 6; че „ЕС АР ТИ“ ЕООД заплатил депозит по договора на основание чл. 5 от него в размер на сумата от 8 660, 42 лева на „ГАЛЕРИЯ БУРГАС“ ЕАД, в качеството му на наемодател; че „ЕС АР ТИ“ ЕООД е изпратил писмено уведомление за едностранно прекратяване на договора за наем до „ГАЛЕРИЯ БУРГАС“ ЕАД, получено от ответника на 18.05.2020г.; че ответникът е изпълнил своето задължение, да предаде имота на ищеца, както и че наемателят не е имал непогасени задължения преди 01.01.2020г. Съгласно чл. 5.1 от процесния договор за наем, наемателят се задължил да предостави на наемодателя обезпечение под формата на банкова гаранция или обезпечителен депозит в размер на 3 месечни наема (за Наемната площ и за Вътрешната площ за сядане) с ДДС, като обезпечение за покриване задълженията на наемателя по договора за наем. Не е спорно, че това задължение е било изпълнено от ищцовото дружество, като предоставената сума е в размер на 8 660, 42 лева. Това обстоятелство е изрично посочено в клаузата на чл.2.4. от сключение на 12.12.2015г. договор за новация. Според уговореното в чл.5.8 от договора след изтичане на 30 дни от прекратяване на договора или изтичане на срока, наемодателят следва да върне обезпечението след приспадане на всички суми, които наемодателят има или би имал право да изтегли, като наемодателят не е длъжен да върне обезпечението, докато е налице неизпълнение на задължения на наемателя или ако наемодателят има претенции в тази връзка. Ищецът извежда качеството си на кредитор по спорното вземане по предявения първоначален иск въз основа на клаузата на чл. 5, ал. 8 от процесния договор за наем, съгласно която наемодателят се задължава да върне получения гаранционен депозит при прекратяване на договора, както и от твърдението, че наемателят е изправна страна по договора и не са налице предпоставките за задържане на депозита от насрещната страна. Поддържа, че процесният договор бил прекратен въз основа на волеизявление, достигнало до ответното дружество на 18.05.2020г., с което дружеството-наемател се е позовало на обявеното в страната извънредно положение във връзка с ковидпандемията и на нормата на чл. 306, ал. 5 от ТЗ, уреждаща последиците при непреодолима сила. Ответникът е оспорил предявения иск по възражение, че договорното правоотношение не е било прекратено на посочената дата и основание. Заявено е твърдено, че процесният договор бил развален въз основа на волеизявление на наемодателя поради виновно неизпълнение на задълженията на насрещната страна, като правните последици на развалянето са настъпили на 05.08.2020г. Позовал се е на извършено прихващане /удържане/ между претендираното от ищеца вземане за връщане на гаранционния депозит и насрещното вземане на ответника за неплатени наемни вноски, такси и консумативни разходи за периода от 01.02. до 01.04.2020г. и от 01.06. до 31.07.2020г. По делото е предявен и насрещен иск с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на наемна цена, такси и консумативи, уговорени по основание и размер в процесния договор, за периода от 01.04.2020г. до 31.05.2020г. и от 01.07.2020г. до 31.08.2020г. /остатък от вземане след удържане на предоставената сума за гаранционен депозит/. Съгласно чл. 228 от ЗЗД, с договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят - да му плати определена цена. В чл. 232, ал. 2 от ЗЗД е предвидено изрично задължението на наемателя да заплаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта. Предаването на вещта, предмет на договора, и заплащането на уговореното наемно възнаграждение не се включват в неговия фактически състав, а са в изпълнение на породените от него договорни задължения. За да възникне задължението за заплащане на уговореното наемно възнаграждение, респ. за заплащане на разноските за ползване на наетата вещ, наемодателят следва да предаде на наемателя вещта, предмет на наемния договор. Основното задължение на наемодателя е: 1) да предаде наетата вещ на наемателя и 2) да му предостави свободното ползване на обекта на наема в рамките на уговорения срок, а за наемателя се пораждат следните правни задължения: 1) да заплати уговореното наемно възнаграждение, 2) да пази вещта, като я използва съгласно обичайното или уговореното предназначение, 3) да заплаща всички уговорени разходи, свързани с ползването и поддържането на вещта, както и 4) да я върне след изтичане на уговорения срок на ползване. Настоящият съдебен състав счита, че уговорката на страните п о чл. 5.1. от договора за заплащане на депозит от страна на наемателя, съдържа белезите на договор за залог - чл. 149 - чл. 161 ЗЗД, тъй като действителната обща воля на страните е била с предаването на паричната сума от страна на наемателя в размер на 8 660, 42 лева /наименована в договора "обезпечителен депозит"/ да се обезпечи изпълнението на всички негови задължения /чл. 5.5 от договора за наем/, вкючително невъзможност на наемателя да плати надлежно, своевременно и изцяло наема и/или всякакви други плащания. Сумата се явява предоставена в качеството на залог, обезпечаващ удовлетворяване на възникнали в хода на изпълнението парични задължения на наемателя, произтичащи от неизпълнение на договорни задължения. Заложното право осигурява на заложния кредитор възможността да упражнява фактическа власт върху документите за заложеното вземане /паричната сума/, докато обезпеченото вземане бъде погасено изцяло. Това право има абсолютен характер и е противопоставимо, както на длъжника, така и на всяко трето лице. Т.е. в частност наемодателят има право да задържи процесната сума до момента, в който наемателят изпълни всички задължения по договора. Вземането за връщане на платения депозит възниква при кумулативно наличие на посочените предпоставки: прекратяване на договорното правоотношение и изпълнение на всички задължения на наемателя, произтичащи от договора за наем - за наемна цена, консумативни разходи, за нанесени вреди при ползването на вещта и др. Основателността на предявения иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за връщане на гаранционния депозит е обусловено от установяване на следните обстоятелства: 1/. ищецът да е заплатил депозит по договора за наем; 2/. договорът за наем да е прекратен; 3/. към момента на прекратяването наемателят да не е имал задължения към наемодателя по договора, чието изпълнение да е било обезпечено с предоставения депозит. По делото е спорно обстоятелство кога и на какво основание е прекратено/развалено процесното договорно правоотношение. Ищецът по първоначалния иск е въвел твърдение, че прекратяването е настъпило на 18.05.2020г. с получаване от насрещната страна на уведомление за прекратяване на основание чл. 306, ал. 5 от ТЗ. В същото е посочено, че предвид продължилото извънредно положение в световен мащаб, имащо за последица и преустановяване на посещенията в големите търговски центрове тип МОЛ, е налице пречка за наемателя да ползва необезпокоявано наетата площ, поради което и на основание чл. 306, ал. 5 от ТЗ ищецът заявява прекратяване на договора за наем. Съгласно чл. 306, ал. 1 ТЗ длъжникът по търговска сделка не отговаря за неизпълнението, причинено от непреодолима сила, като по смисъла на ал. 2 на същата разпоредба непреодолима сила е непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора. Според чл. 306, ал. 4 и ал. 5 ТЗ, докато трае непреодолимата сила изпълнението на задълженията и на свързаните с тях насрещни задължения се спира, а ако непреодолимата сила трае толкова, че кредиторът вече няма интерес от изпълнението, той има право да прекрати договора, като същото право има и длъжникът. В чл. 81, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД е предвидено, че длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина, като обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението не го освобождава от отговорност. По тази причина се налага извод, че институтът на непреодолимата сила е неприложим към паричните задължения. Наличието на непреодолима сила се преценява само спрямо дължимата от ответника престация по договора, спрямо която следва да е причинена обективна невъзможност за изпълнение. От значение с оглед на конкретната фактическа обстановка е, че позоваването на непреодолима сила не е приложимо при задължения, които имат родово определена престация. Изпълнението на задължение, което има за предмет родово определена престация е винаги възможно, дори когато вещите, с които длъжникът е смятал да престира са погинали не по негова вина, тъй като в случая действа правилото "родът не погива" – genus non perit. Това правило на общо основание важи и за паричните задължения, които също са родови и неплащането им никога не може да се обоснове с невъзможност - по аргумент от чл. 81, ал. 2 ЗЗД, съгласно която разпоредба липсата на парични средства не освобождава длъжника от отговорност. С оглед на изложеното следва да бъде прието, че непреодолимата сила не може да освободи длъжника от изпълнението на парично задължение, каквото в конкретния случай е било задължението на наемателя за заплащане на наемна цена, тъй като при него не би могла да настъпи обективна невъзможност за изпълнение. По тези съображения се налага извод, че уведомлението на ищеца, получено от насрещната страна на 18.05.2020г., не е прекратило валидно договорната връзка между страните. В допълнение следва да се посочи, че нормата на чл. 306, ал. 5 от ТЗ, съгласно която ако непреодолимата сила трае толкова, че кредиторът вече няма интерес от изпълнението, той има право да прекрати договора, това право има и длъжникът, е неприложима в настоящия случай. И това е така, тъй като към датата на отправяне на изявлението – 15.05.2020г., обявеното в страната извънредно положение със Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, е било отменено, считано от 13.05.2020г. Не е налице и виновно неизпълнение на задължението на наемодателя да осигури безпрепятстваното и несмущавано ползване на отдадения под наем обект съобразно неговото предназначение, доколкото ограничаването след 13.03.2020г. на възможността в търговското помещение да влизат посетители /клиенти/ е било наложено не по волята на наемодателя, а по силата на предписанията на издадени административни актове – заповеди на министъра на здравеопазването. Поради което и следва да бъде прието, че наемателят не би могъл да развали сключения договор за наем, тъй като липсва виновно неизпълнение на задълженията на наемодателя. По начало възможно е в рамките на свободата на договаряне страните по договорите за наем да са уговорили други последици от настъпването на непреодолима сила – напр. право всяка от тях да прекрати договора едностранно, но доколкото в конкретния случай не се твърди и не се установява от сключения между страните договор за наем това да е така, то приложение намират общите правила. Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор за наем е бил развален от наемодателя с едностранно волеизявление, получено от наемателя на 05.08.2020г. Със същото ответното дружество е упражнило правото си по чл. 6.2.8. от договора, съгласно който наемодателят има право да прекрати с незабавно действие договора за наем с изпращане на уведомление за прекратяване без да дава допълнителен срок за отстраняване на нарушението и без други формалности, ако наемателят затвори търговския обект и не оперира наемната площ за повече от 48 часа. По делото не е спорно обстоятелството, че считано от 21.05.2020г. до 05.08.2020г. наемателят не е извършвал търговска дейност в процесния търговски обект, с което не е изпълнил поетото от него задължение по чл. 7.6.3. от договора да ползва наемната площ за целия срок през работното време. Не е спорен и факта, че в периода след м.06.2020г. до разваляне на договора, търговският център е бил отворен за посетители, поради което наемателят не е бил възпрепятстван от административни ограничения да изпълнява задълженията си по чл. 7.6.3. от договора. Ответното дружество е изправна страна по договора, респективно поради виновно неизпълнение на задълженията на наемателя, упражненото от ответното дружество преобразуващо право по чл. 87, ал. 1 от ЗЗД е породило действие, считано от 05.08.2020г. По делото не е спорно обстоятелството, че наемателят не е изпълнил задължението си за заплащане на уговорената в договора наемна цена, такси и консумативни разходи за периода от 01.02.2020г. до 31.07.2020г. Основният спорен въпрос е дали обявеното извънредно положение в Република България на 13.03.2020 г. във връзка с пандемията, причинена от COVID-19, и въведените ограничителни мерки по отношение на търговските обекти в търговските центрове, представлява непреодолима сила по смисъла на чл. 306 ТЗ и освобождава ли наемателя от задълженията му за заплащане на наем и дължимите по договор за наем такси, начислени във връзка с наемно правоотношение. Настоящият съдебен състав приема следното: С решение от 13.03.2020 г. на Народното събрание на Република България на територията на страната е обявено извънредно положение, във връзка с което на основание чл. 63 от Закона за здравето е издадена заповед № РД-01-124/13.03.2020 г. на министъра на здравеопазването, с която до 29.03.2020 г. на територията на Републиката са въведени противоепидемични мерки, между които преустановяване на посещенията в "големи търговски центрове тип МОЛ, с изключение на банковите и застрахователните офиси, хранителните магазини и аптеките в тях“. Със заповед № РД-01- 154/26.03.2020г. срока на въведените противоепидемични мерки е удължен до 12.04.2020г. включително, със заповед № РД-01-195/10.04.2020г. срокът е удължен до 13.05.2020г., със заповед № РД-01262/14.05.2020г. срокът е удължен до 14.06.2020г. Непреодолимата сила е регламентирана в чл. 306 ТЗ като основание, при което длъжникът по търговска сделка се освобождава от отговорността си за неизпълнение на поето от него договорно задължение. В чл. 306, ал. 2 ТЗ е дадена легална дефиниция на това понятие, като тази разпоредба е тълкувана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 6 от 27.02.2013 г. по т. д. № 1028/2011 г. по описа на ВКС, I т. о. В него са изведени следните характеристики, на които трябва да отговаря едно събитие, за да се квалифицира като непреодолима сила по чл. 306 ТЗ: 1) да е от обективен характер; 2) да е настъпило след сключване на договора; 3) да има извънреден характер; 4) да е непредвидимо или непредотвратимо, както и 5) да е налице причинна връзка между събитието и неизпълнението от длъжника на негово договорно задължение. Безспорно в практиката и теорията е възприето, че непреодолимата сила по смисъла на чл. 306 ТЗ би могла да представлява и акт на държавен орган, каквато хипотеза е налице в случая на обявяване на извънредно положение в страната. Обявената пандемия в световен мащаб има характеристиките на непреодолима сила по смисъла на чл. 306 ТЗ, тъй като няма съмнение, че световната епидемия от коронавирус е непредвидено и непредотвратимо събитие /договарящите нито са могли, нито са били длъжни да го предвидят/, а и е с извънреден характер. То е довело до практически наложени от Държавата чрез министъра на здравеопазването първоначално със заповед от 13.03.2020 г., а впоследствие със следващи такива, забрани за пълноценно ползване на помещенията, отдадени под наем за търговска дейност. В този случай невъзможността да се ползва помещението по предназначение не се дължи на виновното поведение на наемателя, нито на наемодателя. В случаите, когато на наемодателите /напр. големи търговски центрове/ е забранено да функционират и в тях да работят обекти, те не са във виновно неизпълнение, защото не са причина за невъзможността да се ползват пълноценно помещенията. Доколкото задължението на наемателите за плащане на наем е парично, те не могат да се позоват на форсмажор, но Търговският закон предвижда, че докато има форсмажор се спира изпълнението на задълженията по договора, както и дава възможност на наемателя, ако непреодолимата сила трае толкова, че той вече няма интерес от изпълнението, да прекрати договора. В този смисъл, доколкото по делото се установи, че договорът за наем е развален, считано от 05.08.2020г., то наемателят дължи заплащане на наемна цена, такси и консумативи, но не за целия процесен период. В случая приложение следва да намери нормата на чл. 306, ал. 4 от ТЗ, съгласно която докато трае непреодолимата сила, изпълнението на задълженията и на свързаните с тях насрещни задължения се спира. За същия период по мнение на настоящия съдебен състав наемодателят би имал право да претендира обезщетение за държането на имота, равняващо се на направените от него присъщи разходи за охрана, ток, вода и др., както и обезщетение за държането на имота от наемателя, макар и същият да не е бил ползван съобразно уговореното в договора предназначение. Вземането в този случай за посочения период на действие на непреодолимата сила има извъндоговорен източник. Следователно, както правилно е приел първоинстанционният съд, наемодателят се легитимира като кредитор на вземане за периода от 01.02. до 12.03.2020г. и от 03.06.2020г. до края на процесния период. При това положение и доколкото с клаузата на чл. 5.8. от процесния договор страните предварително са овластили наемодателя без други условия да приспада от получения от него депозит дължими от наемателя плащания за наем и др., уговорени плащания, то в разглеждания случай депозитът се явява напълно изчерпан и ищците не се легитимират като кредитори на претендираното вземане. Непогасеният остатък след извършеното от наемодателя удържане /приспадане/ на предоставеното по договора обезпечение, възлиза на сумата от 3 189, 30 лева – вземане за наем, такса маркетинг, такса-обслужване, консумативни разходи. Техният размер е установен въз основа на приетото в първоинстанционното производство и неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводна експертиза. Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. По отношение на разноските: Съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски, а разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК предвижда, че заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. В настоящия случай всяка от страните по делото има качеството на жалбоподател и насрещна страна по въззивна жалба, като съдът е приел, че и двете жалби са неоснователни. Ето защо разноските следва да останат в тежест на всяка от страните така, както са направени. Съгласно нормата на чл. 280, ал. 3 от ГПК от обхвата на осъществявания от ВКС факултативен касационен контрол са изключени решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лева - за граждански дела, и до 20 000 лева - за търговски дела. Настояшият спор попада във втората категория - търговско дело, предвид произхода на претендираното вземане - оценяеми искове за вземания с цена на иска под 20 000 лева за всеки един от тях, произтичащи от търговска сделка – аргумент от чл. 286, ал. 1 от ТЗ. По изложените съображения настоящото решение не подлежи на обжалване. Така мотивиран Софийският градски съд,