Решение № 496 от 31.10.2025 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 703/2025 г.

Производство по реда на чл.258 от ГПК. С Решение№871/20.06.2025г. по гр.дело№208/2025г. ВТРС е: -приел за установено п о отношение на А. А. Ч. с ЕГН••••••••••, с постоянен адрес: гр. В.Т. ул.„Ч.Х., че Н. А. Ч. с ЕГН••••••••••, с постоянен адрес: гр. В.Т. ул.„Ч.Х., не е собственик на 120.00кв.м. от поземлен имот№3367 в строителен квартал 207 по ПУП на гр. В.Т., целият с площ от 570.00кв.м., с кадастрален идентификатор№10447.510.388, с административен адрес: гр. В.Т. ул.„Ч.Х., заедно с построената в имота двуетажна жилищна сграда; -отменил, на основание чл.537 ал.2 от ГПК, нот.акт за собственост на недвижим имот №675 том IV нот.дело№213/19.04.2006г. на нотариус Д.Р. с район на действие ВТРС, с който Н. А. Ч. с ЕГН••••••••••, с постоянен адрес: гр. В.Т. ул.„Ч.Х. е призната за собственик на гореописания недвижим имот; -осъдил, на основание чл.78 ал.1 ГПК, Н. А. Ч. ЕГН••••••••••, с постоянен адрес: гр. В.Т. ул.„Ч.Х. да заплати на А.А. Ч. с ЕГН••••••••••, с постоянен адрес: гр. В.Т. ул.„Ч.Х. сумата 2706.93лв. - разноски за производството по гр.дело№208/2025г. на ВТРС. Въззивното производство е образувано по въззивна жалба, подадена от Н. А. Ч.(чрез адв.В. Д.Д. от ВТАК) против Решение№871/20.06.2025г. по гр.дело№208/2025г. на ВТРС. Счита, че така постановеното решение е незаконосъобразно, неправилно, постановено е при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. От една страна неправилно са тълкувани и анА.зирани свидетелските показания, а от друга неправилно е приложен и материалният закон със заключения в противовес на закона и превратно прилагане на чл.22 ал.1 от ЗЗД в различните хипотези на изр.II и изр.III. Счита, че ищецът-въззиваем не бил приел настоящата уговорка в негова полза, като с поведението си е показал незаинтересованост от имота и нежелание да го притежава(според показания на св.Д.). Същият бил и изрично уведомен за разваляне на уговорката в негова полза още през 2005г., като практиката на ВС била категорична, че правото на уговарящия да отмени уговорката в полза на третото лице може да бъде упражнено, само ако третото ползващо се лице не е заявило, че ще се ползва от нея. Ищецът-въззиваем с поведението си през годините показал пълна незаинтересованост по отношение на процесния недвижим имот, дори и когато имало изрична уговорка направена в негова полза, а с конклудентните си действия не бил показал, че ще се ползва от имота, като дори изрично е заявил, че не го желае(според показания на св.Д.). В случай, че ищецът-въззиваем имал дори и минимално желание да се ползва от уговорката направен в негова полза, то същият е можел в посочения период от повече от 20г. да осъществи дори и едно правно или фактическо действие по отношение на имота. Н. А. Ч. в присъствието на родителите си и св.Д. дори устно уведомила А. Ч. за предприемане на действия по издаване на констативен нот.акт. Житейски нелогично било да се предприемат такива действия след 20г. и да се твърди, че ищецът-въззиваем не бил знаел за отменената уговорка. Чл.22 ал.1 от ЗЗД предполагал няколко различни по вид хипотези с различни правни последици. Счита, че ВТРС неправилно анА.зирал нормата, като приел, че след като нямало изрична уговорка за отмяна обективирана в нотариалния акт, то нямало как това да се случи, дори и в хипотезата при която преди тяхното изявление ищецът все още не е заявил намерението си да се ползва от уговорката. В настоящия случай, третото лице не било заявило изричното си желание и намерение(дори с конклудентните си действия показал абсолютна незаинтересованост от имота), което породило правната възможност сторената уговорка в негова полза да бъде отменена. Отделно от посоченото, но не и на последно място ВТРС абсолютно неправно приел, че представената пред нотариус Д.Р. молба-декларация от Н. А. Ч., с която последната е декларирала, че отменя уговорката в полза на ищеца, направена в нот.за продажба на недвижим имот №333, том II, нот.дело№150/28.03.2003г. на нотариус Д.Д. с район на действие ВТРС, нямала никакво правно значение. С посоченото действие Н. А. Ч. не само обективирала изричното намерение за отмяна на уговорката вкл., че от този момент нататък владеела имота като собствен. ВТРС следвало да кредитира дадените показания от страна на единствените свидетели, които не са близки на страните(св.М. и св.У.) за доказания факт, че ищецът-въззиваем живее в чужбина и се прибира в страната изключително рядко. Неясно защо ВТРС приел, че по делото не се били установили по изискуемия начин ответницата-въззивница да е била упражнявала лично или чрез другиго фактическа власт по отношение имота с намерение за неговото своене. Счита, се съдържА. категорични данни в тази посока, като с всичките си действия Н. А. Ч. показвала явно владение като собственик на имота. Фактът, че на ищеца-въззиваем е бил предоставен ключ не значело, че имотът не се владял постоянно от Н. А. Ч., без да бъдат излагани възражения от който и да било. Н. А. Ч. считала процесния имот като свой собствен за период повече от 20г., което по никакъв начин не е препятствано от ищеца-въззиваем. Отделно били предоставени и категорични данни за осъществени вложения(за подобрения) в процесния имот от Н. А. Ч., които потвърждавА. тезата, че същата свояла имота като свой, извършвайки ремонтни дейности. Моли съда да отмени решението на ВТРС, като неправилно и неоснователно. В съдебно заседание поддържа жалбата. Претендират се разноски пред двете инстанции. В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна А. А. Ч.(чрез адв.М. Н. от ВТАК). Счита, че решението на първоинстанционния съд е обосновано, законосъобразно, постановено в съответствие със съдопроизводствените правила и не страда от пороците, посочени във въззивната жалба. Съгласно чл.21 от ЗЗД, договорът поражда действие за трети лица, различни от страните по договора, само в предвидените от закона случаи. Договорът в полза на трето лице бил съглашение, което поражда права за лице, което било различно от страните по него. С него обещателят поемал задължение към уговарящия да престира на посочено от него трето лице, което не е страна по договора. Уговорката в полза на третото лице не можело да бъде отменена от уговарящия, след като третото лице е заявило на обещателя или на уговарящия, че иска да се ползва от нея - чл.22 ал.1 изр.II от ЗЗД). Заявлението на третото лице, че ще се ползва от уговорката в своя полза, е едностранно и неформално, може да се извърши както изрично, така и мълчА.во, и може да бъде адресирано до всеки от обещателя или уговарящия и поражда действие от получаването му. Обещателят може да противопостави на третото лице възраженията, които произтичат от договора, но не и възраженията от други отношения с уговарящия - чл.22 ал.2 от ЗЗД. Ч. заявил, че ще се ползва от уговорката(и според показанията на св.А.Т.). Следвало да се кредитират правните изводи на ВТРС, че по делото безспорно било установено, че уговарящите не са запазили право да отменят уговорката. Декларацията, представена от ответницата-въззивница, с която последната декларирала, че отменя уговорката в полза на ищеца-въззиваем, направена в нот.акт№333, за продажба на недвижим имот том II, нот.дело№150/28.03.2003 г. на нотариус Д.Д., не била описана в констативния нот.акт за собственост. В случая ответницата-въззивница не е разполагала с такова право, а нейните родители, и то в случай, че са запазили това право, а те не са, което е видно от съдържанието на нот.акт№333, за продажба на недвижим имот том II, нот.дело№150/28.03.2003 г. на нотариус Д.Д.. В този смисъл правилно било прието, че ответницата-въззивница не била имала право да се снабди с нот.акт. Счита, че не били нА.це и елементите на фактическия състав на придобивната давност. В производството по делото не било доказано от ответницата-въззивница да е владяла явно, несъмнено, необезпокоявано и непрекъснато процесния имот повече от 10г. Всички разпитани свидетели подчертавА., че ищецът-въззиваем отсядал в имота и имал ключ за жилищната сграда(не била доказана нито фактическа власт върху имота, нито намерението на ответницата-въззивница да свои имота и още по-малко да манифестирала владението си върху имота). Моли съда да потвърди решението на ВТРС. Претендират се разноските пред въззиваната инстанция. В съдебно заседание оспорва жалбата. Прави възражение за прекомерност на адв.възнаграждение на проц.представител на въззивната страна. Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество. При извършената проверка по реда на чл.269 изр.1 от ГПК въззивният съд констатира, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е вА.дно и допустимо. При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.II от ГПК, в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд счита, че подадената въззивна жалба, разгледана по същество, е неоснователна. Предмет на разглеждане по делото пред ВТРС са били предявени обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК и чл.537 ал.2 от ГПК. С договор за покупко-продажба от 28.03.2003г., обективиран в нот.акт за продажба на недвижим имот №333 том II нот.дел•• на нотариус Д.Д. с район на действие ВТРС, Г. А. Ч. и А. И. Ч. са продА. на Н. А. Д., която е закупила в полза на А. А. Ч. недвижим имот, находящ се в гр. В.Т. ул.„Ч.Х., а именно: 120.00кв.м. от УПИ - дворно място целият с площ 570.00кв.м., представляващ имот планоснимачен№3367 в стр.квартал 207 по ПУП на гр. В.Т., заедно с построената в дворното място двуетажна жилища сграда. С нот.акт за собственост на недвижим имот №675 том IV нот.дело№213/19.04.2006г. на нотариус Д.Р. с район на действие ВТРС, по молба на Н. А. Ч.(Д.) и поради неприемане на уговорката в полза на трето лице от същото, Н. А. Ч. е призната за собственик на недвижим имот, находящ се в гр. В.Т. ул.„Ч.Х., а именно: 120.00кв.м. от УПИ - дворно място целият с площ 570.00кв.м., представляващ имот планоснимачен№3367 в стр.квартал 207 по ПУП на гр. В.Т., заедно с построената в дворното място двуетажна жилища сграда. На 19.12.2005г. пред нотариус Д.Р. с район на действие ВТРС е била представена молба- декларация от Н. А. Д., с която тя декларирала, че отменя уговорката в полза на А. А. Ч., направена в нот.акт за продажба на недвижим имот №333 том II нот.дел•• на нотариус Д.Д. с район на действие ВТРС. Пред първоинстанционния съд и двете страни са ангажирА. гласни доказателства. Св.М. Ч. (син на А.А. Ч.), след придобиването на имота през 2003г. А.А. Ч. споделил на всички свои роднини, че желае въпросното придобиване в негова полза, като дори е изпратил на сестра си Н. А. Ч. 500-600€ за прехвърлянето му. Твърди, че при завръщанията си в Р.България свидетелят и баща му отсядА. в процесния имот, в който към този момент(и понастоящем е живеела Н. А. Ч. и която не им създавала никакви пречки да го ползват. Св.А.Т.(сестра на страните) заявява, че родителите на страните и самата Н. А. Ч. споделили на своите роднини, че процесният имот бил прехвърлен на А.А. Ч. и че цялото им семейство е знаело, че именно той е неговият собственик. Твърди, че А.А. Ч. бил съгласен да е собственик на имота и е искал да прави ремонти по същия. Сочи, че от Н. А. Ч. разбрала, че последната прехвърлила имота на нейно име, като тогава майка им все още е била жива и същата е казала на Н. А. Ч. да „върне“ имота на брат си, който е бил нейн любимец. Заявява, че приживе родителите им живеели в имота, заедно с ответницата Н. А. Ч., която се грижила за тях. Според св.Н. Д.(внучка на Н. А. Ч.) няколко години след продажбата на имота родителите на страните са се свързА. с А.А. Ч. по телефона и в присъствието на Н. А. Ч. му заявили, че имотът остава за Н. А. Ч. и уговорката в негова полза отпада. Св.Д. заявява, че е „била очевидец на разговора, който е бил на високоговорител и чула как А.А. Ч. заявил, че не го интересува какво ще правят. След въпросния разговор А.А. Ч. не бил правил проблеми на Н. А. Ч. във връзка с къщата, като същият е имал ключ за нея и е идвал когато си поиска. Споменава за писмо, което било изпратено на А.А. Ч. във връзка с оттеглянето на уговорката в негова полза. Св.А. М. твърди, че А.А. Ч. рядко си идвал в имота и че имотът се ползвал от Н. А. Ч., която е живеела там заедно с родителите и с внуците си и правила ремонти на къщата след 2019г. Св.Осман У. заявява, че Н. А. Ч. живее в процесния имот от повече от 20 години(правила и ремонти на къщата), а А.А. Ч. живеел в чужбина и когато си идвал в България отсядал в имота за по няколко дни. Потвърждава, че ответницата е правила ремонти на къщата. Свидетелското показание се явява по своята логическа същност мнение, резултат на една логическа операция на силогизъм, като впрочем в основата си e и всяко съдебно решение. Следва да се зададе въпросът не дА. свидетелят правилно е разсъждавал при възприемане на известни явления, а дА. той казва право, т.е. действително ли е възприел факта и така ли го той предава, както го е възприел. Преценката на съда за достоверността на такива показания следва да бъде обоснована с оглед останА.те събрани по делото доказателства и на изключване на възможността заинтересованост на свидетеля да е повлияла на обективността на показанията му. Представени са и писмени доказателства, удостоверяващи факта, че от 2009г. до момента данъците и таксите за имота се заплащат от Н. А. Ч.(Д.). Представеният в съдебно заседание на 21.10.2025г. нот.акт за покупко-продажба на недвижим имот №511 том 3 рег.4597 нот.дело№337/2004г. на нотариус Т.Б. е документ с правноирелевантна стойност във връзка с настоящото производство, обективиращ друго правоотношение, в което Н. А. Ч.(Д.) е участвала като пълномощник. Фактическата обстановка по делото е правилно и всестранно изяснена от първоинстанционният съд, като същият е съобразил всички събрани по делото писмени, гласни доказателства чрез разпит на петима свидетели и е достигнал до правилни изводи относно това какви факти се установяват с тях. Когато правноревантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът винаги взема предвид начина, по който свидетелите са узнА. тези факти(присъствА. са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантите, узнА. са правнолевантните факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др.), както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. По тези причини настоящата инстанция възприема изцяло така изяснената фактическа обстановка по делото и препраща своята към нея. Пред въззивният съд не са събирани доказателства, които да я променят. Изхождайки от твърденията и направеното искане в исковата молба, съдът счита, че изначално е предявен отрицателен установителен иск за собственост. Правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за нА.чие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респ. упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Когато защитаваното с установителния иск право е само застрашено, без да е било нарушено, доколкото не е реА.зирана опасността да се възпрепятства упражняването му, защитата се ограничава само с неговото потвърждаване – чл.124 ал.1 от ГПК. Taka, според Тълк.решение от 27.11.2013г. по тълк.дело№8/2012г. – ОСГТК ВКС правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е нА.це когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В производството по този иск ищецът(въззиваем) доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответницата(въззивница) - фактите, от които произтича правото и. Безспорно е, че в случая се касае за договор за прехвърляне на право на собственост в полза на трето лице–бенефициер, който е произвел желаните от страните правни последици. Третото лице-бенефициер(А.А. Ч.) в случая не е страна по договора за покупко-продажба от 28.03.2003г., обективиран в нот.акт за продажба на недвижим имот №333 том II нот.дел•• на нотариус Д.Д., а същото е ползващо се от уговореното между страните, като уговореното право преминава в неговия патримониум от този на обещателя, като същото не участва при договарянето - нито пряко, нито чрез представител. Това, дА. А.А. Ч. се е ползвал/ще се ползва от уговореното в негова полза не е от значение за вА.дността на договора(в тази връзка са и показанията на св.М. Ч. и св.А.Т.). Значението на неговото приемане се свежда до създаването на висящо състояние, което се стабилизира след приемане на уговорката в негова полза(Тълк.решение№30/17.06.1981г. по гр.дело№2/1981г. - ОСГК на ВС). При договарянето в полза на трето лице, последното е бенефициер на уговарящия и кредитор на обещателя - длъжника на престацията, според смисъла на чл.22 от ЗЗД. Третото лице има тези качества по волята на договарящите. То не е страна по договора, макар той да е сключен в негова полза. С оглед на това положение третото лице няма и права да въздейства върху договора. Уговорката в полза на третото лице не може да бъде отменена, след като то е заявило на обещателя или на уговарящия, че иска да се ползва от нея. Уговарящият може да си запази правото да отмени тази уговорка или да замени третото лице. При договор за прехвърляне право на собственост върху недвижим имот с уговорено между страните по сделката в полза на трето лице право на ползване върху прехвърления имот, правото да се отмени тази уговорка се погасява с изричното изявление на бенефициера, че ще ползва имота или с конклудентни действия, изразяващи се в упражняване на учреденото право. След като третото лице е предприело действия, сочещи по безсъмнен начин, че ще ползва имота, страните по сделката не могат да отменят без съгласието му направената в негова полза уговорка – чл.22 ал.1 изр.ІІ от ЗЗД. Изключение от това правило е възможно само в хипотезата на чл.22 ал.1 изр. ІІІ от ЗЗД, когато уговарящият изрично е запазил правото си да отмени уговорката или да замени третото лице. Уговарящите Г. А. Ч. и А. И. Ч. не са си запазили правото(не е обективирано в договора за покупко- продажба) да отменят уговорката или да заменят третото лице А.А. Ч., поради което в случая не е изключението по чл.22 ал.1 изр. ІІІ от ЗЗД. Така, молба-декларация от 19.12.2005г. Н. А. Ч.(Д.) пред нотариус Д.Р. с район на действие ВТРС, с която въззивницата декларирала, че отменя уговорката в полза на А. А. Ч., направена в нот.акт за продажба на недвижим имот №333 том II нот.дел•• на нотариус Д.Д. с район на действие ВТРС не може да породи никакви правни последици. По този начин, Н. А. Ч.(Д.) не е имала и право да се снабди с нот.акт за собственост на недвижим имот от 19.04.2006 г. на нотариус Д.Р. с район на действие ВТРС, който е издаден в нарушение на закона. Съгласно чл.77 от ЗС правото на собственост като вещно право, се придобива чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закона. Защитата на правата на владелеца при изтекъл срок по чл.79 от ЗС може да се осъществи чрез предявяване на иск за собственост, възражение по предявен против него иск за собственост(както е в настоящия случай) или чрез снабдяване с констативен нот.акт за собственост. С издаването на констативен нотариален акт(с посочената по чл.179 от ГПК доказателствена сила) за собственост на недвижим имот на лице, което не е собственик на имота, се поражда спор за правото на собственост между това лице и собственика. Придобивната давност е един от регламентираните в чл.77 от ЗС способи за придобиване право на собственост върху вещи(чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона). В настоящия казус Н. А. Ч.(Д.) основава правото си на собственост по отношение на процесния имот, на основание давностно владение, осъществено в период повече от десет години постоянно, непрекъснато, несъмнително, спокойно, явно и с намерение да го свои. Съгласно чл.79 от ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на десет години, а ако владението е добросъвестно - с непрекъснато владение в продължение на пет години. Според легалната дефиниция на чл.68 ал.1 от ЗС, владението е упражняване на фактическа власт/corpus/ върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя/animus/. Законът, в чл.69 от ЗС, установява оборима презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не бъде доказано, че я държи за другиго. За да се осъществи фактическия състав на чл.79 ал.1 от ЗС е нужно владението да е несъмнително, осъществявано по начин, който да разкрива ясно желанието на владелеца да държи вещта като своя и явно, т.е. намерението на владелецът да свои вещта за себе си да е противопоставено на собственика; това намерение да се упражнява така, че всеки заинтересуван да може да научи за него, като такова да е достигнало до собственика. Презумпцията на чл.69 от ЗС не се отнася за държателя, а за този, който по недвусмислен начин е доказал, че е установил владение. Във всички случаи този, който твърди, че владее един имот, следва да докаже: -упражняване на фактическа власт; -намерение за своене(т.е. и двата елемента на владението), а с чл.69 от ЗС се осигурява законовото предположение, че установеното владение е за владелеца, а не за другиго, до установяване на противното. Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание(т.е. - завладяване), то според чл.69 от ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи имота за себе си - има качеството на владелец. Тогава, за да бъде придобит имотът по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Владението трябва да е постоянно(фактическата власт върху вещта/имота и държането да нямат случаен или спорадичен характер, а изразяват воля трайно да се държи вещта/имота), непрекъснато, несъмнително(от действията на владелеца върху вещта/имота да е сигурно, че същият упражнява фактическа власт с намерение за своене), спокойно(да не е установено с насилие) и е явно(да не е установено по скрит начин, тайно от предишния владелец и докато трае скритостта, установеното по скрит начин владение няма действие за предишния владелец…). От страна на въззивницата не е доказано осъществено давностно владение(поне по отношение на това владението да е несъмнително и явно) върху процесния имот. Неоснователни са доводите във въззивната жалба по отношение на анА.за на гласните доказателства от първоинстанционния съд. Само по себе си, това че въззивницата Н. А. Ч.(Д.) е упражнявала еднолично фактическа власт върху имота(в случая няма спор да нА.чето на обeктивния елемент corpus), ползвала го е и съответно е извършвала текущи ремонти в него, не е израз на демонстриране намерение да го владее пред въззиваемия. Свидетелските показания не дават информация за това, във времето изобщо между двамата да са водени разговори относно промяна на собствеността на имота. Както се посочи, св.А.Т.(сестра на страните) заявява, че родителите на страните и самата Н. А. Ч.(Д.) споделили на своите роднини, че процесният имот бил прехвърлен на А.А. Ч. и че цялото им семейство е знаело, че именно той е неговият собственик. От своя страна св.Н. Д. твърди за воден разговор(няколко години след продажбата на имота) между родителите на страните и А.А. Ч.(в присъствието на Н. А. Ч.), когато му заявили, че имотът оставал за Н. А. Ч. и уговорката в негова полза отпадала. Тези действия няма как да се приемат и за такива с правно значение, след като ако и да е нА.це такова волеизявление по този въпрос, то не е било обективирано в надлежната форма и в унисон на законовата разпоредба(на цитирания по-горе чл.22 ал.1 от ЗЗД). По тези съображения без правно значение е волята на родителите на страните - да отпадне уговорката, щото Н. А. Ч.(Д.) да е закупила процесния имот в полза на А. А. Ч.. Действия по заявяване собственически права спрямо въззиваемия не са предприемани от въззивницата не само, както се посочи с конклудентни действия по препятстване достъпа му до имота, но и вербално, в разговори помежду им по ясно демонстриране и заявяване на права върху имота, отричайки така неговите права и давайки му така възможност да приеме или да се противопостави и защити собствените си права. Св.А. М. и св.Осман У. заявяват, че при завръщанията си в страната А.А. Ч. отсядал в процесния имот и не споменават Н. А. Ч.(Д.) да се е противопоставяла на това. Този факт се потвърждава и в показанията на св.М. Ч. и св.Н. Д., според които въззиваемият освен, че имал и свободен достъп, притежавал и ключ за къщата. Не може правото на собственост да се загуби от простия факт на неупражняване правомощието по неговото ползване. Осен това, може да се изисква и от неползващия собственик, под страх да не загуби правото си на собственост, когато няма знание за оспорването му, да се възпротивява на факта на ползването от неговата сестра. Въззивницата Н. А. Ч.(Д.) твърди, че е заплащала всички данъци за имота през годините, като не била ангажирала финансово въззивамия А. А. Ч.. Следва да се посочи, че заплащането на данъци и такси за чужд имот само по себе си не означава своене на същия. По естеството си откриването на партида и заплащането на данъци е изпълнение на публични задължения в полза на общината, поради което няма самостоятелно и решаващо значение при преценката дА. върху един недвижим имот се упражнява давностно владение. Манифестиране на претенция за изключителна собственост чрез изменение на основанието на владението предполага активни действия по довеждане до знанието на собственика, а не пасивност, както в случая - възможност той да има достъп до имота и да го ползва(няма данни такъв достъп да е искан, респ. да е позволяван, доколкото това би имало значение само, ако е правено защото въззивницата да се е заявявала за собственик и въввзиваемият са я е възприемал за такава…). Само при активни действия, обективирани действително, може да се приеме, че намерението за своене е факт, а не мисъл протичаща само в съзнанието на претендиращата въззивница. В заключение, съдът приема за недоказан субективният елемент на установено владение върху имота от страна на ответниците. Това обуславя основателност на предявения отрицателен установителен иск. С разпоредбата на чл.537 ал.2 от ГПК е посочен редът, по който собственикът може да защити правото си(при спор за правото на собственост, това се разрешава по исков ред, като заинтересованият предявява иск против лицето, което ползва нот.акт…). При упражняването на този иск издаденият нот.акт следва да бъде отменен или изменен съгласно цитирания чл.537 ал.2 от ГПК. Отменяването на такъв нот.акт(в случая - нот.акт за собственост на недвижим имот №675 том IV нот.дело№213/19.04.2006г. на нотариус Д.Р. с район на действие ВТРС) е изрично разпоредена законна последица от уважаването на предявения иск за защита на засегнатото с издаването му материално право. В контекста на изложеното атакуваният решение на първоинстнционния съд се явява правилно и законосъобразно, поради което и на основание чл.271 ал.1 от ГПК следва да се потвърди. Предвид изложеното и тъй като правните изводи на настоящата инстанция съвпадат изцяло с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение потвърдено. Въззиваемата страна е претендирала разноски за адв.възнаграждение от 1500.00лв., платено по договор за правна помощ. Представен е списък по чл.80 от ГПК. Така, при този изход на спора, по реда на чл.78 ал.1, ал.3 от ГПК, в полза на А. А. Ч. следва да бъдат присъдени разноски в размер на 1500.00лв., които да бъдат заплатени от Н. А. Ч.. С оглед предмета на спора, въззивното решение подлежи на касационно обжалване по правилата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК. Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 пр.I от ГПК, чл.280 ал.3 т.1 от ГПК, Великотърновският окръжен съд,