Решение № 5597 от 25.8.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 1482/2026 г.

гражданско дело № 20261100501482 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на Министерството на правосъдието, подадена чрез процесуален представител, срещу Решение № 20815 от 14.11.2025 г., постановено по гр. д. № 10008/2025 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), 174-ти състав. С обжалваното решение Министерството на правосъдието е осъдено да заплати на П. П. Л. и С. М. Л. сумата от 625,00 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от незаконосъобразен акт на съдия по вписванията, ведно със законната лихва от 19.02.2025 г. до окончателното изплащане, както и съдебни разноски. Въззивникът излага доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли съда да отмени първоинстанционния акт и да отхвърли предявения иск. Основните му възражения са, че: 1) отказът на съдията по вписванията е бил законосъобразен; 2) съгласно чл. 541 ГПК разноските в охранителното производство са за сметка на молителя и не могат да се претендират като вреда; 3) липсва пряка причинно-следствена връзка между отказа и направените разходи за адвокат. Въззиваемите страни, П. Л. и С. Л., чрез процесуалния си представител, оспорват жалбата като неоснователна и молят първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендират разноски за въззивната инстанция. Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение правилността на решението в обжалваната част настоящият въззивен състав намира следното: Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна. Първоинстанционният съд е установил коректно фактическата обстановка, която не е спорна между страните и се възприема изцяло от настоящия състав, поради което и на основание чл. 272 ГПК съдът препраща към мотивите в тази част. От правна страна: Предявеният иск е с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Съгласно чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от последното при или по повод изпълнението на тази работа. Отговорността по тази разпоредба е гаранционно-обезпечителна и се основава на извършеното от прекия причинител противоправно деяние, вредата и причинната връзка между тях, като не е необходимо да се установява лична вина на възложителя. По силата на препращането към чл. 45 ЗЗД следва да бъдат установени елементите на деликтната отговорност, а именно противоправно деяние, вреда, причинна връзка и вина на прекия причинител, като съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината се предполага до доказване на противното. В настоящия случай спорът е съсредоточен основно върху наличието на противоправно деяние, характера на претендираните като вреда суми, както и наличието на пряка причинно-следствена връзка между отказа на съдията по вписванията и извършените от ищците разходи. По възражението за законосъобразност на отказа на съдията по вписванията, съдът намира същото за неоснователно. От една страна, противоправността на отказа на съдията по вписванията при РС-Оряхово е установена с влязъл в сила съдебен акт – Определение № 13/14.01.2025 г. на Окръжен съд – Враца, с което отказът е отменен като незаконосъобразен. При това положение за настоящия състав е налице влязъл в сила съдебен акт, с който е извършен съдебен контрол върху процесния отказ и същият е отменен. Не може по настоящото производство да се приеме обратното относно законосъобразността на същото действие, тъй като това би влязло в противоречие с установеното със сила на пресъдено нещо процесуално положение. Независимо от това, настоящият състав споделя и по същество изводите за незаконосъобразност на отказа. Съгласно чл. 569, т. 5 ГПК вписванията, отбелязванията и заличаванията в предвидените от закона случаи представляват нотариални производства, а съгласно чл. 540 ГПК за охранителните производства се прилагат съответно правилата на общите производства. Производството по вписване е едностранно охранително производство, в рамките на което съдията по вписванията осъществява предоставената му от закона контролна компетентност. Съгласно чл. 32а, ал. 1 от Правилника за вписванията съдията по вписванията се произнася с определение по въпроса за вписването, като отказът следва да бъде мотивиран. Пределите на тази проверка са изяснени в задължителните указания, дадени в т. 6 от Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че проверката на съдията по вписванията е формална и се ограничава до това дали представеният акт подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма и има ли предвиденото в Правилника за вписванията съдържание, включително с оглед индивидуализацията на страните и имота. Съдията по вписванията поначало не проверява материалноправните предпоставки на акта, освен ако такава проверка е изрично предвидена в закона. В т. 6 от Тълкувателно решение № 7/2013 г. е прието, че съдията по вписванията не може да извършва контрол за редовност на акт, който изхожда от съда или чието вписване е наредено от съда. В тези случаи съдията по вписванията не може да поставя под съмнение преценката на съда относно предпоставките за извършване на вписването. Когато съдът е наредил вписването, съдията по вписванията не може да отказва вписването въз основа на съображения, свързани с редовността или съдържанието на съдебния акт. Вписването на обезпечителна заповед за възбрана е предвидено в чл. 400, ал. 2 ГПК. Следователно, когато съдът е постановил обезпечителна заповед и с нея е разпоредил налагането на възбрана, съдията по вписванията не разполага с компетентност да преценява правилността на постановеното от съда или да отказва вписването по съображения, отнасящи се до съдържанието на съдебния акт. В този смисъл позоваването на „оперативна самостоятелност“ на съдията по вписванията не може да обоснове различен извод. Оперативната самостоятелност на длъжностното лице съществува само в рамките на предоставената от закона компетентност и не означава възможност за преценка извън нормативно определените предпоставки за извършване на вписването. Противното би довело до недопустимо разширяване на правомощията на съдията по вписванията и до възможност за фактически контрол върху съдебен акт от орган, който не разполага с такава компетентност. Като е отказал извършването на вписването по съображения, свързани със съдържанието на съдебния акт и с преценка извън пределите на предоставената му от закона компетентност, съдията по вписванията е извършил противоправно действие. Налице е първият елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД. По възражението, основано на чл. 541 ГПК: Основният довод на въззивника е, че съгласно чл. 541 ГПК разноските в охранителните производства са за сметка на молителя и поради това направените от ищците разходи за държавна такса и адвокатско възнаграждение не могат впоследствие да бъдат претендирани като обезщетение за вреди. Този довод е неоснователен. Разпоредбата на чл. 541 ГПК урежда въпроса за понасянето на разноските в рамките на самото охранително производство. Тя е обусловена от едностранния характер на това производство и от липсата на насрещна страна, която да бъде осъдена да заплати направените разноски по реда на чл. 78 ГПК. Нормата не урежда и не изключва възможността да бъде ангажирана материалноправната отговорност за вреди, настъпили вследствие на противоправно действие, извършено в рамките на охранителното производство. Следователно следва да се направи разграничение между две различни правни последици – от една страна, разпределението на разноските като процесуален институт в рамките на конкретното охранително производство, а от друга – обезщетяването на имуществена вреда поради противоправно поведение на лице, за която е налице основание за деликтна отговорност. Чл. 541 ГПК не представлява специална норма, изключваща приложението на чл. 45 и чл. 49 ЗЗД. То не предвижда, че лицето, което е претърпяло имуществена вреда поради незаконосъобразно действие на съдията по вписванията, е лишено от възможността да търси обезщетение за тази вреда по общия исков ред. Предмет на иска в настоящото производство не са „разноски“ в процесуалния смисъл по чл. 78 ГПК, които се претендират от насрещна страна като последица от изхода на делото, а обезщетение за реално настъпило имуществено увреждане. Когато поради незаконосъобразния отказ на съдията по вписванията молителят е бил принуден да предприеме действия за отстраняване на последиците от отказа и за да упражни правото си на съдебен контрол по чл. 577 ГПК е заплатил държавна такса и адвокатско възнаграждение, направените разходи представляват намаление на неговото имущество. При наличие на останалите предпоставки на деликтната отговорност това намаление представлява имуществена вреда по смисъла на чл. 51, ал. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД вредите се обезщетяват, когато са пряка и непосредствена последица от увреждането. Именно такъв характер имат в случая разходите, направени за обжалване на незаконосъобразния отказ. Те не са възникнали по свободна и несвързана с противоправното действие инициатива на ищците, а са обусловени от необходимостта да бъде преодолян отказът и да бъде осигурено упражняването на предоставеното им от закона право на съдебен контрол. Съдебният контрол върху отказа на съдията по вписванията е предвиден в чл. 577 ГПК. Следователно предприемането на действия по обжалване на отказа представлява законосъобразно и предвидимо средство за защита. Разходите, които молителят е направил във връзка с това производство, не могат да се определят като несвързани с отказа, след като именно отказът е породил необходимостта от предприемането на действия за неговото преодоляване. В този смисъл разпоредбата на чл. 541 ГПК не препятства ангажирането на деликтната отговорност. Напротив, именно защото в охранителното производство липсва насрещна страна, на която разноските могат да бъдат възложени по реда на чл. 78 ГПК, направените по повод отстраняване на незаконосъобразния отказ разходи могат да бъдат предмет на отделна претенция за обезщетение, ако са налице предпоставките на чл. 45 и чл. 49 ЗЗД. Подобно разрешение съответства и на характера на отговорността по чл. 49 ЗЗД, която има за цел да обезщети пълно причинените от противоправното действие вреди. При противното разбиране би се стигнало до положение, при което лицето, засегнато от незаконосъобразното действие на съдията по вписванията, би било принудено окончателно да понесе имуществената тежест от отстраняването на последиците от това действие, независимо че то е било отменено като незаконосъобразно от компетентния съд. Следователно направените от ищците разходи за държавна такса и адвокатско възнаграждение, доколкото са доказани като реално извършени и са обусловени от необходимостта да бъде обжалван незаконосъобразният отказ, представляват имуществена вреда по смисъла на чл. 51, ал. 1 ЗЗД. По отношение на пасивната легитимация на Министерството на правосъдието следва да се посочи, че съгласно чл. 280, ал. 1 ЗСВ съдията по вписванията е длъжностно лице, осъществяващо предоставените му от закона правомощия, а съгласно чл. 281 ЗСВ Министерството на правосъдието има отношение към назначаването и служебния статут на съдиите по вписванията. Същевременно в т. 6 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е дадено разрешение, че Министерството на правосъдието е държавният орган, който отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконни действия или бездействия на съдиите по вписванията. Това разрешение съответства на гаранционно-обезпечителния характер на отговорността по чл. 49 ЗЗД. В практиката си ВКС също приема, че отговорността за вреди от действия на съдия по вписванията се реализира по общия исков ред, а когато искът е насочен срещу възложителя на работата, правното основание е чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД. Следователно неоснователно е възражението, че поради характера на охранителното производство направените от ищците разходи не могат да бъдат предмет на иск за обезщетение. Неоснователен е и доводът на въззивника, че причинната връзка между незаконосъобразния отказ и направените разходи е прекъсната поради обстоятелството, че ангажирането на адвокат представлява свободен избор на ищците. Незаконосъобразният отказ на съдията по вписванията е създал необходимост ищците да предприемат процесуални действия за защита на правата и законните си интереси. Законът изрично предвижда ред за съдебно обжалване на отказа – чл. 577 ГПК. За да бъде преодолян отказът, ищците са били поставени в необходимост да сезират компетентния съд. Именно в рамките на това производство са възникнали претендираните разходи. Следователно причинната последователност е непосредствена: постановяването на незаконосъобразния отказ е породило необходимостта от неговото обжалване, а предприемането на съдебна защита е довело до извършването на съответните разходи. Между противоправното действие и имущественото намаление не се установява друго независимо събитие, което да е прекъснало причинната връзка. Обстоятелството, че ищците са избрали да бъдат представлявани от адвокат, само по себе си не прекъсва причинната връзка. Правото на страната да ползва професионална правна помощ е изрично признато в чл. 56 от Конституцията на Република България, както и в чл. 24, ал. 1, т. 1 от Закона за адвокатурата. В конкретния случай ангажирането на адвокат е предвидима последица от необходимостта да бъде упражнено правото на съдебна защита срещу незаконосъобразния отказ. Не може да се приеме, че самият факт, че увреденото лице разполага с избор дали лично да защити правата си или да ангажира професионална правна помощ, превръща разхода за адвокатско възнаграждение в откъсната от увреждането последица. Преценката дали разходът е обезщетим следва да бъде извършена с оглед конкретните обстоятелства по делото, включително неговата необходимост, разумност и действителното му извършване. Неоснователно е и разбиране, че доколкото ищците са могли да упражнят правото си на жалба и без адвокат, разходът не е причинно обусловен от отказа. Подобно разбиране би стеснило неоправдано приложното поле на чл. 51 ЗЗД и би означавало, че изборът на увредения да използва професионална правна помощ винаги прекъсва причинната връзка, което не следва нито от закона, нито от общите принципи на деликтната отговорност. Вредата е налице и доколкото ищците са били принудени да понесат имуществената тежест от защитата срещу противоправното действие. При доказано плащане на адвокатското възнаграждение и при липса на данни то да е прекомерно с оглед характера и сложността на извършената правна защита, същото представлява действително претърпяна имуществена вреда. При тези съображения следва да се приеме, че са установени всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД – противоправно действие на съдията по вписванията при и по повод изпълнение на възложената му работа, настъпили за ищците имуществени вреди и пряка причинно-следствена връзка между противоправното действие и вредите. Вината на прекия причинител се предполага съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД, като по делото не се установява основание за нейното изключване. Предвид изложеното първоинстанционният съд правилно е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Министерството на правосъдието по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД и е уважил предявения иск. Обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. По разноските: С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция жалбата на Министерството на правосъдието следва да бъде оставена без уважение. Поради това и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът дължи на въззиваемите направените разноски за тази инстанция. От представените по делото доказателства се установява, че въззиваемите са направили разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. /заявени с отговора на исковата молба/, съгласно представения договор за правна помощ и разписка за извършеното плащане. Същите следва да бъдат присъдени на въззиваемите съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. 600 лв. се равняват на 306.78 евро, като на всеки от ответниците следва да бъде заплатена съответно сумата от 153.39 евро. С приемането на Закона за въвеждане на еврото в Република България и считано от 01.01.2026 г. официалната валута в страната е именно еврото, поради което всички присъждани с настоящото решение суми следва да бъдат конвертирани по официалния валутен курс при БНБ, където 1 евро се равнява на 1.95583 лв.