Решение № 351 от 13.5.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 342/2026 г.

наказателно дело от общ характер № 20261100600342 по описа за 2026 година Производството е по реда на глава ХХІ от НПК. С присъда, постановена на 05.12.2025 г. по НОХД №11362/2020г. по описа на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 16-ти състав подсъдимият П. П. Й., ЕГН ••••••••••, роден на •••••••• в гр.София, българин, български гражданин, осъждан, със средно образование, неженен, трудово зает, живущ в гр. София, ул. „•••••••• ЕГН •••••••••• е признат за невиновен за извършено престъпление по чл. 206, ал. 1, вр. чл. 26, ал.1 от НК,за това, че : За времето от 26.05.2018 г. до 12.06.2018 г. в гр. София, в условията на продължавано престъпление, с две деяния, които осъществяват поотделно един и същи състав на едно и също престъпление, извършени са през непродължителен период от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите, като приложението на разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от НК се явява по-благоприятна за дееца, противозаконно присвоил чужди /на Л.П.Т. и на А.Р.Н./ движими вещи - мобилни телефони марка „Samsung“, модел „ Galaxy Note 8” на стойност 1190, 00 лева и марка „ Samsung”, модел „ Galaxy S 8+” на стойност 644, 00 лева, общо на стойност 1834, 00 лева, които владеел /били му дадени от Т. и Н./, както следва: /1/На 26.05.2018 г. в гр. София противозаконно присвоил чужда, на Л.П.Т., движима вещ, един брой мобилен телефон марка „ Samsung“, модел „Galaxy Note 8” на стойност 1190, 00 лева, който владеел, бил му даден от Т. на 25.05.2018 г., като го предоставил на К.С.С. да го заложи в заложна къща „Еврокомерс“, за което получил от С. пари; /2/На 12.06.2018 г. в гр. София, противозаконно присвоил чужда, на А.Р.Н., движима вещ, един брой мобилен телефон марка „Samsung”, модел „ Galaxy S 8+” на стойност 644, 00 лева, който владеел, бил му даден от Н. на 24.05.2018г., като го предоставил на Б.Б.К. да го заложи в заложна къща „Витоша финанс“ ЕООД, за което получил от К. пари. На осн. чл. 304 от НПК първостепенният съд оправдал подсъдимият П. П. Й. по обвинението за извършено престъпление по чл. 206, ал. 1, вр. чл. 26, ал.1 от НК. Със същата присъда подсъдимият П. П. Й., ЕГН •••••••••• бил признат за невиновен за извършено престъпление по чл. 214, ал.1 от НК, за това че: на 04. 06. 2018 г., за времето от около 12,00 ч. до около 13,00 ч. в гр. София, в казино „Уин Бет“, на бул. „ Тодор Каблешков“, с цел да набави са себе си имотна облага, принудил А.Р.Н. да извърши нещо против волята си, да му даде сумата от 30, 00 лева, като го заплашил с думите, че ще го пребие, ако не му даде парите и с това причинил на Н. имотна вреда в размер на 30, 00 лева. На осн. чл. 304 от НПК първостепенният съд оправдал подсъдимият П. П. Й. по обвинението за извършено престъпление по чл. 214, ал.1 от НК. Със същата присъда подсъдимият П. П. Й., ЕГН •••••••••• бил признат за невиновен за извършено престъпление по чл. 346, ал.1 от НК, за това че: нa 04.06.2018 г. около 22,30 ч. в гр. София, бул. „Тодор Каблешков“, до казино „Уин Бет“ противозаконно отнел чуждо моторно превозно средство - лек автомобил марка „Пежо“, модел „308“ с per. № ••••••••, с рама № VF34C9HXC55124720, на стойност 4700 лв. / четири хиляди и седемстотин лева/, собственост на Г.Д.Т., от владението на Л.П.Т., без негово съгласие, с намерение да го ползва. На осн. чл. 304 от НПК първостепенният съд оправдал подсъдимият П. П. Й. по обвинението за извършено престъпление по чл. 346, ал.1 от НК. СРС се е произнесъл ВД по делото- два броя оптични носител.и - л. 188 и 189 от досъдебното производство да останат по делото. Против постановената присъда по НОХД № 11362/2020 г. по описа на СРС в законоустановения срок е внесен протест от прокурор при Софийска районна прокуратура. В протеста са изложени съображения за неправилност на атакуваната присъда. Протестиращият прокурор поддържа, че обвинението за престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК, вр. чл. 26, ал. 1 от НК е доказано по несъмнен и категоричен начин от събраните по делото доказателства. В протеста се сочи, че в хода на съдебното следствие чрез разпита на свидетелите Л.П.Т., А.Р.Н., К.С.С. и Б.Б.К., както и от заключението на съдебнооценителната експертиза, безспорно е установено, че подсъдимият за периода от 26.05.2018 г. до 12.06.2018 г. в гр. София, в условията на продължавано престъпление по чл. 26, ал. 1 от НК, противозаконно е присвоил чужди движими вещи – мобилен телефон марка „Samsung“, модел „Galaxy Note 8“ на стойност 1190 лв., собственост на Л.П.Т., както и мобилен телефон марка „Samsung“, модел „Galaxy S8+“ на стойност 644 лв., собственост на А.Р.Н., които вещи са му били предоставени за временно владение. Представителят на държавното обвинение заявява, че подсъдимият се е разпоредил противозаконно с посочените вещи, като ги е предоставил на трети лица – К.С.С. и Б.Б.К., за да бъдат заложени в заложни къщи, срещу което е получил парични суми. В протеста се оспорват мотивите на първоинстанционния съд, че в обвинението не бил посочен съставомерен обективен признак на престъплението, като се поддържа, че именно чрез предаването на вещите за залагане и получаването на парични средства подсъдимият е осъществил противозаконно юридическо разпореждане с чужди движими вещи. Навежда се довод, че е ирелевантно дали лицата, които са заложили вещите, са знаели чия собственост са те. С протеста се иска отмяна на оправдателната присъда и постановяване на нова осъдителна присъда, с която подсъдимият П. П. Й. да бъде признат за виновен по обвинението по чл. 206, ал. 1 от НК, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, по чл. 346, ал. 1 от НК, чл. 214, ал. 1 от НК. Представителят на държавното обвинение изразява несъгласие с доводите на СРС, че така формулирано обвинението за престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК не посочва един от съставомерните обективни признаци на престъпния състав, а именно противозаконното разпореждане с чужди движими вещи. Излага доводи, че предоставяйки мобилните телефони на свидетелите П. и К. да ги заложат и получавайки парична сума от тях подсъдимият Й. извършва противозаконно юридическо разпореждане с чужди движими вещи, с което от обективна страна осъществява състава на престъплението. Моли присъдата на СРС да бъде отменена като неправилна и да бъде постановена осъдителна присъда. Настоящият съдебен състав в свое определение от 20.01.2026г. след проверка на въпросите п о чл. 327 от НПК е счел, че не са налице основания за допускане на доказателства като такива искания не са постъпили от страните. В производството пред въззивния съд прокурорът поддържа протеста с измененото обвинение по реда на чл. 287НПК , като деянието е било преквалифицирано от чл. 198НК на чл. 206 НК. Посочва, че по делото са установени два акта на разпореждане с мобилни телефони, изразяващи се в тяхното залагане от свидетелите С. и К.. Прокурорът заявява несъгласие с извода на първоинстанционния съд, че обвинението не описва съставомерното деяние и съдържа единствено елементи на даване на мандат за извършване на разпоредително действие, без ясно посочване на извършителя и механизма на осъществяване. Счита, че подсъдимият е получил мобилните телефони от пострадалите лица, след което, без тяхно съгласие, ги е предоставил на трети лица с цел да бъдат заложени, като изрично е указал това действие, за да получи паричната им равностойност, от която се е нуждаел. Поддържа, че тези обстоятелства се установяват от свидетелските показания и обясненията на подсъдимия, както и че залагането на вещите е безспорно доказано. Прокурорът счита, че въпросът за посредственото извършителство е правен, а не фактически, поради което не е пречка за съставомерността на деянието. Заявява, че правилно първоинстанционният съд е приел наличие на разпоредително поведение, изразяващо се в залагането на вещите, като указанията на подсъдимия за тяхното залагане и получаване на парична сума представляват противозаконно разпореждане с чужди движими вещи. Сочи, че фактите по делото не са променяни, включително и в първоначалния обвинителен акт, като преквалификацията е обусловена от отпадане на съставомерен признак, свързан с принудата. В заключение прокурорът заявява, че първоинстанционната присъда следва да бъде отменена и да бъде постановена нова, с която подсъдимият да бъде признат за виновен по чл. 206, ал. 1 от НК, като му бъде наложено справедливо наказание. Защитникът моли да бъде потвърдена първоинстанционната присъда, като излага, че протестът е насочен единствено срещу оправдателната част по чл. 206, ал. 1 от НК при условията на продължавано престъпление, поради което съображенията се отнасят само до тази част на делото. Поддържа, че първоинстанционният съд е възприел изложените от защитата доводи относно несъставомерността на деянията и относно това, че конструкцията на обвинението по чл. 206 от НК е негодна да обоснове осъдителна присъда, като счита, че формулираното в обвинението твърдение „предоставил мобилните телефони с цел да бъдат заложени“ не представлява разпореждане с вещ по смисъла на състава на обсебването, тъй като такова разпореждане се изразява единствено в самото залагане на вещта. Защитникът заявява, че първоинстанционният съд е възприел възраженията му и по отношение на възможната роля на свидетелите С. и К. като извършители или посредствени извършители в зависимост от тяхното знание относно собствеността на вещите, като посочва, че това възражение е било направено още при първоначалните пледоарии след изменението на обвинението. Сочи, че съдът е върнал делото за отстраняване на нарушение на правото на защита, като прокуратурата е имала възможност да измени обвинението или да събере допълнителни доказателства, но това не е сторено. Защитникът заявява, че в протеста и допълнението към него не се съдържат аргументи защо простото предаване на вещ на трето лице с цел залагане представлява разпоредително действие, като поддържа, че според правната теория разпореждането с вещ представлява правно действие, чрез което се прехвърля, изменя или прекратява правото на собственост или се учредяват тежести, каквото е залагането, но самото предаване на вещ с цел залагане не съставлява такова разпореждане. Излага също, че от субективна страна при обсебването е необходимо намерение за окончателно разпореждане с вещта, каквото според защитата не е било налице у подсъдимия към момента на предаването на телефоните на свидетелите С. и К.. Посочва, че съдебната практика приема този елемент като съществен признак на състава. В заключение защитникът заявява, че изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд, които счита за резултат от задълбочен анализ на доказателствата, включително обсъждане на противоречивите свидетелски показания и обосноваване на тяхната доказателствена стойност, поради което моли въззивния съд да потвърди първоинстанционната присъда като правилна и законосъобразна. Подсъдимият се присъединява към становището на защитата. Моли за оправдателна присъда. Софийски градски съд, след като обсъди доводите в жалбата, както и аргументите, изложени в съдебно заседание от страните, и след като на основание чл. 314 от НПК провери служебно изцяло правилността на атакуваната присъда, намира за установено следното- делото е разгледано от първоинстанционния съд п о реда на чл. 373,ал.1, вр.чл. 372, ал. 3 НПК с одобрено съгласие да не се провежда разпит на свидетелите Г.Д.Т., А.Й.Н., И.Б.С., Р.А.В., Б.Б.К., както и на вещите лица –Б.В.М., Х.Д.Ж., М.Р.Г.; В хода на производство по реда на чл. 373,ал.1, вр.чл. 372, ал. 3 НПК в съдебно заседание от 06.03.2024г. представител на СРП е поискал изменение на обвинението от чл. 198 на чл. 206, ал.1, вр.чл. 26, ал.1 НК. С определение от същата дата съдът е допуснал изменение на обвинението. В пледоариите си пред първостапанния съд СРП е заявила , че поддържа единствено измененото обвинение по чл. 206, ал.1, вр.чл. 26, ал.1 НК. Присъдата на Софийски районен съд е постановена при ясна, безспорно установена фактическа обстановка, която се подкрепя от събраните в хода на досъдебното производство и в хода на съдебното следствие доказателства, доказателствени средства и приобщени веществени доказателства. Събраната по делото доказателствена маса е обсъдена обективно, всестранно и пълно, което е позволило изграждането на правилни и обосновани правни и фактически изводи от страна на първостепенния съд. Въз основа на собствен анализ на събраните в хода на досъдебното производство и в хода на съдебното следствие доказателства и доказателствени средства, въззивната инстанция приема за достоверна установената от първостепенния съд фактическа обстановка. Липсват основания, които да мотивират въззивният съд да промени направените в първоинстанционния съдебен акт фактически констатации, тъй като в мотивите му са обсъдени събраните по делото доказателствени материали и не е допуснато превратното им тълкуване. В тази връзка е необходимо да се отчете, че когато изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за да отговори на наведените доводи във въззивната жалба /Решение № 372 от 01.10.2012 година по Н. Д. № 1158 по описа за 2012 година на Върховния касационен съд, Наказателна колегия, ІІІ Наказателно отделение; Решение № 181 от 2012 г. на ВКС, І Н. О.; Решение № 513 от 2013 г. на ВКС, І Н. О.; Решение № 371 от 2016 г. на ВКС, ІІІ н. о. /. Липсват обаче аргументи, които да опровергават постановената присъда, както и аргументи, които вече да не са получили отговор от първоинстанционния съд в неговите мотиви. При самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, настоящата инстанция не намери основания за промяна на фактическата обстановка по делото, която е следната: Наказателното производство е водено по глава 27 НПК. ПО ФАКТИТЕ: Подсъдимият П. П. Й. е роден на •••••••• в гр.София, българин , български гражданин , осъждан , със средно образование , неженен , трудово зает, адрес: гр. София, ул. „•••••••• ЕГН ••••••••••. На 24.05.2018 г.свидетелите А.Р.Н. и Л.П.Т., които били приятели се уговорили да се срещнат в ресторант „Рибката“ в гр. София. Н. познавал подсъдимия Й. от около месец. Същият ден Н. се срещнал с Й. в казино „Сезам“, след което двамата отишли в ресторанта, като свидетелят Н. без заплаха и принуда предал на подсъдимия Й. мобилния си телефон „Samsung Galaxy S8+“. По-късно в ресторанта пристигнал свидетелят Т. с автомобил „Пежо 308“ с рег. № ••••••••, собственост на майка му Г.Т.. Н. си тръгнал, а Т. по молба на Й. го откарал до хотел „Еди“ в кв. Драгалевци, където останали след полунощ с други неустановени лица. На 25.05.2018 г. сутринта двамата напуснали хотела с автомобила, управляван от Т., а на обяд отново се придвижили до ресторант „Рибката“, като по време на пътуването Т. доброволно , без заплаха или принуда предал на Й. мобилния си телефон „Samsung Galaxy Note 8“, след което се разделили. На 26.05.2018 г. подсъдимият Й. се срещнал пред ресторант „Рибката“ със свидетеля К.С.С. и го помолил да заложи от свое име телефона „Galaxy Note 8“, получен от Т.. С. заложил телефон „Galaxy Note 8“ в заложна къща „Еврокомерс“ за 500 лв., които предал на Й.. На 04.06.2018 г. Й. се срещнал с Т. в казино „Win Bet“, където се присъединил и свидетеля Н. . Подсъдимият Й. поискал от свидетеля Н. 30 лв., които последният му дал доброволно. Същият ден по-късно Й. отново извикал Т., който му предоставил автомобила „Пежо“ с ключовете , за да може Й. да превози болен близък човек. Тъй като автомобилът не бил върнат на 07.06.2018г. свидетелят Т. подал жалба в 06 РУ СДВР. На 08.06.2018 г. свидетелят А.Й.Н. доброволно предал на полицията телефон „Galaxy Note 8“ и копие от заложен билет. На 12.06.2018 г. Й. помолил свидетеля Б. К. да заложи телефона „Galaxy S8+“, принадлежащ на Н., като К. го заложил в заложна къща „Витоша Финанс“ за 300 лв., които предал на Й.. Описаният телефон бил продаден през август 2018 г. чрез OLX на И.С.. На 14.06.2018г. автомобилът бил обявен за издирване, като на 16.06.2018г. бил открит в кв. Бояна. На 13.06.2018г. майката на подсъдимия М.Й. доброволно предала ключ да автомобила на полицията. Фактическите констатации на първоинстанционния съд са направени след извършен пълен и обективен анализ на събраните в хода на съдебното следствие доказателства, при което за въззивния съд не са налице основания за изменение на възприетата от контролираната инстанция фактическа обстановка относно съществените и правно значими за правилния изход на делото факти. Правилно първоинстанционният съд е анализирал и ценил събраната доказателствена маса, като въззивният съд се солидаризира с изводите на СРС . Изложената фактическа обстановка се установява от показанията на свидетелите Л.П.Т., дадени в хода на съдебното следствие / Протокол от с.з. от 29.05.2023г/и приобщените по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК показания от досъдебното производство /л. 17-19/; протокол за разпознаване с участието на свидетеля Л. Т. като разпознаващо лице; показанията на свидетеля А.Р.Н., дадени в хода на съдебното следствие/Протокол от с.з от 18.09.2023/, както и приобщените прочетените по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК показания от досъдебното производство / л. 45/; показанията на свидетеля К.С.С., дадени в хода на съдебното следствие/Протокол от сз. От 25.10.2023г/, както и приобщените по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК показания от досъдебното производство /л. 49/; показанията на свидетеля Б.Б.К., разпитан от компетентен орган на ФРГ по издадена ЕЗР, а също и показанията на свидетелите, приобщени по реда на чл. 373, ал. 1, във връзка с чл. 371, т. 1 от НПК Г.Д.Т. л. 77, л. 203, Д.А.Д. - л. 88 и К.В.В. - л. 89, както и заключенията по изготвените СОЕ - л. 53, л. 167, л. 206, приобщени към доказателствената съвкупност също по реда на чл. 373, ал. 1, във връзка с чл. 371, т. 1 от НПК, както и назначената в съдебната фаза за производството комплексна съдебно психиатрична и психологична експертиза - л. 113 и намиращите се по досъдебно производство № 1619/2020г. по опис на 06 РУ СДВР Протокол за доброволно предаване от 08.06.2018г. - л. 11, копие от заложен билет №92854/26.05.2018г. - л. 12, Протокол за доброволно предаване от 13.06.2018г. - л. 15, регистрационни данни за лек автомобил марка „Пежо“, модел „308“ с per. № •••••••• - л. 22, телеграма за обявяване за ОДИ на лек автомобил от 14.06.2018г. - л. 23, докладна записка - л. 37, Протокол за оглед на местопроизшествие от 15.06.2018г. - л. 39, определение от 16.06.2018г. по НЧД №10059/2018г. по опис на СРС - л. 43, Протокол за оглед на местопроизшествие от 04.09.2018г. - л. 69, справка с трафични данни от „Теленор България“ ЕАД от 29.08.2018г. - л. 66, разпореждане от 09.08.2018г. по НЧД №13295/2018г. по опис на СРС - л. 59, разписки - л. 83, 84, 170, справка за съдимост - л. 102, протокол за доброволно предаване от 03.05.2019г. - л. 122, копие от разписка от 28.08.2018г. - л. 124, фискален бон от 29.08.2018г. - л. 125, протокол за доброволно предаване от 24.06.2019г. - л. 129, заложен билет №23909/12.06.2018г. - л. 138, протокол за оглед на веществени доказателства и фотоалбум - л. 139 - 141, допълнително споразумение към Договор за електронни съобщителни услуги - л. 151, приложение №1 към Договор заявка от 15.12.2017г. - л. 156, фактура от 15.12.2017г. - л. 157 гръб, приемо-предавателен протокол от 15.12.2017г. - л. 158, писмо от директора на Дирекция „Сигурност“ при БТК ЕАД - л. 186, писмо от „А 1 България“ ЕАД - л. 187 и 2 бр. оптични носители - л. 188 и 189. ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА Пред настоящата съдебна инстанция не е проведеждано съдебно следствие, респективно не бяха представени и събрани нови доказателства и доказателствени средства. Въззивният съд изгради своите фактически и правни изводи изцяло на база на доказателствата, събрани и проверени в хода на съдебното следствие пред първата съдебна инстанция, които намери за достатъчни по своя обем и категоричност, за да позволят формиране на еднозначни изводи по фактите. Въззивната инстанция подкрепя становището на първостененния съд за противоречивост на свидетелските показания на основните свидетели Л.П.Т. и А.Р.Н. , което е основание контролиращата инстанция да не ги цени като правдиви и достоверни. Въззивният съд се съгласява със становището на СРС за съществено противоречие между показанията на свидетеля Л.П.Т., дадени в хода на съдебното следствие на 29.05.2023 г., с приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 НПК показания от досъдебното производство (л. 17–19). При собствен анализ на показанията на свидетеля , въззивният съд акцентира на следното: в съдебното заседание / Протокол от 29.05.2023г. / свидетелят заявява, че на 25.05.2018 г. се е намирал в заведение „Рибката“ заедно със свидетеля Н. и подсъдимия (посочен като П. Й.), че всички са употребявали алкохол и „малко опиати“, след което са се преместили на друго място. Твърди, че телефонът на Н. е бил оставен на масата и впоследствие е „изчезнал“, като подсъдимият е започнал да го ползва. Посочва още, че е дал своя телефон на подсъдимия, че не е възразил той да ползва автомобила на майка му, и че е имало уговорка автомобилът да бъде върнат след определено време. Описва още, че по-късно е останал без телефон за няколко дни, че е имало комуникация чрез други лица, както и че на 04.06.2018 г. е бил повикан в казино „Win Bet“, където подсъдимият му е поставял условия, свързани с връщане на телефон или получаване на пари. Сочи също, че му е бил отнет ключът за автомобила и че автомобилът не бил върнат. В приобщените показания от досъдебното производство (л. 17–19) Т. описва значително по-различна фактическа обстановка, при която се акцентира върху конфликт в заведение „Рибката“, при който подсъдимият е държал телефона на А. Н. и е заявил, че го взема „като компенсация“, както и че след напускане на заведението подсъдимият е задържал ключовете от автомобила, променял е поведението си и е поставял условия, включително да бъде изчакван и да се изпълняват негови искания. В тази версия се съдържат и твърдения, че подсъдимият е задържал телефона, сменял е SIM карта, възползвал се е от него, както и че е отказал да го върне, като е поставял допълнителни условия, включително финансови изисквания и действия, свързани с „компенсация“. При анализа на двете групи показания се установяват съществени противоречия относно няколко ключови обстоятелства. На първо място, противоречи се относно начина на отнемане и държане на телефона на Н. – в съдебните показания се твърди случайно оставяне и последващо „изчезване“, докато в досъдебните се описва целенасочено държане и разпореждане с вещта от подсъдимия. На второ място, има съществено разминаване относно автомобила – в съдебната фаза се говори за доброволно предоставяне с уговорка и лични мотиви, докато в досъдебната се описва задържане на ключове, промяна на поведението на подсъдимия и поставяне на условия, което сочи на контрол и ограничаване на възможността за разпореждане. На трето място, противоречията засягат и характера на отношенията между страните – в съдебните показания те са представени като неформални, основани на обща употреба на алкохол и наркотични вещества и хаотични взаимодействия, докато в досъдебните показания се очертава по-структурирана динамика с елементи на принуда. На четвърто място, има разминаване в хронологията и последователността на събитията. С оглед на това противоречията не са по второстепенни детайли, а засягат съществени елементи от фактическия състав – механизъм на деянията, поведение на подсъдимия и волята на свидетеля при предоставяне на вещите. По отношение на достоверността следва да се търси баланс . Макар и първите по време показания да са по-детайлни и по- близко във времето до инкриминираното деяние, то следва да се имат предвид и тези, дадени в хода на съдебното следствие, в които се заявява ползването на алкохол и наркотични вещества. По отношение на показанията на свидетеля Л. Т. следва да се отчете и обстоятелството, че в приобщените показания от ДП част от описаните ситуации са били обективно избираеми от страна на свидетеля, т.е. той е имал възможност да не участва в последващите срещи с подсъдимия, включително да не го придружава с автомобила си, както и да прекрати контактите след първоначалните взаимодействия. Въпреки това от показанията му се установява, че той многократно е продължавал комуникацията, отзовавал се е на срещи и е предоставял вещи и съдействие. В този смисъл, при оценката на достоверността на неговите показания, следва да се съпостави не само съдържанието на твърденията за отнемане на вещи и поставяне на условия, но и реалната възможност на свидетеля да прекрати контактите и последователността, с която той въпреки това ги е поддържал. Това обстоятелство не оборва автоматично твърденията му за неправомерни действия, но отслабва тезата за еднозначно непрекъсната принуда и поставя въпроса за смесване на доброволни действия с последващо възприемане на ситуацията като принудителна. Въззивният съд се солидаризира и с изложеното от първостепенния съд. От изложеното от първоинстанционния съд се установяват няколко групи съществени противоречия в показанията на свидетеля Л. Т., които засягат както вътрешната им последователност, така и съпоставката между различните процесуални фази и останалите доказателства по делото. На първо място е налице съществено противоречие относно механизма на отнемане и разпореждане с мобилния телефон на свидетеля Н.. В част от досъдебните показания се поддържа версия за директно вземане от подсъдимия с изрично заявяване, че телефонът се „взима като компенсация“, съпроводено с конфликтна ситуация и последващо разпореждане с него. В съдебната фаза обаче се въвеждат различни обяснения, включително твърдения за случайно оставяне на телефона, обща употреба на вещества и неясно „изчезване“, което разколебава първоначално описания целенасочен механизъм. Съществено противоречие се установява относно участието на свидетеля Н. в инцидента в казино „Win Bet“ и предаването на сумата от 30 лв. В първоначалния разпит Т. твърди, че Н. изобщо не е влизал в казиното и е останал извън него. В съдебната фаза Т. не може да възпроизведе с категоричност тези обстоятелства и дори заявява, че не е видял предаване на парите и не си спомня заплахи. Това показва вътрешна нестабилност на твърденията относно ключов епизод с предполагаема принуда. Констатира противоречие относно поведението на подсъдимия и степента на принуда. В част от показанията се твърди за респект, физическо превъзходство и задържане на свидетеля чрез ключове и контрол върху автомобила, докато в други изявления същите ситуации се описват като резултат от доброволно участие, лични уговорки и дори взаимни действия без пряка принуда. Това разминаване засяга основния въпрос дали поведението на подсъдимия е било насилствено/принудително или основано на доброволни контакти. Налице логическо противоречие относно последователността на събитията и твърденията за издирване на автомобила. Свидетелят твърди, че подсъдимият го упреквал за обявяване на автомобила за издирване на 05.06.2018 г., докато по делото е установено, че официалното обявяване на издирване е на 14.06.2018 г., което прави това твърдение обективно невъзможно към сочения момент и поставя под съмнение точността на възприятията или реконструкцията на събитията. Установява се противоречие относно ролята и активността на свидетеля Т. в процеса на контактите с подсъдимия. В част от показанията той се представя като пасивен участник, подложен на въздействие и страх, докато в други се установява активно участие – доброволно придвижване, оставане в автомобила без непосредствена принуда, както и възможност за прекратяване на контактите, която не е била използвана. В съвкупност изброените многобройни противоречия засягат основни елементи от фактическата обстановка – начина на отнемане на вещи, наличието или липсата на принуда, участието на трети лица, както и хронологията на събитията. Те не се отнасят до второстепенни детайли, а до съществото на твърденията, поради което значително намаляват доказателствената устойчивост на показанията на свидетеля Т. в тяхната цялост. Съдът правилно е отчел, че при такава вътрешна и външна непоследователност показанията следва да се ценят с повишена критичност и да бъдат съпоставяни с останалия доказателствен материал, като самостоятелно те не могат да обосноват категорични фактически изводи относно механизма на твърдените деяния. Въззивният съд се солидаризира и с изводите на СРС за наличие на съществени противоречия в показанията на свидетеля А.Р.Н., дадени в хода на съдебното следствие/Протокол от с.з от 18.09.2023/, както и приобщените прочетените по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК показания от досъдебното производство / л. 45/. Противоречията засягат именно основните елементи на твърдените деяния – начина на предаване на телефона, наличието на принуда, отправени заплахи и причините за предаване на сумата от 30 лв. Пред съда свидетелят Н. поддържа, че доброволно е предал телефона си на подсъдимия в ресторант „Рибката“, като обяснява действията си с хазартната си зависимост, липсата на пари за игра и употребата на наркотични вещества. Категорично отрича подсъдимият да е отправял към него заплахи или да е упражнявал насилие, като заявява, че по това време злоупотребявал с алкохол, наркотични вещества и хазарт и именно това повлияло както на поведението му, така и на първоначалните му твърдения пред органите на досъдебното производство. В тази връзка свидетелят дори обяснява, че показанията му в досъдебната фаза били продиктувани от желанието му по-бързо да си върне телефона и че бил „наведен“ да даде определени обяснения. В приобщените показания от досъдебното производство свидетелят Н. описва значително по-различна фактическа обстановка. Там той твърди, че подсъдимият му заявил, че взима телефона „като компенсация“, че между тях е възникнало напрежение, че бил притеснен от физическото превъзходство на подсъдимия и че последният издърпал телефона от ръката му, след като свидетелят извадил SIM картата. В тези показания Н. твърди още, че подсъдимият отказвал да върне телефона и едностранно определял дали и кога това ще стане. Допълнително в досъдебната фаза свидетелят заявява, че пред казино „Win Bet“ подсъдимият го заплашил, че ако не предаде сумата от 30 лв., щял да го пребие, поради което той му я дал. Именно тези твърдения обаче свидетелят впоследствие не потвърждава пред съда, като заявява, че не помни подсъдимият да е дърпал телефона от ръката му и да го е заплашвал за парите.Налице е пряко противоречие относно най-съществения въпрос – дали владението върху телефона е било предадено доброволно или е било отнето чрез заплашително и доминиращо поведение. Противоречието е съществено, тъй като касае самия механизъм на деянието и наличието на елемент на принуда. Аналогично противоречие се установява и относно сумата от 30 лв. – в досъдебното производство се твърди за заплаха с побой, докато пред съда свидетелят не потвърждава наличие на заплахи или насилие. Съществено значение за оценката на достоверността има и обяснението на самия свидетел за състоянието му към релевантния период. Н. многократно подчертава злоупотребата си с наркотични вещества, алкохол и хазарт, като сочи, че това е влияело на възприятията и действията му. Тези негови признания поставят под съмнение точността и надеждността на възпроизведените от него факти, още повече че сам той твърди, че част от първоначалните му показания са били дадени с цел да си възстанови по-бързо телефона. По този начин свидетелят фактически поставя под съмнение собствената си процесуална последователност и устойчивост. Следва да се отчете и обстоятелството, че показанията на Н. в съдебната фаза намират подкрепа в показанията на свидетеля Т., дадени пред съда, доколкото и двамата описват отношения, свързани с доброволно предоставяне на вещи, обща употреба на наркотични вещества и липса на непосредствено упражнено насилие. В същото време обаче показанията на Т. от досъдебното производство частично подкрепят първоначалната версия на Н. относно агресивно и доминиращо поведение на подсъдимия. Това допълнително разколебава доказателствената устойчивост на свидетелските възприятия. От значение е и фактът, че част от обстоятелствата, изложени от Н., се подкрепят от обективни писмени доказателства – заложния билет, документите за придобиване. Тези доказателства обаче установяват единствено движението и индивидуализацията на вещта, но не и механизма, по който владението върху нея е било придобито от подсъдимия. Съдържащите се противоречия относно доброволността на предаването на телефона, наличието на заплахи и причините за предаване на сумата от 30 лв. са съществени и засягат същината на обвинителната теза. Показанията на свидетеля Н. не се отличават с необходимата вътрешна устойчивост и последователност, тъй като самият свидетел отрича или релативира ключови свои първоначални твърдения. Допълнително върху достоверността им влияят признатата от него зависимост към наркотични вещества и хазарт, както и обясненията му, че е бил мотивиран да даде определени показания с цел по-бързо възстановяване на телефона си. Поради това показанията му следва да бъдат ценени с повишена критичност и само в частите, които намират подкрепа в други надеждни доказателствени източници и в обективния доказателствен материал по делото. Въззивният съд споделя изводите на първоинстанционния съд относно доказателствената стойност и преценката на приобщените по реда на чл. 373, ал. 1, вр. чл. 371, т. 1 НПК показания на свидетелите Г.Т., Д.Д. и К.В.. Законосъобразно съдът е подходил с необходимата критичност към показанията на свидетелката Г.Т., като е отчел производния им характер. Същата не възпроизвежда лично възприети факти относно начина, по който подсъдимият е придобил държането върху автомобила, а излага обстоятелства, възприети единствено чрез разказа на сина й – свидетеля Л. Т.. Ето защо правилно съдът е кредитирал показанията й единствено в частта относно собствеността на лекия автомобил, която се подкрепя от регистрационните документи и останалите писмени доказателства по делото, но не и относно твърденията за липса на съгласие при предоставянето на автомобила, доколкото тези твърдения противоречат на заявеното от самия свидетел Т. в съдебната фаза, че е предоставил автомобила доброволно и при постигната уговорка за връщането му.Обосновано първата инстанция е кредитирала показанията на свидетеля К.В. в частта, касаеща извършените от него процесуално-следствени действия и доброволното предаване на контактния ключ за автомобила от М.Й.. Тези обстоятелства намират пълна опора в приложените по делото писмени доказателства, включително протокола за доброволно предаване от 13.06.2018 г. Същевременно правилно съдът не е дал вяра на възпроизведените чрез свидетеля твърдения на М.Й., че автомобилът бил оставен като обезпечение по парично задължение, тъй като тези данни представляват производно възпроизвеждане на извънпроцесуални изявления, не се подкрепят от обясненията на подсъдимия и остават изолирани от останалата доказателствена съвкупност. Въззивният съд споделя и извода относно достоверността на показанията на свидетеля Д.Д.. Същите са последователни, логични и изцяло кореспондират с протокола за оглед на местопроизшествие от 15.06.2018 г., удостоверяващ откриването на лекия автомобил в гр. София, кв. Бояна, ул. „Белите брези“, без наличие на външни деформации или следи от увреждане. Свидетелят възпроизвежда единствено лично възприети факти относно установяването и огледа на автомобила, поради което правилно показанията му са били кредитирани изцяло. При така извършената съвкупна оценка на доказателствения материал въззивният съд приема, че първоинстанционният съд е извършил правилен, задълбочен и съответстващ на изискванията на чл. 13 и чл. 107 НПК анализ на свидетелските показания, като е разграничил пряко възприетите факти от производните твърдения и е преценил доказателствената им стойност в съответствие с тяхната вътрешна последователност, подкрепата им от останалите доказателствени източници и съответствието им с обективно установените факти по делото. Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд, че показанията на свидетелите А.Н., К. С., И.С. и Р.В. не могат да бъдат използвани за формиране на фактическите изводи по измененото обвинение, доколкото същото е било повдигнато след провеждане на съкратеното съдебно следствие, без да е налице съгласие по реда на чл. 373, ал. 1 вр. чл. 371, т. 1 НПК за ползване на тези доказателствени източници и относно новото обвинение. Законосъобразно и обосновано първоинстанционният съд е приел, че предаденият от свидетеля А.Н. заложен билет №92854/26.05.2018 г. представлява самостоятелен и достоверен писмен доказателствен източник относно факта на залагането на мобилен телефон марка „Samsung“, модел „Galaxy Note 8“, датата и мястото на извършване на залога, както и относно лицето, извършило залога – свидетеля К. С.. Документът съдържа конкретни индивидуализиращи белези на вещта, както и данни относно отпуснатата сума от 500 лв., поради което правилно е бил ценен от съда като обективен носител на информация относно движението и разпореждането с вещта. Обосновано съдът е кредитирал и приложените с протокол за доброволно предаване от 03.05.2019 г. документи, предоставени от свидетеля И.С. – копие от разписка №23909/28.08.2018 г., издадена от ЗК „Витоша финанс“ ЕООД, служебен бон от „Еконт“ и товарителница, удостоверяващи закупуването и изпращането на мобилен телефон „Samsung Galaxy S8+“. Посочените документи съдържат данни относно индивидуализиращите белези на телефона, включително IMEI номер, цената на покупката, самоличността на приобретателя и обстоятелствата по предаването на вещта. Поради това правилно първоинстанционният съд е приел, че същите представляват надежден доказателствен източник относно последващото разпореждане с телефона и неговото придобиване от трето лице. При така извършената преценка въззивният съд приема, че първоинстанционният съд правилно е разграничил недопустимите за ползване свидетелски показания от допустимите и годни писмени доказателствени средства, като е формирал фактическите си изводи въз основа на обективни доказателствени източници, съответстващи на процесуалните изисквания на НПК. Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд относно достоверността и доказателствената стойност на показанията на свидетелите Б. К. и К. С. С., доколкото същите са последователни, вътрешно непротиворечиви и намират съществена опора в останалия доказателствен материал по делото, включително в писмените доказателства и обективните данни относно движението и залагането на процесните мобилни телефони. Правилно съдът е кредитирал показанията на свидетеля Б. К., дадени пред компетентен орган на Федерална република Германия по реда на Европейска заповед за разследване, тъй като същите съдържат конкретни и последователни сведения относно механизма на залагане на мобилен телефон „Samsung Galaxy S8“, предоставен му от подсъдимия Й.. Свидетелят ясно е посочил, че е представил собствената си лична карта при извършване на залога, докато получената сума е била предоставена непосредствено на подсъдимия, както и че самият той не е получил облага от действията си. Съществено значение за достоверността на показанията има и обстоятелството, че К. е потвърдил автентичността на подписа си върху предявения му заложен билет №23909/12.06.2018 г., с което показанията му намират пряка опора в писмен доказателствен източник с обективно съдържание. Обосновано съдът е дал вяра и на показанията на свидетеля К. С., доколкото същите възпроизвеждат аналогичен механизъм на действие от страна на подсъдимия при залагането на другия мобилен телефон – „Samsung Galaxy Note 8“. Свидетелят е последователен в твърденията си, че подсъдимият го е помолил да извърши залога, тъй като не носел личната си карта, че именно той е заложил телефона от свое име и впоследствие е предал получената сума на подсъдимия. Прочетените по реда на чл. 281, ал. 4 НПК негови показания от досъдебното производство не само не противоречат на изложеното пред съда, а съдържат допълнителна конкретизация относно времето, мястото и обстоятелствата по извършване на залога, като по този начин допринасят за цялостната логическа последователност на свидетелските му възприятия. Въззивният съд споделя и извода на първата инстанция, че показанията на двамата свидетели се подкрепят от съдържанието на заложните билети и останалите писмени доказателства по делото, които удостоверяват както датите и местата на залозите, така и индивидуализиращите белези на процесните телефони. Налице е и съответствие между показанията на К. и С. относно начина на действие на подсъдимия – използване на трети лица за извършване на залозите поради липса на представен документ за самоличност от негова страна, както и непосредственото получаване на паричните средства от него. Правилно първоинстанционният съд не е кредитирал обясненията на подсъдимия относно инициативата за залагане на телефона от страна на свидетеля С., тъй като тази версия остава изолирана и не намира опора в останалите доказателствени източници. Обосновано съдът е отчел, че идентичният механизъм на действие и при двата случая на залагане на телефони опровергава защитната теза на подсъдимия за случайност и инициатива на трети лица. Неоснователно е прието и твърдението на подсъдимия относно характера на отношенията му със свидетеля К., тъй като липсват други доказателства, които да потвърждават изложеното от него, а самият свидетел изрично го отрича. Същевременно въззивният съд намира за правилен и диференцирания подход на първата инстанция при оценката на показанията на свидетеля С. относно размера на получената от заложната къща сума. Законосъобразно съдът е предпочел данните, съдържащи се в заложния билет, удостоверяващ получаването на сумата от 500 лв., пред устното възпроизвеждане на свидетеля за приблизително 700 лв., доколкото писменият документ представлява понадежден и обективен доказателствен източник относно конкретния размер на отпуснатата сума. При така извършената съвкупна преценка въззивният съд приема, че показанията на свидетелите К. и С. са надеждни в съществената си част, логически последователни и подкрепени от останалия доказателствен материал, поради което правилно са били кредитирани от първоинстанционния съд при формиране на фактическите му изводи. Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд относно частичната достоверност на обясненията на подсъдимия Й., доколкото в посочената им част същите намират съществена опора в останалия доказателствен материал по делото и не представляват изолирана защитна версия. Правилно съдът е кредитирал обясненията на подсъдимия относно начина му на живот през инкриминирания период, свързан със системна употреба на наркотични вещества, злоупотреба с алкохол и участие в хазартни игри, както и относно практиката в тази среда да бъдат залагани лични вещи с цел набавяне на парични средства. Тези обстоятелства се потвърждават не само от свидетелите Н. и Т., но и от цялостната фактическа картина по делото, включително от последователността на действията по предоставянето и последващото залагане на мобилните телефони. Обосновано първата инстанция е отчела, че показанията на свидетелите Н. и Т., депозирани в съдебната фаза, кореспондират с обясненията на подсъдимия относно употребата на кокаин, продължителното недоспиване, злоупотребата с алкохол и хазартната зависимост на участниците в събитията. Свидетелят Н. изрично е заявил, че към този период всички от компанията употребявали наркотични вещества и били въвлечени в хазартни практики, а свидетелят Т. също е потвърдил употребата на кокаин и обстоятелството, че поведението на участниците е било повлияно от употребените вещества. В този смисъл правилно съдът е приел, че обясненията на подсъдимия не са лишени от доказателствена опора и в тази им част следва да бъдат кредитирани.Законосъобразно съдът е отчел и съответствието между обясненията на подсъдимия и заявеното от свидетеля Н. относно отношенията помежду им по повод мобилния телефон. В съдебната фаза свидетелят Н. е заявил, че доброволно е предоставил телефона си на подсъдимия, че не е бил заплашван или принуждаван и че към момента няма претенции относно телефона, като е обяснил поведението си с хазартната зависимост и употребата на наркотични вещества. Тези данни подкрепят твърденията на подсъдимия, че отношенията между тях са били свързани с общо набавяне и използване на средства за наркотични вещества и хазарт, включително чрез залагане на вещи. Същевременно въззивният съд намира за правилен подхода на първата инстанция да извърши диференцирана оценка на обясненията на подсъдимия, като ги кредитира единствено в онази им част, която се подкрепя от останалите доказателствени източници, а не и относно обстоятелствата, по които същите остават изолирани или противоречат на установените факти. По този начин съдът е спазил принципа на свободната оценка на доказателствата по чл. 13 и чл. 107 НПК, без да възприема безкритично защитната теза на подсъдимия, но и без да отрича доказателствената стойност на неговите обяснения в частите, подкрепени от други надеждни доказателствени източници. Въззивният съд споделя изводите на първоинстанционния съд относно достоверността и доказателствената стойност на заключението на назначената в съдебната фаза комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза. Заключението е изготвено от компетентни вещи лица, притежаващи необходимите специални знания в съответните области, като същото е подробно мотивирано, логически последователно и основано на извършеното лично освидетелстване на подсъдимия, анализ на медицинската документация и материалите по делото. Правилно първоинстанционният съд е приел, че експертното заключение не страда от вътрешни противоречия, не е опровергано от други доказателствени източници и дава ясен отговор на поставените задачи относно психичното състояние на подсъдимия към инкриминирания период и към момента на освидетелстването. Обосновано съдът е кредитирал изводите на вещите лица, че при подсъдимия Й. са налице психични и поведенчески разстройства вследствие комбинирана употреба на наркотични вещества, но липсват данни за психотично разстройство, което да е изключвало или ограничавало в степен на невменяемост способността му да разбира свойството и значението на извършеното или да ръководи постъпките си. Експертизата изрично сочи, че към релевантния период не са били налице налудности, халюцинаторна симптоматика или тежки нарушения във възприятно-представната сфера, поради което правилно първоинстанционният съд е приел, че подсъдимият е бил наказателноотговорно лице по смисъла на чл. 31 НК. Въззивният съд споделя и извода относно достоверността на съдебнооценителните експертизи, приложени на л. 53, л. 167 и л. 206 от досъдебното производство. Същите са изготвени от вещи лица със съответната професионална компетентност, съдържат яснота относно използваната методика на оценяване и дават конкретни заключения относно пазарната стойност на вещите – предмет на обвинението. Заключенията са последователни, взаимно допълващи се и не са били оспорени по надлежния процесуален ред от страните, поради което правилно са били кредитирани от първоинстанционния съд при формиране на фактическите и правни му изводи. Правилно съдът е дал вяра и на писмените доказателствени средства, обсъдени в съвкупност с гласните доказателства, доколкото същите представляват обективни носители на информация и кореспондират с останалия доказателствен материал. Заложните билети, протоколите за доброволно предаване, документите от заложните къщи, разписките, товарителниците и останалите писмени доказателства подкрепят установената последователност на действията по придобиване, залагане и последващо разпореждане с процесните вещи. В тази връзка въззивният съд намира, че първата инстанция е извършила правилна съвкупна оценка на доказателствата при спазване изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 НПК, като е формирала вътрешното си убеждение въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на доказателствената съвкупност. ОТ ПРАВНА СТРАНА Въззивният съд споделя правните изводи на първоинстанционния съд относно несъставомерността на повдигнатото обвинение по чл. 206, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, доколкото описаното в обвинителния акт изпълнително деяние не покрива признаците на престъпния състав „обсебване“ така, както е уреден в закона и развит в трайната съдебна практика. Съгласно разпоредбата на чл. 206, ал. 1 НК: „Който противозаконно присвои чужда движима вещ, която владее или пази, се наказва…“. Обект на престъплението са обществените отношения, свързани със защитата на правото на собственост и правомерното упражняване на фактическа власт върху движими вещи. Предмет на престъплението може да бъде само чужда движима вещ, която деецът владее или пази на правно основание. От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в противозаконно присвояване на вещта, т.е. в действия на юридическо или фактическо разпореждане с нея, чрез които деецът външно манифестира намерение окончателно да я третира като своя и да отрече правата на собственика. Съществен елемент на състава е именно наличието на разпоредителен акт с присвоителен характер. От субективна страна престъплението се извършва само при пряк умисъл, като деецът съзнава, че вещта е чужда, че я държи или пази на определено правно основание, и цели противозаконното й присвояване. Правилно първоинстанционният съд е приел, че в конкретния случай не е безспорно установено основанието, на което подсъдимият е придобил държането върху мобилните телефони. От събраните доказателства, включително показанията на свидетелите Н. и Т. в съдебната фаза, се установява, че телефоните са били предадени доброволно на подсъдимия с цел временното им ползване, без при това да е упражнена принуда, заплашване или насилие. Следователно първоначалното придобиване на държането е било правомерно, поради което евентуалната наказателна отговорност би могла да се ангажира единствено при последващ акт на противозаконно присвояване. Обосновано съдът е достигнал до извода, че описаното в обвинението изпълнително деяние не съдържа необходимите фактически признаци на обсебване. В обвинителната конструкция прокуратурата е приела, че присвояването се изразява в предоставянето на мобилните телефони на свидетелите С. и К. с указание те да ги заложат в заложни къщи. Законосъобразно първата инстанция е приела, че подобно действие само по себе си не представлява разпоредителен акт с присвоителен характер по смисъла на чл. 206 НК. Предаването на вещта на друго лице с възлагане да извърши определено правно действие – в случая залагане – не осъществява само по себе си промяна в правния статус на вещта и не представлява окончателно отричане правата на собственика. Правилно съдът е квалифицирал тези отношения като сходни по съдържание на мандатно правоотношение, при което едно лице възлага на друго извършването на определени фактически или правни действия. Самото предоставяне на вещта за изпълнение на възложеното действие няма самостоятелен разпоредителен характер. Разпоредителното действие, засягащо правната сфера на собственика, възниква едва при реалното залагане на вещта пред заложната къща, тъй като именно тогава вещта се обременява със заложно право срещу предоставен заем. В този смисъл въззивният съд споделя извода, че в обвинението липсва твърдение подсъдимият да е извършил самия акт на разпореждане чрез залагането на вещите, нито е формулирана фактическа рамка относно начина, по който чрез конкретно действие е манифестирал присвоително намерение. Обвинението се ограничава единствено до твърдение, че подсъдимият е предоставил телефоните на трети лица, за да бъдат заложени, без обаче да инкриминира самото залагане като изпълнително деяние на обсебването. При това положение липсва описание на съществен елемент от обективната страна на престъпния състав. Правилно първата инстанция е приела, че съдът не може чрез тълкуване или разширително възприемане на обвинението да замести липсващи фактически твърдения относно изпълнителното деяние. Това би представлявало недопустимо изменение на обвинението от съда и излизане извън пределите на обвинителната функция, възложена на прокуратурата съгласно принципите на чл. 287 НПК и диспозитивното начало в наказателния процес. Обосновано съдът е отчел и допълнителния проблем относно правната роля на свидетелите С. и К. при осъществяване на залагането. След като именно те са извършили непосредственото разпореждане с вещите пред заложните къщи, обвинението е следвало ясно да очертае дали подсъдимият се сочи като извършител чрез посредствено извършителство, подбудител, помагач или съизвършител, както и дали тези лица са действали със съзнание относно чуждата собственост върху вещите. Подобни фактически и правни параметри в обвинението липсват, което допълнително препятства възможността за приемане на съставомерност по чл. 206 НК. Поради изложеното въззивният съд приема, че първоинстанционният съд правилно е достигнал до извода, че описаното в обвинителния акт изпълнително деяние е несъставомерно по чл. 206, ал. 1 НК, тъй като не съдържа твърдения за осъществено противозаконно присвояване чрез конкретен разпоредителен акт с присвоителен характер, а съдът не разполага с процесуална възможност сам да допълва или преформулира фактическите рамки на обвинението. Въззивният съд споделя изцяло правните изводи на първоинстанционния съд относно недоказаността на обвинението по чл. 214, ал. 1 НК както от обективна, така и от субективна страна. Обект на престъплението са обществените отношения, гарантиращи свободното формиране и упражняване на волята при имуществените отношения, както и неприкосновеността на имуществото. От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в упражняване на принуда чрез сила или заплашване, посредством която пострадалият бива мотивиран против волята си да извърши, пропусне или претърпи определено действие, водещо до настъпване на имотна вреда. Престъплението е резултатно, като съставомерният резултат се изразява в настъпването на имотна вреда за пострадалия или за друго лице. От субективна страна деянието се извършва при пряк умисъл и със специална користна цел — набавяне на имотна облага за дееца или за трето лице. В конкретния случай правилно първоинстанционният съд е приел, че по делото не е доказан основният съставомерен елемент на престъплението — упражнената принуда чрез заплашване. Обвинението се основава на твърдението, че подсъдимият е отправил към свидетеля Н. заплаха, че ще го пребие, ако не му предаде сумата от 30 лева. Именно този елемент обаче не се установява по несъмнен и категоричен начин от събраните доказателства. Въпросното обвинение не се поддържа и от държавното обвинение. Законосъобразно съдът е кредитирал показанията на свидетеля Н., дадени в хода на съдебното следствие, в които същият изрично отрича подсъдимият да му е отправял заплахи или да е упражнявал насилие спрямо него във връзка с предаването на паричната сума. Тези показания се подкрепят и от показанията на свидетеля Т., депозирани пред съда, който също не потвърждава наличие на отправена заплаха. И двамата свидетели заявяват, че по време на инкриминираните събития са били под въздействие на алкохол и наркотични вещества, като обясняват противоречията с първоначалните си показания с лошото си състояние към онзи момент и с желанието си да си възстановят вещите. Правилно съдът е отчел и съществуващите вътрешни противоречия между показанията на двамата свидетели, дадени в досъдебното производство. Налице са несъответствия относно мястото на осъществяване на твърдяната принуда — дали същата е била упражнена в тоалетната на казиното или пред него, както и относно присъствието на свидетеля Т. при самото предаване на сумата. Част от показанията си свидетелят Т. впоследствие отрича или заявява, че не помни, а в съдебната фаза дори сочи, че не е възприел лично предаването на парите и е научил за него впоследствие от Н.. При тези данни въззивният съд намира за правилен извода на първата инстанция, че приобщените по реда на чл. 281, ал. 4 НПК показания не могат да послужат като единствена и достатъчна основа за постановяване на осъдителен съдебен акт относно престъплението по чл. 214 НК. Съгласно императивната разпоредба на чл. 303, ал.1 НПК осъдителната присъда не може да се основава само на прочетени показания, когато същите не се подкрепят от други надеждни и непротиворечиви доказателства. В случая липсва такава убедителна доказателствена подкрепа. Обосновано първоинстанционният съд е приел, че не е доказано по несъмнен начин упражняването на принуда под формата на заплашване с физическо насилие. При липсата на доказаност на този съществен елемент отпада и възможността да се приеме осъществяване на изпълнителното деяние на престъплението „изнудване“. Отделно от това, след като не е установено упражняване на принуда, не може да се направи и категоричен извод относно наличието на специалната користна цел, изисквана от субективната страна на престъплението. Поради изложеното въззивният съд намира, че първоинстанционният съд правилно е приел обвинението по чл. 214, ал. 1 НК за недоказано както от обективна, така и от субективна страна, като постановеният оправдателен извод е съответен на събраната по делото доказателствена съвкупност и на принципа по чл. 303, ал. 2 НПК, че присъдата не може да почива на предположения. Въззивният съд споделя изцяло правните изводи на първоинстанционния съд относно недоказаността на обвинението по чл. 346, ал. 1 НК. Обект на престъплението са обществените отношения, свързани с нормалното и законосъобразно осъществяване на транспортната дейност и правомерното упражняване на фактическата власт върху моторните превозни средства. Предмет на престъплението е чуждо моторно превозно средство. От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в противозаконно отнемане на моторното превозно средство от владението на друго лице без негово съгласие. За съставомерността на деянието е необходимо деецът да установи фактическа власт върху превозното средство против волята на владелеца или държателя. От субективна страна престъплението се извършва само при пряк умисъл, като е налице и специална цел – намерение за ползване на моторното превозно средство, а не за окончателното му присвояване. Правилно първоинстанционният съд е приел, че в конкретния случай не е доказан основният обективен признак на престъплението – противозаконното отнемане на автомобила без съгласието на владелеца. От събраните в съдебната фаза доказателства се установява, че свидетелят Т. доброволно е предоставил на подсъдимия лекия автомобил марка „Пежо 308“, собственост на майка му Г.Т., както и контактния ключ за него. В показанията си пред съда свидетелят Т. изрично заявява, че е предал автомобила по молба на подсъдимия, който обяснил необходимостта от ползването му със здравословни проблеми на свой родственик. Свидетелят категорично отрича при това предаване да е била упражнена физическа сила, заплашване или каквато и да било форма на принуда. Законосъобразно първоинстанционният съд е дал приоритет на показанията на свидетеля Т., депозирани непосредствено пред съда, доколкото същите са логични, последователни и кореспондират с останалите доказателства по делото, включително с поведението на самия свидетел след предаването на автомобила. От установената фактическа обстановка се изяснява, че между подсъдимия и свидетеля е било постигнато съгласие подсъдимият временно да ползва автомобила, поради което първоначалното установяване на фактическа власт върху превозното средство не е било противозаконно. Правилно съдът е отчел наличието на противоречия между показанията на свидетеля Т. в досъдебното производство и тези, дадени в съдебната фаза. В показанията си от досъдебното производство свидетелят е твърдял, че подсъдимият издърпал ключовете на автомобила от ръката му, както и че впоследствие разбрал, че автомобилът бил задържан от подсъдимия. В съдебното следствие обаче свидетелят изрично отрича подобно развитие на събитията и заявява, че сам е предоставил ключовете и автомобила на подсъдимия. Същевременно свидетелят е дал обяснение за причините за противоречията, сочейки, че при първоначалните си показания е бил повлиян от желанието по-бързо да си възстанови телефона и автомобила, както и от разговори с полицейски служители, а освен това се е намирал в тежко емоционално състояние, обусловено от здравословното състояние на майка му. Обосновано първоинстанционният съд е приел, че прочетените по реда на чл. 281, ал. 4 НПК показания от досъдебното производство не могат да бъдат единствена основа за осъдителен извод, доколкото липсват други преки и надеждни доказателства, които да потвърждават твърденията за упражнена принуда или за противозаконно установяване на владение върху автомобила. В тази връзка правилно е приложена разпоредбата на чл. 303, ал.1 НПК, съгласно която осъдителната присъда не може да почива единствено на прочетени показания, неподкрепени от други доказателствени източници. Въззивният съд споделя и извода на първата инстанция, че поведението на свидетеля Т. е несъвместимо с твърденията за осъществено противозаконно отнемане. От доказателствата се установява, че свидетелят многократно е поддържал контакт с подсъдимия след предаването на автомобила, очаквал е доброволното му връщане и първоначално е възприемал отношенията им като основани на доверие, а не като резултат от упражнена принуда. Тези обстоятелства обективно отслабват достоверността на първоначалните твърдения за насилствено или противозаконно отнемане. При така установената фактическа обстановка правилно първоинстанционният съд е приел, че липсва доказаност както на обективния признак „отнемане без съгласие“, така и на субективната страна на престъплението по чл. 346, ал. 1 НК. След като подсъдимият е получил владението върху автомобила въз основа на доброволно постигнато съгласие със свидетеля Т., не може да се приеме наличие на противозаконно отнемане по смисъла на закона. Поради това обвинението правилно е било прието за недоказано, а оправдателният извод на първоинстанционния съд е законосъобразен и обоснован. Посоченото обвинение не се поддържа и от представителя на държавното обвинение. Постановеното оправдаване по чл. 304 НПК е правилно, тъй като при недоказаност на обвиненията съдът е длъжен да признае подсъдимия за невиновен. Изводът следва от приетото по-горе, че не са доказани съставомерните признаци на престъпленията по чл. 206, чл. 214 и чл. 346 НК. В този смисъл правилно разноските са възложени на държавата, тъй като при оправдателна присъда подсъдимият не носи процесуална финансова отговорност. По отношение на веществените доказателства – оставянето на оптичните носители по делото е стандартно процесуално решение, когато те са част от доказателствения материал и не се налага друго разпореждане с тях. При извършената на основание чл. 314 от НПК цялостна служебна проверка на правилността на атакуваната присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на основания, налагащи нейното изменение или отмяна, поради което и с оглед гореизложените съображения, постанови своето решение. Така мотивиран и на основание чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 от НПК, СЪДЪТ