Решение № 68 от 20.1.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 1640/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение от 17.12.2024г по гр.д. № 8140/2021г по описа на Софийски градски съд, 1- 27 състав е осъдено Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ ЕИК 130764706, да заплати на М. Б. С., на основание чл.511 ал.1 т.2 от КЗ, сумата в размер общо на 600 000лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от смъртта на родителите му, от които 300 000лв - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майка му Т. С. Г. - С. и 300 000лв. - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща му Б. Ц. С., настъпила в резултат на ПТП от 12.07.2020г., както и сумата в размер общо на 5678лв., включваща следните суми: 978лв. - разходи за погребение и 4700лв. - вреди по л.а.“Фиат“, модел „Крома“ с рег.№ ••••••••/, представляваща обезщетение за причинените му имуществени вреди в резултат на същото ПТП, ведно със законната лихва върху присъдените обезщетения, считано от 15.11.2020г., до окончателното изплащане на сумите. Със същото решение са отхвърлени исковете по отношение на акцесорните претенции за лихви по чл.86 ЗЗД за периода 12.07.2020г. - 14.11.2020г. Постъпила е въззивна жалба от ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ против решението в осъдителните му части за сумите над 230 000лв до присъдения с решението размер от 300 000лв за неимуществени вреди от смъртта на Т. С. и над 207 000лв до присъдения от 300 000лв за неимуществени вреди от смъртта на Б. С.. Поддържат се оплаквания за неправилност на решението в обжалваните му осъдителни части с доводи, че неправилно съдът отхвърлил възражението за съпричиняване на вредите от бащата на ищеца в качеството му на водач на лекия автомобил (поне в размер на 10%) и в тази връзка са изложени подробни доводи за допуснатото от него нарушение (движение в лява лента за по АТ Тракия без да извършва изпреварване), както и че не са обсъдени в цялост всички доказателства, а само отнасящите се до тезата на ищеца. На следващо място се изтъкват доводи за неправилно приложение на материалния закон (чл.52 ЗЗД) при определяне размера на обезщетенията, които се сочат за превишени над признатите за дължими размери. Твърди се, че не са взети предвид всички от значение обстоятелства, включително обществено-икономическите условия и лимитите на застрахователните обезщетения към датата на настъпване на събитието. В срок е подаден отговор от ищеца М. Б. С. чрез адв. И. САК с изложени подробно възражения против оплакванията в жалбата. В срока за отговор е подадена насрещна въззивна жалба от М. Б. С. чрез адв. И. САК против решението в отхвърлителната му част по отношение на акцесорните претенции за лихви по чл.86 ЗЗД за периода 14.08.2020г. - 14.11.2020г. с изтъкнати съображения за неправилност. В срок не е подаден отговор на насрещната въззивна жалба от насрещната по нея страна. В срок е подадена частна въззивна жалба от ищеца М. Б. С. чрез адв.И. САК против определение от 24.03.2025г., с което е отхвърлена молбата по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта му за разноските, срещу която е постъпил отговор с възражения за неоснователност. Софийският апелативен съд, след като съобрази доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, приема следното: Решението в обжалваните му осъдителни и отхвърлителни части /относно началния момент на дължимост на законната лихва/ е валидно и допустимо /чл.269, изр.първо ГПК/. В осъдителните си части за сумите от 207 000 и 230 000лв /обезщетения за неимуществени вреди/ и 5678лв /обезщетение в общ размер за имуществени вреди/ не е обжалвано и е влязло в сила. Производството пред първата инстанция е образувано по обективно съединени искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди (морални страдания) и имуществени вреди, търпени от ищеца вследствие смъртта на родителите му Т. и Б. С. при ПТП, с правна квалификация чл. 511, ал.2 КЗ, виновно причинена от водач на МПС с турска регистрация, чиито застраховател няма кореспондент на територията на РБългария. В срока за отговор ответникът Национално бюро на българските автомобилни застрахователи /в абревиатура НБАЗ/ е възразил против наличието на виновно поведение на водача на увреждащото МПС като една от предпоставките за ангажиране на отговорността му, евентуално е оспорил по размер исковете като прекомерни и заявил възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат. Решението в осъдителните си части до признатите за дължими размери е влязло в сила, с което се формира сила на пресъдено нещо по отношение на кумулативно предвидените предпоставки по чл.511, ал.1 т.2 вр. чл.513 ал.1 КЗ, обуславящи легитимацията на ответника по искове за компенсация на вреди, в хипотеза при която чуждестранният застраховател няма кореспондент на територията на РБ и пътното произшествие е реализирано от МПС с чужда регистрация на държава –членка по системата „Зелена карта“, а така също и деликтната отговорност на водача на увреждащото МПС. С оглед оплакванията и възраженията на страните, в рамките на които е ограничен въззивния контрол, спорът пред въззивната инстанция се свежда до обема на вредите и приложението на чл.52 ЗЗД, наличието или не на принос по чл.51, ал.2 ЗЗД като основание за намаляване отговорността на ответника и относно началния момент, от който се дължи обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение. Пред първата инстанция е било отделено за безспорно обстоятелството, че с полица № TR/054/0645473, валидна до 10.07.2021г., турската застрахователна компания Türkiye Motorlu Tasıt е застраховала гражданската отговорност на водача на товарна композиция, състояща се от товарен автомобил марка „Мерцедес“, модел „Актрос“ с рег. № •••••••• и прикачено към него ремарке „Schmitz“ с рег. № ••••••••, и че турската застрахователна компания няма кореспондент на територията на Република България. Фактически е изяснено, че в резултат на ПТП на 12.07.2020г. са починали всички пътуващи в л.а.“Фиат Крома“ рег. № •••••••• лица – родителите на ищеца Т. и Б. С. и сестра му С. С.. По повод на пътното произшествие е образувано ДП № 1228 ЗМ 172/12.07.2020г. по описа на ОД МВР Стара Загора, ДП № 6/2021г. по описа на ОП - Стара Загора, прекратено с постановление от 31.05.2022г. на основание чл.243 ал.1 т.1 вр.чл.24 ал.1 т.4 от НПК за престъпление по чл.343 ал.4 вр.ал.3 б.“б“ и „в“ вр.чл.342 ал.1 от НК, поради смърт на извършителя Р. Б., починал в резултат на предизвиканото от него ПТП. Във връзка с първия от спорните въпрос основната автотехническа експертиза на в.л. Х. пред първата инстанция изяснява, че произшествието е настъпило в светлата част на денонощието по автомагистрала „Тракия“ при км. 160. С посока на движение от гр.София към гр.Бургас в лявата активна лента се е движил т.а. седлови влекач с прикаченото към него полуремарке управляван от турския гражданин Р. Б. със скорост от 92 км/ч при разрешена скорост от 100 км/ч. Когато влекачът е достигнал км. 160, по неустановени причини се е отклонил рязко наляво, където с предната си лява ъглова част ударил и разрушил мантинела, преминал през разделителния остров и навлязъл в северното платно за движение на АМ Тракия, и се преобърнал на дясната си страна. В същия момент по северното еднопосочно платно за движение от гр.Бургас към гр.София, в лявата скоростна активна лента се е движил лек автомобил марка Фиат Крома, управляван от бащата на ищеца Б. С. със скорост от около 130 км/ч с опасна зона за спиране от около 133,12 метра. Зад него също в лявата скоростна лента се движил л.а. марка и модел БМВ X Рейхе, управляван от Н. З.. В същото време в дясната активна лента в северното платно за движение посока Бургас-София се движели лек автомобил Дачия Дъстър с водач И. Й., следван от лек автомобил Мини Купър с водач Е. Д., следван от лек автомобил Санг Йонг Корандо с водач Й. Г.. Поради бързото диагонално завИ.е наляво и навлизане на т.а. марка Мерцедес в лявата пътна лента за движение към гр.София, неговата траектория се пресякла с траекториите на групата автомобили, първият от които л.а. Фиат Крома, който към момента на удара се е намирал в лявата активна лента за движение. След първия удар следва втори между л.а. Фиат и повдигнатата от предната част на влекача мантинела, която отклонява лекия автомобил напред и надясно от кабината на товарния. Според категоричните изводи на в.л. Х. И. причина за произшествието са действията на водача на товарната композиция, който при управление в южното платно за движение по АМ Тракия, е допуснал рязка промяна на траекторията на композицията в северното платно за движение, където предизвикал последователни удари с движещите в него колона от автомобили. На следващия решаващ за спора въпрос в.л. Х. И. е категоричен, че водачът на л.а. Фиат Крома не е имал техническата възможност да предотврати настъпването на произшествието. Този извод е обоснован с фактическите заключения, че водачът на л.а. Фиат е могъл да възприеме движението на товарната композиция едва в момента, когато е осъществен удар с мантинелата, разделяща двете платна на разстояние не по-голямо от 18м от мястото на удара. Времето за изминаване на пътя от навлизане на товарната композиция в северното пътно платно до момента на удара при скорост от 71км/ч е опредЕ. на 19,72м/секунда, с което време е разполагал и водачът на л.а. Фиат или 0,9сек, а времето му за реакция в конкретната пътна ситуация е определено на 1секунда – следователно времето за изминаване на разстоянието до мястото на удара се явява по-малко от времето за реакция на водача на л.а. Фиат, което отрича възможността последният да е бил в състояние технически да предотврати ПТП. Пред първата инстанция са депозирани показания на свидетелите Й. и Д. – първият водач на л.а. Дачия, а вторият на л.а. Мини Купър, и двамата участници в произшествието. В показанията на св.Й. се съдържат данни за движение на „тъмен автомобил“ - има се предвид лек автомобил Фиат на около 20м пред него в лява лента и бял автомобил зад него, които се ударили в тир-камион с ремарке. Тирът се движел с висока скорост около 100км/ч, рязко навлязъл в тяхното платно в посока София, „разкъсал“ мантинелата и преминал „буквално през тавана“ на първата тъмна кола. Свидетелят Й. опитал да избегне удара с тира, който видял след навлизането му в разделителната линия на около 50м разстояние, но неуспял. На следващите въпроси в тази връзка св.Й. посочва, че тъмният автомобил се е движел в лявата лента заедно с неговия и не го изпреварвал. Идентични по отношение механизма на ПТП са и показанията на св.Д. – водач на л.а. Мини Купър. Той видял как тирът се заклатил на около 100м разстояние и се преобърнал в неговото платно в посока София. Според св.Д. тъмният автомобил бил ударен в неговата активна /дясна/ лента за движение, няма спомен преди инцидента за коли в изпреварващата лента, всички се движели в колона в активната лента. След удара с неговия автомобил /почти в аварийната лента/ за кратко бил в безсъзнание и след като се свестил, се отдалечил на безопасно разстояние. Тирът бил преобърнат на почти цялото пътно платно и по-късно се запалил. Във връзка с показанията на свидетелите относно движението на лек автомобил Фиат (в лявата лента на пътното платно) е допусната допълнителна автотехническа експертиза, имаща за задача да изясни дали при изминатото от товарната композиция разстояние от отклонението до навлизане в лявата активна лента за движение в северното платно, е имало възможност да се разминат траекториите на автомобилите (товарният и л.а. Фиат), ако последният се е движел в дясната активна лента. В тази връзка след ползване на възприетите вече величини, в.л. Х. е дал отговор, че двата автомобила хипотетично биха се разминали, ако лек автомобил Фиат се е движел в средата на дясната активна лента за движение, но не и в случай, че лек автомобил Фиат се е движел в дясната лента в близост до лявата разделителна линия /на разстояние от порядъка на 10см/ - тогава е било възможно да настъпи удар между задния десен ъгъл на лекия автомобил и левия край на кабината на товарната композиция. Преценени в съвкупност събраните пред първата инстанция доказателства потвърждават от фактическа и правна страна извода, че липсва принос по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД за настъпване на произшествието от страна на загиналия водач на л.а. Фиат. Възражението за принос от страна на ответника е въведено бланкетно с отговора на исковата молба с твърдение за нарушаване правилата на движение и неговото фактическо основание е останало непояснено, дори след прилагане на материалите по досъдебното производство пред първата инстанция. Недопустимо поради това с оглед на предвидените в закона процесуални преклузии, е за първи път с въззивната жалба да се въвеждат основанията, на които се основават възраженията за намаляване размера на компенсаторната отговорност. Извън посоченото за пълнота на изложението следва да се посочи, че и разгледано по същество е неоснователно. Категорични в тази връзка са изводите на вещото лице, че водачът на л.а. Фиат не е имал техническа възможност да предотврати настъпването на ПТП, тъй като времето, за което водачът на лекия автомобил изминава разстоянието до мястото на удара е по-малко от времето му за реакция в конкретната ситуация. Ответникът се позовава на показанията на разпитания свидетел Й., който макар и участник в процесния инцидент, излага противоречиви взаимоизключващи се помежду си и с изтъкнатите от другия свидетел Д. обстоятелства. Объркващи в неговите показания са изтъкнатите от една страна факти, че „тъмната кола се е движела на 20 м пред неговата лява лента за изпреварване“, а след това, че „се е движел заедно с неговия автомобил“ в скоростната лента, но въпреки това „не го изпреварвал“. Това разминаване в детайлите разбираемо се дължи на несигурната моментна преценка на свидетеля, но по същество ги прави неубедителни като доказателствена стойност. Освен неубедителни, показанията на свидетеля Й. са изолирани спрямо всички обсъдени в съвкупност доказателства. Поради това не могат да бъдат солидна основа за обосноваване на твърдяното противоправно поведение на водача на л.а. Фиат – движение в лява скоростна лента без изпреварване при свободна дясна пътна лента. В тази връзка се ценят категоричните изводи на вещото лице – автоексперт, че лекият автомобил се е движел в лява скоростна лента, което заключение е направено въз основа на всички материали от досъдебното производство. Следователно, поставената допълнителна задача за обследване на възможното разминаване на траекториите на товарната композиция и лекия автомобил, в случай, че последният се е движел в дясна лента, е изцяло хипотетичен и не намира основа в доказателствата по делото. Изводите на вещото лице в допълнителното заключение по така поставения въпрос почиват на предположения, тъй като е невъзможно да се определи в кой момент е започнало отклоняването на товарната композиция, но също и на условности относно движение на автомобилите само в дясна лента - обстоятелство, което обективно не се подкрепя от доказателствата. Въпреки изцяло условния си характер допълнителното заключение все пак дава отговор за възможността да настъпи удар между двете ППС в близост до лявата разделителна линия на разстояние от около 10 см. в обсега на задния десен ъгъл на лекия автомобил и левия край на кабината на товарната композиция. В обобщение на посоченото, отговорите в допълнителната АТЕ са изцяло в сферата на вероятностите и не променят обективните изводи на първоначалната автотехническа експертиза, които се основават изцяло на доказателствения материал по делото. Според обсъденото и кредитирано основно заключение причина за настъпване на тежкото произшествие е връхлитането на товарната композиция върху първия от пометените в редицата пет леки автомобили л.а. „Фиат Крома", удар на лекия автомобил под нивото на тавана в мантинелата, намерена разположена по цялата дължина на товарния автомобил след установяването му в покой, ротационните движения и последващи удари на лекия автомобил в бордюра и другата мантинела, вследствие на което автомобилът е бил тотално унищожен, а смъртта на пътниците в нея- неизбежна. Правилно и в съответствие с трайната съдебна практика /цитирана в отговора на въззиваемия (пр. решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/12 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/11 г. на ВКС,ТК, II т. о., решение № 169 от02.10.2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, II т. о. и много други) възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД е отхвърлено, поради липсата на проведено убедително доказване на конкретно противоправно поведение на пострадалия, което да е в причИ. връзка с противоправния резултат, респ. да е допринесло за увеличаване обема на вредите. Другият спорен по делото въпрос, повдигнат с жалбата на ищците се отнася до правилното приложение на чл.52 ЗЗД, изискващ справедливо обезщетяване на всички действително търпени от деликта вреди. От фактическа страна пред първата инстанция посредством събраните гласни доказателствени средства чрез разпита на св.Л. /фактически партньор на лелята на ищеца/ и св.С. се изяснява, че ищецът /непълнолетно момче на 16г/ узнал за инцидента по изключително драматичен начин – от новините за катастрофата, където в репортаж разпознал смачкания автомобил на семейството си, изпаднал в ступор и не бил в състояние да говори дни наред. След погребението напуснал София, защото не искал да бъде в жилището на семейството си, върнал се за 15-ти септември променен – затворен, гневен и с чувство за вина, че инцидентът се е случил след като семейството му го посетило на морето. В училище не искал да знаят, че родителите и сестра му са починали в катастрофа и да го съжаляват, отказал да кандидатства за стипендия за сирак, а леля му помолила ръководството да запазят дискретност. Заживял в жилището на баба си, стаята си там превърнал в олтар на семейството си – снимки, рисунки на сестра му, китарата, подарена от баща му. В семейното жилище отишъл месеци покъсно /за първи път на 07.01.2021г./, когато направил опит за самоубийство. Там се заключил, ридаел и викал родителите си, питал ги защо са го оставили. Близките му случайно узнали от негов приятел /пред когото говорел притеснителни неща/ и бързата им реакция предотвратила нова трагедия. За да стигнат до него се наложило да се обърнат към полиция и пожарна - апартаментът бил заключен отвътре, ищецът ритал, блъскал, намерили го с нарязана ръка. Настанен бил в Пирогов, а после провел консултации с психолог и психиатър с предписано медикаментозно лечение. Впоследствие споделил на близките си, че искал да види семейството си поне за малко, и че това бил според него начина, за който се подготвил. Поведението му продължило да е притеснително, изпадал в кризи около рождени дни и семейни празници, тогава ставал нетърпелив, тъжен, отчужден, предпочитал да не вижда никого. По празници когато бил насаме с леля си, и двамата плачели. Опитвал се да се държи като голям, да е силен, но не успявал. Разпитаните свидетели описват пострадалото семейство като много задружно, родителите били ерудирани – майката владеела английски и френски език, реализирала се успешно в професията, в свободното си време се занимавала с преводи, постоянно обсъждала книги с децата си и имала големи амбиции за развитието и образованието им; бащата бил голямата опора на семейството, учел ги да отстояват мнението си, да бъдат убедени в това, което защитават. След тяхната смърт ищецът бил лишен от майчина грижа и от бащина опора. Преди инцидента бил невинно, усмихнато дете, чисто и сърдечно, смеел се, имал изключителни много интереси в училище, след това станал потиснат, асоциален - затварял се по ден-два в стаята, с никого не говорел за случилото се и само при споменаване за трагедията, изпадал в ярост. Продължил да спортува, но вече сам, не участвал в отборни спортове. В момента общувал със свидетеля Л., леля си, баба си и дядо си, но бил ограничил срещите със съученици и приятели. Живеел при баба си, с която имал много силна връзка, но така и не успял да възприеме разширеното семейство като свое, понякога се държал като мъж в семейството, помагал на баба си, а друг път много й се карал, изпадал в състояние сякаш целия свят му е крив, затварял се в стаята си, не искал да излиза и говори. Правел планове да учи в Берлин, защото родителите му желаели той да получи образование в чужбина. Пред първата инстанция е изслушана комплексна експертиза с участието на психолог и психиатър, чието заключение потвърждава тежкото емоционално и психическо състояние на момчето в резултат на трагичното събитие, оказало негативно влияние върху цялостното му функциониране, заради необходимостта да бъдат взети важни решения, свързани с местоживеене, обучение, нуждата от подкрепа от членовете на разширеното семейство, провеждането на консултации от специалисти. Смъртта на родителите му била неочаквана, което също повлияло върху възможността на ищеца да я приеме, като това допълнително засилило негативния ефект върху психиката му. Според резултатите от психологическото изследване, при ищеца се констатират страхови състояния във връзка със загубата на цялото семейство, преживения силен стрес прераснал в повишената тревожност и промяна в поведение и начин на живот - потиснато настроение, неспособност да организира ежедневието си, обърканост, избягване на неща, които напомнят за близките. Суицидният опит е определен като кулминацията на безнадежността за непълнолетното момче, при което според експертите, се наблюдават клиничните прояви на посттравматично стресово разстройство. Вещите лица са пояснили, че симптоматиката на посттравматичното разстройство възниква като закъснял отговор на стресогенно събитие или ситуация на прекомерна заплаха, които могат да причинят дълбок дистрес в човека, със симптоми на повтарящо се изживяване на травмата под формата на внезапно оживяване на минали сцени, сънища или кошмари на фона на продължаващо чувство за „вцепененост“, емоционална притъпеност, избягване на действия, ситуации, напомнящи за травмата. Те са категорични, че ищецът не е преодолял психическата травма, и че преживяната загуба е повлияла негативно върху емоционалното му състояние, темата за родителите му продължава да бъде болезнена и да предопределя неговите избори в настоящето /като продължаване на образованието според желанието на родителите/, а това от своя страна изисква необходимост от допълнителна психологическа подкрепа. Обсъдените доказателства обосновават извод, че жалбата на застрахователя – ответник е частично основателна по спорния въпрос, тъй като не са отчетени всички обстоятелства, относими към критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД във вр. с указанията в ППВС № 4/1968г и съдебната практика по сходни казуси. Действително, настъпилият трагичен инцидент е причинил на пострадалия ищец /непълнолетно момче на 16г/ изключителни по обем морални страдания, несъизмерими по интензитет с обичайните психически травми, които всеки човек търпи при загуба на роднина по права линия в нелеп и внезапен инцидент. В резултат на процесното ПТП ищецът е загубил двамата си родители и останал без рождено семейство във възраст, в която не е настъпила неговата емоционална и психическа зрялост. Свидетелските показания установяват пълноценни взаимоотношения в семейството, близка и топла връзка между родители и дете, които са били негова опора и пример за подражание с нравствените си качества и високо ниво на образователна компетентност. От същите е установимо, че ищецът е загубил житейската си адекватност, емоционалният му свят е променен – от жизнерадостен активен тинейджър с множество интереси и социална среда, се превърнал в затворено, социално изолирано момче със засилени прояви на тревожност, емоционална обърканост и тъга. Злощастното събитие е настъпило за него във възраст, в която още няма изградени достатъчно добри механизми за справяне със стреса, което е довело до кулминацията със суицидния му опит месеци по-късно. Съобразени на следващо място са негативните последици върху цялостното му функциониране, особените обстоятелства около смъртта на семейството –всички са загинали внезапно и неочаквано, което допълнително е подсилило травмиращия ефект върху психиката му. Трудностите с приемането на загубата са установими и от комплексната експертиза, потвърждаваща клиничните прояви на посттравматично стресово разстройство и ситуативна тревожност, свързана с преживяното травматично събитие, изразяваща се в чувство за вина, тъга, но също и несигурност, поради отсъствието на родителска подкрепа за предстоящите решения. Категорично е установено от експертите, че ищецът не е преодолял психическата травма и тя все още е налице. И към момента на изготвяне на заключението загубата на родителите продължава да влияе негативно върху емоционалното му състояние, заради което и занапред ще се нуждае от психологическа подкрепа. Тези травматични последици са определени с траен характер и за неопределен в бъдеще период, независимо, че се касае за млад човек с предстояща личностна реализация. От посоченото в конкретния случай следва, че по обем и интензитет преживените морални страдания от пострадалия ищец са несъизмерими и не биха могли да се компенсират срещу какъвто и да е паричен еквивалент, предвиден като единствен възможен способ. Определянето на справедливо обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД, обаче е винаги свързано с общественото разбиране за справедливост на конкретен етап от развитието на обществото, в основата на което е и икономическата конюнктура, явяваща се база за осъвременяване нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, а също и каузалната практика на съдилищата в подобни случаи, когато от значение са допълнителни „специфични“ обстоятелства при настъпване на трагичните събития. Преценката на специфичните за конкретния случай факти не следва да бъде изолирана от общественото разбиране за справедливост към момента на проявление на вредите, поради което при определяне на обезщетението следва да се съобразят обществено - икономическите условия към момента на увреждането, чието отражение са нормативно определените лимити по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите - чл.492 КЗ. След преценка на фактите по делото, които в своята съвкупност изпълват със съдържание понятието „справедливост“, и след съобразяване на обществено - икономическите условия в страната по време на настъпване на вредите (м. юли 2020 г.), настоящият състав намира, че независимо от високия интензитет на понесените от ищеца морални страдания и необратимия характер на претърпените неимуществени вреди, обезщетения от по 300 000 лв. са завишени от гледна точка на изискването за справедливост, залегнало в разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Обезщетенията в посочения размер не кореспондират и с практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, в която за сходни случаи на смърт през 2020 г. размерът на присъжданите обезщетения варира в границите от 120 000 лв. до 180 000 лв. в зависимост от специфичните за всеки отделен случай правнорелевантни факти. Предвид съдържанието и тежестта на понесените неимуществени вреди, необратимия им характер и цялостното неблагоприятно отражение върху живота и психоемоционалната сфера на ищеца, загубил и двамата си родители и останал без рождено семейство, съдът приема, че за обезщетяване на претърпените вреди справедлив размер ще е сумата от 500 000лв /по 250 000лв/. За разликите над 250 000 лв. или общо 500 000лв до присъдените от първата инстанция по 300 000лв или общо 600 000лв, решението в осъдителната част ще подлежи на отмяна. В останалата обжалвана осъдителна част ще се потвърди. По отношение въпроса за началния момент на дължимата лихва, повдигнат с насрещната жалба на ищеца. Съгласно чл. 511, ал. 3 от КЗ увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда само ако кореспондентът или бюрото не са се произнесли по подадената претенция в срока по чл. 496, ал. 1 КЗ, отказано е изплащане на обезщетение, или ако увреденото лице не се е съгласило с размера на обезщетението, като съответно се прилага чл. 380 КЗ. В случаите по ал. 2 увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда само, ако бюрото не се е произнесло по подадената претенция в срока по чл. 496, ал. 1 КЗ, отказало е изплащане на обезщетение или ако увреденото лице не се е съгласило с размера на обезщетението, като съответно се прилага чл. 380 КЗ. Ответникът изпълнява функциите на представително Национално бюро - член на бюрата от системата "Зелена карта" и е компетентно да уреди претенциите на пострадали лица, вместо чуждестранния застраховател, за настъпило произшествие на територията на Република България, причинено по вина на водач на МПС, застрахован по международната система за автомобилна застраховка на "Гражданска отговорност" - "Зелена карта" съгласно националното законодателство. В посочената хипотеза и с оглед регламентираните в чл. 511 КЗ права и задължения на бюрото при отправена застрахователна претенция, неговата пасивна легитимация по предявения иск по чл. 511, ал. 3 КЗ, и изричното препращане към регламентираните в чл. 496 КЗ задължения на застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите при предявена претенция /чл. 512, ал. 1 КЗ/, се налага извода, че лихва за забава се дължи от датата на предявяване на претенцията от пострадалото лице пред Бюрото /в този смисъл има съдебна практика /пр.решение от 20.10.2022г на ВКС по т.д. №1428/2021г, 2т.о., решение от 29.06.2022г по т.д. № 1191/2021г на ВКС, 1т.о и др./ В случая приложение намират правила на чл.429, ал.2, т.2 и ал.3 КЗ, поради което предвид установяването, че ищецът е предявил претенцията си пред Бюрото на 14.08.2020г, то законната лихва върху обезщетението следва да бъде присъдена от тази дата Предвид посоченото решението в отхвърлителната му част за периода от 14.08.2020г до 15.11.2020г ще подлежи на отмяна и вместо това се присъди обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение с начален момент 14.08.2020г. По отношение частната жалба на ищеца М. Б. С. чрез адв.И. САК против определение от 24.03.2025г., с което е отхвърлена молбата по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, срещу която е постъпил отговор с възражения за неоснователност. Производството пред първата инстанция по чл.248 ГПК е образувано по молба на ищеца за изменение на решението в частта за разноските за адвокатско възнаграждение, присъдено на основание чл.38 ал.2 вр.ал.1 т. 1 и т.2 от Закона за адвокатурата. В молбата се изтъква, че присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 13644лв. е занижено, доколкото минималното адвокатско възнаграждение по спора, съобразено с общия размер на присъдените обезщетения и броя на откритите съдебни заседания, съгласно действащите към датата на определянето му от съда разпоредби на чл.7 ал.2 и чл.7 ал.9 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е в размер на 28 820лв., а приетата от съда фактическа и правна сложност на делото и извършените действия от пълномощника във връзка с осъществената защита, обосновава присъждане на адвокатски хонорар в удвоен на предвидения размер или на 57 640лв. Ответникът по молбата НБАЗ е оспорила молбата по основание с възраженията, че след постановяване на решение № С-438/2022г. на СЕС, цитираната по-горе наредба служи само като ориентир на съда и предвидените в нея размери не го обвързват. В този смисъл може да определи възнаграждение под предвидения праг, а определянето на възнаграждение в удвоен размер спрямо предвидения в наредбата, било изцяло лишено от основание. Настоящият състав намира частната жалба за процесуално допустима, а по същество- за частично основателна. От фактическа страна е видно, че с решение от 17.12.2024г., постановено по настоящото дело в тежест на ответника са присъдени сумите от общо 600 000лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от смъртта на родителите му при пътно произшествие на 12.07.2020г. и сумата от общо 5678лв. за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху присъдените обезщетения, считано от 15.11.2020г. Със решение в тежест на НБАЗ са присъдени 24 225,52лв. – държавна такса, на основание чл.78 ал.6 от ГПК в полза на М. С. общо разноски от 1010лв., а на адв. И. Н. И. — С. САК сумата от 13 644лв., на основание чл.38 ал.2 вр.ал.1 т. 1 и 2 от Закона за адвокатурата. Първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките по чл.38 ал.2 от ЗАдв за присъждане на възнаграждение в полза на адвоката за оказаната му безплатна правна помощ, като спорът се свежда до справедлив размер за извършената адвокатска работа. Изчислено съобразно предвидените минимални размери на адвокатските възнаграждения в Наредба №1/2004г в действаща редакция изм. и доп. ДВ. бр.88 от 4.11.2022г. по чл.6 при интерес от 500 000 лв. до 1 000 000 лв. - 24 650 лв. плюс 3 % за горницата над 500 000 лв., адвокатското възнаграждение възлиза на 27 805,34лв. В решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. При наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди да са преследвани от посочената национална правна уредба. От така даденото разрешение по преюдициалното запитване, което е задължително за съдилищата - чл.633 ГПК, следва, че при направено искане за намаляване поради прекомерност на размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от минималните размери, определени съобразно Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдв С, респ. - от ограничението по чл.78 ал.5 ГПК. В този случай съдът определя възнаграждението на адвоката за безплатна правна защита въз основа на критериите за определяне на адвокатски възнаграждения, като се вземат предвид сложността на делото, фактическата и правната му основа, и действителното време и усилия, вложени от адвоката (чл. 38, ал. 2 ЗАдв). С оглед на предвидените критерии на първо място следва са се съобрази правната и фактическа сложност на делото, която в конкретния случай не би могла да се определи като особена „извън обичайната сложност“ на дела за застрахователни обезщетения, по които често предмет на делото е спорен механизъм на произшествието и в тази връзка събирането на доказателства за изясняването му чрез автотехнически експертизи. По настоящото дело са изслушани основна и допълнителна технически експертизи и свидетели, като нито спорните факти, нито извършените от страните и съдът процесуални действия могат да определят делото с особена сложност откъм изясняване на факти, обем на доказателствен материал, респ. откъм процесуални или други усложнения в хода на събиране на доказателствата. Следователно делото е с обичайната степен на сложност, като безспорно следва са се отчете продължителността на процеса пред първа инстанция /близо четири години/, провеждането на четири открити съдебни заседания, във всяко от които са събирани доказателства, но така също и процесуалната активност на адвоката, който е участвал във всички извършвани процесуални действия и осъществявал в пълен обем защитата на доверителя си. Поради изложеното настоящият състав намира, че справедлив размер на извършената реално адвокатска работа би била сумата от 20 000лв, над която ще е завишено, тъй като ще произтича само от високия размер на цената на исковете, а не от предвидените и обсъдени вече критерии. Поради изложеното, обжалваното определение ще подлежи частично на отмяна и допълнително присъждане на сумата над размера от 13 644лв до 16 695,20лв с оглед различния вече резултат пред въззивната инстанция /исковете за неимуществени вреди уважени до размер от общо 500 000лв/, а в останалата част ще се потвърди. По въпроса за разноските. При този изход ще следва да се редуцират присъдените пред първата инстанция разноски на осн. чл.78 и сл. ГПК, като се отмени решението в частта за разноските присъдени в тежест на ответника с оглед отхвърлената част на исковете – тези присъдени за държавна такса над размер от 20 207,12лв до 24 225,52лв и за разноски в полза на ищеца над 843,11лв до 1010лв. При този изход на спора в полза на ответника ще се дължат разноски съразмерно на отхвърлената част, в който случай ще се разгледа и възражението по чл.78 ал.5 ГПК на насрещната страна. Договореното възнаграждение за процесуално представителство на ответника в размер на 41 844лв безспорно се явява прекомерно по идентични с изложените вече съображения, с които е намалено възнаграждението на пълномощника на ищеца, като съдът приема, че справедлив размер би била същата сума от 20 000лв. При този изход на спора възнаграждението, което се следва на пълномощника на ответника адв.Ц. ще се присъди до размер от 3 304,81лв., а разноските в общия доказан размер от 755лв ще се дължат до размер от 24,95лв. Пред въззивната инстанция страните също ще имат право на разноски съобразно обжалваемия материален интерес и изхода на спора. Обжалваемият материален интерес е в размер на 163 000лв, при който в полза на въззивника –ответник ще се следват разноски съразмерно на уважената част /100 000лв/ при доказани разноски от 3 260лв и 20 088лв с ДДС.Възражението за прекомерност на представителя на ищеца е основателно, тъй като делото във въззивната му фаза не се отличава с фактическа или правна сложност, приключило е в рамките на едно открито съдебно заседание, в което не е събиран доказателствен материал, нито са настъпвали усложнения от доказателствен и процесуален характер. Поради това възнаграждението на пълномощника на ответника ще следва да се определи в приблизителен размер до предвидените в Наредба №1/2004г, която служи като ориентир при определяне възнагражденията на адвокатите. За този материален интерес възлиза на 11 170лв., но като се има предвид обсъдените вече критерии, справедлив размер на извършената реално адвокатска работа би била сумата от 8 000лв, над която ще се явява вече завишено, тъй като ще произтича само от високия размер на цената на исковете, а не от сложността на казуса и реално извършената правна защита. В съответствие с уважената част възнаграждението ще се присъди в размер на 4 907,90лв., а сторените разноски в доказания размер от 3 260лв ще се присъдят в размер на 2000лв. Въззивникът –ищец също ще има право на разноски, които с оглед на списъка се изразяват в такива за процесуално представителство, което обаче е посочено по чл.38, ал.2 ЗАдв. С оглед на възражението за прекомерност и по изложените вече съображения във връзка с критериите като сложност на делото и реално извършени във въззивната инстанция действия по правна защита, справедливият размер се определя на 8 000лв, при който в съответствие с отхвърлената част, ще се дължи на адв.С. до размер от 3 092,02лв. Водим от гореизложеното, Софийският апелативен съд