Решение № 181 от 4.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 774/2026 г.

въз основа на закона и доказателствата по делото и на основание чл. 44, ал. 7 от Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА), Мотиви към решение по НЧД № 7 74/2026 г. по описа на СГС, НО, 12- ти състав Производството е по реда на чл. 44 от Закон за екстрадицията и Европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА). Същото е инициирано по искане на Софийска градска прокуратура във връзка с изпълнение на постъпили два броя Европейски заповеди за арест (ЕЗА) - ЕЗА, издадена на 20.05.2025 г. от Прокуратурата при Първоинстанционен съд в гр. Болоня, Република Италия, по дело № 1135/2018 г., въз основа на влязла в сила присъда № 5382/17 – R.G.35491-17 – RGNR 13615 от 30.11.2017 г. на Първоинстанционен съд в гр. Болоня, Република Италия, потвърдена от Апелативен съд в гр. Болоня на 23.04.2018 г. и влязла в сила на 24.07.2018 г., с която се иска предаване на българската гражданка Е. С. А. (стара фамилия И.) за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в размер на 2 години с остатък на срока на изтърпяване от 1 година 10 месеца и 15 дни, наложено й с горепосочената присъда, както и ЕЗА, издадена на 20.05.2025 г. от Прокуратурата при Първоинстанционен съд в гр. Болоня, Република Италия, по дело № 1135/2018 г., въз основа на влязла в сила присъда № 123/14 – DIB., № 2059-11 PM, № 1250/11 GUP от 13.06.2014 г. на Съд за непълнолетни в гр. Милано, Република Италия, влязла в сила на 08.07.2014 г., с която се иска предаване на същото лице за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в размер на 1 година и 4 месеца, с остатък за изтърпяване от 1 година, 3 месеца и 29 дни, наложено й с горепосочената присъда. На основание чл. 44, ал. 4 от ЗЕЕЗА (чл. 15, параграф 2 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 г.) е изискана допълнителна информация от органа, издал процесните две ЕЗА, получена чрез Националното бюро на Република България в Евроджъст (л. 180-200 от делото). От постъпилия отговор се установява, че Е. А. лично е присъствала на делото пред Първоинстанционния съд в Болоня, като макар и да не е присъствала лично на производството пред Съда за непълнолетни в Милано, е била представлявана от упълномощен от нея защитник. Посочени са сроковете на задържане от страна на италианските власти при изпълнение на всяка една от присъдите, както и точния остатък за изтърпяване на всяко едно от двете наказания „лишаване от свобода“. В отговора на запитването по чл. 44, ал. 4 от ЗЕЕЗА италианските власти са посочили, че след като през 2021 г. Е. А. е била предадена на италианските власти за изтърпяване на присъдата на Първоинстанционния съд в Болоня, последната е била освободена на 11.08.2021 г. поради бременност на исканото лице и предстоящо раждане на детето й. В съдебно заседание представителят на СГП с чита, че са налице предпоставките за признаване и изпълнение на процесната Европейска заповед за арест, тъй като съдържа всички изискуеми от закона реквизити, издадена е от компетентен орган и е преведена на български език. Посочено е, че същата визира изтърпяване на наказание на исканото за предаване лице за извършено от него престъпление, наказуемо както на територията на издаваща държава, така и на територията на Република България. По изложените съображения, от съда се иска да уважи искането на италианската държава и да приеме за изпълнение процесната Европейска заповед за арест. Защитникът на исканото лице моли за оставяне без уважение на процесното искане на СГП, като бъде отказана екстрадицията на подзащитната му. На първо място е изложено, че е налице очевидно противоречие в постъпилия отговор от италианските власти по отношение на изтърпяната част от наказанието (стр. 2 от превода). В този смисъл е изложено, че не може със задна дата от октомври до февруари да се зачетат два дни задържане и поради това е налице несъответствие с реалната фактическа обстановка. На второ място е посочено, че са налице основанията на чл. 7, т. 6 ЗЕЕЗА за отказване на екстрадицията на подзащитната му Е. А., тъй като съгласно разпоредбата на чл. 82, ал. 1, т. 4 НК е изтекла абсолютната давност и за двете присъди. Твърди се, че за наличие на посоченото основание се прилага единствено националният закон, а именно чл. 82, ал. 1, т. 4 НК. С оглед на изложеното, от съда се иска да откаже на посочените правни основания екстрадицията на Е. А.. Исканото за предаване лице поддържа казаното от неговия защитник, като няма какво да добави. В предоставеното й право на последна дума Е. А. моли да бъде освободена. Съдът, като съобрази становищата и доводите на страните, доказателствата по делото и приложимите разпоредби на закона, намери, за установено следното: Е. С. А. (стара фамилия И.) е родена на •••• г. в гр. София, българка, български гражданин, омъжена, осъждана, безработна, живуща в с. Петърч, община Костинброд, ул. ••••, с постоянен и настоящ адрес гр. Лясковец, ул. ••••, с ЕГН ••••••••••. В СГС са постъпили два броя Европейски заповеди за арест (ЕЗА) - ЕЗА, издадена на 20.05.2025 г. от Прокуратурата при Първоинстанционен съд в гр. Болоня, Република Италия, по дело № 1135/2018 г., въз основа на влязла в сила присъда № 5382/17 – R.G.35491-17 – RGNR 13615 от 30.11.2017 г. на Първоинстанционен съд в гр. Болоня, Република Италия, потвърдена от Апелативен съд в гр. Болоня на 23.04.2018 г. и влязла в сила на 24.07.2018 г., с която се иска предаване на българската гражданка Е. С. А. (стара фамилия И.) за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в размер на 2 години с остатък на срока на изтърпяване от 1 година 10 месеца и 15 дни, наложено й с горепосочената присъда, както и ЕЗА, издадена на 20.05.2025 г. от Прокуратурата при Първоинстанционен съд в гр. Болоня, Република Италия, по дело № 1135/2018 г., въз основа на влязла в сила присъда № 123/14 – DIB., № 2059-11 PM, № 1250/11 GUP от 13.06.2014 г. на Съд за непълнолетни в гр. Милано, Република Италия, влязла в сила на 08.07.2014 г., с която се иска предаване на същото лице за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в размер на 1 година и 4 месеца, с остатък за изтърпяване от 1 година, 3 месеца и 29 дни, наложено й с горепосочената присъда. Получените две ЕЗА са издадени от компетентен орган на съдебната власт на Република Италия – прокурор при Прокуратурата на Републиката при Първоинстанционен съд-Болоня, Република Италия, като е спазена императивната разпоредба на чл. 37, ал. 3 от ЗЕЕЗА, доколкото двете ЕЗА са придружени и с превод на български език. Същевременно, ЕЗА съдържат всички необходими, съгласно разпоредбата на чл. 37 от ЗЕЕЗА, респективно чл. 8 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13.06.2002 г., реквизити, като в постъпилия по реда на чл. 44, ал. 4 ЗЕЕЗА допълнителен отговор от прокурор от Прокуратурата на Републиката при Първоинстанционния съд в Болоня е конкретизирана хипотезата на т. 3.2 от двете ЕЗА, при които са протекли съответните наказателни производства в Република Италия срещу исканото лице Е. А.. На следващо място в двете ЕЗА исканото лице е индивидуализирано с посочена самоличност и гражданство, като е налице описание на влезлите в сила присъди и окончателните съдебни актове, въз основа на които наложените на исканото лице наказания „лишаване от свобода“ са изпълними. Отразени са изрично характера и правната квалификация на престъпленията, за които е било осъдено исканото лице – квалифицирана кражба, инкриминирана съгласно чл. 110-624-625 № 4 и 8bis, 61 № 5 от Наказателния кодекс на издаващата държава (по отношение на ЕЗА, касаеща влязлата в сила на 24.07.2018 г. присъда на Първоинстанционния съд в Болоня) и грабежоподобна кражба, инкриминирана съгласно чл. 628, ал. 2 от Наказателния кодекс на издаващата държава (по отношение на ЕЗА, касаеща влязлата в сила на 08.07.2014 г. присъда на Съда за непълнолетни в Милано). Във всяка една от двете ЕЗА са описани подробно, съобразно изискванията на чл. 8, параграф 1, б. „д“ от Рамково решение 2002/584/ПВР, респективно на чл. 37, т. 5 от ЗЕЕЗА, обстоятелствата, при които е извършено съответното престъпление, включително време, място и степен на участие на исканото лице. Изпълнено е и императивното изискване на Рамково решение 2002/584/ПВР и на българския закон за посочване на наложеното на исканото лице наказание по всяка една от ЕЗА. Същото е визирано като „лишаване от свобода“ в размер на две години с остатък от 1 година, 10 месеца и 15 дни (по отношение на ЕЗА, касаеща влязлата в сила на 24.07.2018 г. присъда на Първоинстанционния съд в Болоня) и 1 година и 4 месеца с остатък от 1 година, 3 месеца и 29 дни (по отношение на ЕЗА, касаеща влязлата в сила на 08.07.2014 г. присъда на Съда за непълнолетни в Милано). Съдът намира за неоснователно възражението на защитника на исканото лице за наличие на противоречие и съществена неяснота в ЕЗА, издадена за изпълнение на присъдата на Първоинстанционния съд в Болоня, респ. в отговора на италианските власти по чл. 44, ал. 4 ЗЕЕЗА, касателно срока на приспаднато задържане от определеното за изтърпяване наказание „лишаване от свобода“. Очевидно в случая се касае за техническа грешка при посочване на началната и крайната дата на периода на приспаднато задържане, но словесно италианските власти недвусмислено са посочили продължителността на същия, както и точния остатък за изтърпяване на наложеното наказание. Поради това съдът счита, че липсва неяснота или противоречие в тази насока. На следващо място съдът счита, че са спазени и изискванията на чл. 36 от ЗЕЕЗА, респ. чл. 2 от Рамково решение 2002/584/ПВР, при издаване и на двете ЕЗА. Така наложените две наказания „лишаване от свобода“, за чието изпълнение се иска българската гражданка, са не по-малко от 4 месеца, а именно 2 години, респ. 1 година и 4 месеца. С това е изпълнено изискването на чл. 36, ал. 1 от ЗЕЕЗА (чл. 2, параграф 1 от Рамково решение 2002/584/ПВР). На следващо място, престъпленията, за които е осъдено исканото лице и за чието изпълнение на наказанията се желае предаването й, отговарят на условията на чл. 36, ал. 2, изр. 1 и ал. 3 от ЗЕЕЗА, респективно на чл. 2, параграф 2 и параграф 4 от Рамково решение 2002/584/ПВР. Двете престъпления попадат сред изброените такива в раздел І на формуляра на ЕЗА, неизискващи проверка за двойна наказуемост, а именно „организиран или въоръжен грабеж“. В конкретния случай, с оглед целта на двете ЕЗА, за която се желае предаване на исканото лице – изпълнение на наложени с влезли в сила присъди наказания „лишаване от свобода“ за извършени престъпления, не се налага изследване на второто, кумулативно дадено изискване на чл. 36, ал. 3 от ЗЕЕЗА, а именно престъплението да е наказуемо в издаващата държава с наказание „лишаване от свобода“ с максимален срок, който да е не по-малък от три години. Независимо от това следва да се посочи, че и двете престъпления, за които са издадени ЕЗА, са наказуеми и според българското законодателство, като съответстват на престъпления по чл. 195, ал. 1, т. 4 и т. 5, съответно чл. 198, ал. 3, вр. чл. 63, ал. 1 НК. Доколкото в случая се касае за издадени ЕЗА, свързани с изпълнение на вече наложени от издаващата страна наказания „лишаване от свобода“, то разпоредбата на чл. 41 от ЗЕЕЗА се явява неприложима. На следващо място съдът счита, че не е налице и нито една от хипотезите, регламентирани в разпоредбата на чл. 39 от ЗЕЕЗА (чл. 3 от Рамково решение 2002/584/ПВР), представляващи абсолютни предпоставки за отказ от изпълнение на ЕЗА. Двете престъпления, за които са издадени процесните ЕЗА, не са амнистирани в Република България. Исканото лице е пълнолетно, като не е осъждано за същите престъпления, за които са издадени настоящите две ЕЗА, с влязла в сила присъда на български съд или на съд на трета държава-членка по смисъла на чл. 39, ал. 1, т. 2 от ЗЕЕЗА и чл. 3, параграф 2 от Рамково решение 2002/584/ПВР, респективно не изтърпява или не е изтърпяло наказание за тези престъпления. При преценка на факултативните основания за отказ по чл. 40 ЗЕЕЗА, съдът прецени, че не са налице тези, визирани в разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 1, 1а, 3, 5 и 6, както и ал. 2 ЗЕЕЗА. В този смисъл от събраните по делото писмени доказателства и от отразеното в процесните две ЕЗА се установи, че преди получаването на двете ЕЗА Е. А. не е привлечена като обвиняем или е подсъдим в Република България за същите престъпления, нито наказателното производство за престъпленията, за които са издадени е прекратено в Република България преди получаването им. Българският съд не е уведомяван, че исканото лице е изтърпяло или изтърпява наказание в държава, която не е членка на Европейския съюз, по влязла в сила присъда за някои от престъпленията, за които са издадените двете ЕЗА, или присъдата не може да бъде изпълнена според законодателството на държавата, в която е осъдено. Не е налице и хипотезата на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЕЕЗА, доколкото престъпленията не са извършени изцяло или частично на територията на Република България, нито са извършени извън територията на Република Италия и българското законодателство не допуска наказателно преследване за такива престъпления, извършени извън територията на Република България. В случая е налице хипотезата на чл. 36, ал. 3 ЗЕЕЗА и по отношение на двете престъпления, като освен това е налице и двойна наказуемост, поради което не е налице факултативното основание за отказ по чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЕЕЗА. На следващо място в двете ЕЗА и в допълнително изисканата от съда на основание чл. 44, ал. 4 от ЗЕЕЗА (чл. 15, параграф 2 от Рамково решение 2002/584/ПВР), информация от органа, издал ЕЗА, получена чрез Националното бюро на Република България в Евроджъст (л. 180-200 от делото), се установява, че Е. А. лично е присъствала на делото пред Първоинстанционния съд в Болоня, като макар и да не е присъствала лично на производството пред Съда за непълнолетни в Милано, е била представлявана от упълномощен от нея защитник (изключение по чл. 40, ал. 2, т. 2 ЗЕЕЗА). С оглед на това не е налице визираното в разпоредбата на чл. 40, ал. 2 от ЗЕЕЗА основание за отказ от признаване изпълнение на двете ЕЗА (чл. 5, параграф 1 от Рамково решение 2002/584/ПВР). Настоящият съдебен състав обаче констатира наличието на предвиденото в разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЕЕЗА основание за отказ от изпълнение на процесните две ЕЗА, доколкото давностният срок за изпълнение на наказанието е изтекъл съгласно българското законодателство и за двете престъпления, за които Е. А. е осъдена от италианските власти, като същите са подсъдни на българския съд. На първо място следва да се отбележи, че извършените от исканото лице А. престъпления в Република Италия на 14.09.2011 г. и 23.10.2017 г. са подсъдни на българския съд съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 1 НК, доколкото последната е българска гражданка. На следващо място съдът счита, че е изтекла абсолютната изпълнителска давност по чл. 82, ал. 4, вр. ал. 1, т. 4 НК от 7 години и 6 месеца по отношение на всяко едно от наложените й с присъдите на италианските съдилища наказания „лишаване от свобода“, доколкото същите са в размер съответно на 2 години и 1 година и 4 месеца. Съобразно отразеното в процесните две ЕЗА и в постъпилия допълнителен отговор от издаващия орган, се установява, че присъдата на Съда за непълнолетни в гр. Милано е влязла в сила на 08.07.2014 г., поради което абсолютната изпълнителска давност за изпълнение на наложеното с нея наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година и 4 месеца е изтекла на 08.01.2022 г. Абсолютната изпълнителска давност по отношение на наложеното наказание от 2 години „лишаване от свобода“, наложено с влязлата в сила на 24.07.2018 г. присъда на Първоинстанционния съд в Болоня, е изтекла на 24.01.2026 г. С оглед на това е налице посоченото основание за отказване изпълнение на процесните две ЕЗА. Следва да се посочи, че за разлика от разпоредбата на чл. 7, т. 6 от ЗЕЕЗА, на която неправилно се позовава защитникът, тъй като касае производството по екстрадиция, нормата на чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЕЕЗА изисква да е изтекла изпълнителската давност само според българското законодателство. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 4, параграф 4 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета, според която изпълняващият съдебен орган може да откаже изпълнение на европейската заповед за арест, когато възможността за изтърпяване на наказанието е погасена по давност съгласно правото на изпълняващата държава-членка, а деянията попадат в юрисдикцията й съгласно собствения й наказателен закон. В този смисъл е ирелевантно дали е изтекла изпълнителската давност за изпълнение на наложените на Е. А. наказания според законодателството на издаващата държава, в каквато връзка и съдът остави без уважение искането на СГП за изискване от италианските власти на допълнителна информация в тази насока. Ирелевантно се явява и обстоятелството за частичното изтърпяване на наказанието по присъдата на Първоинстанционния съд в Болоня във връзка с предаване на Е. А. на италианските власти на основание ЕЗА от 10.06.2021 г. (НЧД № 2655/2021 г. по описа на СГС, НО, 15-ти състав), доколкото посоченото действие прекъсва изпълнителската давност, но в случая е изтекла абсолютната такава по чл. 82, ал. 4 НК. Следва да се отбележи, че на л. 185-187 от делото е приложено Постановление от 11.03.2019 г., издадено от прокурор към Първоинстанционния съд в Болоня, с което по реда на чл. 663 от НПК на Република Италия е определен размерът на наказанието, което следва да се изтърпи от Е. А. по двете й присъди, а именно аритметичния сбор от остатъците по същите. Според съда в случая не се касае за хипотеза, еквивалентна на разпоредбата на чл. 306, ал. 1, т. 1 от българския НПК, а за такава по чл. 417 НПК, доколкото постановлението е издадено от прокурор в Отдел „Изпълнение на наказанията“ към съответната прокуратура в Република Италия и е свързано с определяне на подлежащото за изпълнение наказание със съответните присъди. В този смисъл с постановлението на прокуратурата в Република Италия от 11.03.2019 г. не е извършено определяне за изтърпяване на ново наказание, а аритметично е пресметнат общият размер на подлежащото на изтърпяване наказание „лишаване от свобода“, зачитайки правилото по чл. 663 от НПК на Република Италия за едновременно изпълнение на присъдите. Доколкото не се касае за определяне от правораздавателен орган на ново за изтърпяване наказание, заличаващо правните последици на наложените такива с процесните присъди на съдилищата в Милано и Болоня, то това произнасяне от страна на Прокуратурата към Първоинстанционния съд в Болоня е ирелевантно за изчисляване на началния срок на изтичане на изпълнителската давност по чл. 82, ал. 4, вр. ал. 1, т. 4 НК. Нещо повече, следва да се посочи, че двете ЕЗА са издадени за изпълнение именно на наказанията, наложени с процесните присъди на съдилищата в Болоня и Милано, поради което и съдът е обвързан при преценката си относно основанието за отказ по чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЕЕЗА именно с размера на същите, а не с последващото аритметично пресмятане от страна на прокуратурата в издаващата държава, отговаряща за привеждане в изпълнение на наказанията. С оглед на гореизложеното, съдът счита, че следва да бъде отказано изпълнението на процесните две ЕЗА, издадени от прокурор към Прокуратурата към Първоинстанционния съд в Милано, доколкото е налице основанието за отказ, посочено в разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЕЕЗА, респ. чл. 4, параграф 4 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета. Следва да се посочи, че в принципен план е налице и факултативното основание за отказ, посочено в разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 4 от ЗЕЕЗА, която предвижда, че когато исканото лице живее или е постоянно пребиваващо в Република България, или е български гражданин и българският съд приеме да се приведе в изпълнение от прокурора наказанието „лишаване от свобода“ или мярката, изискваща задържане на лицето, наложени от съда на издаващата държава-членка, може да откаже предаването му. На първо място, от събраните по делото доказателства по несъмнен начин се установява, че Е. А. е български гражданин и е наличие фактическа и правна трайна свързаност с конкретно местоположение на територията на страната - последната е с постоянен и настоящ адрес на територията на Република България, семейна е със съпруг и малко дете. С оглед така установеното, съобразявайки и константната практика на Европейския съд по правата на човека по приложението на чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) и Препоръка Rec (2006)2 на Комитета на министрите на държавите-членки относно Европейските правила за затворите, приета от Комитета на министрите на 11 януари 2006 г. - „17.1 Доколкото е възможно, затворниците се настаняват в затвори, намиращи се близо до техните домове или места за социална рехабилитация“, съдът счита за законосъобразно съгласно принципа за постигане на целите на наказанието с възможно най-нисък интензитет на наказателната принуда и правото на всеки човек, включително лишения от свобода, на личен и семеен живот по смисъла на чл. 8, т. 2 от КЗПЧОС, да откаже предаването на исканото лице, съгласно изрично даденото му правомощие за това, посредством чл. 44, ал. 6 и ал. 8, вр. чл. 40, ал. 1, т. 4 от ЗЕЕЗА, като приеме да се приведе в изпълнение наказанието му в Република България. В случая обаче според настоящия съдебен състав е налице конкуренция между двете основания за отказ по чл. 40, ал. 1, т. 2 и чл. 40, ал. 1, т. 4 от ЗЕЕЗА, като приоритет следва да се даде на това по чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЕЕЗА. В този смисъл следва да се посочи, че дори и да бъде отказано изпълнението на двете ЕЗА с приемане изпълнение на наказанията на територията на Република България, то отново би било налице основание за отказ от приемането им за изпълнение съгласно чл. 15, ал. 1, т. 5 от ЗПИИСАННЛОСМВЛС поради изтекла абсолютна изпълнителска давност по отношение на всяко едното от наложените наказания. В този смисъл е безпредметно да се осъществява процедурата по чл. 44, ал. 10 и следващите от ЗЕЕЗА, доколкото не биха могли да се изпълнят на територията на Република България наказания, за които е изтекла абсолютната изпълнителска давност според българското законодателство. На основание чл. 44, ал. 9 от ЗЕЕЗА и с оглед на постановеното решение, с което се отказва предаване на исканото лице на италианските власти, мярката за неотклонение „подписка“ по отношение на исканото лице Е. А. следва да се потвърди до приключване на процедурата по привеждане в изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“. Така мотивиран, съдът постанови своето решение. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.