Решение № 5645 от 24.3.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 4790/2025 г.

Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК. Образувано е по искова молба вх. № 28287/28.1.2025 г., подадена от Н. Ж. Д., ЕГН: ............., гр. София, ж.к. И, бл. Грозден 1, чрез пълномощника си адвокат Н. И. от САК, със съдебен адрес: гр. София,ул. Г № 31, офис – партер, срещу "„СК” АД с ЕИК 202557159, седалище и адрес на управление: гр. Ш, пл. „Оборище” №13Б, представлявано от С. НТ, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 22 от Закона за потребителския кредит във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК за прогласяване на нищожността на Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №735530, сключен на 21.09.2021 г., сключен между ищеца и ответника; при условията на евентуалност е предявен иск за установяване нищожността на отделни клаузи, съдържащи се в него, а именно - Глава VIII, чл. 27 от ДГЖ - „Неустойки”, вр. чл. 17 ЗПК, както и чл. 1, т. 3, регламентиращ лихвен процент по кредита в размер на 36%, основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 22 от Закона за потребителския кредит във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №735530, сключен на 21.09.2021 г. с общ размер на кредита /чиста стойност/ - 1600 лв.; ГПР- 42,58%; Лихвен процент по кредита - 36.00; Брой погасителни вноски - 24, като всяка вноска е дължима месечно на посочена в Договора за паричен заем дата; Обезпечения - поръчител или банкова гаранция, като при непредоставянето на обезпечение при регламентирани едностранно от „Стик - Кредит” АД абсурдни условия и в тридневен срок, от доверителката ми се претендира връщане на сума в общ размер от 3123,56 лв., видно от приложения към настоящата искова молба Погасителен план; Размер на месечната погасителната вноска с включена неустойка - 232,64 лв., тоест само „неустойката” е в размер, равен на почти 100% от чистата стойност на заемната сума. Твърди, че процесният договор е сключен „от разстояние”, като на първо място оспорва, че е налице валидно облигационно правоотношение между страните, тъй като не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК - липсва задължителната изискуема форма поради обстоятелството, че не са спазени изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕП. Твърди, че дори да се приеме, че ищецът изобщо е получил заемната сума от дружеството— кредитор, то това не е достатъчно, за да възникне между страните договор за потребителски кредит. Счита, че процесният Договор за потребителски заем е недействителен, поради наличие на няколко от хипотезите, регламентирани в чл. 22 ЗПК. На първо място, счита, че договорът е недействителен, поради това, че не е сключен в предвидената в чл. 10 ЗПК форма (не са спазени изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕП), не е съставен по начин, който да е ясен за потребителя - посочен е ГПР, който е по-нисък от реалния с оглед окончателното оскъпяване на финансовия ресурс, тъй като не е включен разхода, обозначен от кредитора като „неустойка за непредоставено обезпечение”. Сочи, че този разход, обозначен в договора като „неустойка за непредоставено обезпечение“ по своята правна същност не представлява неустойка, а скрита лихва или друг вид такса по усвояване и управление на кредита. Твърди, че на ищцата не са представени Общите условия на „СК” АД, тя не ги е подписвала на всяка страница, а тези Общи условия са част от цялото споразумение между страните. Счита, че е ирелевантно, че в индивидуалния ДПК е записано от кредитора, че са й представени Общи условия, тъй като договорът е бланкетен. Счита, че ответното дружество следва да установи в условията на пълно и главно доказване, че е предоставило и Общите условия на ищцата, както и че те са подписани на всяка страница от нея. Сочи, че процесният Договор за потребителски кредит съдържа множество препратки към Общите условия на ответното дружество и при непредставянето им на потребителя, договорът остава неясен, поради което и потребителят не би могъл да разбере точно какви са параметрите му. Твърди, че не й е представена и преддоговорна информация относно параметрите на окончателния Договор. Твърди, че в процесния Договор е визиран годишен процент на разходите (ГПР), но само като абсолютна процентна стойност - 42,58 %, без да са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Счита, че кредиторът е длъжен да спази законовите изисквания при изчисляване на ГПР по формула, чиито компоненти са регламентирани изрично в ЗПК. В случая това изискване не е спазено, което влече до пълна недействителност на Договора. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредници за сключване на договора/, изразени като ГПР от общия размер на предоставения кредит. В процесния Договор липсвала конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият ГПР, което водело до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договори по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал. 1 ЗПК/. Счита, че при липса на данни за наличие на други разходи по кредита може да се направи извод, че единственият разход за потребителя би следвало да бъде предвидената в договора възнаградителна лихва, като при това положение не става ясно как е формиран ГПР от 42,58%, тоест какво друго е включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент от 36%. Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност/недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК. Твърди, че процесният Договор не отговаря и на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като е съставен по неясен и неразбираем за потребителя начин с оглед обстоятелството, че потребителят следва още във фазата на преддоговорните отношения, а на още по-силно основание - при сключване на окончателното споразумение, да е наясно какво е точното оскъпяване на финансовия ресурс. Тъй като критерият, спрямо който потребителят може да се ориентира за действителното оскъпяване на кредита е ГПР, то ако този ГПР бъде посочен неточно и неясно, какъвто считам, че е настоящият случай, е налице нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК и потребителят е въведен в заблуждение относно действителната цена на отпуснатия заем. Счита също така, че към договора няма приложен Погасителен план, а таблицата, която е наименувана по този начин, не отговаряла на изискванията на закона. Счита, че договорът е недействителен и защото в него не е изрично уговорен лихвен процент на ден (чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК), както и като договор, който е сключен при Общи условия, не включва Общи условия, подписани на всяка страница от потребителя. Счита, че и тези условия не са изпълнени, поради което по силата на ЗПК, процесният договор за заем е изцяло недействителен. Сочи, че следващо основание, за да се приеме, че договорът е недействителен/нищожен и поради заобикалянето на закона, тъй като „неустойката” в размер на 3123,56 лв., дължима за непредоставено от доверителката ми „обезпечение” на кредита, на практика представлява скрита лихва. Ако тази сума беше регламентирана като договорна лихва, то тя трябваше задължително да бъде включена в ГПР. При допълнителни 3123,56 лв., ГПР би надхвърлял многократно допустимия петкратен размер на законната лихва, което е и таванът, до който може да достигне ГПР с оглед разпоредбите на ЗПК с оглед обстоятелството, че чистата стойност на заема е 1600 лв. Процесният Договор за заем е недействителен и поради противоречие с общите разпоредби на материалния закон, тъй като е сключен при нарушение на добрите нрави. Това е така, тъй като в чл. 17 от ДПК кредиторът, който е икономически по- силната страна, е вменил задължение на потребителя в тридневен срок от сключване на договора, да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство в полза на „СК” АД, което трето лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по Договора, или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо задължение на банката да заплати на „СК” АД всички задължения на доверителката по ДПК в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на „Стик Кредит” АД за заплащане на тези задължения. В чл. 27 от ДПК е вменено задължение на потребителя при непредоставено обезпечение по чл. 17 ДПК, да заплати неустойка, дължима към всяка погасителна вноска, която видно от таблицата, озаглавена „погасителен план”, възлиза на обща стойност от 3123,56 лв. Счита клаузата на чл. 27 от Договора нищожна сама по себе си, тъй като с нея се цели заобикаляне на материалния закон и че тази неустойка представлява скрита лихва или такса по управлението на кредита, с която се заобикаля материалния закон, а именно - фиксирания таван на ГПР. Счита, че клаузата, регламентираща договорна /възнаградителна/ лихва в размер на 36%, също е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Съгласно константната съдебна практика, клауза, в която договорната лихва надвишава трикратния размер на законната, се приема за нищожна поради противоречие с добрите нрави. Кредиторът не би предложил и не би сключил процесния Договор за потребителски кредит без включване в него на посочените по-горе две нищожни клаузи - неустоечната, съгласно която ищцата дължи още 3123,56 лв. /при главница от 1600 лв./, както и договорна лихва в размер на 36% - значително надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Счита, че тези две нищожни клаузи са съществени за целия Договор за потребителски кредит и ако кредиторът не ги бе включил в Договора, както и в таблицата, озаглавена „погасителен план”, то не би имал интерес от сключването му. Счита, че дружеството-кредитор при тези параметри на договора е действало изцяло недобросъвестно, а Договорът за потребителски кредит противоречи освен на специалните разпоредби на ЗПК и ЗЗП, така също и на общите разпоредби на материалния закон, а именно - на чл. 26 ЗЗД /нищожност поради противоречие с добрите нрави/. По отношение на неустоечната клауза счита, че същата е нищожна по смисъла на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. Чл. 27 ЗПК, вр. с чл. 17 от процесния Договор представлява уговорка във вреда на ищеца, не отговаряла на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Твърди, че неустойката е уговорена в размер на 3123,56 лв. при главница от 1600 лв., тоест само тя представлява почти 200 % от чистата стойност на главницата и е практически лихва, която е следвало да бъде включена в ГПР. Позовава се на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, както и на § 1, т. 2 от ДР на ЗПК, където е дадена легална дефиниция за „Обща сума, дължима от потребителя”, а именно сбор от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя. Счита, че посоченият размер на 42,58% на ГПР не е ясно как и от какви компоненти се формира. Счита, че изискването на чл. 17 от Договора, заемът се обезпечава с поръчителство или банкова гаранция в тридневен срок от сключване на договора, е практически невъзможно, но е предвидена санкция при неизпълнението на абсурдните условия за обезпечение на кредита /чл. 27 ДПК/ - неустойка в общ размер на 3123,56 лв. Счита, че ако тази сума е била включена при формирането на ГПР, последният би надхвърлил многократно допустимия петкратен размер на законната лихва. Счита, че неустойката не съответства на обичайните функции на неустойката и поради това е нищожна клауза. Счита, че по този начин е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР, поради което посочените в договора размери на ГПР и общата сума, дължима от потребителя, не съответствали на действително уговорените такива, налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до недействителност на договора по чл. 22 ЗПК. Счита, че е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, клаузата, регламентираща размера на договорната /възнаградителната/ лихва, който е фиксиран на 36%, тъй като допустимият размер на договорната лихва не може да надвишава трикратния размер на законната лихва, каквато е константната практика на ВКС. Твърди, че в настоящия случай годишната договорна лихва надхвърля трикратния размер на законната лихва, до който се счита, че договорната лихва не нарушава добрите нрави. Моли съда да уважи исковата претенция и да му присъди разноски. Ответникът в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК депозира отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва доводите на ищеца, излага подробни съображения. Оспорва и евентуалните искове. Оспорва твърденията в исковата молба, сочи, че договорът следва да се тълкува в контекста на трайните отношения между страните, създадени на база пет договорна за кредит, които съдържали една и съща уговорка и предоставят идентични кредитни продукти при идентични условия. Моли съдът да отхвърли исковите претенции на ищеца като неоснователни. Претендира съдебни разноски. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа страна следното: Съдът е приел за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните, че между страните е бил сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №735530, сключен на 21.09.2021 г., по силата на който кредитодателят е предоставил на ищеца заемна сума в размер на 1600 лв., ГПР 42.58 %, на основание чл. 146 от ГПК. При преценка на доказателствата по делото, съдът намира, че процесният договор за кредит е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143–147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. Между страните по делото не е спорно и видно от представения по д е л о т о Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №735530, сключен на 21.09.2021 г., е бил за сумата от 1600,00 лева при договорен годишен лихвен процент от 36 % и годишен процент на разходите от 42,58 %. Съгласно договора, след изтичане на неговия срок ищецът е следвало да върне 2459,69 лв. със срок на договора 24 месеца. В чл. 1, т. 9 от Договора е посочено, че същият се обезпечава чрез поръчител или банкова гаранция, а в чл. 17, ал. 1 са посочени конкретните изисквания за предоставяне на обезпечението, което следва да стане в срок от три дни от сключване на договора за кредит. В ал. 2 към посочения текст от договора е уговорено, че поръчителят и банковата гаранция трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ, и се одобряват от кредитора, което става единствено по преценка на кредитора. В чл. 27 от Договора е уговорена неустойка при непредставяне на обезпечението, предвидено по чл. 17, дължи неустойка в размер на 0,9 % върху усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, а в алинея две е договорено, че в случай на настъпване на условията за дължимост на посочената неустойка, тя да се заплаща периодично едновременно с месечната погасителна вноска. В чл.28 от Договора е прието, че при неизпълнението на което и да е договорно задължение, освен другите договорени неустойки потребителят дължи и неустойка в размер на 1 % от размера на просрочената сума на ден. От представения погасителен план към договора е видно, че общият размер на дължимата сума по кредита с включена неустойка, когато не е осигурено обезпечение по чл. 17 от Договора, възлиза на 5583,25 лв., което се явява сума повече от два пъти от предвидената за връщане в сума в общ размер от 2459,69 лв. при неначисляване на неустойката по чл. 27. Видно от гореизложеното, кредитополучателят дължи да върне сума по кредита, повече от два пъти от главницата, за установяването на което не са необходими специални знания, а е достатъчно обичайни познания по аритметика. Общата сума за плащане по Договора, в това число главница и възнаградителна лихва, възлиза на 2459,69 лв., което е повече от 150 % от главницата, а именно 859,69 лв. – 54 % върху главницата. Тези данни се установяват посредством изучаваната по време на основното образование аритметика и не са необходими специални познания за достигането на тези показатели. Съдът намира, че така уговорената в договора неустойка при непредставяне на обезпечението, предвидено в чл. 17 от Договора, се явява прекомерна. Същата е в размер на 3123,56 лв., който надвишава общия размер на дължимата сума по кредита – главница и възнаградителна лихва, с близо 30 %, поради което се явява прекомерна по смисъла на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД. В Договора са предвидени и допълнителни неустойки (чл. 28), които се дължат за всяко неизпълнение по договора в размер на 1% на ден от размера на просрочената сума, независимо от другите договорени неустойки, което наред с обстоятелството, че кредитополучателят следва да върне по договора сума близо три пъти и половина от получената заемна сума в размер на 1600 лв., се явява накърняване на добрите нрави. От съдържанието на клаузата, предвиждаща предоставяне на обезпечение на договора за кредит може да бъде направен извод, че предоставянето на обезпечение чрез поръчител, респективно банкова гаранция, които да отговарят на всички посочени в Общите условия, не предполага гарантирано получаване на искания кредит. Срокът за предоставяне на обезпечението е три дни, считано от сключване на Договора за кредит. Съгласно чл. 27, ал. 1, ако кредитополучателят не осигури и не представи в срок обезпечение по кредита, съгласно сроковете и условията, посочени в договора и общите условия към него, или действието на обезпечението бъде прекратено, то той дължи на кредитодателя неустойка за всеки период, за който не е предоставил обезпечение в размер, посочен в погасителния план. Неустойката се начислява и се заплаща от кредитополучателя заедно със съответната погасителна вноска за периода на непредоставено обезпечение. При така установеното, с оглед вписаните в договора за кредит условия за предоставяне на обезпечения в срок от три дни след сключването на договора за кредит, съдът приема, че се касае за неравноправна клауза, която няма данни да е уговорена индивидуално с потребителя, поради което като такава същата е нищожна. Неустойката в процесния договор се явява едно допълнително скрито възнаграждение в полза на кредитора, предвидена, ако кредитополучателят не съумее да предостави исканите обезпечения в посочения кратък срок и с множество изисквания на конкретните обезпечения да отговаря за това със сума, която е в размер, надвишаващ почти два пъти от задължението за главница. В случай, че това задължение за неустойка бъде включено като „общ разход по договора за кредит“, тъй като още от самото начало при сключване на договора е ясно, че кредитополучателят не би могъл за три дни да предостави обезпечение, което да отговаря на изискванията на кредитодателя, то и ГПР по договора за кредит надвишава допустимия от закона размер (в размер на 376.76%), следователно, на основание чл.19,ал.5 ЗПК, е налице нарушение на императивна разпоредба. Предвид изложеното, съдът намира, предявеният като главен, иск с правно основание 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 22 от Закона за потребителския кредит във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, за прогласяване на нищожността на Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №735530, сключен на 21.09.2021 г., за основателен – заобикаляне на закона, противоречие със закона и накърняване на добрите нрави. При уважаване на главния иск, съдът не дължи произнасяне по евентуално предявените искове. При този изход от спора, следва да се присъдят разноски в полза на ищеца. Същият е направил такива за държавна такса в размер на 64 лв. и се претендира възнаграждение по реда на чл.38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, като ищецът декларира, че е материално затруднено лице. Ответникът е оспорил това качество на ищеца, като е поискал събиране на съответните доказателства за неговото имуществено и имотно състояние. От същите се установява, че ищцата е неомъжена, няма ненавършили пълнолетие деца, няма декларирано движимо и недвижимо имущество в Район „Възраждане“, не притежава моторни превозни средства. От годишната декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ за 2024 година е видно, че ищцата е имала доходи от изплатени в нейна полза печалби по регистрирани игрални сметки от няколко фирми-организатори на хазартни игри, в общ размер на 169717.79 лв. Обстоятелството, че през съответната календарна година са били изтеглени суми в общ размер от малко над 25000 лв. е такова, което зависи от волята на ищеца, тъй като той е имал възможност да изтегли сумите в пълен размер. С оглед на установеното, съдът счита, че ищецът е бил в състояние към момента на подаване на исковата молба на 28.01.2025 г. да заплати възнаграждение за един адвокат за процесуално представителство, поради което искането по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. за присъждане на възнаграждение в полза на адвоката на ищеца е неоснователно. Съдът не дължи изричен диспозитив в тази връзка. Така мотивиран, съдът