Решение № 254 от 25.2.2026 г. на Административен съд - Смолян по дело № 19/2026 г.

Производството е образувано по жалба, подадена от Главен директор на главна дирекция „Инспекторат за опазване на културното наследство“ (ГД ИОКН) в Министерство на културата, с адрес за призоваване [населено място], [улица], чрез гл. юриск. Ц. Ш. срещу Решение № 26/04.12.2025 г., постановено по АНД № 10/2025г. по описа на Районен съд - [община], с което е отменено НП № 04-02-10/16.01.2025г. С него на основание чл. 200, ал. 1, предл. второ във връзка с чл. 83, ал.1, т. 1 букви „а“ и „в“, във вр. с чл. 84, ал.1 и 2 от ЗКН вр. чл. 229, ал.2, предл. второ ЗКН и чл. 53 и чл. 83 ЗАНН на Църква „С. Г.“, Булстат *, със седалище и адрес: [населено място], [улица], представлявана от П. на Църковното настоятелство, свещеноиконом З. Г. Ш., за административно нарушение на чл. 200, ал. 1, предл. второ, във връзка с чл.83, ал.1, т. 1, букви „а“ и „в“, във вр. с чл. 84, ал.1 и 2 от ЗКН, с дата на нарушението: след 15 август 2023 г./храмов празник на храм „У. Б.“/ и е приключило през юни 2024 г. и място на нарушението: храм „У. Б.“, [улица], [населено място], [област] е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 18 000 лв. Твърди се в касационната жалба, че постановеното решение е необосновано и е издадено в нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторът счита, че въззивният съд превратно е преценил събраните доказателства и е игнорирал част от изслушаните по делото свидетелски показания. Освен това не е направил пълен анализ на обжалваното НП с оглед всички реквизити по чл. 57, ал.1 от ЗАНН. Развиват се конкретни доводи и съображения в посока за неправилно прието в обжалвания съдебен акт, че санкциите били наложени незаконосъобразно за вмененото нарушение. Необосновано съдът е приел като безспорни обстоятелства, изграждащи различна фактическа обстановка от тази, която е установена в хода на направената проверка за спазване на Закона за културното наследство /ЗКН/. Според жалбоподателя съдът погрешно е приел в мотивите си липса на обективна страна на нарушението. Установена е с категоричност намеса в недвижимата културна ценност /НКЦ/ - Храмът „С.Г. П.“ [населено място], с която е причинена не само действителна вреда, но съществувала опасност от допълнително увреждане на НКЦ. Излага аргументи в посока твърденията си, че изводите на съда в тази част са нелогични и лишени от смисъл. На следващо място са изложени доводи, че съдът е неправилно е мотивирал решението си с неопределяем субект на нарушението. Пояснява, че нарушителят „Ц. С.Г.“ е юридическо лице със самостоятелна правосубектност да поема задължения и носи отговорности за неизпълнение на задълженията към държавата. Считат за несъстоятелен аргумента, че е допуснато процесуално нарушение, доколкото не е съставен АУАН на нарушителя, при положение че НП се издава при условията на чл. 36, ал.2 ЗАНН, на основание издадено прокурорско постановление. Тази хипотеза не предвиждала съставяне на АУАН. Според жалбоподателя неправилно съдът се е позовал на извършено процесуално нарушение, свързано с неспазване на срока по чл. 34, ал.1, б.„в“ ЗАНН, тъй като в посочената по-горе хипотеза не се прилагали разпоредбите за срокове на издаване на АУАН. Неправилни били и изводите на съда, че е засегнато право на защита на нарушителя поради посочване на продължителен период от време за извършване на нарушението. Предвид изложеното молят съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение и потвърди издаденото НП. Претендират се разноски в съдените инстанции. В съдебно заседание жалбоподателят се представлява от гл. юриск. Ш., който поддържа подадената касационна жалба. В писмени бележки, депозирани в предоставения от съда срок доразвива становището си в посока неправилност на въззивното решение. Ответникът р.пр. не изпраща процесуален представител в съдебно заседание. Упълномощеният процесуален представител- адв. К. депозира писмено становище по съществото на спора, с което оспорва подадената касационна жалба.Според изложеното в жалбата, въззивното решение е допустимо, мотивирано и законосъобразно. Претендира присъждане на деловодни разноски в касационното производство. Участващият по делото прокурор от ОП-[област] заема становище за основателност на касационната жалба. Счита, че постановеното въззивно решение следва да бъде отменено, а делото да се върне за ново разглеждане от друг съдебен състав поради допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. След преценка на изложеното в касационната жалба, като взе предвид доводите на страните, събраните по делото доказателства и мотивите на обжалваното решение, АССм в настоящия си съдебен състав приема от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, при наличие на правен интерес от търсената защита, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, в срока по чл. 211, ал.1 АПК, вр. чл. 63в ЗАНН. Преценена така, касационната жалба е процесуално допустима и по нея се дължи произнасяне по същество. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Това е така по следните съображения: С обжалваното въззивно решение е отменено изцяло НП № 04-02-10/16.01.2025г., издадено от Главен директор на ГД „ИОКН“ в Министерство на културата, с което на Църква „С. Г.“, БУЛСТАТ *, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявана от председателя на Църковното настоятелство свещеноиконом З. Ш. е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 18 000 лв.на основание чл. 200, ал.1, предл. второвр. Чл. 83, ал.1т.1, б.“а“ и „в“, вр. чл. 84, ал.1 и 2 ЗКН. С решението са присъдени и разноски на въззивния жалбоподател. За да приеме този решаващ извод, въззивният съд в мотивите си е изложил съображения, че при формиране на обвинението е допуснато съществено нарушение. Обосновал е този извод с нормата на чл. 200, ал.1 ЗКН, която защитавала само и единствено недвижимата културна ценност. При описание на нарушението били посочени намеси както върху движими вещи, така и върху недвижими- сградата на църквата. Т. смесване според съда било недопустимо. Всички действия , посочени в НП касаели движими вещи, което налагало извод, че въобще не е извършено нарушение на чл. 200, ал.1 ЗКН. Също така съдът е приел, че решението на настоятелството е благословено от П. м.. Изложени са мотиви, че посочването на продължителен период на извършване на административното нарушение- от 15.08.2023г. до месец юни 2024г. препятства възможността да бъде направена преценка за спазване сроковете по чл. 34 ЗАНН и по този начин се нарушавало правото на защита на наказаното лице. Настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение е валиден допустим съдебен акт. При постановяването му обаче е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, свързани с оценка на доказателствата. Част от събраните по делото доказателства са игнорирани, други са тълкувани превратно. На първо място следва да се посочи, че вмененото административно нарушение на Църква „С. Г.“- [населено място], представлявана от председателя на църковното настоятелство З. Ш. е за извършване на намеса в защитени територии за опазване на културното наследство без съгласуване в нарушение на чл. 83 ЗКН. Нормите на чл. 83, ал.1, т.1, б. „а“ и „в“ регламентират дейностите, които подлежат на съгласуване и видовете документи, подлежащи на съгласуване. Нормите на чл. 84, ал.1 и 2 ЗКН посочват органа, пред който се извършва съгласуването. Тази юридическа конструкция е определила и предмета на доказване по делото, съответно тя е критерий за определяне на относимостта на доказателствата, събрани във фазата на съдебното следствие към предмета на доказване. Вероятно повлиян от другите дела, които са били на производство пред него, съдебният състав е излязъл извън предмета на делото, развивайки неотносими към него правни изводи. Непонятно е в случая позоваването във въззивното решение на нормата на чл. 9 ЗКН и направеният в тази връзка доказателствен извод, че при описание на нарушението е извършено недопустимо смесване на извършени действия върху движими вещи и недвижимата вещ-сградата на църквата. Този доказателствен извод е формирал решаващ извод за липса въобще на извършено административно нарушение на чл. 200, ал.1 ЗКН. Съдът е пропуснал да съобрази, че културните ценности съгласно легалната дефиниция в нормата на чл. 7 ЗКН са нематериално или материално свидетелство за човешко присъствие и дейност, природна даденост или феномен, което е от значение за индивида, общността или обществото и има научна или културна стойност. Посоченото по-горе обуславя извод, че по реда на вменената като нарушена норма се изисква съгласуване за всички реставрационни дейности на художествените елементи на църквата, защото именно те (иконостас, проскинетарии, владишки трон, стенописи, стасиди, олтарно пространство и всички останали елементи на интериора) определят църквата като храм и и придават качеството на културна ценност. Посоченото категорично обуславя, че извода за липса на осъществено от обективна страна административно нарушение, съдържащ се в мотивите на въззивното решение е произволен и не се основава на правилна и задълбочена оценка на доказателствата по делото. В мотивите на съда липсват изводи дали всички или част от реставрационните дейности, извършени в храма са подлежали на съгласуване в НИНКН. Посочените пропуски в оценка на доказателствения материал и анализа на материалноправните норми са пречка за първи път тази дейност да бъде извършена от състава на касационната инстанция, защото биха ограничили правото на защита, доколкото лишават жалбоподателя от една съдебна инстанция. На основание чл. 222, ал.2,т.1 АПК следва постановеното въззивно решение да бъде отменено, като делото бъде върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав. При повторното разглеждане на делото следва решаващият състав да изложи собствени мотиви за обема от дейности, посочени в НП, които са подлежали на съгласуване, имайки предвид че процесната културна ценност представлява единство между конструкция, художествени елементи, богослужебни принадлежности и елементи на интериора. Предвид постановения по делото резултат разноски в касационното производство не следва да се присъждат. Те следва да се определят при окончателно решаване на спора.