Решение № 320 от 17.7.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 46/2026 г.

Обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предложение първо ЗЗД, във вр. с чл. 38 ЗКНИП и чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, евентуално чл. 26, ал. 1, предложение трето ЗЗД, за установяване на нищожност на договор за потребителски кредит. В условията на евентуалност, при отхвърляне на исковете за нищожност на целия договор за кредит, кумулативно са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предложение 1 ЗЗД, във вр. с чл. 37 ЗКНИП. Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Я. Я. Г., от гр. П., чрез адв. Р. Р., АК – П., срещу „НОВО ФИНАНС“ ООД, ЕИК: 203806803, за прогласяване на нищожност на сключения между страните Договор за ипотечен кредит № 1185- ПВ-24.06.2022 от дата 24.06.2022 г., поради противоречие със закона и добрите нрави. В условие на евентуалност, ако съдът приеме, че договорът е действителен, моли да бъде прогласена нищожност на отделни клаузи от сключения между страните Договор за ипотечен кредит № 1185- ПВ-24.06.2022 от дата 24.06.2022 г., кумулативно, поради противоречието им със закона, а именно на клаузата на чл. 2.2, буква „к“ на основание чл. 37, ал. 1 от ЗКНИП; на чл. 2.6. на основание чл. 37, ал. 1 от ЗКНИП; на чл. 2.9. на основание чл. 37, ал. 1 от ЗКНИП; на чл. 2.10. на основание чл. 37, ал. 1 от ЗКНИП; на чл. 2.11. на основание чл. 37, ал. 1 от ЗКНИП и на чл. 2.13. на основание чл. 37, ал. 1 от ЗКНИП. Ищецът твърди, че с ответника са страни по два договора за потребителски кредит, при еднакви условия и различни заемни суми. По процесния Договор за ипотечен кредит № 1185- ПВ-24.06.2022 от дата 24.06.2022 г. страните се договорили ответникът, като заемодател, да предостави на ищеца, в качеството му на заемополучател, парична сума в размер на 34 000 лева със срок на погасяване от 60 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент 20% и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 22.24% и общо дължима сума в размер на 68000 лв. Уговорено било заемополучателят да заплаща през срока на договора единствено възнаградителна лихва, на месечни анюитетни вноски в размер на 566,67 лева, а главницата да бъде погасена еднократно в края на срока на договора. Твърди също, че в договора била предвидена и гаранционна вноска в размер на 6 800 лева (20 % от главницата), която заемополучателят следвало да внесе в срок от пет дни от подписването на договора, и която се задържала от заемодателя за срок от една година, като в този период е предвидена възможност заемодателят да извършва прихващане с нея за неплатени месечни вноски, такси и неустойки. Уговорено било сумата по кредита да се усвои на два етапа: първо да бъде преведена на заемополучателя сумата, съответстваща на гаранционната вноска, след вписване на ипотеката, а остатъкът от договорената сума да се преведе след нареждане обратно на гаранционната вноска към заемодателя. Поради това ищецът твърди, че фактически е получил единствено остатъчната част от договорената сума в размер на 27 200 лв., докато останалата част - гаранционната вноска, е била недостъпна за него в рамките на договорения срок и служи единствено като обезпечение по договора. Поради това, според ищеца, не е спазено изискването на закона за точно посочване на общия размер на кредита, на всички разходи по кредита и действителния размер на ГПР, а последния само формално е посочен като 22,24%, но не отразява реалния процент на разходите. Твърди, че при включване в ГПР и на гаранционната вноска, същият би надхвърлил 30%, което е съществено отклонение от договореното, което от своя страна, ведно с неточното посочване на общия размер на кредита, води до неговата нищожност, на осн. чл. 38 ЗКНИП, за обосноваване на което сочи и практика на СЕС. Наред с изложеното твърди, че договорът е сключен в нарушение на добрите нрави, доколкото уговореният лихвен процент е изключително висок и не съответства на обичайните параметри за този вид кредитиране, като уговорения начин на плащане на кредита, при който през целия период на договора не се погасява главница натоварва ищеца с разходи, надвишаващи значително справедливото кредитно възнаграждение, а кредитния риск остава у потребителя. Същевременно твърди, че у потребителя се създава измамно усещане за ниска месечна тежест, като същевременно се поставя в практическа невъзможност да погаси главницата в края на срока. Поради това и счита, че клаузата на чл. 2.2. буква „и“ е неравноправна, на осн. чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗД, тъй като не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора. Евентуално твърди, ако съдът не приеме за нищожен целия договор за кредит, че сами по себе си са нищожни разпоредбите на чл. 2.2, буква „к“ от договора, уреждаща заплащане на разходи по уведомяване на кредитополучателя при забава, еднократно, до размера на една погасителна вноска в размер на 566,67 лв., която клауза противоречи на императивна норма на закона - чл. 27, ал. 2 от ЗКНИП, който забранява събирането на такси за управление на кредита или други разходи, на чл. чл. 2.6 от договора, която предвижда, че при забава в погасяването на дължима вноска дори с един просрочен ден, или при вноска в размер по-малък от определената в погасителния план, се начислява наказателна лихва в размер на 3% месечно, начислена върху остатъчната заемна сума, която клауза противоречи на императивна норма на закона - чл. 43, ал. 1 и ал. 2 ЗКНИП, съгласно който при забава на потребителя кредиторът има право на обезщетение за забава само върху размера на просрочената сума за времето на забавата и обезщетението за забава не може да надвишава размера на законната лихва. Твърди нищожност и на клаузата по чл. 2.9, с която е уговорено, че в случай на предсрочно прекратяване на договора по вина на заемополучателя, след изтичане на 24 месеца от срока на договора, заемополучателят дължи на заемодателя обезщетение в размер на 10% от остатъчния размер на главницата, което обезщетение има за цел да обезщети вредите (пропуснатите ползи), които кредиторът би претърпял от загубата на дохода, който би получил за срока на действие на договора за кредит, ако не е прекратен предсрочно, като я намира в противоречие с чл. 41, ал. 1 - 3 и чл. 37, ал. 2 ЗКНИП, които уреждат правото на потребителя да погаси кредита предсрочно по всяко време и които ограничават обезщетението, което кредиторът може да иска, до 1% от предсрочно погасената сума и то само когато предсрочното погасяване е извършено преди изплащането на първите 12 месечни вноски. Уговорената неустойката по чл. 2.10 от договора също намира нищожна, доколкото предвижда при забава в погасяването на дължима вноска с повече от 90 дни цялото вземане да става предсрочно изискуемо, като заемодателят има право да иска предсрочно погасяване на остатъка от заемната сума, ведно с неустойка 15% от стойността на остатъчната главница, която също счита в противоречие с с чл. 41, ал. 1 - 3 и чл. 37, ал. 2 ЗКНИП, които уреждат изчерпателно обезщетението при предсрочно погасяване. Така също твърди противоречие със закона, а именно с чл. 27, ал. 2 ЗКНИП, както и с чл. 41 и чл. 37 ЗКНИП на разпоредбата на чл. 2.11 от договора, даваща право на кредитора в случай на предсрочно прекратяване на договора по вина на заемополучателя да претендира такса за юридическо обслужване, свързано с предсрочната изискуемост на кредита, в размер на 5% от остатъчния размер на главницата, което намира и като скрито обезщетение, освен, че противоречи на забраната за събиране на разходи по управление и администриране на кредита. Последната сочена като нищожна разпоредба от договора е тази на чл. 2.13 , предвиждаща при предсрочното прекратяване на договора, поради виновно поведение на заемополучателя, да бъде начислявана уговорената възнаградителна лихва до пълното погасяване на заемната сума, доколкото възнаградителна лихва може да се начислява само при действителен и неприключил договор. След прекратяване на договора не може да се начислява възнаградителна, а само мораторна лихва, тъй като се касае за забавено изпълнение на парично задължение. Моли присъждане и на разноски, като бъде определено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, ведно с ДДС. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, в който счита главния иск, за прогласяване на нищожност на сключения договор между страните, неоснователен, като признава исковите претенции по евентуалните кумулативно съединени искове, с изключение на клаузата на чл. 2.10 в частта на уговорените предпоставки за предсрочна изискуемост на кредита, като твърди, че никога не са били прилагани тези разпоредби от договора, поради което счита, че е налице неоснователно предизвикат спор с цел набавяне на адвокатски хонорар. Излага възражения, че гаранционната вноска не е разход по кредита, доколкото подлежи на връщане, след изтичане на уговорения между страните срок, поради което и не подлежи на включване в разходите, които участват във формиране на ГПР. Твърди, че единствения разход, който следва да бъде включен в ГПР е уговорената възнаградителна лихва, доколкото само това е известния на кредитора разход към сключване на кредита и отразява реалната цена на кредита и е в значително по-нисък размер от максималния по чл. 29, ал. 9 ЗКНИП. Твърди, че договорът съдържа всички необходими реквизити, предоставена е предварителна информация преди сключването му, като потребителят е бил уведомен и наясно с информацията по чувствителните за него въпроси. Твърди също, че общата сума по кредита е реално определима, доколкото се явява сбор между произведението на месечната вноска и броя на месеците на срока на договора и главницата по договора, която сума е посочена и в погасителния план, неразделна част от договора. Възразява срещу твърдението, че възнаградителната лихва, с оглед размера си, противоречи на добрите нрави, доколкото законът поставя ограничение единствено на ГПР, в който участва като основен компонент, а ГПР не надвишава предела от 5 пъти размера на законната лихва, в какъвто смисъл цитира съдебна практика. Счита, че изготвените от кредитора документи, макар и да са унифицирани, са ясни по отношение на съществените елементи на задълженията на кредитополучателя за начина на изплащане на получената главница, начина на олихвяване и размера на прилаганата за целия период възнаградителна лихва, както и общата стойност на сумата, която следва да се върне по заема, а погасителния план изцяло съответства на окончателния вариант, приложен от кредитора и на съдържанието на договора. Поради това счита, че за средно запознат потребител е възможно да се ориентира в конкретната финансова тежест: месечни вноски в размер, съответно погасяването на дължима лихва и част от главница на равни вноски, като уговорките в чл. 2. 1 б. б, е, ж, з, и, м от договора, касаещи основния му предмет, са достатъчно ясни и остават извън общия контрол за неравноправност по чл. 145, ал. 2 ЗПК. Поради това счита твърдението за цялостна недействителност на договора, на основание чл. 38 от ЗКНИП, за неоснователно и моли искът да бъде отхвърлен. Претендира разноски. В становището си по същество в съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния си представител адв. Р., моли да бъдат уважени исковите претенции така, както са предявени, по аргументите, посочени в исковата молба. Моли за присъждане на разноски, като се определи адвокатско възнагражение за осъщественото безплатно процесуално представителство по делото, ведно с ДДС, за което представя списък на разноските, на осн. чл. 80 ГПК. Ответникът не изпраща представител в съдебно заседание и не изразява становище по същество в хода на съдебните прения. Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното: Не се спори между страните, обявено е за безспорно в доклада по делото и се установява от приложения към исковата молба Договор за заем № 1185- ПВ- 24.06.2022, сключен между страните на 24.06.2022 г., че страните са сключили договор за заем, по силата на който ответникът се задължава да предостави на ищеца паричен заем в размер на 34 000 лв., само при условие, че ищецът му заплати гаранционна вноска в размер на 20% от предоставената сума, в срок от 5 дни от подписване на договора ( чл. 1.2. от договора), която гаранционна вноска служи да обезпечи изплащането на кредита и лихвите по него през първите дванадесет месеца от неговото действие (§3) както и служи на заемодателя за прихващане на лихви, неустойки, наказателни лихви, такси, такси за заличаване на ипотека и др. в изброената последователност (чл. 1.1.1.), като неизползваната част от нея подлежи на връщане след изтичане на дванадесетия месец от срока на договора (чл. 1.2.2.) Срокът за предоставяне на заемната сума е уговорен на 60 месеца, с крайна дата на връщане 24.06.2027 г., на анюитетни месечни вноски до 24-то число на месеца. В чл. 2.2 е посочен размер на кредита от 34000 лв., фиксиран годишен лихвен процент от 20%, както и годишен процент на разходите в размер на 22,24%, като не е посочена общата дължима по договора сума, но същата е посочена в чл. 2.23. от договора в размер на 68 000 лв, като „общо изплатени по кредита“. В чл. 2.23. от договора е посочено също, като данни за кредита, съгласно изискванията на чл. 24 ЗКНИП, фиксиран годишен лихвен процент от 22,24%, която стойност се различава от първоначално посочената, както и годишен процент на разходите в размер на 20%, която сума отново е различна от първоначално посочената, и обезпечение – ипотека на имот. Не е посочена като обезпечение на договора уговорената гаранционна вноска. В чл. 2 от договора са уговорени и санкциите при забава в погасяване на заема – обявяване на цялото задължение за предсрочно изискуемо, предсрочно прекратяване на договора, начисляване на неустойка, наказателни лихви. От представения от ответника предварителен договор се установява идентичното му съдържание с подписания между страните процесен договор, а от стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити е видно, че размерите на ГПР и размер на възнаградителна лихва са различни от посочените в чл. 2.23., съответно 22,24% и 20% и съответстват на първоначално посочените в договора. От представения нотариален акт е видно, че е учредено уговореното обезпечение от ищеца в полза на ответника – ипотека върху недвижим имот: СОС с идентификатор №56784.526.136.1.12 по КККР на град П., който самостоятелен обект се намира на етаж 2 в многофамилна жилищна сграда с идентификатор №56784.526.136.1, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, с площ от 46.21 кв.м, ведно с избено помещение №12, с площ 3.56 кв.м. и 0.529 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху държавен парцел. Приета без възражение на страните е ССЕ, чието заключение съдът възприема изцяло, според което на 27.06.2022 г. е нареден превод в размер на 7600 лв. от банковата сметка на ищеца Я. Я. Г. с получател ответника „Ново финанс“ ЕООД, от която сумата от 6800,04 лв. по договор 1185 от 24.06.22 г. С тази част от постъпилата сума са били погасявани вноските за заплащане на уговорени лихви за първите дванадесет месеца от срока на процесния договор. Съгласно заключението на вещото лице, месечните вноски по погасителен план се състоят само от договорна лихва, всяка в размер на 566,67 лв., която е изчислена върху главница от 34000 лв. в размер на 20%. При посочените параметри - главница 34000 лв, възнаградителна лихва – 20%, срок на договора – 60 месеца, вещото лице изчислява ГПР в размер на 21,91%. При главница от 27 200 лв., която е разликата между посочената заемна сума и заплатената гаранционна вноска, възнаградителна лихва – 20% и същия срок на договора 60 месеца и финансиран разход при сключване на договора - 6800 лв., вещото лице изчислява ГПР в размер на 31,05%. В отговор на поставения въпрос от ищеца да се изчисли размера в лева на дължимата възнаградителната лихва, при същите основни параметри – главница, срок и размер на лихва, но при уговорено разсрочено, а не отсрочено изплащане на задължението от потребителя, на анюитетни вноски, включващи главница и лихва, за същият период при прилагане на същия размер на възнаградителна лихва, вещото лице изчислява, че размерът на възнаградителната лихва при анюитетна вноска, с включена част от главницата, за целият период на кредита би бил в размер на 20 247,52 лв., а размера на възнаградителната лихва по погасителен план е 34000 лв. В съдебно заседание вещото лице разяснява, че когато договорът за кредит се заплаща на анюитетни вноски, включващи и част от главницата, финансовата тежест за потребителя е по-малка, защото лихвата се изчислява върху остатъчния размер на главницата, след приспадане на всяка една падежна вноска на дължимата на тази падежна дата главница. С оглед така събраните доказателства, съдът приема, за безспорно установено по делото, че между ищеца, в качеството на заемополучател и ответника – заемодател, валидно са възникнали облигационни отношения, по предоставяне на потребителски ипотечен заем при условия, уговорени в индивидуален договор и погасителен план към него. Не се спори и съдът приема за установено от представените по делото писмени доказателства също, че ответникът е изпълнил задължението си да предостави на ищеца посочената сума в договора, след като му е била заплатена от кредитополучателя 20 % от нея. Така заплатената сума от ищеца, в размер на 6800 лв., е уговорена като гаранционна вноска, като в договора изрично се сочи (§3), че тя обезпечава изпълнението на договора за първите 12 месеца. В договора е посочено също, че гаранционната вноска се дължи от заемополучателя в срок до 5 дни, считано от датата на подписване на договора, като в противен случай договорът се прекратява автоматично, като заемополучателят дължи на заемодателя всички произтичащи от договора лихви, такси и неустойки, ведно с предоставената заемна сума, съобразно последиците, и неустойките, произтичащи от клаузите на договора, свързани с прекратяването му. От заключението на вещото лице се установява, с гаранционната вноска е било направено прихващане от ответника на уговорените лихви по погасителен план за първите 12 месеца от срока на договора. Тези обстоятелства не са спорни между страните, като същите спорят за действителността на договора и съответствието му с императивните условия на ЗКНИП, посочени в специалната разпоредба на чл. 38 от същия, действителността на договорната клауза за уговаряне на възнаградителна лихва и съответствието и с добрите нрави, както и действителността на разпоредбата сочеща предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора. Първо следва да бъде разгледан главният иск за нищожност на договора, поради противоречието му с изискването на закона и наличието на неравноправни клаузи в същия, водещи до недействителността му изцяло. Сключеният между страните договор, с които се предоставя по занятие заем, обезпечен с ипотека, е потребителски и се подчиняват на специалните изисквания на Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП), в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава шеста, чл. 22 и сл., като за съответствието на договора с тях съдът дължи проверка, независимо дали има конкретни оплаквания от страните. Съгласно постоянната практика на СЕС и ВКС, националният съд е длъжен служебно да прецени дали договорните клаузи са неравноправни и да проверява служебно дали е изпълнено предвиденото в член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 задължение за предоставяне на информация и да вземе мерките, предвидени в националното право в случай на неизпълнение на това задължение, като по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика (Решение от 1 октомври 2015 г., ERSTE Bank Hungary, C‑32/14, Решение от 21.04.2016 г., Radlinger, С-377/14 е др.). В глава седма ЗКНИП е посочен начина на определяне и изчисляване на ГПР. Съгласно разпоредбата на чл. 28 ЗКНИП когато не са спазени изискванията на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5 - 9 и 11 и чл. 25, ал. 3 ЗКНИП, договорът за кредит е нищожен. Съгласно ЗКНИП договорът за кредит следва да е изготвен в писмена форма, на хартиен или друг траен носител в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора, като чл. 24 поставя изисквания договорът за кредит се изготвя на разбираем език и да съдържа конкретно посочени реквизити, като липсата на посочените в ал. 1, т. 5 - 9 и 11 водят до неговата недействителност. Съгласно чл. 24, т. 9 и т.11 ЗКНИП договорът следва да съдържа общата годишен процент на разходите по кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя, както и обща сума, дължима от потребителя по кредита. В договора са посочени два размера на договорна лихва и ГПР, което само по себе си нарушава цитираната законова норма за формулиране на договорните разпоредби по ясен и разбираем начин и може да доведе до заблуждение на потребителя, както и да му попречи да прецени финансовата тежест на задълженията, които поема. Освен това посочената обща сума се съдържа в договора, но е неясно посочена, като общо изплатена по кредита. Тази формулировка също не отговаря на изискванията на закона за ясно и разбираемо посочване на общата сума, която потребителят следва да заплати по договора за кредит. Годишният процент на разходите по кредита е посочен първоначално в размер на 22,24%, след което в размер на 20%, което най-вероятно е следствие на допусната техническа грешка, поради размяна на стойностите на ГЛП и ГПР в чл. 2.23., поради което, доколкото ищецът не се позовава на това разминаване и не твърди, да е бил заблуден в размера на ГЛП и ГПР, поради различното им посочване в договора, съдът е склонен да приложи разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и да приеме, че действителната воля на страните, по отношение на тези стойности, е обективирана в чл. 2.1. от договора, доколкото ГПР не може да е по-нисък от уговорения ГЛП, въпреки, че и това не е обстоятелство, което следва да знае и съобразява потребителя. Дори и да се приеме, че посочените различни стойности на ГЛП и ГПР в договора не са довели до заблуждение на потребителя и са спазени законовите изисквания за форма и съдържание на договора, като е посочен общ размер на кредита и годишен процент на разходите, същите не съответстват на действителните такива, които са приложени по договора. Изискването на закона за посочване на ГПР, ведно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя, не е самоцелно, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Посочено е в договора, че единствения разход е заплащане на фиксирана договорна годишна лихва, а и при изчисляване на ГПР е включен като разход единствено уговорената годишна лихва. По никакъв начин не е отразено при изчисляване на ГПР задължението на ищеца, за да се ползва от сумата по договора, да внесе предварително 20% от нея, като гаранция по договора, ведно с учредената ипотека, видно от заключението на вещото лице. При това от една страна е посочена като заемна сума, която се различава от действително предоставената на ищеца, доколкото той реално е ползвал и разполагал с разликата между посочената в договора заемна сума и платената от него гаранционна вноска, като са му начислявани лихви върху цялата заемна сумата, въпреки че реално е ползвал 80% от нея. Това води до неточно изчисляване по формулата, посочена в приложение № 1 към ЗКНИП, тъй като се занижава стойността на ГПР и се прикрива реалната цена на финансирането. В практиката си СЕС, включително в цитираното от ищеца основополагащо Решение от 21 април 2016 г. по дело С-377/14, Radlinger, (с която настоящия съд е длъжен да се съобрази, доколкото съдържа тълкуване на норми на общностното право, които съдът е длъжен да прилага съобразно действителния им смисъл, за да се постигнат целите им) е разяснено, че по смисъла на Директива 2008/48, общият размер на кредита представлява общата сума, предоставена по договора за кредит, а общите разходи по кредита за потребителя са всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, а ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита. В посоченото решение е прието, че една сума може да бъде или част от общия размер на кредита, или част от общите разходи по кредита за потребителя, като двете взаимно се изключват и поради това не би могло общият размер на кредита да включва суми, представляващи разход по кредита за потребителя. Доколкото уговорената гаранционна вноска е следвало да бъде внесена от потребителя, за да се ползва от заемната сума, това очевидно е разход за него при сключване на договора, без значение за какъв период от време ще бъде задържана тази сума от кредитодателя. Поради това и сумата от 6800 лв. се явява разход за потребителя и няма как да е и част от заемната сума, върху която да бъде начислявана и договорна лихва, като възнаграждение за ползването и. В мотивите на цитираното решение на СЕС е разяснено, че не би могло общият размер на кредита по смисъла на член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 да включва която и да било от сумите, предназначени за изпълнение на задълженията, поети във връзка със съответния кредит, каквото е и задължението за заплащане на гаранционна вноска в конкретния случай. Така в решението си СЕС приема, че член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, както и точка I от приложение I към тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. Незаконосъобразното включване в общия размер на кредита на сумите, попадащи в общите разходи по кредита за потребителя, задължително би довело до изчисляване на по-нисък ГПР, тъй като при изчисляване на последния се взема предвид общият размер на кредита. Доколкото общия размер на кредита обхваща единствено сумите, които реално са предоставени за ползване от потребителя, то уговорената гаранционна вноска, която ищецът е следвало да заплати, за да се ползва от уговорената заемна сума, не следва да бъде включвана в заемната сума, при изчисляване на ГПР, тъй като това води до посочване на неверен размер на разходите по кредита и заблуждение у потребителя за преценка на поетата от него финансова тежест със сключване на договора. Това се установява по делото от приетото заключение на ССЕ, от което се установява, че посочения в договора ГПР от 22,24% не съответства на действително приложения в размер на 31,05%, изчислен при изключване на гаранционната вноска от общата сума на кредита. Освен, че потребителят не може да ползва сумата за гаранционната вноска, която е блокирана при кредитора, без лихва, потребителят и заплаща лихва върху тази сума, без да може реално да я ползва, и то в по-висок размер от обичайния при договори с анюитетни вноски, при които се заплаща разсрочено и част от главницата. Уговорения начин на плащане на задълженията по договора – заплащане през целия срок на договора месечни вноски, с които се погасява единствено част от възнаградителната лихва, води до измамното усещане за заплащане на ниска цена за ползване на този финансов ресурс, докато в действителност дължимата лихва при този начин на погасяване е в по-висок размер от дължимата при същите параметри на договора, но при разсрочено плащане във времето и на главницата. Това е видно от приетото експертно заключение, дало стойност на дължимата лихва при разсрочено погасяване на главницата от 20 247,52 лв., а при отсрочване на заплащане на главницата изцяло като последна погасителна вноска и заплащане по време на договора само на лихви, стойността на възнаградителната лихва е 34000 лв. С това се нарушава и изискването на европейското потребителско законодателство (Директива 93/13 ЕИО) за финансова прозрачност - клаузите от основния предмет на договора да бъдат ясни не просто граматически или езиково, а да позволяват на средния потребител да разбере напълно икономическите и финансовите последици от подписването им. ( така в Решение на СЕС по Дело C-186/16 Andriciuc и др.) В конкретния случай текстът на договора е ясен граматически, но финансовите последици са скрити и подвеждащи, като ниската цена на анюитетната вноска, поради плащането единствено на лихва, подвежда относно финансовата тежест, поради изплащане наведнъж, в края на периода, целия размер на главницата (т.нар. "балонен ефект"). Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Липсата на посочена действителна стойност на ГПР влече недействителност на договора в неговата цялост, поради нарушаване на изискванията на чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП. От основно значение е потребителят да е получил информация за общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, като, от една страна, предоставянето на тази информация допринася за прозрачността на пазара, тъй като позволява на потребителя да сравни офертите за кредит, а от друга тя му позволява да прецени обхвата на поетите от него задължения (в този смисъл е практиката на СЕС, обективирана в решение по дело C‑377/14, Radlinger, решение по дело C‑264/02, Cofinoga и др.). За потребителя в процесния случай не съществува яснота относно точния размер на общата стойност на кредита, като процесния договор не отговаря на изискванията на чл. 24, ал. 1, т. 9 и т. 11 ЗКНИП, отнасящи се до посочване по ясен и разбираем начин на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 38 от ЗКНИП този договор се явява изцяло нищожен. Тази разпоредба от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите ни на двете страни, като представлява санкция по националното законодателство с възпиращото действие, при нарушение на приетите в съответствие с Директива 2008/48 национални разпоредби, съгласно член 23 от същата. В случая липсва ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 24, ал. 1, т. 9 и т. 11 ЗКНИП, което не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти на защита. По изложените съображения настоящия състав намира, че процесния договор за заем, обезпечен с ипотека, противоречи на императивната разпоредба на чл. 24, ал. 1, т. 9 и т. 11 ЗКНИП, поради което и на осн. чл. 28 ЗКНИП Договор за заем № 1185- ПВ-24.06.2022, сключен между страните на 24.06.2022 г., се явява изцяло нищожен. При тези фактически констатации е безпредметно да бъдат обсъждани твърденията на ищеца за нищожност на клаузите за уговаряне на възнаградителна лихва в размер на 20 % годишно, поради противоречието и с добрите нрави. Доколкото съдът намира главния иск основателен, то не е възникнало условието за разглеждане на евентуалните претенции, по които съдът не се произнася. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ищецът има право на разноски. Такива той не е сторил в производството, но съгласно направеното искане от пълномощникът му, следва да бъде определено и възнаграждение на адв. Р. Р. за осъществената безплатна правна помощ на материално затруднено лице, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 16.01.2025 г. Доколкото приложение не може да намери Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, поради задължителното за съда Решение на СЕС от 25 януари 2024 година по дело C‑438/22, следва да бъде определено възнаграждение, съобразено с висококвалифицирания характер на труда на адвоката, като следва да се вземе предвид не само цената на исковете, но и вида, фактическата и правна сложност на делото, извършените от процесуалния представител правни действия по него, продължителността на производството, за да се предвиди адекватно и справедливо заплащане за осъществената правна защита, като посочените стойности в наредбата бъдат взети като ориентир за действителната пазарна цена на тези услуги. Поради изложените съображения съдът счита, че следва да бъде определен размер на разноските за адвокатска защита от 2500 евро, или 3000 евро с ДДС, съобразявайки вида на производството и фактическата и правна сложност на делото, обилната практика на ВКС и СЕС относно неравноправните клаузи на потребителските договори и служебното задължение на съда да следи за тях, извършените процесуални действия от пълномощника на ответника, продължителността на производството. Ето защо приема, че разноските, които следва да бъдат възложени в тежест на ответника и заплатени от нето на ищеца, са в размер на 3000 евро. Когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски. Съответните суми се присъждат в полза на съда – чл. 78, ал. 6 ГПК. Ищецът е освободен от държавна такса и разноски по делото, поради което по силата на чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да заплати сумата 1390,71 евро - държавна такса в размер 4 % от цената на иска, но не по-малко от 25,56 евро, както и сумата 150 евро - разноски за вещо лице, по сметка на ОС П., общо 1 540,71 евро в полза бюджета на съдебната власт. Водим от горното, съдът