Решение № 371 от 19.5.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 6065/2024 г.

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 313 и сл. от НПК.

Образувано е по повод въззивна жалба, подадена от подсъдимия И. Л. К., ЕГН •••••••••• и П.Г.К. – и двамата лично и като законни представители на Е.И.К., против присъда от 29.05.2025 г. на Софийски районен съд по НОХД № 19523/2017 г. по описа на същия съд.

С атакуваната присъда подсъдимият И. К. е признат за виновен, че на 09.08.2016 г. в гр. София, ж.к. „••••, в АСП-ДСП – Люлин, отдел „Закрила на детето”, се заканил с убийство на Д.С.Ц. като я бутнал към металната етажерка и я заплашил с думите „ще те намеря къде живееш, ще те заколя като прасе и ще те изкормя, ще те убия и ще те излежа” и това заканване е възбудило у Ц. основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 144, ал.3, вр. ал.1, вр. чл. 54 НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три месеца, чието изпълнение на основание чл. 66 НК е отложено за изпитателен срок от три години.

Със същата присъда подсъдимият К. е признат за виновен и за това, че за времето от 24.06.2016 г. до 29.09.2016 г. в гр. София, бул. ••••, в условията на продължавано престъпление, се заканил с убийство на К.Б.П., като й казал, че ще я убие и това заканване е възбудило у П. основателен страх за осъществяването му, както следва:

1. На 24.06.2016 г. в гр. София, ж.к. „••••, в АСП-ДСП – Люлин, отдел „ Закрила на детето”, се заканил с убийство на К.Б.П. г. като й казал, че ще я убие и това заканване е възбудило у П. основателен страх за осъществяването му.

2. На 29.09.2016 г. в гр. София, ж.к. „••••, в АСП-ДСП – Люлин, отдел „Закрила на детето”, се заканил с убийство на К.Б.П. като й казал, че ще я убие, щял да си купи пистолет и да я застреля и това заканване е възбудило у П. основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 144, ал.3, вр. ал.1, вр чл. 26, ал.1 и чл. 54 НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три месеца, чието изпълнение на основание чл. 66 НК е отложено за изпитателен срок от три години, като подсъдимият е оправдан за това да е извършил две отделни престъпления, с правна квалификация по чл. 144, ал.3, вр. ал.1 НК срещу личността на К.Б.П..

С обжалваната присъда подсъдимият И. К. е признат за виновен още и за това, че за времето от 09.08.2016 г. до 29.09.2016 г. в гр. София, бул. “Княгиня Мария Луиза” № 76, при условията на продължавано престъпление, се заканил с убийство на К.Б.П. г. като й казал, че ще я убие и това заканване е възбудило у П. основателен страх за осъществяването му, както следва:

1. На 09.08.2016 г. в гр. София, ж.к.”••••, в АСП-ДСП - Люлин, отдел „Закрила на детето”, се заканил с убийство на Д.Г.Б. като й казал, че ще плати на някой да я убие и това заканване е възбудило у Б. основателен страх за осъществяването му,

2. На 29.09.2016 г. в гр. София, ж.к.”••••, в АСП-ДСП - Люлин, отдел „ Закрила на детето”, се заканил с убийство на Д.Г.Б. като й казал, че ще дойде с оръжие и ще я убие и това заканване е възбудило у Б. основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 144, ал.3, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал.1, вр. чл. 54 НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три месеца, чието изпълнение на основание чл. 66 НК е отложено за изпитателен срок от три години като подсъдимият е оправдан за това да е извършил две отделни престъпления с правна квалификация по чл. 144, ал.3, вр. ал.1 НК срещу личността на Д.Г.Б..

Със същата присъда първоинстанционният съд, на основание чл. 23, ал.1 от НК, е определил на осъдения К. едно общо наказание по постановената присъда в размер на шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил за изпитателен срок от три години.

Подсъдимият е останал недоволен от постановената присъда и я обжалва с доводи за нейната незаконосъобразност, неправилност и необоснованост. С допълнение към въззивната жалба подсъдимият К. претендира отмяна на присъдата и прекратяване на воденото срещу него наказателно производство и поради допуснати от районния съд процесуални нарушения.

В съдебно заседание пред Софийски градски съд, жалбоподателятподсъдим не се яви, редовно призован. Настоящият съдебен състав намери, че липсват пречки от процесуално естество за разглеждане на делото в открито съдебно заседание, поради което даде ход на делото и го разгледа. По-късно – едва след приключване на заседателния ден на настоящия въззивен съдебен състав, на същия бе докладвана нарочна писмена молба на подсъдимия К., подадена в деловодството на Наказателно отделение при СГС в 15:48 ч., с която той иска отлагане на делото поради заболяване.

В съдебното заседание пред въззивната инстанция прокурорът изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и моли присъдата да бъде потвърдена като законосъобразна и правилна.

Софийски градски съд, в качеството си на въззивна инстанция, след като се запозна с изложеното в писмената въззивна жалба, като изслуша явилите се страни в с.з., като обсъди изтъкнатите от тях доводи и съображения, като извърши анализ и преценка на наличния по делото доказателствен материал и като направи цялостна проверка относно правилността на атакувания съдебен акт в пределите, посочени в чл. 314 ал.1 от НПК, изведе следните фактически и правни изводи:

По допустимостта на жалбата:

Въззивната жалба е процесуално допустима, доколкото е подадена в законоустановения срок, а един от нейните автори – И. К., в качеството си на подсъдим, има активна процесуална легитимация, т.е. има правен интерес и процесуално право да иска въззивна проверка на не влязъл в сила съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол по реда на глава ХХІ от НПК. Останалите автори на жалбата – П.Г.К. и Е.И.К., доколкото не са конституирани страни в наказателното производството, нямат процесуалната легитимация сами да инициират въззивна проверка на постановената присъда на районния съд.

Относно фактите:

Подсъдимият И. Л. К. е български гражданин, роден е на •••• г. в гр. София, живее в същия град, има завършено висше образование, не работи, не е осъждан.

През 2016 г. пострадалите Д.Ц.Д. Б. и К.П. работили заедно в Дирекция „Социално подпомагане” – Люлин – свидетелката Ц. била неин директор, свидетелката Д. Б. работела като началник на отдел „Закрила на детето“, а свидетелката К.П. – като социален работник. Дирекцията се помещавала в сграда, находяща се в гр. София, ж.к. ••••.

Подсъдимият И. Л. К. и П.Г.К. са биологични родители на малолетната Е.И.К., родена на 22.02.2012 г.

Детето Е.К. е била обект на работа на отдел „Закрила на детето“ при ДСП-Люлин, като дете в риск, от месец септември 2014 г. По този повод свидетелките Ц., Б. и П. се познавали с подсъдимия К..

На 02.02.2016 г. Дирекция „Социално подпомагане” – Люлин била потърсена от полицията за съдействие, тъй като подсъдимият И. Л. К. бил задържан с прокурорско постановление за срок от 72 часа, при задържането му малолетното му дете Е. е било с него, а полицейските служители не успели да намерят и да се свържат с майката на детето. Във връзка с тази информация служители на ДСП – Люлин също потърсили П. К.а и тъй като не я открили, а и не намерили роднини, които да се съгласят да приемат детето Е., го настанили в приемно семейство.

След освобождаването на подсъдимия от ареста, той започнал често да посещава Дирекция „Социално подпомагане” - Люлин, където заявявал претенции да му бъде върнато детето, както и да бъдат провеждани срещи между него и детето му без участието на социални работници. Предвид факта, че и двамата родители били безработни, майката – бездомна, а подсъдимият без жилище в гр. София, но с имот в страната, а също и предвид прекратения брак между родителите и последвалите техния развод периоди на събиране и разделяне на родителите, от ДСП – Люлин поискали подсъдимият и П. К.а да представят сведения къде и как ще отглеждат детето, вкл. къде ще живее и с кого, и кой ще осъществява родителските права. Доколкото това не било сторено, на подсъдимия и П. К.а им било отказано им бъде върнато детето.

Предвид получаваните откази на исканията му подсъдимият И. К. на няколко пъти проявил агресия към служителите на ДСП-Люлин, предизвиквал конфликти, скандали и отправял заплахи.

На 24.06.2016 г. в сградата на АСП-ДСП – Люлин, отдел „Закрила на детето”, се провела среща между детето Е.К. и нейните биологични, и приемни родители. След приключването на срещата и в присъствието на детето, подсъдимият К. бутнал свидетелката Б. в стената и започнал да я заплашва. Като видяла това, свидетелката К. П. му казала, че трябва да напусне, но подсъдимият я напсувал и й казал, че ще я проследи до дома й, ще я изнасили, както и че ще я убие, от което свидетелката П. се уплашила за жИ.та си.

На 09.08.2016 г. около 11:00-11:30 часа, подсъдимият И. К. посетил сградата на АСП-ДСП - Люлин, отдел „Закрила на детето”. Там той демонстрирал агресивно поведение и се заканил с убийство на свидетелката Д. Ц. – директор на дирекцията, като в присъствието на свидетелките П. и Б. бутнал Ц. към металната етажерка и изрекъл към нея думите: „ще те намеря къде живееш, ще те заколя като прасе и ще те изкормя, ще те убия и ще те излежа”. Свидетелката Ц. изпитала силен страх за жИ.та си вследствие заканите на подсъдимия. После подсъдимият К. се обърнал към свидетелката Д. Б., наплюл я по дрехите и й казал, че ще плати на някого да я убие. Свидетелката Б. изпитала панически страх, разтреперила се и се разплакала. Свидетелката Ц. помолила подсъдимия К. да си тръгне и му казала, че ще извика полиция. Той й отвърнал, че „не му пука“, но все пак си тръгнал.

На 29.09.2016 г. подсъдимият К. отново посетил сградата на АСП-ДСП - Люлин и отишъл при свидетелките К. П. и Д. Б.. Когато ги видял, им казал, че ще ги убие, че щял да си купи пистолет и да ги застреля. След тези думи свидетелките П. и Б. изпитали силен страх за жИ.та си.

От приложените по делото писмени заключения по назначените в хода на досъдебното производство комплексни съдебнопсихиатрични и психологични експертизи е видно, че свидетелката К.Б.П. страда от протрахирана реакция на стрес, като резултат от преживян значим за индивида стрес, каквато несъмнено би била заплахата за физическото й оцеляване. По отношение на свидетелката Ц. се установява, че страда от адаптационно разстройство, протрахирана реакция на стрес, а свидетелката Д. Б. страда от протрахирана реакция на стрес, тревожно хиподепресивен синдром, която се явява резултат от преживян значим за индивида стрес и каквато би била заплахата за физическото й оцеляване. От посочените експертни заключения се установява още, че отправените заплахи за убийство спрямо всяка от свидетелките П., Ц. и Б. са предизвикали у тях състояние на дисстрес, който може да бъде приравнен към юридическото понятие “основателен страх” за отнемане на жИ.та. Според вещите лица, психичното състояние на свидетелките и нИ.то им на интелектуална надареност, не представляват пречка за тях правилно да възприемат, запаметяват и възпроизвеждат факти и обстоятелства от значение за делото, и да участват пълноценно в наказателното производство.

Изложените факти и обстоятелства, въззивният съд намира за безспорно установени и относими за правилното решаване на правния спор. Същите бяха изведени от настоящия въззивен състав въз основа на извършената от него собствена проверка и анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност, предвид правомощията му по закон да установява и нови фактически положения, ако са налице условия за това. В тази връзка следва да се посочи, че изложената по-горе фактология, по отношение на фактите и обстоятелствата, явяващи се предмет на доказване по смисъла на чл. 102 от НПК, не се отличава съществено от фактическата обстановка, възприета за установена и относима от районния съд.

Относно доказателствата, доказателствения анализ на районния съд и обосноваността на обжалвания съдебен акт:

В хода на въззивното съдебно производство не беше проведено съдебно следствие и не бяха представени, респективно събрани, нови доказателства и доказателствени средства, затова въззивният съд изгради своите фактически и правни изводи само на кредитираните от него доказателства и доказателствени средства, събрани в хода на първоинстанционното съдебно следствие. Направените от районния съд анализ и оценка на доказателствените източници, се споделят напълно от настоящия въззивен съдебен състав, затова е ненужно отново подробно да бъде обсъждан

доказателствения материал, приет и от двете инстанции за допустим, относим и достоверен.

Правилно първостепенният съд се е доверил на приобщените по делото писмени доказателства – приложените в ДП протоколи от проведени срещи в АСП-ДСП - Люлин, отдел „Закрила на детето”; писмо от „ЦПЗ Проф. Н. Шипковенски“; заповед за настаняване на Е.К. в приемно семейство; социален доклад; становище; справка за съдимост. По своето естество всички те са официални документи – съставени са от длъжностни лица в кръга на тяхната компетентност и доколкото не са били оспорени в съдебното следствие от страните, следва да се приемат за достоверни. Предвид тяхното съдържание, повечето от тях имат характера на удостоверителни документи и доколкото съдържат относима за правилното изясняване на правния спор информация, правилно е да се приемат също и за годни и относими писмени доказателства. Заповедта за настаняване на Е.К. в приемно семейство представлява официален диспозитивен документ и затова е годно и относимо писмено доказателство за установяване на породените с него права, задължения и фактически отношения, които са и част от предмета на доказване.

Не търпи критика решението на районния съд да се довери на показанията на свидетелките Ц., П. и Б. – не само на тези, дадени от тях в хода на съдебното следствие, но и на показанията им, дадени в досъдебното производство и приобщени към доказателствения материал чрез прочитането им по реда на чл. 281 от НПК. Естествено е да се предполага, че тези свидетелки, бидейки пострадали от престъпленията, за които подсъдимият И. К. е привлечен към наказателна отговорност, ще са заинтересовани от изхода на делото. Практиката на съдилищата обаче е константна в разбирането си, че показанията на заинтересован от изхода на делото свидетел не следва само заради това да бъдат априори отхвърляни като недостоверни, а единствено когато информацията, съдържаща се в тях, не се потвърждава от останалите доказателствени източници. Настоящият случай не е такъв. Показанията на пострадалите са стройни, логични, последователни и безпротИ.речиви помежду си. Изнесените с тях факти и обстоятелства са били възприети лично от свидетелките, и се потвърждават както от писмените доказателства и доказателствени средства, но и косвено – от заключенията по назначените в хода на разследването комплексни съдебнопсихиатрични и психологични експертизи. Ето защо правилно първостепенният съд е кредитирал

показанията на пострадалите като годни, допустими, достоверни и относими към предмета на доказване доказателствени източници.

Резонно районният съд се е доверил и на приобщените по делото експертни заключения по изготвените в досъдебното производство комплексни съдебнопсихиатрични и психологични експертизи, имали за предмет изследване на психичното и емоционално състояние на трите пострадали свидетелки. Заключенията са изготвени от специалисти, в чиято компетентност и професионалната добросъвестност съдът няма основание да се съмнява. На поставените им въпроси експертите са дали ясни и подробни отговори, които се явяват резултат от извършения научен анализ, посредством конкретни научни методики, на информацията, придобита не само посредством лични събеседвания с изследваните лица, но и чрез специализирани тестове. Ето защо и доколкото експертните заключения не са били оспорени от страните по делото, правилно са били кредитирани като относими и достоверни от първостепенния съд.

Правилна е преценката на районния съд относно обясненията на подсъдимия И. К.. Наказателно-процесуалната теория, както и трайната съдебна практика е наложила разбирането, че обясненията на подсъдимото лице имат двояката природа в наказателното производство – от една страна те са доказателствен източник, а от друга страна – те са основен способ за осъществяване правото на защита. Затова на оценка и проверка подлежат само онези обяснения на подсъдимото лице, които съдържат информация за фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Важно е обаче при оценката и проверката на тези обяснения, възприети като гласно доказателствено средство, в посочения по-горе контекст, т.е. като способ за предоставяне на информация относно факти-доказателства, да бъде отчетено и процесуалното положение на подсъдимото лице, което, за разлика от свидетелите, не е обвързано, под страх от носене на наказателна отговорност, със задължението да говори истината. От друга страна следва да бъде съобразена и възможността, бидейки заинтересован от изхода на делото, подсъдимият да представи в обясненията си информация за факти и обстоятелства, различни от описаните в обвинителния акт, включително и такива, изграждащи самостоятелна, защитна версия, а също така и собствен прочит и логическа обосновка на представените от прокуратурата факти, с цел оборване на обвинителната й теза. Затова правилно решаващият съд е съпоставил обясненията на К. с доказателствения материал по делото, приет за допустим, достоверен и относим към предмета на доказване, и е приел, че не следва да ги кредитира, доколкото ги намира за неправдоподобни и недостоверни.

С оглед изложеното дотук, настоящият въззивен съдебен състав приема, че решението на СРС не е необосновано и не е постановено при непълнота и протИ.речИ.ст на доказателствата. В съответствие с разпоредбата на чл. 305, ал. 3 от НПК в мотивите на решението подробно са посочени установените обстоятелства, въз основа на кои доказателствени материали те са приети за установени и какви са правните съображения за взетото решение, изложени са и обосновани съображения защо едни от доказателствените материали се приемат, а други се отхвърлят. При съвкупната оценка на събраните по делото доказателства не са допуснати логически грешки, като възприетите от решаващата първа инстанция фактически положения относно основните факти по делото са правилно установени и те напълно кореспондират с наличния, събран и проверен в хода на проведеното съдебно следствие, доказателствен материал. От друга страна, в хода на съдебното следствие са събрани всички доказателства, необходими и достатъчни за правилното изясняване на всички релевантни за случая обстоятелства, включени в предмета на доказване по конкретното наказателно производство. Ето защо настоящият въззивен съдебен състав намира за неоснователно възражението на подсъдимия К. за необоснованост на обжалвания съдебен акт – постановената присъда е обоснована, тъй като възприетата от първата инстанция фактическа обстановка намира своята аргументация в цялата съвкупност от доказателства и доказателствени средства, събрани в хода на наказателното производство, и правилно ценени от районния съд като допустими, годни, достоверни, безпротИ.речиви и относими към предмета на делото.

Относно правилната правна квалификация на инкриминираните деяния:

При така установената фактическа обстановка, след преценка на всички релевантни за делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка съгласно чл. 14 от НПК, настоящият въззивен състав намира за обоснован правният извод на първоинстанционния съд, че следва да се ангажира

наказателната отговорност на подсъдимия И. К. за три отделни престъпления по чл. 144, ал.3, вр. ал.1 от НК (редакция ДВ, бр. 26 от 2010 г.) .

1. По отношение пострадалата Д.С.Ц.:

Доказателствата, събрани в хода на съдебното следствие без съмнение установяват, че на посочената от прокуратурата дата - 09.08.2016 г. подсъдимият К. се е намирал в сградата на АСП-ДСП – Люлин, находяща се в гр. София, ж.к. „••••, където се срещнал със свидетелката Ц.. От доказателствените източници се установява още, че по време на срещата, подсъдимият И. К. бутнал Ц. към метална етажерка и й казал: „ще те намеря къде живееш, ще те заколя като прасе и ще те изкормя, ще те убия и ще те излежа”. Съдържанието на изреченото и по-точно използваните от подсъдимия изрази „ще те заколя“, и „ще те изкормя, ще те убия“ обективно могат да се определят като закана за убийство по смисъла на чл. 144, ал.3, вр. ал.1 от НК, тъй като свеждат до знанието на потърпевшата информация за недвусмислено намерение на подсъдимия да извърши действия, които обективно биха я лишили от жИ.т.

За съставомерността на действията на подсъдимия по чл. 144, ал.3 от НК е без значение дали К. действително е имал или не намерение да извърши изречените от него действия, с които да лиши от жИ.т Ц. (вж. в този см. ТР № 53/1989 г. на ОСНК на ВС). При престъпленията по чл. 144 от НК, вкл. и по ал.3 от НК, преследваната от дееца цел е чрез отправената закана да промени поведението и действията на заплашеното лице – в противна на волята му, но в исканата от дееца насока, като е достатъчно от обективна страна тази заплаха да е възприета от лицето, към което е отправена, и да е в състояние да възбуди у него основателен страх за нейното реално осъществяване (вж. в този смисъл напр. Р 118-2015-ІІІ). Ето защо за съставомерността на конкретното инкриминирано деяние е от значение дали заканата е била реална, т.е. дали съдържа информация за реални и възможно осъществими действия, дали е била сведена до знанието на потърпевшото лице и дали обстоятелствата, при които е била изречена, дават основание на заплашения да приеме, че обективно тази закана наистина би могла да бъде изпълнена (вж. в този смисъл напр. Р 188-2026-ІІІ, Р 421-2012-ІІІ и др.). В конкретният случай отправените изрази, възприети от пострадалата Д. Ц. в условията на съпътстваща физическа и вербална агресия от страна на подсъдимия И. К., покрива критериите на закона за съставомерност на деянието.

Правилно районният съд е отбелязал, че за съставомерността на инкриминираното деяние по чл. 144, ал.3 от НК е без значение дали пострадалото лице действително е изпитало страх или не. Страхът като вид емоционална реакция на организма от въздействието върху него на заобикалящата го среда, зависи от възрастта, образованието, възпитанието и емоционалното и физическо развитие на индивида, затова може да се прояви при различните хора с различен интензитет и при различни обстоятелства. Поради тази причина законодателят е посочил обективен критерий, по който да се преценява наличието на основателен страх от осъществяване на заканата, а именно - дали обстоятелствата, при които е била изречена заканата (агресивно поведение на дееца, наличие у него на оръжие, прехождащо заканата нанасяне на телесни повреди от дееца на пострадалия и др. под.), дават основание на заплашения да приеме, че обективно тази закана може да бъде изпълнена. В конкретният случай, както правилно е отбелязал районният съд, наличието на действително изпитан от св. Ц. страх, за което свидетелства експертното заключение, следва да се отчита при индивидуализация на наказанието.

Деянието е извършено при пряк умисъл – подсъдимият И. К. е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е и е искал настъпването на неговите общественоопасни последици. Този извод се налага от анализа на действията му непосредствено преди и по време на извършване на инкриминираните действия. Подсъдимият К. е съзнавал, че изричайки посочените по-горе думи и изрази, при това съпроводени с физическа агресия спрямо пострадалата Ц. чрез блъскането й в метална етажерка, ще възбуди у нея основателен страх за осъществяването на заканата, като е целял по този начин да я мотивира да вземе търсеното от него, но нежелано от нея, поради протИ.речието му със закона, решение да му предостави отново за отглеждане неговата малолетна дъщеря Е..

Следователно законосъобразен, обоснован и правилен се явява правния извод на районния съд, че с деянието си на 09.08.2016 г. подсъдимият К. е осъществил от обективна и субективна страна състава на чл. 144, ал.3, вр. ал.1 от НК, тъй като на 09.08.2016 г. в гр. София, ж.к. „••••, в АСП-ДСП - Люлин, отдел „Закрила на детето”, се заканил с убийство на Д.С.Ц. като я бутнал към металната етажерка и я заплашил с думите „ще те намеря къде живееш, ще те заколя като прасе и ще те изкормя, ще те убия и ще те излежа” и това заканване е възбудило у Ц. основателен страх за осъществяването му.

2. По отношение пострадалата К.Б.П.:

Доказателствата по делото безспорно установяват, че на двете дати, посочени от прокуратурата – на 24.06.2016 г. и на 29.09.2016 г., подсъдимият К., в сградата на АСП-ДСП – Люлин, находяща се в гр. София, ж.к. „••••, се срещнал с пострадалата П. по повод работата й, и фактически осъществил изпълнителното деяние на престъплението по чл. 144, ал.3 от НК, доколкото й казал, че ще я убие (на срещата на 24.06.2016 г.), а също и че ще я убие, както и че щял да си купи пистолет и да я застреля (на срещата на 29.09.2016 г.). И тук, както и при случая с Ц., използваните от К. изрази обективно могат да се определят като закана за убийство по смисъла на чл. 144, ал.3, вр. ал.1 от НК, доколкото свеждат до знанието на потърпевшата информация за недвусмислено намерение на подсъдимия да извърши действия, които обективно биха я лишили от жИ.т. Агресивното поведение на подсъдимия, демонстрирано от него пред П., докато изрича въпросните инкриминирани изрази, резонно е дало основание на пострадалата да приеме, че заканата е реална и е възможно да бъде осъществена. Видно от заключение по назначената съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, П. наистина е изпитала страх за жИ.та си от действията и думите на К., което обстоятелство, макар и да не е елемент от състава на престъплението, следва да се отчете при индивидуализацията на наказанието.

От субективна страна и двете деяния спрямо пострадалата П. са извършени виновно при условията на пряк умисъл - подсъдимият К. е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал настъпването им. Този извод се налага въз основа на анализа на поведението на подсъдимия непосредствено преди и по време на извършване на инкриминираните действия. Бидейки пълнолетно и вменяемо лице подсъдимият К. очевидно е съзнавал, че изричайки посочените думи и изрази, демонстрирайки междувременно и агресивно поведение, ще възбуди у пострадалата П. основателен страх за осъществяването на заканата, като е целял чрез него да я мотивира да извърши целени от него, но нежелани от пострадалата действия.

Настоящият въззивен съдебен състав е съгласен с доводите на районния съд, че извършените на 24.06.2016 г. и на 29.09.2016 г. две престъпни деяния следва да се разглеждат не като две самостоятелни престъпления, а като едно единно продължавано престъпление. Както правилно е посочил

първостепенния съд, двете деяния осъществяват поотделно един състав на един и същ вид престъпление, извършени са през непродължителен период от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващото се явява от обективна и субективна страна продължение на предшестващото деяние. Следователно правилно районният съд е приложил чл. 26, ал.1 от НК, а не разпоредбата на чл. 23 от НК и е оправдал подсъдимия по обвинението да е извършил две отделни престъпления по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК срещу личността на К.Б.П..

Въз основа на изложеното може да се приеме за законосъобразен, обоснован и правилен правният извод на районния съд, че с деянията си на 24.06.2016 г. и на 29.09.2016 г. подсъдимият К. е осъществил от обективна и субективна страна състава на чл. 144, ал.3, вр. ал.1, вр. чл. 26, ал.1 от НК, тъй като за времето от 24.06.2016 г. до 29.09.2016 г. в гр. София, в условията на продължавано престъпление, се заканил с убийство на К.Б.П., като й казал, че ще я убие, както и че ще си купи пистолет и ще я застреля, и това заканване е възбудило у свидетелката П. основателен страх за осъществяването му.

3. По отношение пострадалата Д.Г.Б.:

Доказателствата по делото сочат, че на 09.08.2016 г. и на 29.09.2016 г. подсъдимият К., срещайки се със св. Б. в сградата на АСП-ДСП – Люлин, находяща се в гр. София, ж.к. „••••, й казал че ще плати на някого да я убие (на дата 09.08.2016 г.), както и че ще дойде с оръжие и ще я убие (на 29.09.2016 г.). Безспорно използваните от подсъдимия К. изрази съдържат информация за недвусмисленото му намерение да извърши действия, които обективно биха лишили от жИ.т пострадалата, като агресивното му поведение, демонстрирано пред св. Б. и останалите й колеги, обективно е дало основание на същата да вярва, че заканата може да бъде реално осъществена. Следователно може да се направи обоснован правен извод, че подсъдимият К. е осъществил изпълнителното деяние на престъплението по чл. 144, ал.3 от НК. От експертното заключение по назначената съдебнопсихиатрична и психологична експертиза е видно, че пострадалата действително е изпитала и страх за жИ.та си, и това обстоятелство, макар да не е обективен елемент от става на престъплението, трябва все пак да се отчете при индивидуализация на наказанието.

От субективна страна и двете деяния спрямо пострадалата Д. Б. са извършени виновно при условията на пряк умисъл - подсъдимият К. е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал настъпването им. Този извод се налага въз основа на анализа на поведението на подсъдимия непосредствено преди и по време на извършване на инкриминираните действия. Бидейки пълнолетно и вменяемо лице подсъдимият К. очевидно е съзнавал, че изричайки посочените думи и изрази, демонстрирайки междувременно и агресивно поведение, ще възбуди у пострадалата Б. основателен страх за осъществяването на заканата, като е целял чрез него да я мотивира да извърши целени от него, но нежелани от пострадалата действия.

И тук, както и при деянията по отношение на П. са налице условия за прилагането на чл. 26, ал.1 от НК, а не на чл. 23 от НК. Извършените на 09.08.2016 г. и на 29.09.2016 г. две престъпни деяния следва да се разглеждат не като две отделни, самостоятелни престъпления, а като едно единно продължавано престъпление. Несъмнено двете деяния осъществяват поотделно един състав на един и същ вид престъпление, извършени са през непродължителен период от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващото се явява от обективна и субективна страна продължение на предшестващото деяние. Следователно налага се изводът, че правилно районният съд е приложил чл. 26, ал.1 от НК, а не разпоредбата на чл. 23 от НК и правилно е оправдал подсъдимия по обвинението да е извършил две отделни престъпления по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК срещу личността на Д.Г.Б..

Предвид изложените съображения настоящият въззивен съдебен състав намира за неоснователни възраженията на подсъдимия К. за недоказаност на обвинението и за постановяване на обжалваната присъда при неправилно приложение на материалния закон.

Относно наказанията:

За всяко едно от трите престъпления, за които е приел, че следва да ангажира наказателната отговорност на подсъдимия И. К., районният съд му е наложил наказание от по три месеца лишаване от свобода, като за определяне на конкретния вид и размер на наказанието се е позовал на чл. 54 от НК.

Видът и размерът на отделните наказания, наложени на К., са определени от първоинстанционния съд в рамките на заложените в Особената част на НК граници на наказанието, съответно за това престъпление – в действащата към инкриминирания период от време редакция на НК, предвиденото наказание за престъплението по чл. 144, ал.3, вр. ал.1 от НК е лишаване от свобода за срок до шест години, т.е. липсва заложен от законодателя конкретен минимум, поради което за такъв се приема минимумът, посочен в разпоредбата на чл. 39, ал.1 от НК, а именно три месеца.

Районният съд е приел, че не са налице основания за определяне на наказанията по правилата на чл. 55 от НК. Това решение е правилно. Установените по делото смекчаващи отговорността обстоятелства не са нито многобройни, нито изключителни, поради което не може да се приеме, че несъобразяването с тях ще доведе до определяне на наказание, което и в найлекия си, предвиден от закона вид и размер, би се явило несъразмерно тежко както на престъплението, така и на неговия извършител. Ето защо правилно е решението на първата инстанция съд да определи вида и размера на конкретните наказания съобразно чл. 54 от НК.

Като смекчаващи отговорността обстоятелства районният съд е приел чистото съдебно минало на подсъдимия К., както и дългият период от време, изминал от извършване на престъпните деяния до постановяване на осъдителна присъдата за тях. Като отегчаващи отговорността обстоятелства първоинстанционният съд е посочил проявената от подсъдимия К. физическа агресия към св. Ц., обстоятелството, че и трите престъпления са били извършени на обществено достъпно място, а именно в сградата на Дирекция „Социално подпомагане” – Люлин, както и в присъствието на други лица. Като отегчаващо отговорността обстоятелство съдът е приел и фактът, че заканите на подсъдимия И. К. действително са породили у пострадалите страх от осъществяването им.

Настоящият въззивен съдебен състав намира посочените от първостепенния съд, индивидуализиращи наказателната отговорност на К., обстоятелства за правилно установени. Прави впечатление обаче превесът на отегчаващите отговорността обстоятелства, поради което се налага изводът, че при стриктното прилагане на чл. 54, ал.2 от НК, районният съд е следвало да определи размера на наказанието в размер над средния към максималния, предвиден за престъплението по чл. 144, ал.3 от НК. Вместо това първата инстанция е определила наказанията в размер към абсолютния минимум, т.е. неправилно е приела, че има значителен превес на обстоятелствата, смекчаващи отговорността на подсъдимия. Така установеното от въззивния съд неправилно прилагане на материалния закон не може да бъде санирано във въззивното производство поради забраната за влошаване на положението на подсъдимия при липсата на съответен протест (т.е. за завишаване на наказанията) от страна на прокуратурата. Не е налице и съществено процесуално нарушение, доколкото не се засягат процесуалните права на подсъдимия – същият е получил максимална защита, като е получил по-лекото по размер наказание.

Предвид изложените съображения настоящият въззивен съдебен състав, доколкото намира, че определените от районния съд наказания не са явно несправедливи, приема, че не са налице условия за тяхното намаляване по размер.

Правилно първата инстанция е определила на подсъдимия К. едно общо наказание по постановената присъда, доколкото са налице условията на чл. 23 от НК – подсъдимият е признат за виновен и осъден за три отделни престъпления, извършени от него преди да е имало влязла в сила присъда, за което и да е от тях. Като общо наказание правилно е било определено найтежкото от наложените му с присъдата наказания, а именно – три месеца лишаване от свобода.

Не търпи критика решението на първата инстанция да отложи изпълнението на определеното общо наказание за изпитателен срок от три години по правилата на чл. 66 от НК, предвид чистото съдебно минало на К. и данните по делото, които могат да обосноват извод, че целите на наказанието биха се изпълнили и без ефективното изтърпяване на същото.

По реда на служебната проверка и предвид правомощията си, въззивният състав прецени и процесуалната законосъобразност на проверявания съдебен акт.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя-подсъдим за изтекла погасителна давност за наказателно преследване. С оглед наказанието, което е предвидено за престъплението по чл. 144, ал.3 от НК, а именно до шест години лишаване от свобода и предвид датите, на които са били извършени инкриминираните деяния, погасителният наказателното преследване давностен срок, съгласно чл. 80, ал.1, т.3 от НК изтича на 24.06.2026 г. – за престъплението с пострадала св. Ц. и на 29.09.2026 г. – за останалите две престъпления. От друга страна, доколкото в срока по чл. 80, ал.1, т.3 от НК все пак е било образувано наказателно преследване против подсъдимия, следва да се преценява и дали е изтекъл абсолютният погасителен давностен срок – в случая, предвид разпоредбата на чл. 81, ал.3, вр. чл. 81, ал.1, т.3 от НК, абсолютната погасителна давност за този вид престъпления е 15 години и би изтекла на 24.06.2031 г. за първото престъпление и на 29.09.2031 г. за другите две престъпления.

Неоснователни са възраженията на подсъдимия И. К. за допуснато от първата инстанция съществено процесуално нарушение, изразяващо се в изготвяне на мотивите към постановената присъда извън указания в чл. 308, ал.2 от НПК срок. Преди всичко следва да се посочи, че констатираното забавяне не е значително и е обяснимо с големия обем документация по делото, която следва да бъде прегледана и анализирана, а също и предвид усложнената фактическа обстановка, заради петте отделни инкриминирани деяния, насочени срещу три отделни лица, на различни дати. От друга страна следва да се напомни, че константната съдебна практика приема определените в чл. 308 от НПК срокове за изготвяне мотивите на постановената присъда за указателни. Само по себе си неспазването им не води до нарушаване правото на защита на подсъдимия и по-конкретно не възпрепятства правото му на жалба, доколкото срокът на обжалване на постановения съдебен акт не е обвързан със срока на изготвяне на мотивите му и започва да тече от датата на съобщаване на присъдата, а това става в открито съдебно заседание и в присъствие на страните. Разбира се, всяко неоправдано забавяне на изготвяне на мотивите би могло да се приеме за нарушение на правото на бърз процес, но същото не води като последица след себе си отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане, нито пък обуславя задължително постановяване на оправдателна присъда, както иска подсъдимия. В такива случаи може да се стигне до намаляване размера на наказанието, ако забавянето е толкова значително, че може да се приеме от съда за смекчаващо отговорността обстоятелство. В случая, макар първата инстанция да не е имала вина за забавянето на наказателното производство, тя е съобразила изтеклия значителен период от време и е приела, че същият може да се отчете като обстоятелство, обуславящо налагането на най-ниското, предвидено в НК наказание.

Възраженията на жалбоподателя-подсъдим за допуснати от СГС съществени процесуални нарушения при разглеждане на образувани по повод други жалби на К. частни ВНД, не се явяват предмет на настоящото въззивно производство, поради което не следва да бъдат коментирани от настоящия въззивен съдебен състав.

Въззивният съд констатира в обжалваната присъда определени несъответствия между нейните диспозитиви и тези на обвинителния акт. Така в диспозитива на присъдата, с която подсъдимият К. е признат за виновен за извършено срещу пострадалата П. продължавано престъпление, решаващият съд е посочил, изписвайки общия състав на престъплението, че продължаваното престъпление е било извършено в гр. София, бул. „Княгиня Мария Луиза“, вместо в сградата на АСП-ДСП – Люлин, находяща се в гр. София, ж.к. ••••. Въззивният съд намира, че не следва да приема тази неточност за съществено процесуално нарушение, а за допусната явна фактическа грешка при техническото изготвяне на диспозитива на присъдата. Това е така, защото при последващото изписване в присъдата на двете отделни престъпни деяния, включени в състава на това продължавано престъпление, първата инстанция е посочила ясно и недвусмислено, че същите са извършени от К. в гр. София, ж.к. ••••. Мотивите на присъдата, отнасящи се до това престъпление, също ясно и недвусмислено сочат, че решаващият съд е приел за безспорно установено, че продължаваното престъпление, извършено спрямо св. П., се е случило на посочените дати именно в сградата на АСП- ДСП – Люлин, находяща се на адрес гр. София, ж.к. ••••. Ето защо, настоящият въззивен съд приема, че не следва да отменя присъдата и да връща делото за ново разглеждане на първата инстанция, а да укаже на първоинстанционния съдебен състав да преодолее този недостатък по реда на чл. 414, ал.1, т.1 от НПК.

Подобно несъответствие бе открито от въззивния съд и по отношение диспозитива на присъдата, касаещ престъплението, извършено спрямо св. Б.. В тази част на обжалваната присъда, при изписване на общия състав на продължаваното престъпление, съдът е посочил като пострадало лице не Б., а св. П.. И тук въззивният съд приема, че се касае за допусната явна фактическа грешка при техническото изготвяне на присъдата, която може да бъде преодоляна по реда на чл. 414, ал.1, т.1 от НПК. До този извод съдът стигна, като съобрази, че при последващото изписване на двете отделни престъпни деяния, включени в състава на продължаваното престъпление, решаващият съд правилно е посочил като пострадала св. Б.. От мотивите на атакуваната присъда също става ясно, че първата инстанция категорично и недвусмислено е приела, че продължаваното престъпление е било извършено от К. на датите 09.08.2016 г. и 29.09.2016 г. именно срещу Б., а не срещу П..

Извън посочените по-горе обстоятелства, настоящият въззивен съдебен състав не се установи в някой от стадиите на наказателното производство, вкл. и съдебното, да са били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване или накърняване на правото на защита на подсъдимия.

Предвид изложеното и на основание чл. 334, т.6 от НПК и чл. 338 от НПК, Софийски градски съд,