Решение № 161 от 12.5.2026 г. на Районен съд - Карлово по дело № 1196/2025 г.

Предявен е иск, с правно основание по чл. 26 от ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4, във вр. с чл. 11, ал.1, т.9-10 от ЗПК. Ищцата - С. Д. Х. твърди, че е страна по Договор № 3-1-9424- 329012/11.02.2025г. за потребителски кредит тип кредитна линия - на момента, сключен с „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД. Съгласно, договора трябвало да върне сумата по кредита, която се явява сума от 723.36 лева, при сума на получаване 600.00 лева, при срок на кредита от 12 месеца. Съгласно чл. 1 ал. 2 от договора, ищцата е следва да сключи Договор за поръчителство с дружеството Кредит Гаранция ЕООД с цел да бъде обезпечен, сключеният Договор за кредит. Ищцата е сключила Договор за поръчителство от 11.02.2025г. с дружеството Кредит Гаранция ЕООД с цел да бъде обезпечен, сключеният Договор за кредит, по силата на който договор е следвало да заплати възнаграждение в размер на 1160.64 лева. Счита, че Договор 3-1-9424- 329012/11.02.2025г. за потребителски кредит тип кредитна линия - на момента, сключен с КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ ЕАД е нищожен, на основание чл.26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл. 1, ал. 2 от този договор е нищожна, на основание чл.26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал. 1, пр.2 вр.с чл. 19, ал.4 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП. Счита, че и Договор за поръчителство от 11.02.2025г, сключен с Кредит Гаранция ЕООД е нищожен, на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал. 1, пр.2, вр. с чл. 19, ал.4 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП, като съображенията й за това са следните: Договор 3-1-9424-329012/11.02.2025г. за потребителски кредит тип кредитна линия - на момента, сключен с КЕШ КРЕДИТ МОБАИЛ ЕАД, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл.11, ал.1 и чл. 19, ал.4 от ЗПК вр. с чл.22 от ЗПК. Сключеният договор е недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора е посочен годишен лихвен процент, но липсвали обаче каквито и да е било условия за прилагането му. Липсва изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита или е променлив. Нарушението било още по-съществено доколкото нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и таксата гаранция, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на ищцата и е основание за недействителност на договора. В чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК е предвидено, че в договора трябва да се съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В настоящия случай имало погасителен план, но той изцяло не отговарял на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, в него липсвала задължителната информация по ЗПК. Доколкото в договора за кредит и договора за гаранция била предвидена дължимостта на главница, договорна лихва, такса гарант, същите е следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната периодичност. Така претендираната сума по договора за кредит и договора за гаранция не била индивидуализирана по никакъв начин, не ставало ясно каква част от нея е главница, каква част е лихва и каква част е такса гарант, както и дали не се съдържа в нея и друга сума. Това не било сторено от кредитодателя, а единствено и само се е задоволил с посочване на обща дължимата сума, без да става ясно, какво точно се съдържа в тази обща сума. Това създавало невъзможност за ищцата да разбере заплащаните от нея вноски по погасителния план, какви компоненти включват, как са изчислени и на каква база. Твърди, че съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите е следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В договора за кредит била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвало ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият). Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Доколкото била предвидена дължимостта на възнаграждение за поръчителство, не ставало ясно, дали същото е включено в ГПР, изобщо нямало никаква информация, какво точно е включено в процента на ГПР, дали е само лихвата, дали е лихва и други разходи, които е следвало да бъдат подробно описани. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи обаче оставали неизвестни, при което се създава предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите били включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не било ясно по какъв начин е формиран, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формирало годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпявали, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Твърди, че посочената годишна лихва в договор за паричен заем, не било ясно какво точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения паричен заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателя ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по паричния заем, невключена в ГПР противоречала на изискването за яснота, въведено в чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди, че съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1. Точка 1 от ЗПК Общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно било на кредитора и се заплащало от потребителя. Доколкото сключването на Договор за поръчителство е въздигнат, като елемент от сключването на договор за паричен заем, без когото последният не можел да бъде сключен. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влечало нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не било налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза на процесния договора за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместени по право от повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като ГПР е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не била приложима нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочената клауза на процесния договор обуславяла недействителността на целия договор. В случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не са спазени изискванята на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това процесния договора за кредит следвало да се прогласи за недействителен. В условията на евентуалност, счита че клаузата на чл.1, ал.2 от процесния договора за кредит въз основа на която клауза бил сключен Договор за гаранция/поръчителство е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, чл.143 ал.1 и чл. 146 от ЗЗП, като съображенията й за това са следните: Така посоченият чл.1, ал. 2 от договора предвиждал, че за да бъде отпуснат кредит на ищцата е било необходимо да сключи договор за поръчителство. Т.е въз основа на чл.1, ал. 2 от договора, ищецът е длъжен да сключи договор за поръчителство, за да му бъде отпуснат кредит. Сключването на договор за поръчителство е въздигнат в условие за отпускането на кредита, което ако не бъде осъществено, няма да бъде отпуснат последния. Посочената клауза, води до нееквивалентност на насрещните престации. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е налице, когато се нарушавал правен принцип, който можело и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му било проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива били принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата. За да се приеме, че е налице нищожност, е необходимо да се установи значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да е в размер, който чувствително надвишавал насрещната престация, като това несъответствие целяло обогатяване, а не само възмездяване, какъвто бил настоящият случай. С оглед тази конкретна преценка прави извод, че клаузата на чл. 1, ал. 2 от договора за кредит е нищожна, доколкото с нея се задължавал ищецът да сключи договор за поръчителство, чието възнаграждение било в размер на 110% от отпусната сума. В тази връзка клаузата на чл.1, ал.2 от Договора за кредит, противоречи на добрите нрави. Твърди, че клаузата на чл.1, ал. 2 от Договор за кредит е нищожна като неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Същата била във вреда на потребителя и не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до неравновесие в правата на страните, като по този начин са в ущърб на ищеца като потребител. Посочените клаузи не били формулирани по ясен и недвусмислен начин и разглеждани сами или в съвкупност с договора за гаранция (поръчителство) не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл. 143, ал.2, т. 19 от ЗЗП. Твърди, че клаузата на чл.1, ал.2 от Договор за кредит била нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Съгласно посочената разпоредба, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Счита, че клаузата на чл. 1, ал. 2 от Договор за кредит не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 от ЗЗП. Видно от самия договор за кредит, по безспорен начин се установявало, че клаузата на чл. 1, ал.2 от същия е част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. По отношение на втория установителен иск счита, че така сключеният Договор за поръчителство от 11.02.2025г. с дружеството Кредит Гаранция ЕООД е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал.1, пр.2 вр.с чл. 19, ал.4 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП, като съображенията им за това са следните: В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал. 1, предл.3-то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, било да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правели от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на добри нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД се е достигало до значителна не еквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Когато било налице явна не еквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. В настоящият случай, такава не еквивалентност между престациите била налице, тъй като сумата, която се претендира чрез него в размер на 1160.64 лева съставлявала допълнителна сума, която е в размер на над 100% от сумата на отпуснатия кредит от 600.00 лева. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Отделно от това, тази сума от 1160.64 лева се заплащала без кредитополучателят да получавал нищо насреща, напротив същият бил принуден да сключи Договор за предоставяне на поръчителство и то с предварително избрано от заемателя дружество, за да му бъде отпуснат кредит. Т.е чрез Договор за предоставяне на поръчителство се стигало единствено и само до увеличаване на дължимата сума с над 100%, без каквато и да е насрещна престация. Твърди, че Договор за поръчителство от 11.02.2025г. бил нищожен поради това, че се стигало до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл.26, ал. , пр.2 от ЗЗД, вр. чл. 19, ал.4 от ЗПК. Възнаграждението, което следвало да се заплати по Договор за предоставяне на поръчителство бил в размер на 1160.64 лева, е следвало да бъде отразено в определение ГПР. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК Общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Така уговореното възнаграждение по Договор за предоставяне на поръчителство по своята същност представлявало разход по кредита, който е бил известен и е следвало да бъде включен в ГПР. Твърди, че Договорът за поръчителство от 11.02.2025г. е недействителен на основание чл.143, ал.1 и ал.2, т. 19 от ЗЗП. Същият е във вреда на потребителя и не отговарял на изискванията за добросъвестност и справедливост и водел до неравновесие в правата на страните, като по този начин било в ущърб на ищцата, като потребител. Договорът за поръчителство не бил разбираем и не позволявал на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл. 143 ал.2 т. 19 от ЗЗП. МОЛИ съда да постанови решение, с което да приеме, че ДОГОВОР 3-1- 9424-329012/11.02.2025г. за потребителски кредит тип кредитна линия - на момента сключен с КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ” ЕАД е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.22 от ЗПК, във вр.с чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл.1, ал. 2 от този договор е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал. 1, пр.2 във вр. с чл. 19, ал.4 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП. МОЛИ съда да постанови решение, с което да приеме, че Договор за поръчителство от 11.02.2025г., сключен с Кредит Гаранция ЕООД е нищожен, на основание чл.26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал. 1, пр.2 във вр. с чл. 19, ал.4 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП. Претендира за направените по делото разноски. Ответникът КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ ЕАД счита изложените в исковата молба твърдения за неправилни, необосновани, недоказани и противоречащи с възникналите между страните правоотношения и относимите към правния спор доказателства. Безспорно е, че между страните имало сключен Договор за потребителски кредит № 3-1-9424-329012 от 11.02.2025г., като същият съдържал всички, предвидени в чл. 11 от ЗПК реквизити, като включително отговарял на всички изисквания на действащото в Република България законодателство, предвид което същият е действителен. Твърди, че ЗПК урежда обществените отношения, развиващи се между Потребител и Търговец, като целта била да бъде осигурена защитата на потребителите. Именно по тази причина и законът се явявал специален спрямо общите норми, включително разпоредбите на ЗЗД, уговарящи предоставянето на заеми и недействителността. Специална спрямо чл. 26 от ЗЗД се явявала и нормата на чл. 22 от ЗПК, където изчерпателно са изброени основанията, на които договорът за потребителски кредит може да бъде обявен за недействителен, предвид което нормата на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД била неприложима за развилите се правоотношения между страните. По повод Годишния процент на разходите (ГПР), в исковата молба били изложени твърдения за несъответствие със законодателството от всякакво естество - за размера, изчислението, методологията, конкретните параметри, включени в него и други. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора за потребителски кредит следвало да се съдържа: годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 1, ал. 4, т. 4 от Договора бил посочен размерът на ГПР. Твърди, че законодателят не изисква от кредитора да предостави методика или начина на изчисляване на ГПР, а допусканията, които са използвани за неговото изчисляване. На базата на допусканията и конкретните параметри на кредита, ГПР можело да бъде изчислен посредством законоустановената в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК формула за изчисляване. Предвид това счита, че процесния договор за кредит притежава твърдения от ищцата порок по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Неправилни били изложените в исковата молба пороци на договора за кредит, свързани с невключване на претендирана от Кредит Гаранция ЕООД сума за гарант при неговото изчисляване. Кредиторът не е изисквал и приемал плащания за гарант. Същият нямал и информация за посочената сума от 2445.84 лв. и не разполагал с данни, които потвърждават или отричат нейният размер или изискуемостта й от трети лица. Оспорва изложените в исковата молба доводи за нищожност, свързани с неправилно изчисляване на ГПР, произтичащо от невключване на разход за поръчителство и счита, че ГПР е изчислено правилно, както включително и че са взети предвид всички, изискуеми от закона, общи разходи по кредита за потребителя съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В така посочената разпоредба се указвало, че общи разходи по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати.... Предвид обстоятелството, че ГПР трябвало да бъде записан като реквизит в договора за потребителски кредит, то неговото изчисляване следвало да се извърши преди сключването на договора, като използваните за изчисляването общите разходи по кредита за потребителя следвало да са били известни на кредитора именно към момента на сключване на договора за кредит. В тази връзка не разполага с информация такъв разход да е бил договарян от страна на клиента, както и да е заплащан от него. Оспорва изложените в исковата молба твърдения за недействителност на чл. 1, ал. 2 от процесния договор. Изискването за обезпечаване на потребителския кредит било разписано в изпълнение на разписаните в Директива 2008/48 и ЗПК разпоредби. В тази връзка абсолютно неправилни и в явно противоречие както с българското законодателство, така и на Европейския съюз, били твърденията за това, че уговарянето на задължение за обезпеченост на договора за потребителски кредит е в пряко противоречие със съображение 26 от Директива 2008/48 по повод задължението за кредитора за предварителна оценка на кредитоспособността. В чл. 11, ал. 1 т. 18 от ЗПК, който пряко кореспондира с чл. 10, параграф 2, буква ,,о) от директивата, е предвидено, че в договора за кредит следва да се съдържат обезпеченията, които потребителят е длъжен да предостави, ако има такива. Именно в изпълнение на посочените разпоредби е разписан и чл. 1, ал. 2 от договора за кредит. Естеството на получената от ищеца услуга, а именно т.н. бързи кредити, които от гледна точка на занижените изисквания към кредитната история на клиентите и тяхната платежоспособност се явявали високо рискови, предвид което и в случай не неблагоприятно развитие на възникналото правоотношение (каквото било и настоящото, предвид отказа от страна на ищеца да върне предоставения му кредит), единствената сигурна възможност кредитора да получи дължимите суми по договора, било да се удовлетвори от обезпечението по кредита. По повод изложените твърдения за неизпълнимост на изискванията за обезпеченост счита, че същите са абсолютно неправилни и недоказани. Оспорва изложените аргументи в исковата молба за противоречие на чл. 1, ал. 2 от Договора с чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК. Съгласно чл. 1, ал. 2 от Договора, кредиторът не изисквал от кредитополучателя заплащане на такси и комисионни за допълнителни услуги, а изисквал обезпечаване на кредита. Съответно кредиторът не предоставял допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 и 2 от ЗПК, не начислявал такси за предоставянето на такива и не изисквал от кредитополучателя заплащането на такива, още повече заплащането на така посочената в исковата молба такса гарант в размер на 93.45 лв. Неправилни и в противоречие с доказателствата по делото били и изложените в исковата молба твърдения, че в чл. 1, ал. 2 от Договора за кредит не се поставя изискване за кредитополучателя за сключването на договор за гарант. Счита, че в исковата молба не се предоставят никакви доказателства за липсата на индивидуално уговорени клаузи, което предвид изключението, предвидено в чл.146, ал. 1 от ЗЗП, изключвало възможността същите да бъдат нищожни. Неправилно било изложеното в исковата молба, че потребителят не е имал възможност да влияе относно съдържанието на договора за кредит. Моли съда да приеме, че предявените искове са неоснователни и недоказани и съответно да бъдат отхвърлени като такива. Моли да бъдат присъдени и разноските по делото, ведно юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Ответното дружество КРЕДИТ ГАРАНЦИЯ ЕООД твърди, че предвид направеното признаване на иска, моли съда, на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК, да не им бъдат възлагани разноски, тъй като с поведението си не е давало повод за завеждане на делото. Съгласно трайната съдебна практика, възлагането на разноските в тежест на ищеца е предпоставено от кумулативното наличие на установените в закона две изисквания - с поведението си ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска. Считат, че в настоящия случай са налице и двете визирани предпоставки за възлагане на разноските в тежест на ищцата, а именно - с настоящия отговор признавал предявения от ищеца иска като основателен, а с извън процесуалното си поведение не е дало повод за завеждането на процесния иск. Предвид изложеното, молят съда да приеме, че предявения осъдителен иск е основателен, като постанови решение по чл. 237 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. В ЕДНОМЕСЕЧНИЯ СРОК за отговор, съдът е сезиран с НАСРЕЩНА искова молба подадена от КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ ЕАД против ищцата – С. Д. Х. по първоначалния иск, с която моли съда, да постанови решение, с което да осъди С. Д. Х. да заплати на Кеш Кредит Мобайл ЕАД остатъка от незаплатената главница в размер на 492.13 лева, ведно със законна лихва върху нея до окончателното изплащане на задължението. Съгласно чл. 127, ал. 4 от ГПК, сумата да бъде заплатена по следната банкова сметка на дружеството - IBAN: •••. Претендира разноските по повод упражняването на насрещен иск, ведно с юрисконсултско възнаграждение в размер на 360.00 лева. В ХОДА на делото, с протоколно определение от 11.02.2026г., съдът на основание чл. 214 от ГПК е допуснал изменение в размера на предявения насрещен иск, като същият се счета предявен в размер на 443.00 лева, равняващи се на 226.50 евро. ИЩЕЦЪТ по насрещния иск - КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ ЕАД твърди, че безспорно на 11.02.2025г. е подписан Договор № 3-1-9424-329012 за потребителски кредит тип Кредитна линия - на момента между С. Д. Х. и Кеш Кредит Мобайл ЕАД, с подписването на който още на същия ден кредитополучателката била усвоила на каса на Изипей АД сума от 600.00 лева. Самото усвояване не се оспорвало от страните, което било видно от първоначалния иск. Видно от погасителния план, кредитоискателят заявил, че иска договорната сума да бъде получена в брой, в търговските обекти на Изипей АД. Кредитът следвало да бъде върнат чрез 12 ежемесечни вноски, всяка в размер на 60.28 лева със срок до 11.02.2026г. От страна на кредитополучателят била заплатена сума в размер на 157.00 лева, с които са погасени две вноски, а именно - за месец март и април и част от вноската за май. Информацията била видна от приложената счетоводна справка към насрещния иск. С оглед на неизпълнение на задължението, прилага уведомление за предсрочна изискуемост по силата на чл. 36 от Общите условия, като обявяват договора за предсрочно изискуем, поради неизпълнение от страна на С. Х. и изпадането й в забава. ОТВЕТНИКЪТ по насрещния иск - С. Д. Х. счита насрещната исковата молба за редовна и допустима, но изцяло като неоснователна и недоказана. Намира, че Договора за кредит е нищожен и поради неспазване на действителния размер на ГПР, чл.11, ал.1, т.10, вр. с чл.22 от ЗПК. Нормата на чл.22 от ЗПК, изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това договора за потребителски кредит следва да се прогласи за недействителен. В тази връзка цитира съдебна практика. Моли разноските по делото да останат в тежест на ответната страна, като посочват и Определение № 3050 от 22.12.2023г. по в.ч.гр.д.№ 3141/2023г. на ОС П., 14 състав, съгласно което - аналогично, при предявен от потребител иск за нищожност на клауза по сключен от него договор и основателност на този иск, намират, че е следвало да се счита за недопустимо възлагането в негова тежест на разноски по частично уважен иск на кредитора за връщане на суми по договора. Моли заплатената сумата от 157 лева да се прихване към дължимата се главница по кредита, с оглед на явната недействителност на процесния договор за кредит. Моли да се отхвърлят претендираните от Кеш Кредит Мобайл ЕАД искови претенции, като неоснователни и недоказани. Моли да бъде осъден и насрещния ищец Кеш Кредит Мобайл ЕАД да заплати и разноските в настоящото производство. Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна следното: Предявени са установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. чл. 22 от ЗПК за прогласяване нищожността на Договор № 3-1-9424-329012/11.02.2025г. за потребителски кредит тип кредитна линия - на момента; установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и чл. 26, ал. 2, пр. 4 от ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за поръчителство от 11.02.2025г., както и насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. По предявените установителни искове за прогласяване нищожността на процесните Договор за потребителски кредит и Договор за възлагане на поръчителство. Между страните няма спор, а и от представения Договор № 3-1-9424- 329012/11.02.2025г. за потребителски кредит тип кредитна линия - на момента се установява, че между ищеца С. Д. Х. и „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД е сключен договор за кредит, по който е предоставена заемната сума от 600. 00 лева при кредитен лимит от 2000 лева, с фиксиран лихвен процент от 36.00%. В Договора не е посочен конкретен размер на ГПР. В чл. 1, ал. 2 от Договора е било уговорено, че кредитополучателят следва в петдневен срок от одобряване на искането за усвояване на всяка сума в рамките на кредитния лимит да осигури като обезпечение по кредита си поръчителство на две физически лица, наети на безсрочен трудов договор с минимално брутно месечно възнаграждение за всеки в размер на 1500 лв., одобрено от кредитодателя дружество – поръчител или неотменима безусловна гаранция за сумите по договора от одобрена от „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД банка. Безспорно е между страните, а и от представения Договор за поръчителство от 11.02.2025г. се установява, че на 11.02.2025г. между С. Д. Х., в качеството му на клиент/кредитополучател и „Кредит Гаранция“ ЕООД, в качеството му на поръчител, е бил сключен договор за възлагане на поръчителство, по силата на който поръчителят се задължил да отговаря солидарно за всички задължения на ищеца при условията и за срока на Договор № 3-1-9424-329012/11.02.2025г. за потребителски кредит тип кредитна линия - на момента, сключен между ищеца С. Д. Х. и „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД. Съгласно чл. 1, ал. 2 от Договора за възлагане на поръчителство, същият влиза в сила в момента на неговото подписване, но ще породи действие само ако кредитополучателят в петдневен срок от одобрено искане за усвояване на всяка сума в рамките на кредитния лимит по договора за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ не осигури като обезпечение по кредита си поръчителство от страна на две физически лица, наети на безсрочен трудов договор с минимално месечно брутно възнаграждение в размер на 1500 лв., одобрено от кредитодателя дружество-поръчител или неотменима и безусловна банкова гаранция от одобрена от „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД банка. Според чл. 2, ал. 1 от Договора за възлагане на поръчителство за оценяването и поемането на задължението за поръчителстване по кредита, клиентът заплаща на поръчителя възнаграждение в размер, зависещ от размера на кредита, размера на всяка усвоена сума, срока за изпълнение на задълженията по кредита, редовност на клиента при получаване на кредити и други показатели, свързани с кредитоспособността и лоялността на клиента. Възнаграждението, което клиентът дължи на поръчителя за изпълнение на задължението му по чл. 1, ал. 1 от Договора, е в размер на 1160.64 лв.,като страните са се уговорили дължимото възнаграждение по чл. 2, ал. 1 да бъде заплащано на части, съгласно погасителния план – 12 вноски по 96.72 лв. всяка. Според чл. 2, ал. 3 от Договора клиентът заплаща възнаграждението съгласно представен погасителен план по банковата сметка на посредника („Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД) или в брой в търговските обекти на посредника. От представената от ответника „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД справка за получени плащания по Договор № 3-1-9424-329012/11.02.2025г. за потребителски кредит се установава, че ищецът по първоначалните искове С. Д. Х. е заплатил по договора за кредит сумата в общ размер на 120.56 лв. (направил е две плащания, всяко от които в размер на 60.28), с които са погасени: 86.73 лв. - главница и 33.83 лв. договорна лихва. От заключението на извършена и приета съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от страните по делото, която съдът кредитира като обективна и компетентно изготвена от вещото лице, се установява, че Кредитополучателката, С. Д. Х. е усвоила на 11.02.2025г. сумата от 306.78 евро или 600.00 лв. по Договор за потребителски кредит тип кредитна линия - на момента № 3-1- 9424-329012 от 11.02.2025г. Заявила е, че желае сумата по кредита да бъде усвоена в брой, в търговските обекти на „Изипей“ АД. С полагането на подписа си Кредитополучателят декларира, че е запознат с погасителния план по договора за кредит и заявява начина, по който иска да усвои сумата по кредита. Поради това отпуснатата сума е получена в брой на каса на посредника EasyPay. Кредитополучателката е направила вноска на каса на посредника EasyPay по погасяване на кредита по Договор за потребителски кредит на 29.03.2025г. в размер на 30.82 евро или 60.28 лв. С платената сума в са погасени задължения по главница в размер на 22.29 евро или 43.60 лв., както и договорна лихва в размер на 8.53 евро или 16.68 лв. Съгласно Извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания по процесния договор за потребителски кредит е платено и възнаграждение за поръчителство в размер на 49.45 евро или 96.72 лв. по Договор за възлагане на поръчителство от 11.02.2025г. Съгласно заключението на вещото лице, остатъчният размер на задълженията по Договор за потребителски кредит тип кредитна линия - на момента № 3-1-9424-329012 от 11.02.2025 г. са в общ размер на 339.03 евро или 663.08 лв., както следва – за главница 284.48 евро или 556.40 лв., както и договорна лихва в размер на 54.55 евро или 106.68 лв. Съдът, при изпълнение на задължението си за служебна проверка относно спазването на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит и действителния размер на годишния процент на разходите, извърши самостоятелно изчисление на ГПР въз основа на данните, съдържащи се в договора за кредит, договора за възлагане на поръчителство и погасителния план. При това изчисление, съдът съобрази не само уговорения фиксиран лихвен процент от 36%, но и всички разходи, които потребителят е задължен да заплати във връзка с кредита и които са били известни на кредитора към момента на сключване на договора, включително възнаграждението по договора за поръчителство в размер на 1160.64 лв., разсрочено на 12 месечни вноски по 96.72 лв. За целите на проверката съдът използва общодостъпен електронен калкулатор за изчисляване на годишен процент на разходите, основан на формулата по Приложение № 1 към Закона за потребителския кредит, като въведе параметрите на кредита – размер на усвоената сума, срок на кредита, размер и периодичност на дължимите плащания, както и всички известни на кредитора разходи по кредита. Полученият резултат сочи, че при включване на възнаграждението за поръчителство като разход по кредита действителният ГПР достига приблизително 1260% ефективен ГПР, което многократно надвишава както уговорения лихвен процент, така и разумните граници на оскъпяване при потребителското кредитиране. Не е спорно по делото, че ответникът „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Ищецът С. Д. Х. е физическо лице, което при сключване на Договора е действало именно като такова. Страните не спорят, че ищецът има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Сключеният между ищеца и „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД Договор за кредит по своята правна характеристика и съдържание е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – Закона за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите. Императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В процесния случай от съдържанието на Договора се кредит, се установява, че същият не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него не е посочен ГПР и обща сума, дължима от потребителя. Дори да се приеме, че същите са посочени в Приложение № 1 към Договора, така посочените техни размери не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за това, дължими на падежа на лихвено плащане по Договора за потребителски кредит, неправилно не е калкулирано в ГПР, предвиден в Договора. Вярно е, че задължението за заплащане на възнаграждението за предоставяне на поръчителство не възниква от Договора за потребителски кредит, но разходите за неговото заплащане са пряко свързани с Договора за кредит, тъй като се заплащат за услуга в полза на заемодателя, за да бъде гарантиран неговият интерес от обезпечение на кредита. Съдържанието на клаузите за предоставяне на поръчителство и съпоставянето им с естеството на сключения Договор за кредит, налага извод, че по своето същество те представляват неотменимо изискване към потребителя и не му предоставят избор дали да предостави обезпечение и какво да бъде то. Изискванията, които въвежда към потребителя клаузата на чл. 1, ал. 2 от Договора за кредит, уреждащ задължението за предоставяне на обезпечение, са практически непосилни за него, с оглед на обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (600 лева). Така, поставяйки изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да го „насочи“ към единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави - поръчителство от одобрено от ответника „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД дружество. Това дружество е вторият ответник „Кредит Гаранция“ ЕООД. Така в действителност възнаграждението по Договора за предоставяне на поръчителство представлява цената за предоставяне на необезпечен кредит, допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва). Поради това независимо, че възнаграждението по Договора за предоставяне на поръчителство се дължи на друго лице, различно от кредитодателя, доколкото разходите за същото са пряко свързани с предмета на Договора за кредит, съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при изчисляване на ГПР. Това не е сторено в процесния случай. С невключването в ГПР на възнаграждението в полза на поръчителя, представляващо разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора, се постига скрито увеличаване на възнаграждението на търговеца, предоставил заем на потребителя, което е забранено от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и води до заобикаляне на императивните разпоредби на ЗПК за максималния размер на дължимите от кредитополучателите разходи по кредита. В конкретния случай договорът за поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Ако плащането на възнаграждението за поръчителство бъде включено в общите разходи по кредита, то размерът на ГПР би бил равен на 1260%. Въпреки, че всеки един от представените договори - този за кредит и този за възлагане на поръчителство, формално представляват самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение чрез сключване на договор за поръчителство на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице поръчител, както и от сключването на договора за поръчителство в деня, в който е сключен самият договор за кредит. С оглед изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на поръчителя за обезпечаване вземанията на „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД по процесния договор за потребителски кредит, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита. Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се определи като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Ето защо, съдът счита, че предявеният от С. Д. Х. против „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД иск за прогласяване нищожността на Договор № 3-1-9424- 329012/11.02.2025г. за потребителски кредит тип кредитна линия - на момента се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен. Последиците от недействителността на Договора за кредит рефлектират върху Договора за възлагане на поръчителство, поради естеството на правоотношенията. Съгласно клаузата на чл. 1 от процесния Договор за поръчителство от 11.02.2025г. поръчителят „Кредит Гаранция“ ЕООД е поел задължение да отговоря солидарно за всички задължения на ищеца съгласно сключения Договор № 3-1-9424-329012/11.02.2025г. за потребителски кредит тип кредитна линия - на момента. Следователно Договорът за възлагане на поръчителство е акцесорен и единствено основание за сключването му е Договорът за кредит, съответно предвиденото в него задължение за предоставяне на поръчителство. Договорът за възлагане на поръчителство е нищожен съгласно чл. 26, ал. 2, пр. 4 от ЗЗД, тъй като се явява лишен от основание, предвид недействителността на Договора за кредит, който той обезпечава и във връзка, с който е възникнало правоотношението по предоставянето на гаранция. Договорът за възлагане на поръчителство е недействителен и поради установяването му в противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключен е установяване на допълнително задължение за длъжника, респ. допълнително възнаграждение за заемодателя, а не гарантиране изпълнението на задълженията по Договора за кредит. Ето защо, съдът намира, че предявеният от С. Д. Х. против „Кредит Гаранция“ ЕООД иск за прогласяване нищожността на Договор за поръчителство от 11.02.2025г. се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен. По предявения насрещен осъдителен иск: С предявения насрещен иск „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД претендира осъждане на С. Д. Х. да заплати на „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД сумата в размер на 443.00 лева или 226.50 евро – главница по процесния Договор за кредит, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на насрещната искова молба в съда – 06.10.2025г. до окончателното изплащане на сумата. Безспорно е по делото, че между ищеца по насрещния иск „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД и ответника по насрещния иск С. Д. Х. е сключен Договор за потребителски кредит тип Договор № 3-1-9424-329012/11.02.2025г. за потребителски кредит тип кредитна линия - на момента, както и че С. Д. Х. е усвоил заемната сума от 600 лв. С оглед изложеното и правните изводи по отношение на предявените установителни искове, то несъмнено се установи, че сключеният между С. Д. Х. и „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД Договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, в каквато насока е налице и изрично възражение от страна на ответника по насрещния иск. В процесния договор за кредит не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Тази норма е императивна и предвижда, че договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на ГПР или общата дължима сума по кредита в кредитната сделка законодателят урежда като порок, който изключва валидността на договарянето – чл. 22 от ЗПК. В случая ГПР по кредита не отговаря на реално прилагания ГПР от кредитора, защото в него не са включени разходите за възнаграждението на поръчителя по Договора за възлагане на поръчителство. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК). Поради констатираното съществено нарушение на изискуемото съдържание на Договор за потребителски кредит, на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, процесният договор за кредит е недействителен. Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва (като това включва както възнаградителната лихва, така и законната лихва за забава за периода до подаване на исковата молба) или други разходи по кредита. Законна лихва върху чистата стойност на кредита се дължи за периода след подаване на исковата молба. Вземането за главницата (чистата стойност на кредита) по обявения за недействителен договор за кредит е парично вземане, като за изпълнението му длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора (чл. 84, ал. 2 от ЗЗД), а това в случая е моментът на подаване на исковата молба, поради което от този момент до момента на погасяването на дълга следва да се дължи законна лихва за забава по смисъла на чл. 86 от ЗЗД. Ако недействителността на договор за кредит се установи в производство по предявен иск по чл. 79 от ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 от ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит и задължението за периодичност за връщането на сумата. Следователно при установена в хода на исковото производство по чл. 79 от ЗЗД недействителност на договор за потребителски кредит, съгласно чл. 23 от ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на дължимата на основание чл. 23 от ЗПК чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 от ЗЗД. В случая от представената от „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД справка за извършени плащания по кредита и извършената по делото съдебноикономическа експертиза се установява, че С. Д. Х. е заплатил по договора общо 157.00 лева, а именно - 60.28 лв. по Договор за потребителски кредит и 96.72 лв. по Договор за поръчителство. С оглед установената недействителност на Договора за кредит, ответникът по насрещния иск дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Доколкото чистата стойност на кредита е 600 лв., а кредитополучателят е заплатил сумата в общ размер на 157.00 лв., то подлежащата на връщане сума е в размер на 443.00 лева или 226.50 евро. Ищецът по насрещния иск претендира установената от съда сума, поради което искът следва да бъде уважен. Като законна последица от уважаване на насрещния иск следва да бъде присъдена и законната лихва, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в съда – 06.10.2025г. до окончателното изплащане на вземането, каквото искане изрично е направено в насрещната искова молба. По направеното възражение за прихващане: Доколкото съдът достигна до извода, че ответникът по насрещния иск дължи връщане единствено на незаплатената чиста стойност на кредита и съдът е отчел извършените до момента плащания от страна на С. Д. Х. при разглеждане на насрещната искова претенция, то възражението за прихващане не следва да се разглежда. По отношение на разноските: При този изход на правния спор по предявените искове, право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК имат и двете страни. Ищецът по първоначално предявените искове и ответник по насрещния иск своевременно е направил искане за присъждане на разноски по делото, като е представил доказателства за сторените разноски за платена държавна такса в размер на 100 лева или 51.13 евро по двата иска срещу двамата ответници. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД следва да бъде осъден да заплати на ищеца С. Д. Х. сумата в размер на 25.56 евро – разноски за държавна такса. На същото правно основание ответникът „Кредит Гаранция“ ЕООД следва да бъде осъден да заплати на ищеца С. Д. Х. сумата в размер на 25.56 евро – разноски за държавна такса. В производството по делото ищецът по първоначално предявените искове и ответник по насрещния иск е представляван, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), от адв. М. В. М. от АК - П., видно от представения договор за правна защита и съдействие (л. 6). Съдът намира, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се съобрази практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в Решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, задължително съгласно чл. 267 ДФЕС. С посоченото решение СЕС приема, че при противоречие между национална уредба и правото на Съюза националният съд е длъжен да остави без приложение противоречащата национална разпоредба. Прието е, че разпоредби, които придават задължителен характер на минималните размери на адвокатските възнаграждения и не допускат договаряне или присъждане под тези размери, могат да представляват ограничение на конкуренцията по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС. С оглед на това съдът приема, че при определяне на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1/09.07.2004 г., респективно от ограничението на чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАдв, а следва да съобрази единствено действителната фактическа и правна сложност на делото и положения от адвоката труд, съобразно чл. 78, ал. 5 ГПК и разясненията по т. 3 от ТР № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Предвид гореизложеното, като съобрази обстоятелството, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, както и реално положения от процесуалния представител на ищеца по първоначално предявените искове труд за осъществяване на защитата в настоящото производство и защитавания материален интерес по делото, съдът намира, че в полза на адв. М. М. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 200 евро за осъществено процесуално представителство по предявения иск срещу „Кеш Кредит Мобайл“ АД и възнаграждение в размер на 200 евро за осъществено процесуално представителство по предявения иск срещу „Кредит Гаранция“ ЕООД. Ищецът по насрещния иск „Кеш Кредит Мобайл“ АД претендирал разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лева. Направил е допълнително такива за платена държавна такса в размер на 25.56 евро и 200 евро – възнаграждение за вещо лице. При определяне размера на дължимото възнаграждение съдът съобрази фактическата и правна сложност на делото, извършените от процесуалния представител на ответника процесуални действия, като по делото няма лично явяване за представляване в страната в проведените открити съдебни заседания. С оглед изложеното, съдът намира, че справедлив и съответен на действително осъществената процесуална защита е размерът от 150.00 лева или 76.69 евро - юрисконсултско възнаграждение. Така общо разноските възлизат на 302.25 евро. Мотивиран от изложеното, съдът