Решение № 8 от 27.1.2026 г. на Районен съд - Панагюрище по дело № 674/2025 г.

Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 ЗЗД Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от П. В. С. срещу „Стик - Кредит“ АД, с искане да се прогласи за нищожен договор за потребителски кредит № 818806, сключен от страните, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 19, ал. 3 и ал. 4, чл. 21, ал. 1 ЗПК. В исковата си молба ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за потребителски кредит 818806, по силата на който й е предоставена в заем сума в размер на 1000 лева пери лихвен процент по заема 36,00 % и ГПР 42,58 %. Съгласно договора за заем, същият следва да бъде обезпечен до края на деня, следващ сключването на договора за кредит с банкова гаранция или поръчителство на физическо лице, което се одобрява от ответното дружество, като при неизпълнение на това задължение се неустойка в размер на 600,17лева, като начислената неустойка се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план. Сочи се, че не се дължи заплащане на уговорената неустойка, тъй като преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09. По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлява предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечава изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се приема безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна функция. Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение. Сочи се, че предвидената неустойка в размер почти равен на заетата сума е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Сочи се, че са създадени множество условия за обезпечението, който кредитополучателя не може да изпълни. Сочи се, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишава от гаранции срещу неизпълнението. Излага се, че дори да се приеме, че кредиторът реално е имал за цел, макар и след сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, той би договорил достатьчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно и на други възможни за потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще може да се удовлетвори за вземанията си, като в конкретния случай срокът е изключително кратък - три дни след сключване на договора. Поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадп ьжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело С- 565/12 на четвърти състав на СЕС. В този смисъл клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчители е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията па финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособноспа на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тьлкуванего на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата, в който смисъл се цитира практика на СЕС. Кредиторът в настоящият случай е поел риск да отпусне реално необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит, поради това неблагоприятните последици за кредитодателя са самопричинени, тъй като той не е спазил своето задължение за предварителна оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата институция не може да черпи права за себе си от собственото си противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка. Неустойката по спорния договор има санкционен характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия, противоречи на принципа на добросъвестността, тъй като цели да създаде предпоставки за начисляването на неустойката. По изложените съображения, неустойката е излязла в разрез с добросъвестността извън присъщите й функции. Предвидено е тя да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя е добавка към възнаградителната лихва па търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би следвало да са включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в конкретния казус не отговарят на действителните параметри по договора. Чрез уговореното в клаузата за неустойка в договора се въвежда още един сигурен източник на доход на икономически посилната страна. Oт една орана, неустойката е включена като падежно вземане- обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля ограничението в чл.19, ал.4 ЗП при определяне ГПР. Съгласно пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В този смисъл, макар да е предвидена като неустойка в договора при неизпълнение, сумата по визирана в договора представлява предварително отчетена в падежните вноски сума, която не е била известна на потребителя, съобразно изискванията на чл. 5 от ЗПК. Клаузата в договора предвиждаща неустойка противоречи на добрите търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, /чл.143, т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Този извод се формира от естеството на договора за кредит /потребителски с по-слаба и уязвима страна/, от съотношението на заема и неустойката, от съотношението на законните лихви и вземането за лихви, към което се калкулира и неустойката, както и от съпоставка с вредите от неизпълнението. Поради невключването на неустойката в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалния лихвен процент не отговаря на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закопа за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С- 453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГГГР води до недействителност на кредитната сделка поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не е изпълнено и изискването по чл. 11, ал. 1, г. 9 от ЗПК в договорът да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят е бил заблуден относно действителния му размер в разрез с изисквания та на добросъвестността. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР договорът за потребителски кредит като недействителен не поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение. По силата на чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, поради което ответникът няма правно основание да претендира исковите суми, тъй като е следвало в ГПР и във ГЛП да бъде посочено вземането на кредитора за лихва, прикрито като неустойка, представляващо част от компонентите на ГПР. Моли се за уважаване на исковата претенция. Претендират се разноски. Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който се излага, че исковата претенция е неоснователна, като се сочи, че договорът за кредит е с действително съдържание, съобразно ЗПК, ЗЗД и ЗЗП. Моли се да се отхвърлят като неоснователни исковите претенции. Претендират се разноски. Направени са възражения по отношение доказателствените искания на ищеца. Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна: С Определение № 686 от 26.11.2025 г. постановено по делото, с което е изготвен проекто доклада за безспорно между страните е обявено обстоятелството, че между П. В. С. и ”Стик- Кредит“ АД е сключен договор за паричен заем № 818806. Със същото определение е задължен ответникът на основание чл. 190 ГПК да представи намиращ се у него документ Договор за кредит № 818806 сключен между страните, като са указани на страната неблагоприятните последици от неизпълнение на този факт по см. на чл. 161 ГПК. Съгласно чл.190 ал.1 от ГПК всяка страна може да иска от съда да задължи другата страна да представи намиращ се у нея документ, като обясни значението му за спора. В тази хипотеза съдът разпорежда другата страна да представи намиращия се у нея документ, имащ значение за спора, като следва да я уведоми за последиците от поведението й, ако тази страна създава пречки за събиране на съответното доказателство - кои факти, имащи значение за спорното право ще приеме за доказани. По приложението на разпоредбите на чл.161 и чл.190 от ГПК е формирана практика с решение №23 от 26.04.2017г. по гр.д.№2732/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение №111 от 12.07.2018г. по т.д.№1892/2017г. на ВКС, ТК, І т.о. В първото е прието, че едно от процесуалните задължения на страните в гражданския процес е задължението да представят намиращи се у тях доказателства, имащи значение за спора и ползващи противната страна, както и да не пречат за събирането на доказателства – чл.190, ал.1 от ГПК и чл.161 от ГПК. Процесуалното поведение на страната има доказателствено значение само при условията на чл.161 от ГПК, като съдът приеме за доказани неизгодни за страната факти, за които същата страна е създала пречки за събиране на допуснати от съда доказателства. Условие за приложение разпоредбите на чл.161 от ГПК е уведомяването на страната за фактите, които съдът ще приеме за доказани в случай, че страната създава пречки за проверката им. Само след изричното й уведомяване, в случай, че страната без основателни причини създаде пречки за събиране и проверка на доказателства, съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на доказателства. В решение №111 от 12.07.2018г. по т.д.№1892/2017г. на ВКС, ТК, І т.о. е прието, че приложението на чл.161 от ГПК предпоставя неоказано съдействие за установяване на определени факти, които страната, искаща прилагането на нормата, твърди. Разпоредбата на чл.161 от ГПК предвижда само възможност при неоказано съдействие да приеме за осъществили се фактите, с оглед обстоятелствата. За пълнота на изложението следва да се посочи, че със задължаването на насрещната страна по чл. 190 ГПК не се размества доказателствената тежест установена с чл. 154 ГПК. Искането по чл. 190 ГПК представлява доказателствено искане, чрез което се целят да се докажат факти, които следва да се докажат от ищеца и които могат да бъдат установени с документа, които се иска да се представи от ответника. Аналогично би могло да се твърди, че с доказателственото искане по чл. 176 ГПК се цели разместване на доказателствената тежест, защото насрещната страна ще докаже факти, които са в тежест на ищеца. В конкретния случай по искане на насрещната страна съдът е задължил ответника да представи намиращ се у него документ, като съдът изрично е указал на ответника на основание чл. 161 ГПК кои факти ще приеме за осъществени при неоказване на съдействие, а именно, че че ответникът е отпуснал на ищеца сума в размер на 1000 лева при ГПР в размер на 42,58 %, като се дължи неустойка по договора в размер на 600,17 лева за непредставяне на обезпечение по договора за кредит. Тези факти следва да се приемат от съда за осъществени с оглед поведението на ответната страна и изложените по-горе мотиви в тази насока. С проекто-доклада за ненуждаещ се от доказване е обявен и фактът, че процесната неустойка за непредставяне на обезпечение не е включена в посочения в договора ГПР. При прилагане на процесуалните правила и с оглед поведението на страните по делото именно посочените факти и обстоятелства следва да се приемат за осъществени между страните по делото. При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна страна: При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални и процесуални предпоставки (юридически факти), които следва да бъдат установени от ищеца, като е негова доказателствената тежест да установи в условията на пълно и главно доказване, следните правнорелевантни факти, от които се ползва- че е налице възникнало между страните облигационно правоотношение въз основа на сключения договор за заем № 818806, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, а именно, че с уговорената неустойка се цели заобикаляне на закона - чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и че същата накърнява добрите нрави. Ответникът следва да докаже фактите, на които основава своите твърдения - а именно, че клаузите по договора сключен между страните са действителни. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. От данните по делото се установява, че между „Стик-Кредит” АД и П. С. е сключен договор за кредит № 818806, по силата, на който търговското дружество е предоставило на ищеца кредит в размер на 1000 лв. Уговорен е между страните годишен процент на разходи. Предвид изложеното, съдът приема, че между страните по делото са възникнали правоотношения по чл. 9 и сл. ЗПК, като съдът е длъжен служебно да следи за неговата валидност. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите. Императивна норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определен с постановление на Министерския съвет на Република България. В ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В размера на тези разходи следа да се включат и всички суми уговорени в договора, които водят до увеличаване размера на дълга (в този смисъл са и Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС и Решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС). Годишен процент на разходите, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение. Когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48 разходи, договорът за кредит следва да се счита за нищожен, което води до връщане само на чистата стойност на отпуснатия кредит- главница. В процесния Договор за потребителски кредит е уговорен процент ГПР от 42,58 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК, доколкото така отразен този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Този размер на ГПР обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно неустойката при непредоставяне на обезпечение, което е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване с изготвения по делото доклад. В процесния случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по договора за кредит. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Уговорената между страните неустойка не обезпечава изпълнението на задълженията по Договора за кредит, нито вредите от неизпълнението на задълженията по Договора, а евентуални такива от непредоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция. Чрез неустоечната клауза от Договора се цели санкциониране на кредитополучателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на предоставената в заем сума. От неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не настъпва вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Непредоставянето на обезпечение е посочено като условие, при което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че предоставянето на обезпечение е условие, от което зависи размера на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по кредита, а не обезщетение, който в противоречие на правилото на чл. 11, т. 10 от ЗПК не е включен в ГПР. Съдът намира, че с процесната неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. Въпреки че формално в процесния договор е посочен размер на ГПР, който не надвишава законово допустимия, без включването в него на сумата дължима за неустойка уговорена в процесния договор сключен между страните, той не отговаря на реално прилагания между страните по Договора и не може да изпълни функцията си - да даде възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. Посочването на стойност на ГПР по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на целия Договор за кредит, на основание чл. 22 от ЗПК (в този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр.д. № 578/2022 г. на ВКС, III г.о. и Решение от 13.03.2025 г. по дело № С-337/23 СЕС) . Ето защо, съдът счита, че предявеният от ищеца П. С. срещу ответника „Стик-Кредит“ АД иск за прогласяване нищожността на договор за кредит № 818806 на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и като такъв следва да бъде уважен. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на ищеца следва да се присъдят разноските направени от ищеца. В производството по делото ищецът е представлявана, на основание чл.38, ал. 1, т. 2 от ЗА от адв. Е. И. от АК – Пловдив, ввидно от представения Договор за правна защита и съдействие (л. 8). Според настоящия съдебен състав в случая са налице предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищцата. Преценката дали да окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или не е материално затруднено се извършва от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента (в този смисъл Определение № 442/28.06.2019 г. по ч.т.д. № 502/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., Определение № 708/05.11.2015 г. по ч.гр.д. № 4891/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о.). Вярно е, че договарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се презумира и следва да бъде установено от данните по делото, но изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА, обективирани в Договор за правна защита и съдействие, сключен между страна по делото и процесуалния й представител, обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. В този случай нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не е необходимо да се провежда (в този смисъл Определение № 163/13.06.2016 г. по гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, I г.о.). В случая, видно от предоставения Договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца С. и адв. Е. И. са налице изявления, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и липсват данни, които да опровергават това. Ето защо, в полза на упълномощения процесуален представител на ищеца- адв. И. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер от 250 лв. или 300 лева с ДДС - 153,39 евро с ДДС, с оглед Решение на СЕС от 25.01.24 г. по дело С-438/22, доколкото съдът не е обвързан с размерите определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа. Разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, предвижда, че когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски. Съответните суми се присъждат в полза на съда. Ето защо ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса, съобразно цената на исковете, която е в размер на 76 лева - 38,86 евро . По изложените съображения Районен съд – Панагюрище