Решение № 15964 от 12.8.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 16250/2023 г.

Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Д. Г. Г. , ЕГН ...., с постоянен адрес в гр. София, .... чрез пълномощника си адв. Б. З., със съдебен адрес гр. София, ....., адвокатска кантора „Маринов и З., против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ..., седалище и адрес на управление гр. София, ...., представлявано от Галин Тодоров Тодоров и ФАЙНЕНШЪЛБЪЛГАРИЯ” ЕООД, с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, ...., представлявано от Петър Благовестов Дамянов. В исковата молба ищецът излага твърдения, че на 16.07.2021г. между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № 4205452, съгласно който „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в качеството си на кредитодател, е отпуснал заемна сума в размер на 600.00 лева,, като видът на вноската е седмична, а размерът на месечния лихвен процент не е посочен срещу задължението на ищеца да върне същата на седмична вноска. Съгласно клаузата на чл. 4 от Договора, договорът за заем е обезпечен с гарант – две физически лица, поръчители или банкова гаранция. Твърди се, че в чл. 4 от процесния договор е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант – две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Поръчителите следва да отговарят на следните условия: да представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР или да представи сключен договор за гарантиране на задължението с предварително одобрено от заемодателя дружество-гарант.На датата на сключване на договора, между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, доверителя ми е сключил с втория ответник договор за предоставяне на гаранция № 4205452, по силата на който „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД е поело задълженията да обезпечи пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД задълженията на доверителя ми. Обезпечението се изразявало в наличие на парични средства и готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя. Въз основа на сключения договор за поръчителство, ищецът се е задължил да заплати на гарантиращото дружество възнаграждение, което е разсрочено за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит. Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно договора за поръчителство, ищецът е следвало да предоставя дължимите парични думи на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, което пък от своя страна, съгласно договора, е упълномощено от „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД да събира в тяхна полза сумите по процесния договор. Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство, възнаграждението се дължи в полза на поръчителя „Файненшъл България“ ЕООД, като „Изи Асет Мениджмънт“ АД единствено е овластено да приеме плащането (фактически да получи паричните средства за възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя). Предвид това, наличието на основание за предоставяне на поръчителство, от страна на ответното дружество, е обусловено от валидността на договора за кредит, или отделни негови клаузи, включително и чл. 4, едната от предвидените в релевираната клауза форма на обезпечение, и поради тази причина следва да се разгледат съвместно и двете правоотношения, имайки и предвид, обстоятелството, че кредиторът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят са свързани лица, което е видно от Търговски регистър към АВ. Твърди се , недействителност на договора за поръчителство съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК). Договорът се оспорва и поради заобикаляне на закона - чл.19,ал.4 ЗПК, защото възнаграждението е следвало да влезе в ГПР, като общ разход за потребителя по договора за кредит, включително и защото кредиторът е едноличен собственик на капитала на поръчителя, поради което ще получи печалба от полученото възнаграждение. Договорът се оспорва и като недействителен, на основание чл.143,ал.1 и ал.2, т.12 ЗЗП,. При изложените обстоятелства на предявените искове се иска : Да се признае за установено в отношенията между страните Д. Г. Г. с ЕГН •••••••••• и „Изи АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, с ЕИК: .... със седалище и адрес на управление: гр. София, ....., представлявано от Г. Т. Т., че клаузата на чл.4 от договор за паричен заем № 4205452 е нищожна. Да се признае за установено в отношенията между страните Д. Г. Г. с ЕГН •••••••••• и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, с ЕИК:...., със седалище и адрес на управление: гр. София, ....., представлявано от Петър Благовестов Дамянов, че сключеният между тях договор за предоставяне на поръчителство № 4205452 е нищожен. Претендира се присъждане на направените по делото съдебни и деловодни разноски, включително адвокатско възнаграждение С исковата молба ищецът прави искане по чл. 190 ГПК за задължаване първия ответник Изи асет Мениджмънт да представи в цялост кредитното досие, включително справка от счетоводството си за всички извършени плащания в това число платежни нареждания за погасени вноски, разписки, извадка от счетоводните книги, от страна на лицето Д. Г. Г. с ЕГН •••••••••• по Договор за паричен заем № 4205452, включително да предостави копие от договора, погасителен план и СЕФ, а втория ответник ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД да представи в цялост кредитното досие, включително справка от счетоводството си за всички извършени плащания в това число платежни нареждания за погасени вноски, разписки, извадка от счетоводните книги, от страна на лицето Д. Г. Г. с ЕГН •••••••••• по Договор за поръчителство № 4205452, включително да предостави копие от договора, погасителен план и СЕФ. Прави искане за издаване на съдебно удостоверение което да послужи пред БНБ, дирекция „Регистри“ за получаване на информация за сключени договори от ищеца , което съдът оставя без уважение, поради това , че не е свързано с предмета на доказване в настоящото производство. В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД, чрез процесуалния си представител, представя отговор на исковата молба, с който оспорва иска като неоснователен. Твърди се в отговора, че договорът за паричен заем, както и неустоечната клауза, не противоречат на закона и не го заобикалят, сключени са в съответствие с изискванията на Закона за потребителските кредити. Ответното дружество, в срока за отговор, оспорва иска, като счита, че добрите нрави не са накърнени, налице е еквивалентност на престацията, като възнаграждението е определено след преценка на риска. Договорът е сключен, поради възлагане от ищеца, като дружеството осигурява услугата срещу възнаграждение. Оспорва се твърдението за заобикаляне на закона, както и твърдението за нарушения на ЗЗП. Останалите твърдения се оспорват с довод за неотносимост, тъй като ответникът не е страна по договора за кредит. Излага подробни доводи за действителност на договор за поръчителство, сключен между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД, действителността на който договор също е предмет на предявения иск. С отговора ответникът не прави доказателствени искания. Противопоставя се на исканията, направени в исковата молба. Сочи, че писмените доказателства, които ищеца иска да бъде задължен ответника да представи, са документи, които следва да се намират у него. Ответникът по делото - „Файненшъл България“ ЕООД, оспорва предявения иск, като неоснователен . като оспорва твърдението на ищеца, че договорът за поръчителство заобикаля или противоречи на разпоредби на Закона за потребителския кредит е напълно неотносимо към този тип договори, поради факта, че разпоредбите на Закона за потребителския кредит и последиците от неспазването им са относими единствено и само за договори за потребителски кредит, каквито договорът за поръчителство категорично не е. Сключеният между страните по делото договор за поръчителство не попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит. В чл. 1 от Закона за потребителския кредит е записано, че законът урежда изискванията към договора за потребителски кредит. Под договор за потребителски кредит, съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК, законът има предвид договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Според него и дадената от закона дефиницията, договорът за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит е договор с потребител, чийто предмет е предоставянето на кредит. Процесният Договор за поръчителство № 4205452 няма за предмет предоставяне на кредит на потребител. обстоятелството, че дружеството-поръчител е дъщерно дружество на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, не превръща „Файненшъл България“ ЕООД в кредитор, в дружеството-кредитор „Изи Асет Мениджмънт“ АД, нито пък трансформира договора за поръчителство в договор за кредит. Според законодателството, „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД са различни правни субекти, с различен предмет на дейност. Пак според законодателството, договорите за поръчителство и договорите за кредит са договори с различен предмет. Законът за потребителския кредит, видно от разпоредбите му, се прилага единствено и само към договорите за паричен заем. Твърденията на ищеца, че „със сключването на договор за поръчителство се цели едно допълнително оскъпяване на договора за кредит“, „в договора за поръчителство се уговаря възнаграждение, което впоследствие ще бъде разпределено като печалба на „Изи Асет Мениджмънт“ АД“ са несъстоятелни. Възнаграждението по договорите за поръчителство, които „Файненшъл България“ ЕООД сключва със своите клиенти е насрещната престация срещу поето задължение за обезпечаване на кредит. Дружеството сключва гаранционни сделки по занятие. Твърдението на ищеца, че „със сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК“ също е несъстоятелно що се отнася до ответното дружество. Договорът за поръчителство е сключен по инициатива на ищеца. Ищецът се е обърнал към дружеството-ответник с оглед изпълнение на поето от него задължение. Предоставянето на обезпечение от страна на дружество-гарант е само едно от трите, обезпечения, предвидени, съгласно условията по договорите за паричен заем на „Изи Асет Мениджмънт“ АД. С оглед на това обстоятелство, инсинуациите на ищеца за заобикаляне на Закона за потребителския кредит от страна на дружеството-ответник са несъстоятелни. Ако ищецът, сключвайки договор за поръчителство, е целял да заобиколи посочената разпоредба на Закона за потребителския кредит, то ответното дружество не е знаело за тези цели и намерения на ищеца. „Файненшъл България“ ЕООД сключва гаранционни сделки по занятие. Оспорва твърдението на ищеца, че договорът за поръчителство „е изначално лишен от основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение в полза на потребителя не се предоставя услуга“ е несъстоятелно. „Файненшъл България“ ЕООД предоставя гаранционни сделки по занятие – обезпечава изпълнението по договори за кредит срещу възнаграждение. Оспорва се твърдението на ищеца, че договорът за поръчителство е нищожен, тъй като съгласно разпоредбите на чл. 138 – 148 ЗЗД, договорът трябва да се сключи между поръчител и кредитор, а не между длъжник и поръчител е несъстоятелно. Разпоредбите на чл. 138 – 148 ЗЗД са относими към отношенията между „Файненшъл България“ ЕООД и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, това правоотношение е акцесорно на главното – между кредитополучателя и „Изи Асет Мениджмънт“ АД по повод кредита. „Файненшъл България“ ЕООД и „Изи Асет Мениджмънт“ АД имат сключен писмен договор, който урежда отношенията между тях като поръчител и кредитор. Правоотношението между кредитополучателя и „Файненшъл България“ ЕООД е самостоятелно, то влиза в действие под условие, че заемателят не предостави някое от другите обещани обезпечения на заемодателя. Договорите за поръчителство, които „Файненшъл България“ ЕООД сключва с клиенти, урежда техните отношения по повод задължението на „Файненшъл България“ ЕООД да обезпечи кредита на клиента. Като се позовава, че в Закона за задълженията и договорите липсва изрична регламентация на възмездното поръчителство, което е разбираемо, тъй като законът е обнародван през 1950 г., но и в теорията и в практиката никога не е съществувало схващане, че възмездното поръчителство е недопустимо или пък нарушава законова разпоредба. Оспорва се и твърдението , че договорът за предоставяне на гаранция е сключен в противоречие с добрите нрави е неоснователно и неаргументирано. Като преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В тази връзка, позовавайки се на противоречие с добрите нрави ищецът следва да докаже противоречието и да докаже нарушаването на определен морален принцип, какъвто не е посочен. Договорът за поръчителство не нарушава нито изрично формулиран правен принцип, нито правен принцип, проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Ответникът сочи , че договорът за поръчителство се сключва в съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта. Ответното дружество задължавайки се да отговаря солидарно с цялото си имущество за задълженията на заемателя (и то за размер на дълга, който е много над уговореното възнаграждение по Договора), не получава нещо в повече, от това което предоставя, а дори напротив посочва се, че при всеки алеаторен договор, престацията по договора за поръчителство на пръв поглед изглежда нееквивалентна. Но поръчителството се простира върху всички последици от неизпълнението на главното задължение, включително и разноските по събиране на вземането, с оглед на което престациите може да бъдат разглеждани като нееквивалентни, но в полза на ищцовата страна, а не в полза на Поръчителя, чиято отговорност може да бъде ангажирана в размер, надвишаващ с много полученото възнаграждение. Дължимото му се възнаграждението по договор за предоставяне на поръчителство е определено след извършена преценка на риска. Ако насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би сключила договора. Както споменах в началото на отговора, към момента на сключване на всеки от договорите, по времето на тяхното изпълнение/действие и до приключването им спор между страните не е съществувал. Съгласно Определение № 381 от 14.04.2016 г. по гр. д. № 1275 / 2016 г. на ВКС, „Нееквивалентността на престациите не води до нищожност на договора. Когато страните са договорили неравностойни насрещни престации, заинтересованата страна може в едногодишен срок да иска унищожаване на договора, ако той е сключен поради крайна нужда. “Отделно се сочи , и че при сключване на договори, ответното дружество действа добросъвестно. Клаузите в договора за поръчителство за формулирани достатъчно ясно и разбираемо и всеки разумен потребител - относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, би могъл да прецени икономическите последици от сключване на договора. Нещо повече, в договора за поръчителство е предвидено, че той влиза в сила само, ако заемополучателят не представи на кредитното дружество обезпечение под формата на поръчителство от физически лица или банкова гаранция. Иска се от съда да отхвърли заявените искови претенции и пресъди на ответника разноски за производството. Съдът е счел частично основателни исканията на ищеца за задължаване на ответното дружество да представи писмени доказателства, като счита, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД следва да бъде задължено да представи само Договор за паричен заем № 4205452, сключен на 16.07.2021 г. и справка дали задълженията на заемодателя по този договор са платени (изцяло или частично), която справка да е по пера, както и изрична справка дали ищеца е заплатил неустойка дължима на основание чл. 2вр. чл. 4 от Договора и ако да – в какъв размер. В хода на съдебното дирене са събрани писмени доказателства и е допуснато и прието заключението по допуснатата и назначена съдебно – счетоводна експертиза, въз основа на чийто анализ и по смисъла на чл. 12 от ГПК, съдът е мотивиран да стори следните фактически констатации: От анализа на доказателствата се установява, че на 16.07.2021 г. е сключен процесния договор - Договор за поръчителство № 4205452/16.07.2021 година между ищеца – Д. Г. Г. , ЕГН ...., с постоянен адрес в гр. София, ул. ••• и ответника „Файненшъл България“ ЕООД. Доказва се от съдържанието на същия, че с него страните са уговорили предоставяне на поръчителство като потребителят – ищецът е възложил, а ответникът – поръчител е приел да сключи договор за поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД по силата на който да отговаря солидарно с ищеца пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД за изпълнението на всички задължения на потребителя възникнали по Договор за паричен заем № 4205452, сключен на 16.07.2021 г., последният сключен между ищеца Д. Г. Г. , ЕГН 9307286382, с постоянен адрес в гр. София, ул. ••• и „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Съгласно чл. 3 от договора за поръчителство ищецът се задължава за плати на ответника сумата от 313,95 лева, представляваща възнаграждение по сключения договор за поръчителство. Уговорено е, че сумата ще са плаща разсрочено на вноски, платими по сметка на „Изи Асет Мениджмънт“ АД ведно с погасителните вноски по договора за кредит. Доказва се от заключението по допуснатата и назначена съдебно – счетоводна експертиза, сумата, която е платена от ищеца на „Изи Асет Мениджмънт“ АД и по двата договора е в общ размер на 356 лева, разпределена по пера съответно 155, 25 лева по Договор за паричен заем № 4205452/16.07.2021 и 85,51 лева по Договор за поръчителство № 4205452/16.07.2021 и 115, 24 за разходи извън погасителния план по Договор за паричен заем № 4205452/16.07.2021. От заключението по съдебно – счетоводната експертиза се установява и съдът приема за доказано, че в случай на изчисляване на ГПР, в което участва предвидено в договора за поръчителство възнаграждение на поръчителя – ГПР по договора за кредит е в размер на 938,17 %. Не се спори между страните, че помежду им е бил сключен договор за поръчителство № 4205452/16.07.2021 г., по силата на който ответникът се е задължил да гарантира изпълнението на задълженията на ищеца качеството му на кредитополучател по договора за кредит, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, че договорите за поръчителство и кредит са били сключени на една и съща дата – видно от съдържанието им, че едноличен собственик на капитала на ответника е дружеството кредитодател по договора за кредит – така видно от отбелязванията в Търговския регистър към датата на сключване на процесния договор. Горната фактическа обстановка се установява от анализа на доказателствата, които са безпротиворечиви и взаимодопълващи се. Въз основа на прието от съда за доказано като факти, настоящият съдебен състав е мотивиран да стори следните правни изводи: Предявени са установителни искове с правно основание чл.124,ал.1 ГПК във връзка с чл. 26 ЗЗД - противоречие с добрите нрави, заобикаляне на закона, противоречие със закона - чл.143,ал.1 и ал.2, т.12 ЗЗП.чл. 143 т. 5 от ЗЗП (в редакцията на разпоредбата, обнародвана в ДВ бр. 57 от 2015 г.) вр. чл. 146 от ЗЗП и чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД. Да се признае за установено в отношенията между страните Д. Г. Г. с ЕГН •••••••••• и „Изи АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, с ЕИК: ...., със седалище и адрес на управление: гр. София, ...., представлявано от Г.Т. Т., че клаузата на чл.4 от договор за паричен заем № 4205452 е нищожна. Да се признае за установено в отношенията между страните Д. Г. Г. с ЕГН •••••••••• и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, с ЕИК:..., със седалище и адрес на управление: гр. София, ....., представлявано от П. Б. Д., че сключеният между тях договор за предоставяне на поръчителство № 4205452 е нищожен. Претендира се присъждане на направените по делото съдебни и деловодни разноски, включително адвокатско възнаграждение Съдът е указал на страните, че настоящият съдебен състав разполага с възможността да се произнесе по основания за нищожност, които не са заявени от ищеца, като се има предвид постоянната съдебна практика – така Решение от 27.06.2000 г. по съединени дела С-240/98 до С-244/98, Осеаnо Grupo Editorial SA срещу Rocio Murciano Quintero (С-240/98) u Salvat Editores SA срещу Jose M. Sanchez Alcon Prades и други (С-241/98 до С-244/98), като в този смисъл националния съдия, като съдия по правото на ЕС е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата – така –решения по: дело С-240/98- С-244/98, т. 27- т. 28; дело С-168/05; дело С- 40/08; дело С-137/08, дело С-243/08, т. 31, дело С-618/10, т. 41-42; дело С-472/11, т. 21-24, дело С-397/11, т. 26, дело С-415/11, т. 44-т. 46/. По допустимостта Исковата молба е подадена от заинтересовано лице срещу пасивно процесуално легитимиран ответник, като се доказва твърдения правен интерес и претенцията е заявена пред местно и родово компетентния съд, поради което и следва да бъде разгледана по същество. По основателността Безспорно се установи наличието на облигационни правоотношения между страните, по които ищецът като потребител по договор за кредит е възложил на ответника да сключи договор за поръчителство, по които равоотношения е платил частично договореното възнаграждение в размер на 356 лева. По смисъла на съдебната практика - така Решение от 27.06.2000 г. по съединени дела С- 240/98 до С-244/98,Oceano Grupo Editorial SA срещу Rocio Murciano Quintero (C-240/98) u Salvat Editores SA срещу Jose M. Sanchez Alcon Prades и други (C-241/98 до С-244/98), националния съдия, като съдия по правото на ЕС е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година, относно неравноправните клаузи в потребителските договори. В казуса не може да се спори, че процесният договор за поръчителство има характеристиката на потребителски договор, като ищецът е потребител по смисъла на §13, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Длъжникът е физическо лице, като в този смисъл и договорът за поръчителство, свързан с обезпечаването на договора за кредит не е бил предназначен и свързан с извършване на търговска или професионална дейност на ищеца като кредитополучател, и не се установява от доказателствата по делото, ищецът да е действал при сключването на договора за заем и договора за поръчителство в рамките на своята търговска или професионална дейност. Категорично е, че в предметния обхват на Закона за защита на потребителите попадат - всички клаузи на потребителския договор, които не са били предмет на индивидуално договаряне, поради което потребителят не е бил в състояние да влияе върху тях. Основателни са твърденията на ищеца за недействителност на процесния договор за поръчителство и платеното по този договор е плащане без основание, при следните аргументи: Съдът е обявил с доклада по делото на страните, че ще следи за наличието на неравноправни клаузи в процесните договори, както и за нищожни такива. За съда уговореното в договора за кредит – сключване на договор за поръчителство с одобрен от кредитора поръчител има характеристиките на разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В този смисъл са задължителните указания на СЕС дадени с Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело C-377/14, Ernst Georg Radlinger, Helena Radlingerová срещу Finway a.s., ECLI:EU:C:2016:283, а съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Следователно клаузите в договора за кредит, на които кредиторът има право да иска от ищеца и с които съответно е уговорено, че кредитополучателят дължи сключването на договор за поръчителство с одобрен от кредитор поръчител е такава, която дава възможност и кредиторът ще има право да получи нещо различно от лихвата за забава, като в този смисъл тези клаузи противоречат на горепосочените императивни законови норми, което обосновава извод за липса на валидно възникнало (въз основа на нищожни договорни клаузи) задължение на длъжника за сключване на договор за поръчителство и извършване на плащания по този договор. Съгласно чл. 138 от Закона за задълженията и договорите поръчителят се задължава пред кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Поръчителството е безвъзмездна сделка, т. е. поръчителят не получава възнаграждение и само при изрично договаряне на страните може да бъде включена клауза за заплащане на такова. Видно е от отбелязванията в Търговския регистър и се доказва, че едноличен собственик на капитала, и към днешна дата, на „Файненшъл България“ ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт“ АД - кредитор на ищеца. Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 и т. 6 от ДР на ТЗ. След като кредиторът е едноличен собственик на капитала на дружеството - поръчител, то с договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, доколкото, плащайки задължението на потребителя, кредиторът плаща вземането си сам на себе си, още повече, че това е уговорено и в договора за поръчителство – така по силата на чл. 3 възнаграждението по поръчителя се плаща разсрочено ведно с погасителните вноски по договора за кредит по сметка на кредитора. От горното съдът е мотивиран да стори и извода, че със сключването на договора за поръчителство се цели едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение и единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Така уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК/ и липса на основание за дължимост на това вземане. Видно от договора за поръчителство, на гаранта се дължи възнаграждение в посочен в договора твърд размер, дължим, според разпоредбата на чл. 3 от договора, независимо от обстоятелството дали длъжникът е платил задължението си. Абсолютно не относимо е вписването в разпоредбата на чл. 1, ал. 2, че договорът влиза в сила, ако длъжникът не предостави някое от другите две, предвидени в договора за кредит, обезпечения. Видно от разпоредбата на чл. 3.1, възнаграждението се дължи за поемане на задължението по чл. 1, което означава - именно поръчителството. Видно от договора, възнаграждението е платимо от длъжника разсрочено, на вноски, с падежи, съвпадащи с падежите на вноските по договора за кредит. С оглед изложеното, съдът намира, че договорът за гаранция е „пряко свързан“ с договора за кредит, по смисъла на § 1, т.1 ДР на ЗПК, тъй като за предоставянето на услуга „гарант“ потребителят дължи, през целия срок на договора, заплащане на възнаграждение на гаранта, за обезпечаване на задължението за плащане. Нещо повече, предвид краткия срок, през който потребителят следва да предостави обезпечение /тридневен, от сключването на договора/, на потребителя не е оставен реален, информиран избор. Съдът намира, че със сключването на договора за гаранция се заобикаля закона, поради което и разпоредбата, включваща задължение на потребителя да заплати възнаграждение по него, е нищожна, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 22, ал. 1 ЗПК. Заобикалянето на закона съставлява постигане на забранен от правото резултат с разрешени средства. Безспорно, разрешено от закона е едно дружество да е едноличен собственик на капитала на друго - дружеството, предоставящо кредит и гарант. Няма забрана в закона договорът за потребителски кредит да е обезпечен с поръчителство или със солидарност. Няма пречка, също така, за поръчителството да се уговори заплащането на възнаграждение. В същото време обаче с привидно спазване на закона – се постига заобикалянето му. Постоянна е съдебната практика и се възприема изцяло от настоящия съдебен състав, при което когато в договора за кредит е посочен неясен и при липса на конкретика начин за определя на ГПР или посочения размер на ГПР не отговаря на действителния такъв, поради недаване на пълна и ясна информация на потребителя относно компонентите, които участват в неговото образуване по размер е налице неравноправност на договорната клауза и самостоятелно основания да се приеме, че същата е нищожна като противоречаща на закона чрез заобикалянето му. Така и в Решение на СЕС - Решение на Съда (първи състав) от 15 март 2012 г. (преюдициално запитване от Okresný súd Prešov - Словакия) - Jana Pereničová, Vladislav Perenič/S.O.S. financ, spol. s.r.o., дело C-453/10 се приема, че: „ Търговска практика като разглежданата по делото в главното производство, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като "заблуждаваща" по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета ("Директива за нелоялните търговски практики"), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Националният съд трябва да провери дали това е така по делото в главното производство. Установяването на нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит. Тази констатация обаче не се отразява непосредствено на преценката от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 на действителността на сключения договор за кредит.“. С Решение на Съда (девети състав) от 21 март 2024 година по дело C‑714/22 се приема /така в т. 46 от същото/ , че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за. потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В същата хипотеза, настоящия съдебен състав приема от правна страна, че уговорката за сключването на договор за поръчителство в договора за кредит, представлява допълнителна услуга, свързана и с цел единствено обезпечаване на кредита, като представлява допълнителен разход по същия и при това следва да участва предвиденото в договора за поръчителство възнаграждение на поръчителя при образуване и определяне на размера на ГПР по договора за кредит. Не може да се спори, че посочването на ГПР в договора за кредит е от съществено значение, по-специално доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение (вж. в този смисъл Решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 67 и 70 и Решение на Съда (девети състав) от 21 март 2024 година по дело C‑714/22, „С.Р.Г. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД). На следващо място - с оглед на задължението за стриктно тълкуване на член 4, параграф 2 от Директива 93/13 Съдът е постановил, че задължението за заплащане на възнаграждение за услугите по проучването, одобряването и разглеждането на искане за заем или за други подобни услуги, присъщи на дейността на кредитодателя по отпускането на заема, не може да се счита за попадащо в обхвата на основните престации по договор за кредит, посочени в т. 61 от Решение на Съда (девети състав) от 21 март 2024 година по дело C‑714/22, „С.Р.Г. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД , като в този смисъл е и Решение от 16 март 2023 г., Caixabank (Комисиона за обработка на кредита), C‑565/21, EU:C:2023:212, т. 22 и 23. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките съдът намира, че макар формално процесният договор за потребителски кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10- годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето- чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 ЗПК. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ- А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022г. по в.гр.д. № 7108/2021г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.). Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. На следващо място, доколкото договорът, сключен между потребителя и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, и договорът, сключен между потребителя и „Файненшъл България“ ЕООД, се намират във взаимовръзка помежду си като система от правоотношения между страните, последиците от прогласяване недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на поръчителство поради естеството на правоотношенията. С оглед на гореизложените от съда изводи съдът намира, че доколкото договорът за потребителски кредит е нищожен, то нищожен е и договорът за предоставяне на поръчителство, сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, обезпечаващ задълженията по него. Както беше посочено, касае се за договор за поръчителство, сключен с предварително определено от кредитора по договора за потребителски кредит юридическо лице-поръчител, представляващо свързано с кредитора дружество, като в договора е предвидено възнаграждението за поръчителството да се плаща в полза на кредитора /а не на поръчителя/ заедно с погасителните вноски по кредита. При тази правна конструкция поръчителят нито носи риска от неизпълнение, нито реално получава уговореното възнаграждение, нито упражнява суброгационните си права при плащане. Единственият правен и икономически ефект от сделката е кумулиране в полза на „Кредисимо“ ЕАД на допълнителен финансов приход, представляващ престацията на потребителя по гаранционната сделка, т.е. договорът за поръчителство представлява по съществото си съглашение за въвеждане на допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, чието възникване му е било известно при сключването на договора. С оглед на което съдът намира, че договорът за предоставяне на поръчителство е противоречащ на императивна правна норма и се явява нищожен поради заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Така по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал.2, т. 10, т. 15 и т. от Закона за защита на потребителите. Договорът, сключен със свързано лице, при заобикаляне на закона, при това, без да се предвижда насрещна престация на заплащането на възнаграждението, е сключен при нарушение и на изискванията за добросъвестност, води до неравновесие между правата на страните по него, поради което накърнява правата на потребителя, а съдът намира, че тъй като ответникът няма интерес от договора, без предвиденото в него възнаграждение, то и по аргумент от разпоредбата на чл. 146, ал. 5 от Закона за защита на потребителите - целият договор е нищожен. За съда с договора за поръчителство се налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора, налага се на потребителя да изпълни своите задължения, дори и ако търговецът или доставчикът не изпълни своите, и не се позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. На следващо място по аргумент от разпоредбата на чл.143, ал.2, т.5 от Закона за защита на потребителите – всяка договорна клауза, която налага на потребителя да изпълни свое задължение, дори търговецът, в казуса заявителят да не е изпълнил свое задължение като неравноправна, която не е и индивидуално уговорена се явява нищожна по смисъла на чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите. С оглед на горното исковата претенция за обявява нищожността на договора за поръчителство като основателна следва да се уважи. По разноските: При този изход на правния спор пред настоящата инстанция право на разноски се поражда за ищеца. На основание чл.78 ал.1 ГПК ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца сумата в размер на 100 лева за заплатена държавна такса. Искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за осъществена предоставена безплатна правна помощ следва да се уважи в размер до 400,00 лева, като над този размер е неоснователно. От представения по делото договор за правна защита и съдействие е видно, че е уговорено предоставянето на безплатна правна помощ. При определяне на дължимото се възнаграждение съдът не съобразява Наредба № 1/2004 година за минималните адвокатски възнаграждения като противоречаща на чл. 101 и чл. 102 от ДФЕС, а определя дължимия се размер с оглед на фактическата и правна сложност на казуса, процесуалното поведение на адвоката, времето необходимо за подготовка на делото, като приема, че именно размера от 400,00 лева е равностоен на положения труд, при липсата на фактическа и правна сложност на казуса, проведените две съдебни заседания, в които адвокатът не се е явил, а е депозирал само становище преди съдебно заседание. По отношение на определеното от съда възнаграждение за оказана безплатна правна помощ не следва да се начислява сумата от 80,00 лева претендирана като ДДС, доколкото предоставеното на безплатна правна помощ е доставка, освободена от заплащането му – така по аргумент от чл.9 ал.1 вр. чл.8 ЗДДС. Безвъзмездните доставки на услуги не подлежат на облагане с данък върху добавената стойност - арг. чл.2 т.1 ЗДДС, чл. 2 пар. 1, б. „в" от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност - в този смисъл Определение № 917/02.05.2023 г. по гр. дело № 1323/2023 г. по описа на ВКС, IV г.о. За съда не се дължи отделно възнаграждение за всеки от предявените искове, доколкото защитата по всеки от тях е обусловена от едни и същи твърдения, положения труд и отделеното време за подготовка по двата иска. В този смисъл искането за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер над 400,00 лева следва да се отхвърли като неоснователно. Във връзка с искането на процесуалния представител на ищеца за присъждане на адвокатско възнаграждение с ДДС следва да бъде отбелязано, че с Определение № 917/02.05.2023г. по ч. гр. д. № 1323/2023 г. на ВКС, I V ГО, е прието, че предоставената безплатна правна помощ по чл. 38 ЗА представлява по смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС безвъзмездна доставка на услуга, която не подлежи на облагане с данък върху добавената стойност по аргумент от по чл. 2, т. 1 ЗДДС, чл. 2, пар. 1, б. „в“ от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност. Тази услуга не може да се счете за възмездна на основание чл.38, ал.2 ЗА по съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл.25 ал.2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена. Последващи този момент действия не могат да имат значение за възникване на данъчно задължение. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да получи възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в закона. Нито ЗДДС обаче, нито ЗА въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност. Предвид изложеното съдът намира, че в тежест на ответника следва да бъде възложено да заплати адвокатско възнаграждение на представителя на ищеца без ДДС. С оглед изхода на спора на ответника не се дължат разноски. Мотивиран от горното и на основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и на основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, ал. 2 вр. 19, ал. 5 ЗПК и на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК и чл. 78, ал.1 от ГПК, съдът