Решение № 814 от 24.6.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 2321/2025 г.

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК. Образувано е по постъпила въззивна жалба от С. Н. М., чрез пълномощника му адв. А. П., против Решение №260001 от 30.05.2025 г., постановено по гр.дело № 589/ 2019 г. по описа на РС-Карлово, І гр. състав, с което е отхвърлен като неоснователен иска с правно основание чл.108 ЗС, предявен от С. Н. М. от град К., улица „•••• с ЕГН •••••••••• против Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, адрес:град С., улица „•••• за признаване за установено спрямо ответника, че ищецът е собственик на следните недвижими земеделски имоти, находящи се в землището на град ••., община Карлово, област Пловдивска, местност „••••”, представляващи: ИМОТ № 062002 с площ 6.486 дка, врем.неизп.нива, при граници и съседи: имоти №№ 000217,062001, 062004; ИМОТ № 062007 с площ 5.744 дка, врем.неизп.нива, при граници и съседи: имоти №№ 062009, 000217, 062004, 062019, 062015 и ИМОТ № 062018 с площ 4.768 дка, посевна площ, при граници и съседи: 062004, 062001, 083003, 062017, 062020, както и да осъди Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството да му отстъпи собствеността и да му предадат владението. С въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Твърди се, че първоинстанцонният съд неправилно е извършил косвен съдебен контрол върху решението за възстановяване на правото на собственост на процесните земеделски земи и необосновано е приел,че към момента на реституирането им същите са попадали по силата на действащото законодателство в предметния обхват на Заповед № 843/31.10.1991 г. на министъра на околната среда и водите и са имали характеристика на изключителна държавна собственост. Искането да въззивния съд е за отмяна на решението и уважаване на исковата претенция на ищеца с присъждане на направените по делото разноски. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваЕ.та страна Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството,подадена чрез пълномощника Е. Д. - началник отдел „Правен и административен контрол“ при Областна администрация – Пловдив, с който се взЕ. становище за нейната неоснователност с искане към въззивния съд за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Поддържа се, че процесните имоти са със специален статут на защитени територии съгласно чл. 5, т. 2 от ЗЗТ. Съгласно чл. 4 от същия закон, защитените територии са предназначени за опазване на биологичното разнообразие в екосистемите и на естествените процеси, протичащи в тях. Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното: Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищците твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната квалификация на исковете. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението. Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК настоящата инстанция препраща към мотивите на обжалвания съдебен акт. С оглед въведените с въззивната жалба основания, настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл.235, ал.2 вр. чл.12 от ГПК, прие следното: Производството пред първата инстанция е образувано по искови претенции с правно основание чл. 108, ал.1 от ЗС, предявени от С. Н. М., с които претендира ответникът Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, да бъде осъдена да му отстъпи собствеността и предаде владението, като на собственик, на следните земеделски имоти, находящи се в землището на град ••• община Карлово, област Пловдивска, местност „•••”, представляващи: ИМОТ № 062002 с площ 6.486 дка, врем.неизп.нива, при граници и съседи: имоти №№ 000217,062001, 062004; ИМОТ № 062007 с площ 5.744 дка, врем.неизп.нива, при граници и съседи: имоти №№ 062009, 000217, 062004, 062019, 062015 и ИМОТ № 062018 с площ 4.768 дка, посевна площ, при граници и съседи: 062004, 062001, 083003, 062017, 062020. Ищецът, твърди, че е собственик на процесните поземлени имоти въз основа на договор за доброволна делба , сключена с акт 129, том V, рег.№ 6835, нотариално дело 798/2018г., вписан в Служба по вписванията - Карлово с вх.рег.№ 4845 от 14.12.2018 г., акт 140, том 4, като правата на праводателите си легитимира с решения на ПК - гр. Карлово за тяхното възстановяване от 1997 год. За да отхвърли предявените искове, съставът на първостепенния съд е приел, че ищецът се легитимира като собственик на процесните поземлени имоти въз основа на договор за доброволна делба , сключена с акт 129, том V, рег.№ 6835, нотариално дело 798/2018г., вписан в Служба по вписванията - Карлово с вх.рег.№ 4845 от 14.12.2018 г., акт 140, том 4, а правата на праводателите въз основа на решения на ПК - гр. Карлово за тяхното възстановяване от 1997 год. Съдът е упражнил косвен съдебен контрол върху индивидуалните административни актове, постановени в производство по земеделска реституция, позовавайки се на факта, че ответникът не е участвал в същото, относно наличието на законоустановени пречки за възстановяване на собствеността. При изследване на събраните доказателства и въз основа на категоричните заключения на изслушаните по делото основна и повторна съдебно-технически експертизи, по делото е прието, че процесните имоти попадат в границите на Народен парк „Централен Балкан“ съгласно заповед № 843/31.10.1991 год. на Министъра на околната среда и водите, а впоследствие в рамките на територията на Национален парк „Централен Балкан“ съгласно заповед № РД-396/15.10.1999 год. на Министъра на околната среда и водите. Със заповед № 988/04.11.1993 год. паркът е обявен за природен обект с международно значение и в този смисъл е обоснован изводът, че се касае до земи със статут на публична изключителна държавна собственост, чието възстановяване по реда на реституционните закони е изключено по изрична разпоредба на чл. 7, ал. 4 ЗДС вр. чл. 24, ал. 4 ЗСПЗЗ. Препратено е и към разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от Конституцията на Република България, която обявява парковете с национално значение, определени със закон, за изключителна държавна собственост – в случая земи със специален статут на защитени територии съгласно чл. 5, т. 2 ЗЗТ. При тези фактически констатации решаващ мотив за отхвърляне на предявените искове е станал изводът за нищожност на издадените реституционни решения поради императивната забрана на закона за възстановяване на територии с характер на изключителна държавна собственост, а както и изначалната правна невъзможност за придобиването на права на собственост върху такива територии от страна на частноправни субекти. Изводите на първоинстанциосния съд напълно се споделят и от решаващия състав на съда. От събраните пред първата инстанция доказателства и категоричните заключения на изслушаните основна и повторна съдебно-технически експертизи, по безспорен начин се установява, че процесните земеделски земи попадат изцяло в границите на Народен парк „Централен Балкан“ (обявен със Заповед № 843/31.10.1991 г. на Министъра на околната среда), а впоследствие – в обхвата на Национален парк „Централен Балкан“ (Заповед № РД- 396/15.10.1999 г. на МОСВ).Този извод се потвърждава изцяло и от заключението на приетата в хода на въззивното производство СТЕ.Вещите лица категорично установяват, че процесните поземлени имоти не попадат в т.нар. „анклави“ или буферни зони, в рамките на които законът би допуснал изключение за запазване на частната собственост и нейното предназначение в границите на защитената територия. Напротив – доказано е, че имотите са разположени в обхват, който изключва прилагането на каквито и да било законови изключения от абсолютния режим на изключителна държавна собственост.Решаващият правен извод от тези факти произтича директно от върховния закон на страната – чл. 18, ал. 1 от Конституцията на Република България, съгласно който парковете с национално значение, определени със закон, са изключителна държавна собственост. Тази конституционна разпоредба е развита в чл. 7, ал. 4 от Закона за държавната собственост (ЗДС) и чл. 5, т. 2 от Закона за защитените територии (ЗЗТ), които уреждат специалния статут на тези територии.Определянето на земята като изключителна държавна собственост съставлява абсолютна законоустановена пречка за нейното възстановяване в реални граници на частноправни субекти.Разпоредбата на чл. 24, ал. 4 от ЗСПЗЗ въвежда императивна забрана за възстановяване на собствеността върху земи, които са включени в обхвата на защитени територии с национално и международно значение. Поради тази ясна забрана Поземлената комисия е действала извън рамките на предоставената от закона материална компетентност.Издаването на решения за възстановяване на собственост върху обекти – изключителна държавна собственост, представлява нарушение на императивния правен ред и води до изначална нищожност на тези актове. Частни лица не могат да придобиват права на собственост върху такива територии под никаква форма. Въпросът за възможността на гражданския съд да извърши косвен съдебен контрол за законосъобразност на позитивно решение на органа по земеделска реституция е регламентиран със задължителната практика на ВКС, изложена в Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. по т.д. № 5/2011 г. В т.1 на тълкувателното решение е прието, че когато с постановения в реституционно производство административен акт са засегнати вещни права на държавата, при предявен срещу нея иск тя може да установи, че е носител на правото на собственост върху спорния имот. За държавата това е единственият способ за защита срещу незаконосъобразен административен акт, затова не е налице пречка за осъществяването на косвен съдебен контрол за законосъобразност на акта при релевиран от държавата довод, както е в процесния случай. Това следва и от разпоредбата на чл.17, ал.2 ГПК, че съдът може да се произнесе инцидентно и по материалната законосъобразност на акта, когато той се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. Погрешно е становището на жалбоподателя, че възстановяването на собствеността с влязло с сила решение на поземлената комисия не подлежи на последваща преценка за законосъобразност. Позитивното решение на административния орган не подлежи на обжалване по съдебен ред, а държавата не е страна в административното производство, за да обжалва това решение. Именно затова в посоченото тълкувателно решение е прието, че върху такова решение може да се извърши косвен съдебен контрол за законосъобразност. Като е извършил косвен съдебен контрол и е констатирал нищожността на реституционните актове поради наличието на законоустановени пречки, първоинстанционният съд е приложил правилно материалния и процесуалния закон. Тъй като жалбоподателят (ищец) черпи права от нищожни решения, които не го легитимират като собственик, предявените от него искове правилно са били отхвърлени.Въззивната жалба е неоснователна, а атакуваното решение на първата инстанция – правилно, законосъобразно и следва да бъде потвърдено изцяло. С оглед крайния изход от спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на въззиваЕ.та страна се дължат разноски за юрисконсулстско възнаграждение съобразно чл. 78, ал. 8 от ГПК, като същото, по реда на чл. 37 от ЗПП, във вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, съдът определя в размер на 450 лева/ 230,08евро. Мотивиран от горното, съдът