Решение № 2385 от 8.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 10743/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 11388/12.06.2024 г., постановено по гр.д. № 69813/2022 г. по описа на СРС, 144 състав, са отхвърлени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът В. В. В., ЕГН ••••••••••, дължи на ищеца „Йеттел България“ ЕАД, ЕИК 130460283, следните суми: 277,65 лв., представляваща неустойки за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги с предпочетен № +••••/11.03.2019 г.; 82,75 лв., представляваща неустойки за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги с мобилен № +••••/17.09.2019 г., ведно със законната лихва върху главниците за периода от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 11.05.2022 г., до окончателното им изплащане. За сумите е издадена заповед за изпълнение от 23.05.2022 г. по ч.гр.д. № 24500/2022 г. по описа на СРС, 144 състав. С решението са уважени положителни установителни искове по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 228 ЗЕС и чл. 342 ТЗ, в която част решението е влязло в сила като необжалвано. С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца сумата от 1487,28 лв. за исковото производство и сумата от 288,92 лв. за заповедното производство. Срещу така постановеното решение в отхвърлителната част е депозирана въззивна жалба о т ищеца в първоинстанционното производство – „Йеттел България“ ЕАД. Във въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение в обжалваната част е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила. Въззивникът счита, че неустоечните клаузи, по които търси присъждане на суми за неустойки, са действителни, за което са изложени подробни съображения. Така мотивиран, моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, а исковете – изцяло уважени. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна не е подала отговор на въззивната жалба. Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото писмени доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество. Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/. Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в отхвърлителната част. В останалата част решението е влязло в сила като необжалвано. В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна. Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива. По същество на спора съдът приема следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 22.12.2022 г., с която са предявени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът В. В. В., ЕГН ••••••••••, дължи на ищеца „Йеттел България“ ЕАД, ЕИК 130460283, следните суми: за незаплатени начислени такси, цени за услуги и лизингови вноски по различни договори за мобилни услуги, които са уважени и в която част решението е влязло в сила като необжалвано; 277,65 лв., представляваща неустойки за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги с предпочетен № +••••/11.03.2019 г.; 82,75 лв., представляваща неустойки за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги с мобилен № +••••/17.09.2019 г., ведно със законната лихва върху главниците за периода от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 11.05.2022 г., до окончателното им изплащане. За сумите е издадена заповед за изпълнение от 23.05.2022 г. по ч.гр.д. № 24500/2022 г. по описа на СРС, 144 състав. Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 92, ал. 1 ТЗ, като основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) валидно сключени договори за мобилни услуги; 2) валидни клаузи за неустойка; 3) размер на дължимите неустойки; 4) прекратяване на съответните договори. По делото са представени Допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочетен № +••••/11.03.2019 г. и Договор за мобилни услуги с мобилен № +••••/17.09.2019 г. Не е спорно между страните, а и се установява от представените писмени доказателства, че същите са в облигационни отношения по силата на посочените по-горе договори за предоставяне на мобилни услуги. Всички договори са подписани от ответника, което обстоятелство не се оспорва. Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват. Неустойката представлява форма на договорна отговорност за обезщетение на вреди от неизпълнение на договорно задължение, чийто размер е предварително уговорен от страните. Функциите на същата са безпротиворечиво определени в правната доктрина и в съдебната практика – обезпечителна (обезпечава изпълнението по задължението), о б е з щ е т и т е л н а (възстановява имущественото неравновесие вследствие виновното поведение на неизправната страна) и наказателна (в случай че неустойката е с размер, надвишаващ този на причинените вреди). Във всеки от процесните договор и допълнително споразумение към договор за мобилни услуги е залегнала клауза, според която при предсрочно прекратяване на договора по инициатива или вина на потребителя, както и при нарушение на задълженията му по договора или други документи, свързани с него, включително ОУ, същият дължи неустойка за всяка СИМ- карта в размер на всички месечни абонаменти за периода от прекратяването до края на срока на договора, но не повече от трикратния размер на месечния абонамент, както и разликата между стандартната цена на устройството и преференциалната такава за оставащия срок на договора. Видно от формулировката на клаузата неустойката се дължи само при наличието на една от трите хипотези – по вина на потребителя, по инициатива на потребителя или при нарушения на задължения на потребителя по договора. Предпоставка за начисляването на такава неустойка е едностранното прекратяване на договора за далекосъобщителни услуги. В настоящия случай не се установява процесните договори да са били развалени по смисъла на чл. 87, ал. 1 ЗЗД. Договорите са сключени в писмена форма, а по делото не са представени доказателства, че ищцовото дружество е изпратило писмено изявление до ответника, който да е получил същото, от което да е видно, че упражнява правото си на прекратяване на договора. По делото е депозирано едно единствено писмено доказателство в тази насока – Последна покана за доброволно плащане от 06.05.2020 г., в което е посочено, че общата стойност на неплатените задължения на В. В. към ищцовото дружество е 469,54 лв. с ДДС. Даден е 10-дневен срок за изпълнение от датата на писмото (06.05.2020 г.). Това означава, че даденият срок за доброволно изпълнение изтича на 16.05.2020 г. Изрично е обяснено на потребителя, че при неизпълнение договорът ще бъде прекратен, след което ще бъде добавена неустойка в размерите, които се претендират с исковата молба. Доказателства за достигането на писмото до потребителя не са представени. Писмото от „Български пощи“ ЕАД е с дата 14.11.2023 г. и говори общо за непрепоръчана кореспондентска пратка с подател „Йеттел България“, адресирана до ответника, като не е представена никаква индивидуализираща пратката или съдържанието информация – номер на пратка, съдържание, дата на доставяне и пр. При тези обстоятелства не може да се приеме, че изявлението на ищцовото дружество, обективирано в горепосоченото писмо до ответника, е достигнало до последния. Чл. 87, ал. 1 ЗЗД предвижда, че когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален, като предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена форма. Доколкото въззивният съд стига до извода, че процесните договори не са развалени, то претендираните неустойки се явяват недължими. За пълнота на изложението следва да се посочи, че неустоечните клаузи са нищожни. Както бе посочено по-горе, съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Безспорно е, че неустойката представлява самостоятелен договор по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗЗД, който може да бъде материализиран като клауза на договор, чието изпълнение обезпечава. Съгласно правната доктрина и съдебната практика, включително задължителната такава – Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 1/2009, ОСТК на ВКС, неустойката има три функции – обезщетителна, обезпечителна и наказателна/санкционна. Тя е акцесорно съглашение, създаващо задължение за неизправната страна по договора само в случаите, когато е налице онази форма на неизпълнение, за която тя е уговорена – така Решение № 228 от 18.12.2023 г. по гр.д. № 587/2023 г. на ВКС, III ГО. Клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави само ако единствената цел, за която е уговорена неустойката, излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност/валидност на клаузата се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора. Прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. Заложените в тълкувателното решение примерни критерии, които могат да бъдат използвани при преценка за нищожност на неустоечната клауза – размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава; обезпечено ли е изпълнението на задължението с други правни способи; вида на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна); видът на неизпълнение на задължението; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди – не изключват възможността да бъдат ползвани и други критерии. Напротив – при конкретната преценка за валидността на неустоечната клауза съдът може да използва критерии извън изброените примерно, съобразявайки конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. В този смисъл – Решение № 50104 от 11.08.2023 г. по гр. д. № 2639 / 2022 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, Решение № 122 от 18.07.2019 г. по гр. д. № 3238 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение. Не съществува принципна пречка да бъде уговорена неустойка, която да обезщетява вредите вследствие на прекратяване на договорното правоотношение между страните – неустойка при разваляне на договора, като и в този случай важат общите постановки тя да не излиза извън трите присъщи функции. В настоящия случай неустойката се дължи при предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги и е в размер на всички неплатени по договора абонаментни вноски до края на срока му, но не повече от три месеца. Така уговорена тази неустойка създава възможност мобилният оператор по прекратения договор да получи имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше прекратен, но без операторът да предоставя ползването на каквато и да е услуга. Без значение е обстоятелството, че горният размер на неустойката е ограничен до три абонаментни вноски, доколкото и при това положение е са налице условия за неоснователно обогатяване на мобилния оператор. Поради това тази неустойка е в пряко противоречие правилата на справедливостта. Тази неустойка излиза извън присъщите функции и поради това противоречи на добрите нрави, следователно е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и не поражда никакви правни последици. Първоинстанционното решение е правилно в тази част и следва да бъде потвърдено. По разноските: При този изход от делото право на разноски има въззиваемата страна. Същата не е претендирала такива. Съдът констатира, че по делото е събрана държавна такса в размер на 28,47 лв. Предмет на въззивно обжалване е решението на районния съд в частта, с която са отхвърлени два иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Държавната такса за въззивно обжалване в този случай е 50 лв. (2 х 25 лв.). Въззивникът следва да бъде осъден на основание чл. 77 ГПК да заплати остатъка от 21,53 лв. или 11 евро. С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.