Решение № 18200 от 28.9.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 12983/2025 г.

Производството по делото е образувано по предявени от С. В. Г. срещу А. Б. Р., В. В. В. и Б. В. В. искове по чл. 69, ал. 1 ЗН, за делба на следния недвижим имот: апартамент № 22 в бл. •••••• - зона В“, гр. София, заедно с прилежащите към апартамента избено помещение № 1 с полезна площ от 4,22 кв.м заедно с 7,718 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, при съседи на жилището: изток — фасада, запад - апартамент № 23, север - стълбище, юг - фасада и на избеното помещение: изток - мазе № 2, запад - коридор, север — фасада и юг - фасада, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.619.24.2.22, който се намира на първи етаж в сграда с идентификатор 68134.619.24.2; предназначение: жилищна сграда – многофамилна, сградата е разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.619.24; предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент – в жилищна или вилна сграда, или в сграда със смесено предназначение; брой нива на обекта: 1 ; посочена в документа площ: 118,54 кв.м., прилежащи части: избено помещение № 1 с площ от 4,22 кв.м., 7,718 % идеални части от общите части на сградата; ниво: 1, съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: 68134.619.24.2.3, под обекта: няма, над обекта: 68134.619.24.2.23, стар идентификатор: няма. В исковата молба се твърди, че на 25.03.1994 г. с Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот ••••••, том XXXII, дело № 6322 от 25.03.1994 г. на нотариус Ив. Пенова, 1-ви нотариус при СНС към СРС, вписван в СВ с вх.рег. № 8342 от 25.03.1994г. процесният имот е придобит от А.••••••В•••••ов и Б. В. В. при равни квоти от по ½ идеална част. След кончината на А.••••••В•••••ов, починал на 28.10.2014 г., притежаваната от него 1/2 идеална част от имота е придобита при равни дялове от родителите му - 1/4 идеална част от майка му А. Б. Р. и 1/4 идеална част от баща му *Ф•••••• В.. След смъртта на *Ф•••••• В., починал на 06.12.2017 г., собствеността върху притежаваната от него 1/4 идеална част от имота е придобита при равни дялове от по 1/12 идеална част от наследниците му по закон - С. В. Г., В. В. В. и Б. В. В.. Така С. В. Г. и В. В. В. притежават по 1/12 идеална част от апартамента, А. Б. Р. притежава 3/12 идеални части от апартамента, а Б. В. В. притежава 7/12 идеални части от апартамента. Предвид изложеното, моли за уважаване на предявените искове. От страна на ответниците е упражнено правото на отговор в срок, като предявените искове се оспорват. Излагат се твърдения, че бащата на А.••••••В•••••ов - *Ф•••••• В., бивш жител на гр. София, е направил отказ от наследството от сина му А., на основание чл. 52, ал.1 вр. чл. 49 ЗН, видно от вписана декларация от дата 15.09.2015г. от името на *Ф•••••• В. за отказ в Районен съд в гр. Страсбург, Франция. Навеждат доводи, че наследството на А.••••••В•••••ов се е открило в гр. Страсбург, Република Франция, тъй като там е било постоянното му пребиваване, където е настъпила и неговата смърт, и се прилага правото на държавата на наследяване, в която той трайно е пребивавал и където се открива неговото наследство. След неговата смърт, съгласно чл. 8 от ЗН, тъй като не е оставил низходящи наследници, негови наследници са неговите родители. След отказа от наследството на *Ф•••••• В. от наследството на сина му А.••••••В•••••ов, на основание чл. 53 от ЗН, се е уголемил дела на наследството, което получава неговата майка - ответницата А. Б. Р., а другата ½ част е собствена на ответницата Б. В. В., по силата на покупко-продажбата от 25.03.1994 г. При евентуалност (в случай, че съдът намери, че *Ф•••••• В. е бил наследник на сина си А.) правят възражение за придобиване по давност от ответника А. Б. Р. на 1/4 ид.част от имота (ако се приеме, че такава е наследена от *Ф•••••• В.), като добросъвестен владелец, за период повече от 10 години , през което време делбеният имот ответницата А. Б. Р. е ползвала имота необезпокоявано и явно. Оспорват като невярно твърдението, че ответниците възпрепятстват достъпа на ищеца до имота и че ищецът не може да го ползва. Твърдят, че никой не живее постоянно в имота от 2017 година, но ответницата А. Б. Р. два пъти седмично ходи в него, наглежда го, почиства, заплаща разходите за такси, данъци и консумативи. Предвид изложеното, молят за отхвърляне на предявените искове. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, намира от фактическа и правна страна следното: С определението № 2135/16.01.2026 г., в което е обективиран проектът за доклад по делото, обявен за окончателен без възражения от страните, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че на 25.03.1994 г. с Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот ••••••, том XXXII, дело № 6322 от 25.03.1994 г. на нотариус Ив. Пенова, 1-ви нотариус при СНС към СРС, вписван в СВ с вх.рег. № 8342 от 25.03.1994г. процесният имот е придобит от А.••••••В•••••ов и Б. В. В. при равни квоти от по 1/2 идеална част. В първото открито съдебно заседание по делото, проведено на 11.03.2026 г. е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване и обстоятелството, че към настоящия момент ответницата А. Б. Р. ползва процесния делбен имот. Между страните не се спори също така, а и се установява от приложеното по делото удостоверение за наследници, изх. № 01375/13.02.2023 г., издадено от Столична община, район „Подуяне“ (л.10-11), ч е А.••••••В•••••ов е починал на 28.10.2014 г., като е оставил за свои наследници по закон А. Б. Р. (майка), *Ф•••••• В. (баща). Съгласно Препис-извлечение от Акт за смърт (л.8) постоянният адрес на А.••••••В•••••ов е бил в гр. София. От представената в превод на български език разписка за депозиране на декларация за отказ от наследство (л.189) се установява, че 15.09.2015 г. *Ф•••••• В. е депозирал в Районния съд в Страсбург декларация за отказ от наследството на сина си А.••••••В•••••ов, починал в гр. Страсбург на 28.10.2014 г. Съгласно удостоверение за наследници, изх. № РОБ23-УГ51- 669/13.02.2023 г., издадено от Столична община, район „Оборище“ (л.12-13) *Ф•••••• В., със семейно положение „разведен“ е починал на 06.12.2017 г. и е оставил за свои наследници по закон С. В. Г. (дъщеря), В. В. В. (дъщеря) и Б. В. В. (дъщеря). Съгласно заключението на съдебно-оценителната експертиза, приета без възражения от страните, и представена в писмен вид на лист 210-213 по делото, средният пазарен наем на целия имот към датата на изготвяне на заключението е 409,35 евро. При това положение, спорните между страните въпроси са дали *Ф•••••• В. е направил валиден отказ от наследството на сина си А.••••••В•••••ов, и евентуално дали А. Б. Р. е придобила по давност ¼ идеална част от процесния недвижим имот. Действително отношенията, които възникват при наследяването на едно лице, свързано с две или повече държави-членки са уредени с Регламент (ЕС) № 650/2012 г. на Европейския парламент и на Съвета от 04.07.2012 г. относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения, и приемането и изпълнението на автентични актове в областта на наследяването, и относно създаването на европейско удостоверение за наследство. Съгласно чл. 83, пар. 1 от този регламент, той се прилага по отношение на наследяването на лица, починали на или след датата 17.08.2015 г. Тъй като, в настоящия случай А. В. е починал на 28.10.2014 г., разпоредбите на този регламент са неприложими относно уреждането на имуществените отношения, произтичащи от смъртта на А. В., и следва да намерят приложение разпоредбите на Кодекса на международното частно право. Съгласно чл. 89, ал. 2 КМЧП наследяването на недвижими вещи се урежда от правото на държавата, в която вещите се намират. Поради това, приложимото право към наследяването на недвижимите имоти, оставени от А.••••••В•••••ов, е българското право. Съгласно чл. 91 КМЧП приложимото право към наследяването урежда: момента и мястото на откриване на наследството; кръга и реда на наследниците; наследствените дялове; способността да се наследява; поемането на задълженията на наследодателя и разпределение им между наследниците; приемането и отказа от наследство; сроковете за приемане на наследството; разполагаемата част; условията за действителност на завещание. Съгласно чл. 1 ЗН наследството се открива в момента на смъртта в последното местожителство на умрелия. Терминът „местожителство“, който е бил използван в законодателството преди 2000 г., съответства на термина „постоянен адрес“ по смисъла на чл. 93, ал. 1 ЗГР - адрес в населено място в Република България, където лицето е избрало да бъде вписано в регистъра на населението. За определяне на мястото на откриване на наследството е без значение настоящия адрес, мястото на настъпване на смъртта или къде се намира имуществото на лицето. /в този смисъл Определение № 729/20.02.2024 г. по ч.гр.д. № 493/2024 г., I г.о./. Съгласно чл. 52 ЗНасл, отказът от наследство става по реда, указан в чл. 49, ал. 1; той се вписва по същия ред. Съгласно чл. 49, ал. 1 ЗН приемането на наследство може да стане с писмено заявление до районния съд, в района на който е открито наследството; в този случай приемането се вписва в особена за това книга. В настоящия случай, тъй като от представения препис-извлечение от акт за смърт се установява, че постоянният адрес на А.••••••В•••••ов е бил в гр. София, то отказът от оставеното от него наследство е следвало да бъде направен писмено и съответно вписан в особената книга за това на Софийски районен съд. Поради това, че по делото няма данни в особената книга на Софийски районен съд да е вписан отказ от наследство, направен от *Ф•••••• В. от наследството на сина му сина му А.••••••В•••••ов, съдът приема, че по българското законодателство такъв не е извършен. Следователно, отказът, направен пред Районния съд в Страсбург, не произвежда целеното правно действие да уголеми дела на другия наследник. Предвид изложеното, съдът намира, че със смъртта на А.••••••В•••••ов на 28.10.2014 г., на основание чл. 6 ЗН притежаваната от него ½ идеална част от апартамент № 22, находящ се в гр. София, ж.к. „Левски – зона В“, бл. 19, ет. 1 е придобита при равни квоти от родителите му А. Б. Р. и *Ф•••••• В., или всеки от тях е придобил по ¼ от процесния апартамент по наследство от своя син, като останалите ½ ид.части са собствени на Б. В. В. по силата на сключения договор за покупко-продажба. По възражението за придобиване по давност на ¼ от процесния имот от ответницата А. Б. Р.: Не се спори и се установява от представеното с Отговора съдебно решение, че бракът между Велко и А. е бил прекратен със съдебно решение през 2009 г., като за ползване на А. Р. е бил предоставен, като семейно жилище, апартамент № 22 в бл. •••••• - зона В“, гр. София – процесният имот. Това е същият имот, който на 25.03.1994 г. с Нотариален акт за покупко-продажба е бил закупен от сина А.••••••В•••••ов и дъщерята Б. В. В. при равни квоти от по 1/2 идеална част. Ответникът А. Б. Р. твърди, че от 28.10.2014 г. /датата на смъртта на сина й А.••••••В•••••ов/ до момента на подаване на исковата молба в съда /07.03.2025 г./ е упражнявала фактическа власт явно и необезпокоявано фактическа власт върху следващата се по наследство за Велко В. ¼ от идеални части от имота, с намерение А. Р. да свои тези идеални части, като А. Р. е допуснала Велко В. да живее в имота в периода от края на 2014 г. до смъртта му на 06.10.2017 г., поради което А. Б. Р. е придобила правото на собственост по давност върху ¼ от имота като добросъвестен владелец. От своя страна ищцата твърди, че след като в периода ноември 2014 г. – 06.10.2017 г. имотът е бил владян както от ответниците А. Б. Р., В. В. и Б. В., така и от Велко В., то А. Б. Р. не е придобила правото на собственост върху посочената част от 1/4. За придобиването на недвижим имот по давност в общата хипотеза е необходимо упражняване на владение върху него в период от десет години. Владението от своя страна изисква кумулативно наличие на двата му елемента. Обективният елемент – упражняване на фактическата власт върху веща. Тя включва извършване на фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота, която по съдържание е като на собственика. Относно субективния елемент на владението – намерението за своене, законодателят установява законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС - предполага се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я дължи за другиго. Намерението се изразява външно чрез различни действия, които фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика. Съобразно задължителните за съобразяване разяснения, дадени с ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК, след като основанието, на което е придобила фактическата власт, признава правата на собственика, налице е не владение, а държане, при което, за да се придобие по давност правото на собственост, е необходимо да се приедприемат едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие имота за себе си, като тези действия следва да са доведени до знанието на собственика. В противен случай презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита за опровергана и съответно не е налице владение като предпоставка за придобиване по давност на чуждия имот в срока по чл. 79 ЗС. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а съгласно ал. 2 - ако владението е добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснато владение в продължение на 5 години. Съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС, владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. III от ППВС № 6/1974 г. правно основание за добросъвестно владение по чл. 70, ал. 1 ЗС могат да бъдат всички прехвърлителни (транслативни) едностранни или двустранни сделки, като продажбата, замяната, дарението, завета, както и административните актове с вещноправни последици. Правно основание е и съдебното решение по конститутивен иск, с което се прехвърля право на собственост или ограничено вещно право. Нищожните сделки поначало не могат да бъдат основание за упражняване на добросъвестно владение, но изключение от това правило законодателят е допуснал само за случаите, когато правното основание е с опорочена форма за валидност, като е имал предвид, че в този случай сдЕ.та е все пак с предписаната от закона форма, макар и с недостатъци, които не са били известни на приобретателя при извършване на акта. Наследството по закон и последващото уголемяване на дяловете на останалите наследници като законна последица от отказ от наследство на основание чл. 53 ЗН НЕ представляват годно правно основание за добросъвестно владение на чужди части, тъй като в този случай придобиването е по силата на закона (наследствено правоприемство), а не директно по силата на отказа. За разлика от завещанието, което е с конкретен адресат конкретно лице/лица, които да се ползват от завещанието, при отказа от наследство изразената воля е единствено за отказ от наследствени права, без воля за прехвърляне на права в полза на друг наследник, независимо дали има знание за законната последица уголемяване на наследствения дял на останалите наследници. Да се приеме противно разбиране (т.е. че отказът от наследство на един наследник представлява годно право основание за добросъвестно владение на друг наследник), би означавало всеки всички правила за наследяването да могат да се считат за годно правно основание за добросъвестно владение на някой от наследниците. Следва, че не е налице добросъвестно владение. На проверка подлежи твърдението на ответниците за обикновено владение, каквото твърдение следва да се приеме, че е заявено при условия на евентуалност с оглед посочения в Отговора 10-годишен период на упражнявана фактическа власт. Твърдението на ищцата, че *Ф•••••• В. е бил владелец, а не държател на придобитата по наследство от сина му ¼ идеална част от имота, се опровергава от представените доказателства за заявен отказ на *Ф•••••• В. от наследството, оставено от сина му А. В.. Независимо дали отказът е бил извършен в необходимата форма и по установения ред, за да произведе целеното правно действие, изявлението за отказ от наследство е писмено обективирано в декларация пред Районния съд в Страсбург за отказ от наследството на сина му А. В., като това писмено изявление удостоверява воля за отказ от придобиване на наследствени права, в т.ч. по отношение на притежавани от наследодателя недвижими имоти, от което следва, че самият факт на опит от страна на *Ф•••••• В. да осъществи процедура по отказ от наследство, като е депозирал писмено изявление за отказ, свидетелства за воля от страна на *Ф•••••• В. да се откаже от всички правомощия, които се включват в правото на собственост, в т.ч. и владението върху следващите се за него ¼ ид.части от наследството на сина му А.. Следва, че считано от датата на смъртта на А. В. (към който момент *Ф•••••• В. е искал да отпадне качеството му на наследник) *Ф•••••• В. не е осъществявал владение върху ¼ ид.части от имота. Независимо от този извод обаче и независимо че считано от 28.10.2014 г. до 28.10.2024 г. е бил изминал период от 10 години, които са достатъчни за придобиване по давност, съдът намира, че ответникът А. Б. Р. не е придобила по давност претендираната 1/4 ид.част, тъй като в отношенията с ищеца ответникът А. Б. Р. е съсобственик, а няма твърдения за конкретни действията на своене, които действия да са изявени пред ищеца по начин, при който да е възможно ищецът да може да узнае за промененото намерение на А. Б. Р.. Свидетелски показания на страната на ответника не са допуснати поради липса на необходимост, тъй като от страна на А. Б. Р. не се твърдят конкретни действия, отблъскващи владението на ищеца, а Отговорът дори съдържа изявление, че не е вярно, че ответниците възпрепятстват достъпа на ищеца до имота и че ищецът не може да го ползва (по повод претенцията на ищеца по чл. 344, ал. 2 ГПК. От страна на А. Б. Р. се твърди, че ищецът не е имала претенции за имота, не се е грижила за него, всички данъци били заплащани от А. Б. Р., но за да се придобие по давност съсобствен или сънаследствен имот според приетото в ТР 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, не е достатъчно само да се ползва вещта изцяло, защото за чуждите идеални части сънаследникът не е владелец, а държател. Необходимо е да бъде отблъсната фактическата власт на съсобственика за неговите идеални части чрез явно владение, манифестирано по начин, който да не оставя съмнение, че съсобственикът е започнал да свои цялата сънаследствена вещ. Ползването на имота и заплащането на данъци не е действие за довеждане на намерението да се свои имота до знанието на останалите сънаследници. По изложените съображения и с оглед представените удостоверения за наследници съдът намира, че по силата на договора за покупко-продажба ответникът Б. В. В. притежава ½ част; а втората ½ идеална част, която е била придобита от А.••••••В•••••ов след неговата смърт на 28.10.2014 г. е наследена при равни дялове от родителите му - 1/4 идеална част от майка му А. Б. Р. и 1/4 идеална част от баща му *Ф•••••• В.. След смъртта на *Ф•••••• В., починал на 06.12.2017 г., собствеността върху притежаваната от него 1/4 идеална част от имота е придобита при равни дялове от трите му дъщери - по 1/12 идеална част от С. В. Г., В. В. В. и Б. В. В.. С наследството от баща си, ответникът Б. В. В. увеличава своя дял от имота от ½ част на 7/12 ид.ч. С. В. Г. и В. В. В. притежават по 1/12 идеална част, а А. Б. Р. 3/12 идеални части (¼). Следва, че искът за делба е изцяло основателен. Относно претенцията на ищеца за привременни мерки по чл. 344, ал. 2 ГПК: Според разпоредбата на чл. 344, ал. 2 ГПК, в решението за допускане на делба или по-късно, ако всички наследници не използват наследствените имоти съобразно правата си, съдът по искане на някой от тях постановява кои от наследниците от кои имоти ще се ползват до окончателното извършване на делбата или какви суми едните трябва да плащат на другите срещу ползването. Хипотезата на чл. 344, ал. 2 ГПК – ако всички наследници не използват наследствените имоти съобразно правата, е налице само случаите, когато съсобственик си служи с вещта лично, т.е.. ползващият съсобственик или член на неговото семейство пряко и непосредствено си служи с цялата обща вещ съобразно предназначението й за задоволяване на свои (лични или на семейството си) потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик; той или член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея (например като държи ключа); ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание (с договор за заем за послужване) трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ. /Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. дело № 7/2012 г., ОСГК, ВКС/. Т. е. лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, респ. чл. 344, ал. 2 ГПК е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. В случая се установява, че имотът не се обитава, а единствено ответникът А. Р. наглежда същия и заплаща следващите се данъци. С оглед така установеното, че в имота не живее никой и изричното изявление от страна на ответниците, че не създават пречки на ищеца да ползва имота, следва, че ищецът не се явява лишена от правото да ползва имота, като заплащането на обезщетение от останалите съсобственици, които не възпрепятстват ползването, би било без правно основание. Поради това претенцията ще бъде оставена без уважение. По разноските: От нормата на чл. 355 ГПК („страните заплащат разноски съобразно стойността на дяловете им. По присъединените искове в делбеното производство разноските се определят по чл. 78) - следва, че конкретно относно иска за делба на присъждане подлежат разноски във втора фаза на делбата – и то разноски, които ползват и са сторени в интерес на всички съделители – сред тях са разноските за вписване на исковата молба, за издаване на скици, схеми, за задължителната за назначаване експертиза за оценка и поделяемост на имота. В общия случай сторените за адвокатско възнаграждение разноски остават за всяка от страните така, както са направени. Следва, че на присъждане на настоящия етап на делбата са само разноските по присъединените искове в делбеното производство, като в случая с характер на такъв иск следа да се приеме претенцията за привременни мерки. Договорът за правна защита на ответниците не съдържа разграничение на договорените и заплатени процесуални действия, поради което съдът приема, че конкретно за защита по претенцията за привременни мерки заплатеното възнаграждение е в размер на около 400 лв., поради което и с оглед актуалната валута и на основание чл. 355 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответниците сумата от 210 евро, дължима към ответниците съразмерно на дяловете им в съсобствеността. Мотивиран от горното, съдът