Решение № 463 от 19.12.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 519/2024 г.

РЕШЕНИЕ

№ 463

гр. Пловдив, 19.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова Членове: Радка Д., Чолакова Антония, К. Роглева при участието на секретаря Нели Б. Богданова като разгледа докладваното от Антония К. Роглева Въззивно търговско дело № 20245001000519 по описа за 2024 година С решение № 27/6.6.24 г., постановено по т.д. № 24/23 г. на ОС К., се ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по предявен от Н•• гр. С. иск, съществуването на публични вземания от ЕТ „С. - С. Г.“ (в несъстоятелност) ЕИК ••••••••• за данъци и такса битови отпадъци в общ размер на 140 110.44 лева, в т. ч. главници - 123 959.84 лева и лихви - 16 150.60 лева, от които:

1.) публични вземания за ДДС в размер на 15 513.17 лева, в т. ч. главници - 13 627.90 лева и лихви - 1 885.27 лева съгласно изброени справки-декларации;

2.) публични вземания за ДДФЛ, за периода от месец ноември 2020 г. до месец януари 2023 г., в размер на 4 472.91 лева, в т. ч. главници - 3 962.29 лева и лихви - 510.62 лева, съгласно изброени декларации обр.6;

3.) публично вземане за данъци и такса битови отпадъци по ЗМДТ, в размер на 116 244.10 лева, в т. ч. главница - 103 053.11 лева и лихви - 13 190.99 лева, за периода от 2020 г. до 2022 г. включително, съгласно Акт на община К. за установяване на задължения по декларация № •••/•••••••• г. и 4.) публично вземане за данъци и такса битови отпадъци по ЗМДТ, в размер на 3 880.26 лева, в т. ч. главница - 3 316.54 лева и лихви - 563.72 лева, за 2021 г., съгласно Акт на община С. за установяване на задължения по декларация № 159/07.03.2022 г. В останалата част относно публични вземания за задължителни осигурителни вноски в размер на 5 674.54 лева, в т. ч. главници - 4 676 лева и лихви - 998.54 лева и публични вземания за държавни такси за 269.99 лева, в т. ч. главници - 232 лева и лихви - 37.99 лева, искът е оставен без разглеждане като недопустим и производството по делото е прекратено.

ЕТ„С. - С. Г.“ (в нес.) е осъден да заплати на Н•• разноски в размер на 143.90 лв, дължими съобразно уважената част на иска, както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева, както и да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд - К., държавна такса в размер на 1 401.10 лева.

Въззивна жалба против горното решение в частта, с която е уважен предявеният установителен иск, е подадена от В. Г. в качеството му на синдик на ЕТ„С. - С. Г.“ (в нес.). В същата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение и се иска същото да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което предявеният иск за установяване съществуването на вземания за ЗДДС и ДОД да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан, а по отношение на вземанията за местни данъци и такси да делото да се върне на първата инстанция за произнасяне по същество.

Въззиваемата страна Н•• оспорва жалбата като неоснователна. Моли първоинстанционното решение да се потвърди като правилно и законосъобразно.

Пловдивски апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с изложените от страните оплаквания и възражения, намира за установено следното:

Във въззивната жалба се поддържа становище за недопустимост на решението като постановено по недопустим иск по чл. 694, ал.2 от ТЗ. Развиват се съображения, че липсва възражение по чл. 690 – 692 от ТЗ, както е прието от съда по несъстоятелността при одобряване на списъка, респ. не се е развило производство по чл. 692 от ТЗ, в което такова възражение да е разгледано, като исковият съд не е компетентен да преценява дали е постъпило в срок възражение, а има единствено правомощие да прецени дали се е развило производство по реда на чл. 692 от ТЗ.

В тази връзка се констатира, че процесните вземания са предявени от Н•• с молба изх. № •-••-••-••#•• от •••••••• г. по делото по несъстоятелност.

От синдика са съставени списък № 11 на приети вземания и списък 11А на неприети вземания, като и двата списъка са обявени Т• на •••••••• г. С определение № 23058 от 31.05.2023 г., постановено по т.д.

№ 1/23 г. на ОС К., списъците са одобрени от съда по несъстоятелността, като е прието, че в седемдневния срок от обявяване на списъка не са постъпили възражения по реда на чл. 690 от ТЗ.

Установено е от представените по делото доказателства, че от страна на Н•• е подадено възражение изх. № •-••-••-••/••#•• от •••••••• г., подадено по т. д. № 1/2020 г. по описа на Окръжен съд - К., с което Н•• е възразила срещу така изготвените списъци. Установено е, че възражението е подадено на дата •••••••• г. чрез пощенски оператор „• и •• Е.“, като е постъпило в ОС К. с вх. № 230280/ 02.06.2023 г., т. е. след постановяването на определение № 23058 от 31.05.2023, поради което и съдът не го е разгледал и не се е произнесъл по него.

При това положение не се оправдават оплакванията във въззивната жалба за това, че липсва подадено възражение по чл. 690, ал.1 от ТЗ срещу съставените списъци от синдика. Такова е налице и същото е подадено в рамките на законоустановения 7-дневен срок от обявяване на списъците – на 29.05.23 г., по пощата, което е допустим способ съгласно изричната разпоредба на чл. 62, ал.2 от ГПК, като за спазване на срока е меродавна датата на приемане от пощенския оператор.

Съгласно чл. 694, ал.2, т.1 от ТЗ процесуална предпоставка за допустимост на установителния иск за установяване съществуването на неприети вземане от страна на кредитор е да съществува възражение по чл. 690, ал.1 от ТЗ, което да е оставено без уважение от съда по несъстоятелността. Исковият съд има правото и задължението да прецени самостоятелно наличието на тази процесуална предпоставка, вкл. и първата от тях – дали има подадено в срок възражение по чл. 690, ал.1 от ТЗ. В този смисъл не се споделят доводите във въззивната жалба за това, че исковият съд единствено може да прецени дали се е развило производство по чл. 692, ал.2 и ал.3 от ТЗ. Особеното в случая е, че възражението е останало неразгледано по същество от съда по несъстоятелността, но това е станало, тъй като съдът се е произнесъл по одобряване на списъците преди постъпване на възражението в канцеларията на съда. Това обстоятелство не може да се възприема като такова ограничаващо правото на страната да защити правата си по реда на чл. 694, ал.2, т.1 от ТЗ по исков ред, след като тя надлежно е упражнила правото си да подаде възражение по чл. 690, ал.1 от ТЗ, а в крайна сметка съответните предявени вземания фигурират в одобрения от съда списък на неприети вземания. Подобно ограничително тълкуване би довело до неправомерно лишаване на страната, предявила вземанията от правото да установи съществуването на същите вземания по исков ред, което не съответства на смисъла и духа на закона.

Ето защо не се споделят доводите за недопустимост на обжалваното решение във връзка с липса на подадено възражение по чл. 690, ал.1 от ТЗ и неразвило се производство по чл. 692, ал.2 и 3 от ТЗ.

По отношение на публичните вземания за ДДС в размер на 15 513.17 лева, в т. ч. главници - 13 627.90 лева и лихви - 1 885.27 лева съгласно изброени справки-декларации – 20 бр., описани в молбата за предявяване по п. 1.1 – 1.20, е констатирано, че същите се приети от синдика и включени в съставения от него списък № 11 на приети вземания; независимо от това е Н••равен извод за допустимост на предявения иск в тази част предвид допусна грешка при пресмятането на сбора съответно на главниците и лихвите, като синдикът е посочил общи размери от 12 913.46 лв - главници и 2 929.78 лв. - лихви, вместо действителните такива, които са: главници - 13 627.90 лв. и лихви - 1 885.27 лв. Прието е, че следва да се признае за установено съществуването на публични вземания за ДДС съгласно изброените справки - декларации по ЗДДС от т. 1.1 до т. 1.20 по молбата на ищеца за предявяване на вземания в правилния общ размер от 13 627.90 лв. - главници и 1 885.27 лв. - лихви.

Във въззивната жалба се излагат оплаквания, че в тази част решението е постановено без да са обсъдени всички относими доказателства, в частност – ревизионен акт № •-••••••••••••••-•••-•••/•••••••• г., с който ЕТ „С.- С. Г.“ има призната за възстановяване сума по ДДС в размер на 22 190.20 лв., която сума е по-голяма от сбора на предявените вземания по ЗДДС, предвид на което жалбоподателят счита процесните вземания по ЗДДС за недължими.

Изложените оплаквания са неоснователни. Цитираният ревизионен акт е представен в копие, неподписано и несъдържащо данни за влизане в сила, при което така представеното копие не представлява доказателство за призната за възстановяване сума по ЗДДС. Но дори и да се приеме, че този РА /касаещ ДДС за м. юни и м. юли 2023 г./ е влязъл в сила, това само по себе си не води до погасяване на задълженията по процесните справки – декларации по ЗДДС /които са за предишни данъчни периоди/. Погасителен ефект може да настъпи, ако е осъществено прихващане, което съобразно спецификата на конкретните задължения в случая принципно се осъществява с издаване на акт за прихващане със сумите, подлежащи на възстановяване по реда на чл. 128 и сл. от ДОПК. Прихващане с представения РА не е осъществено. Прихващане не може да бъде осъществено от съда в рамките на исковото производство. Ето защо и необсъждането на представеното копие на РА не може да се квалифицира като процесуално нарушение, тъй като това писмено доказателство се явява ирелевантно към спора за съществуването на процесните вземания по ЗДДС.

Освен горното, следва да се посочи и обстоятелството, че всъщност вземанията по ЗДДС по конкретните справки – декларации са приети от синдика, като допустимостта на иска е обусловена единствено от допуснатата от него грешка в пресмятането на сбора на главниците и лихвите, т.е. вземанията по същество са признати от синдика.

Предвид горното в тази част жалбата се явява неоснователна.

По отношение на публичните вземания за ДДФЛ, за периода от месец ноември 2020 г. до месец януари 2023 г., в размер на 4 472.91 лева, в т. ч. главници - 3 962.29 лева и лихви - 510.62 лева, съгласно изброени декларации обр.6 - т. 1-21 – 1.46 от молбата за предявяване.

По отношение на вземанията по т. 1.21 – 1.27 е констатирано, че същите фигурират и в списък № 11 на приети вземания / т т. 2.2 от този списък – 1095.29 лв. главница и 231.11 лв. лихви – задължения за ДОД за периода от м. ноември 2020 до м. май 2021 г., като е посочено, че сумите представляват задължения по ДОД за сметка на работодателя и се отнасят до синдик Д. М. за посочения период. Доколкото тези вземания фигурират и в списъка на неприети вземания № 11А е прието, че е налице противоречие и липса на яснота за приемането им, поради което искът е приет за допустим в тази му част, като по същество е уважен като основателен. По отношение на тези вземания във въззивната жалба не се излагат оплаквания.

Оплакванията в жалбата касаят вземанията по т. 1.28 – 1.47 – главница в общ размер на 2 867.30 лв. и лихви – 279.50 лв. по декларации обр. 6 за периода м. юли 2021 – м. януари 2023 г. Жалбоподателят счита вземанията за недължими, тъй като се касае за ДОД, дължим за синдика А. Н., който е бил платен текущо с разрешение на съда по несъстоятелността, като плащанията незаконосъобразно са били отнесени от Н•• за погасяване на стари задължения по ЗДДС. Излагат се доводи, че тази практика на Н•• е в нарушение на правилата на ТЗ, тъй като плащанията са извършени с разрешения на съда, които касаят именно ДОД, а не задължения по ДДС.

За да уважи предявения иск в тази му част, първоинстанционният съд се е позовал на заключение на ССчЕ, според което коментираните вземания за ДДФЛ не са погасени. Констатирано е в заключението, че в периода юли 2021 – март 2023 г. са Н••равени ежемесечни плащания, всяко от които по 200 лв. освен плащанията през м. 09.22 - 250 лв., м. 10.22 – 270 лв., м. 03.23 – 30 лв. Сумите са преведени по посочена банкова сметка на Н•• – К., по която се превеждат суми за погасяване на задължения за данъци - ДДС, ДДФЛ, КД, Данък дивидент и др., като при постъпване на суми по банковата сметка те автоматично се отнасят за погасяване на най - старото задължение. В тази връзка е установено, че част от преведените суми за ДДФЛ за синдика А. Н. не са отнесени за погасяване на декларирания данък, а са отнесени автоматично за погасяване на ДДС, декларирано през същия или предходния месец. В съдебно заседание вещото лице е посочило, че в един и същи месец има подадени декларации за ДДС и декларация за ДДФЛ, който е относим за възнаграждението на синдика, като има плащания за погасяване на ДДФЛ на синдика А. Н., но тъй като ДДС и ДДФЛ се погасяват през една и съща сметка, а ДДС е изискуем от 14-то число, а ДДФЛ става изискуем на 25-то число на месеца, на практика със сумите, които са превеждани преди 25-то число, т.е. преди ДДФЛ да стане изискуем, е погасяван ДДС; дължими са били и двата данъка - ДДС и ДДФЛ, като в никоя от вносните бележки не е посочена декларация, към която да бъде отнесено плащането и на практика няма записано основание; според вещото лице дори и да бъде записано основанието, с постъпилата сума ще бъде погасен данъка, който е станал предходно изискуем.

Настоящият съдебен състав принципно споделя съображенията във въззивната жалба, че извършени плащания в хода на производството по несъстоятелност с разрешение на съда по несъстоятелността следва да бъдат отнесени от Н•• именно за погасяване на конкретното задължение, за което е издадено разрешението, и което подлежи на текущо погасяване съобразно установения ред за погасяване на вземанията на несъстоятелния длъжник. Относимите обстоятелства в тази връзка обаче не могат да се предполагат, а следва да бъдат доказани в исковия процес, което в случая не е сторено. За коментираните плащания вносителят не е посочил изрично какви конкретно данъчни задължения погасява. По делото са представени вносните бележки за извършените плащания /л. 221 и сл. от първоинст.д./, от които се установява, че същите не съдържат изрично указание за това кои конкретно данъчни задължения се погасяват, а като основание за плащането е посочено „данъци и други приходи за ЦБ“. В този смисъл е и констатацията на вещото лице от назначената ССчЕ, която изцяло се потвърждава от представените като доказателство вносни бележки. Същевременно по делото не са представени доказателства за дадените разрешения от съда по несъстоятелността. При това положение не е осъществено пълно доказване на твърденията, че с осъществените плащания са погасени именно предявените вземания за ДОД на синдика Н., поради което и крайният извод на първоинстанционния съд за съществуването на тези вземания следва да бъде споделен.

Неоснователни са и доводите, свързани с представения РА № •-••••••••••••••-•••-•••/•••••••• г., като съображенията, изложени по- горе в настоящето решение важат изцяло и тук, поради което е ненужно да бъдат повтаряни. С този РА няма извършено прихващане, което да е произвело погасителен ефект относно коментираните вземания.

По отношение на публично вземане за данъци и такса битови отпадъци по ЗМДТ, в размер на 116 244.10 лева, в т. ч. главница - 103 053.11 лева и лихви - 13 190.99 лева, за периода от 2020 г. до 2022 г. включително, съгласно Акт на община К. за установяване на задължения по декларация № •••/•••••••• г. е прието, че вземанията са установени с влязъл в сила акт за установяване на публични задължения, а по отношение размера на лихвите – че същите са установени със заключението на ССчЕ.

Във въззивната жалба се излагат доводи, че акт № •••/•••••••• г. не е същински административен акт по смисъла на чл. 21, ал.2 от АПК и няма изпълнителна сила, всъщност представлява един подготвителен акт, въз основа на който се пристъпва към принудително изпълнение; тъй като в производството по несъстоятелност не се допускат паралелни индивидуални принудителни производства, актът на Община К. не е същински административен акт, а е просто калкулация на една публичноправна претенция; актът създава опасна привидност на същински административен акт и т.н.

Тези доводи не са основателни. Касае е за акт за установяване на задължения по декларация, издаден от И. в Дирекция „М. п.“ към Община К. с правомощията на орган по приходите съгласно Заповед № 853/2.0.20 г. на К. на Община К. на основание чл. 107, ал.3 от ДОПК вр. чл. 4, ал.1 и чл. 96 от ЗМДТ. Същият подлежи на съобщаване на заинтересованото лице, респ. на обжалване по реда на чл. 107, ал.4 от ДОПК. Съгласно изричната отметка върху акта, същият е влязъл в сила на 23.03.23 г. Влезлият в сила акт за установяване на задължения по декларация подлежи на принудително изпълнение, както впрочем самият жалбоподател признава във въззивната жалба. При несъгласие с установените задължения заинтересованото лице е следвало да осъществи правата си по реда на обжалването по ДОПК. Несъстоятелни са оплакванията за създадена привидност на административен акт, че само формално съдържат белезите на административен акт и други подобни. При открито производство по несъстоятелност така установените задължения следва да бъдат удовлетворявани именно в производството по несъстоятелност и по реда, предвиден в ТЗ. Именно поради това същите са предявени от Н•• в това производство. Във въззивната жалба се прави недопустимо смесване между въпросите за установяване на публичните вземания по основание и размер, от една страна, и реда за тяхното принудително удовлетворяване – по реда на ДОПК в общия случай и по реда на ТЗ в случай на обявяване в несъстоятелност. Т.е. въпросите по какъв ред ще се пристъпи към принудителното удовлетворяване на вземанията нямат общо с извода, че задълженията са установени с влязъл в сила административен акт, издаден по реда на ДОПК, поради което е и законосъобразен изводът на съда, че това обстоятелство е достатъчно за признаване на тяхното съществуване при предявен иск по чл. 694, ал.2 от ТЗ. Впрочем публичните задължения, установени с влязъл в сила акт, следва да бъдат вписани в списъка на приети вземания служебно от синдика на осн. чл.687, ал.2 от ТЗ, т.е. законът дори не изисква тяхното предявяване от Н••.

По отношение съществуването на публичното вземане за данъци и такса битови отпадъци по ЗМДТ, в размер на 3 880.26 лева, в т. ч. главница - 3 316.54 лева и лихви - 563.72 лева, за 2021 г., съгласно Акт на община С. за установяване на задължения по декларация № 159/07.03.2022 г. във въззивната жалба не се съдържат оплаквания, поради което и въззивният съд не дължи коментар в тази насока. Следва единствено да се отбележи, че тези вземания са признати от синдика, който е включил главницата от 3 316.54 лв. в списъка на приети вземания № 11 /т.4 от същия/, като в този списък липсва произнасяне по лихвите, като същевременно размерът на предявените вземания на Община С. е включен в общия размер от 123 959.84 лв., посочен в т.1 от списъка на неприети вземания с кредитор Община К., чието вземане в общ размер е до 116 244.10 лв. – именно тези грешки и неясноти в съставените от синдика списъци обуславят допустимостта на иска по чл. 694, ал.2 от ТЗ и за тези конкретни вземания.

Предвид посоченото ПАС преценява въззивната жалба като неоснователна. Обжалваното решение следва да бъде потвърдено, поради което съдът