Решение № 17760 от 17.9.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 16571/2025 г.

№ 20251110116571 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Х. В. Ш., ЕГН: ••••••••••, адрес: ••••••••••••••••••••••••••••••, чрез адв. И. Ю. от САК, срещу ••••••••••••••, ЕИК: •••••••••••, седалище и адрес на управление: ••••••••••••••••••••••••, с която са предявени следните искове:

1. установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти от 23.06.2011 г., поради противоречие със закона;

2. съединени в условията на евентуалност с иска по т. 1 установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожността на клаузите на чл. 10.2. и чл. 17.2. от Общите условия към сключения между страните Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти от 23.06.2011 г., поради противоречие със закона;

3. осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да плати на ищеца сумата от 6 379,42 лева, представляваща платена без основание сума по нищожен Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти от 23.06.2011 г. и съставляваща разликата между общо заплатената от ищеца сума по договора за кредит в размер на 18 755,92 лева и действително усвоената по договора за кредит главница в размер на 12 376,50 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда– 21.03.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че на 23.06.2011 г. между страните бил сключен Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, по силата на който на ищцата бил отпуснат заем в размер на 14 400 лева със срок на погасяване 120 месеца, считано от датата на изтичане на гратисния период, който бил определен до изтичане на една година от първата дата на провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа, съгласно учебния план за съответната специалност и образователно-квалификационна степен, съответно от датата, на която изтича срокът на докторантурата. От своя страна, ищцата се задължила да върне усвоената главница, ведно с възнаградителна лихва при фиксирана такава, която не можела да надхвърля 7% на годишна база, на равни месечни погасителни вноски, съгласно погасителен план с падеж 20-то число на месеца. В чл. 10.2 от Общите условия към договора било предвидено, че изтеклите за гратисния период възнаградителни лихви се прибавят към главницата (капитализират се), като по този начин размерът на главницата се увеличавала. Излага доводи, че в резултат на посочената клауза, след гратисния период размерът на главницата не бил равен на размера на усвоените суми за платени такси за обучение, а включвал и сумата за възнаградителна лихва за този период, от което било видно, че след гратисния период договорната лихва се начислявала и върху изтеклите договорни лихви за гратисния период. Твърди, че след гратисния период се връщала както главницата и договорната лихва върху нея до погасяването й, така и изтеклата за гратисния период договорна лихва ведно с начислената върху нея договорна лихва до изплащането й. С оглед изложеното поддържа, че при сключването на договора били допуснати съществени нарушения на закона – чл. 24, ал. 1, т. 1 и т. 2, чл. 17, ал. 4 и чл. 18, ал. 3 ЗКСД. Аргументира, че съгласно ЗКСД на връщане подлежали само суми, предоставени за такси за обучение, но не и такива, които не били включени в условията на сключения договор и за които кредитополучателят не бил уведомен преди сключването му. Излага доводи, че само по себе си обстоятелството, че оспорената клауза на чл. 10.2. от ОУ, предвиждаща капитализиране на лихви, се съдържа в утвърден от министъра на финансите и министъра на образованието типов договор за кредитиране на студенти и докторанти, не може да преодолее нормативните забрани, съдържащи се в ЗКСД. На следващо място, в чл. 17.2. от общите условия към процесния договор била предвидена трети вид лихва – неустойка за забава в размер на договорната лихва с надбавка 10 процентни пункта (общо 17%), като поддържа, че посочената клауза противоречи на разпоредбата на чл. 20 ЗКСД, предвиждаща максимален размер на лихвата от 7 %. С оглед изложеното поддържа, че клаузите на чл. 10.2 и чл. 17.2 от ОУ са нищожни поради противоречие със закона – чл. 18, ал. 3, чл. 17, ал. 4, чл. 19, ал. 2, чл. 21, ал. 1 и ал. 3 и чл. 24, ал. 1 ЗКСД. Твърди се, че за периода от 01.06.2011 г. до 19.05.2017 г. ищцата усвоила сума в общ размер на 12 376,50 лева, както следва: на 26.06.2011 г., 13.09.2011 г., 31.01.2012 г., 31.07.2012 г., 07.02.2013 г., 06.02.2014 г. – по 1600 лева и на 10.10.2013 г. – 2776,50 лева. За същия период от 01.06.2011 г. до 19.05.2017 г. капитализираните лихви по договора били в общ размер на 4277,17 лева, както следва: на 24.06.2012 г.- 243,29 лева; на 24.06.2013 г. – 496,14 лева; на 24.06.2014 г. – 791,82 лева; на 24.06.2015 г. – 973,54 лева; на 24.06.2016 г. – 1041,69 лева и на 20.02.2017 г. – 730,69 лева. Поддържа, че ищцата дължи на ответника договорна лихва в размер на 7% на годишна база върху сумата от 12 376,50 лева за целия срок на договора от 120 месеца плюс гратисния период, а не върху сумата от 16557,46 лева. Твърди, че изтеклата за периода от 01.06.2011 г. до 20.02.2017 г. договорна лихва в размер на 4277,17 лева се дължи като договорно възнаграждение, а не като част от главницата и върху посочената сума не може след 20.02.2017 г. да се начислява договорна лихва от 7% на годишна база. Излага доводи, че недействителността на посочените клаузи води до недействителност на целия договор на осн. чл. 17, ал. 6 и ал. 7 ЗКСД, поради което ищцата дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а именно сумата от 12 376,50 лева, но не и лихви, такси и други разходи. Ето защо, надплатената от ищцата сума над усвоената главница следвало да бъде възстановена от ответника. В случая ищцата била заплатила сума в общ размер на 18 755,92 лева, поради което ответникът следвало да й заплати сумата в претендирания размер от 6 379,42 лева. Излага аргументи, че в случая не е налице преструктуриране на съществуващ дълг, както и че не е налице основание за начисляване на лихва върху лихва от ответната банка. Моли съда да постанови решение, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски.

Ответникът •••••••••••••• е подал отговор на исковата молба, чрез юрк. Й.М., с който оспорва предявените искове като неоснователни. Не оспорва сключването на процесния договор при ОУ със соченото в исковата молба съдържание. Твърди, че съгласно т.10.2. от ОУ дължимата лихва се начислява върху усвоената част от кредита, включително през гратисния период, като в този случай същата се капитализира годишно. Оспорва изложените в исковата молба твърдения за допуснати нарушения на закона, поради наличието на клауза за капитализиране на възнаградителни лихви към главницата; че клаузата на т. 17.2 от ОУ противоречи на ЗКСД; че е налице начисляване на лихва върху лихва, довело до анатоцизъм чрез начисляване на възнаградителна лихва върху капитализираната част от главницата; както и че договорът, евентуално оспорените клаузи от ОУ, са недействителни. Поддържа, че договорът, както и оспорените клаузи от ОУ изцяло съответстват на законовите изисквания, като излага подробни съображения в тази насока. Твърди, че ЗКСД е специален по отношение на ТЗ, ЗПК и ЗЗД, като процесният договор бил сключен въз основа на утвърден от министъра на образованието, младежта и науката и министъра на финансите типов договор, уреждащ правата и задълженията на държавата и банките във връзка с участието в системата за кредитиране на студенти и докторанти с държавна финансова подкрепа. Сочи, че на осн. чл. 23 ЗКСД през гратисния период кредитополучателят не дължал заплащане на главница и лихви, но съгласно ал. 3 върху главницата се начислявала възнаградителна лихва, т.е. било налице възнаградителна лихва с отложен падеж след изтичане на гратисния период. В т.10.2. от ОУ било предвидено, че фиксираната лихва от 7% се начислявала върху усвоената част от главницата, вкл. по време на гратисния период, като същата се капитализирала годишно, а условията за капитализиране били заложени изначално в ОУ и чл. 10, ал. 2 от типовия договор за кредитиране на студенти и докторанти. Капитализирането на начислената, но неизискуема, възнаградителна лихва към непадежиралата главница не касаело преструктуриране на кредита, а представлявало предварително заложено условие по договора за кредит в съответствие с утвърдения типов договор. Аргументира, че капитализирането на неизискуема възнаградителна лихва към неизискуема главница на осн. т. 10.2. от ОУ не съставлява анатоцизъм. Оспорва твърдението за нищожност на клаузата на т.17.2 от ОУ, като твърди, че същата не нарушава изискването за добросъвестност и равновесието между правата и задълженията на страните по договора. В допълнение сочи, че изискването за максимален допустим размер от 7% се отнася за възнаградителната лихва, а не за тази за забава, имаща санкционен, обезпечителен и обезщетителен характер. С оглед изложеното счита, че сключеният между страните договор е действителен, респ. действителни са и оспорените клаузи от ОУ, поради което не е налице основание за връщане на получената от ответника сума на осн. чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД. Отделно от това, прави възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираната сума, като се позовава на кратката погасителна давност. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение. Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните и събраните по делото доказателства и правните разпоредби намира следното от фактическа страна:

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че страните са сключили Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти от 23.06.2011 г. при ОУ със соченото в исковата молба съдържание, като освен безспорния им характер, посочените обстоятелства се установяват и от приложените по делото писмени доказателства – Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти от 23.06.2011 г. и Общи условия за предоставяне на целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти.

От съдържанието на горепосочения договор се установява, че същият е сключен между ••••••••••••••, като кредитор и Х. В. Ш., като кредитополучател, по силата на който ответникът е предоставил на ищцата кредит в размер на 14 400,00 лв. за заплащане на такси за обучение, като ищцата се задължила да върне усвоената главница, ведно с възнаградителна лихва, на равни месечни погасителни вноски, съгласно погасителен план, в срок от 120 месеца, считано от датата на изтичане на гратисния период – чл. 1, чл. 2, чл. 5 и чл. 7 от договора. В чл. 7 от договора е посочено, че за предоставения кредит кредитополучателят заплаща фиксирана лихва, която не може да надхвърля 7% на годишна база. Съгласно чл. 3 от договора гратисният период за издължаване на главницата и лихвата по кредита обхваща времето от датата на първото усвояване до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност и образователно - квалификационна степен, съответно от датата, на която изтича срокът на докторантурата.

Съгласно чл. 11 от договора неразделна част от него са Общите условия за предоставяне на целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, които кредитополучателят е получил и приема с подписването на договора.

Съгласно чл. 10.1. от ОУ за предоставения кредит кредитополучателят заплаща фиксирана лихва, посочена в договора за кредит, а в чл. 10, ал. 2 от ОУ е предвидено, че лихвата се начислява върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, като в последния случай се капитализира годишно.

В чл. 17. 1. от ОУ е предвидено заплащане на лихвена надбавка за забава. Посочено е, че при забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорената лихва, увеличена с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. А съгласно чл. 17.2. от ОУ при допусната забава в плащанията за главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие. До предявяване на молба за събирането му по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта, а след тази дата – с надбавка за забава, равна на законната лихва по чл. 86 ЗЗД.

По делото е представен първоначален погасителен план, изготвен от банката, според който към 22.02.2017 г. остатъкът от главницата е в размер на 16 653,67 лв., общо дължимата сума по кредита е 23 203,76 лв. Първата вноска по кредита е дължима от ищеца на 20.03.2017 г., а последната вноска - на 20.02.2027 г. Посочен е ГПР по кредита в размер на 7,23%.

От заключението на приетата съдебно - счетоводна експертиза (ССчЕ), се установява, че по процесния договор за кредит ищцата е усвоила сума в общ размер на 12 376,50 лв., както следва: на 26.06.2011 г., 13.09.2011 г., 31.01.2012 г., 31.07.2012 г., 07.02.2013 г. и 06.02.2014 г. по 1600 лв. и на 10.10.2013 г. сумата от 2776,50 лв. Според вещото лице съобразно чл. 3 от договора гратисният период е 72 месеца, като първата падежна дата е 20.03.2017 г., а последната - 20.02.2027 г., а размерът на месечната погасителна вноска е 193,36 лв. Вещото лице е изчислило, че съобразно чл. 10.2. от ОУ капитализираната лихва към 13.04.2017 г. върху усвоената главница от 12 376,50 лв. възлиза на 4277,17 лв. А договорната лихва в размер на 7% върху усвоената главница от 12 376,50 лв. (без капитализиране на лихвите за гратисния период) за периода от 20.03.2017 г. до 20.02.2027 г. (10-годишния период след изтичане на гратисния срок) е в размер на 4867,50 лв. Според вещото лице при сумиране (сборуване) на усвоената главница (12 376,50 лв.), възнаградителна лихва от 7% на годишна база за гратисния период (4277,17 лв.) и възнаградителна лихва от 7% на годишна база върху усвоената главница за срока от 120 месеца, считано от изтичането на гратисния период (4867,50 лв.) се получава сума в общ размер на 21 521,17 лв. А според погасителния план, приложен към договора за кредит, дължимата сума е в общ размер на 23 203,76 лв., която е формирана като сбор от следите суми: главница в размер на 16 653,67 лв. (която от своя страна е формирана като сбор от усвоена главница за семестриални такси в размер на 12 376,50 лв. и капитализирани лихви в гратисния период в размер на 4277,17 лв.) и договорна лихва в размер на 6550,09 лв. Установява се, че към 15.10.2025 г. по процесния договор ищцата е извършила плащания е общ размер на 19 983,27 лв. За периода от 20.03.2017 г. до 20.03.2020 г. е начислена възнаградителна лихва в размер на 3212,94 лв., от която е заплатена сумата от 3138,96 лв.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Предмет на делото са установителни искове по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и осъдителен иск по чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД.

По установителните искове по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в доказателствена тежест тежест на ищеца е да докаже следните предпоставки: сключването между страните на процесния Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти от 23.06.2011 г. при ОУ със соченото в исковата молба съдържание; както и наличието на пороци, водещи до нищожност на договора в цялост, респ. на оспорените клаузи от ОУ на твърдяното основание – противоречие със закона. А в тежест на ответника е да докаже всички факти и обстоятелства, на които основава своите искания и възражения, а именно, че договорът съответства на изискванията на закона.

По осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че е заплатила на ответника, респ. последният е получил парична сума в претендирания размер. А в тежест на ответника е да докаже наличието на валидно правно основание за получаване, респ. задържане на сумата

Не е спорно по делото, че между ответника ••••••••••••••, в качеството му на кредитор, и ищцата Х. В. Ш., като кредитополучател, е сключен Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти от 23.06.2011 г. при ОУ, по силата на които на ищцата е отпуснат кредит в размер от 14 400,00 лв. за заплащане на семестриални такси за обучение. От заключението на ССчЕ се установи, че ищцата реално е усвоила сумата в размер на 12 376,50 лв. Посочената сума се приема и за чистата стойност на усвоения от ищцата финансов ресурс.

Спорът между страните се концентрира по въпроса относно действителността на сключения между тях договор, респ. действителността на клаузите в ОУ, предвиждащи капитализация на договорната лихва към главницата през гратисния период и задължение за плащане на мораторна неустойка, както и с вида и размера на сумите, чието връщане дължи ищцата.

С оглед вида на сключения договор, освен включените в него и в Общите условия клаузи, в отношенията между страните са приложими императивните разпоредби на Закона за кредитиране на студенти и докторанти (в приложимата редакция към датата на сключване на договора – 23.06.2011 г., а именно ДВ, бр. 99 от 15.12.2009 г., в сила от 01.01.2010 г.). ЗКСД урежда условията и реда за кредитиране на студенти и докторанти с държавна финансова подкрепа (чл. 1 ЗКСД) и същият се явява специален по отношение на ЗЗД, като последният намира приложение, доколкото в ЗКСД не е уредено нещо различно. В чл. 6, ал. 1 ЗКСД е посочено, че кредитите по него се предоставят от банки, сключили с министъра на образованието, младежта и науката типов договор, уреждащ правата и задълженията на държавата и на банките във връзка с участието в системата за кредитиране на студентите и докторантите с държавна финансова подкрепа. В чл. 7 ЗКСД е предвидено, че типовият договор между държавата и съответната банка се утвърждава от министъра на образованието, младежта и науката и министъра на финансите, след съгласуване с Националния съвет за кредитиране на студентите и докторантите и се обнародва в "Държавен вестник", като в ал. 2 са изброени въпросите, които типовият договор определя.

Съобразно разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ЗКСД с договора за кредит банката предоставя на студента или докторанта, наречен кредитополучател, целеви кредит за заплащане на таксите за обучение и/или за издръжка, а кредитополучателят се задължава да върне заетата сума в срока, при условията и по реда, предвидени в договора, като съгласно ал. 4 кредитополучателят не е длъжен да извършва плащания, които не са включени в условията на сключения договор. В чл. 19, ал. 2 ЗКСД пък е въведена забрана при този вид договори за заплащане на нещо друго, а само това, което е уговорено с договора, т. е., законодателят забранява по тези кредити кредитополучателят да извършва плащания, които не са включени в условията на сключения договор и за които кредитополучателят не е уведомен преди сключване на договора. По този тип договори се дължи лихва, която не може да надхвърля 7 %, като в противен случай уговорката е нищожна – така чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗКСД. По време на гратисния период, който обхваща периода от сключването на договора за кредит до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност и образователноквалификационна степен, съответно от датата, на която изтича определеният срок на докторантурата, кредитополучателят не дължи плащане на главницата и лихвите по кредита, но през този период банката начислява лихва върху кредита – чл. 23 ЗКСД. В разпоредбата на чл. 24, ал. 1 ЗКСД е предвидено, че общият размер на задължението на кредитополучателя се формира след изтичане на гратисния период и включва: 1. главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси и/или издръжка; 2. лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит.Според чл. 24, ал. 2 и 3 изплащането задължението започва един месец след изтичане на гратисния период, съгласно погасителен план, уговорен между страните, и се извършва на равни месечни вноски за срок от 10 години, считано от края на гратисния период.

В контекста на изложеното съдът счита, че клаузата на чл. 10.2. от ОУ е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - поради противоречие с императивна норма на закона, а именно чл. 10, ал. 3 ЗЗД, чл. 20, ал. 1 и чл. 24, ал. 1 ЗКСД, като нищожността й не води до нищожност на целия договор, съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД, по следните съображения.

Съгласно чл. 10. 2. от ОУ начислената по време на гратисния период лихва върху усвоената част от кредита се капитализира годишно, т. е. те се прибавят към главницата, увеличавайки нейния размер. По този начин след изтичане на гратисния период, размерът на главницата не е равен на размера на отпуснатите средства за такси за обучение така, както изисква чл. 24, ал. 1, т. 1 ЗКСД, а обхваща и възнаграждението на банката за визирания период. От това следва, че след изтичане на гратисния период възнаградителна лихва се начислява освен върху усвоената главница, но и върху тази възнаградителна лихва, която вече е начислена по време на гратисния период и включена към главницата. Този извод се потвърждава и от приложимия към договора за кредит актуален погасителен план и заключението на ССчЕ. От приложения погасителен план е видно, че още с първата дължима от потребителя вноска, след изтичане на гратисния период, олихвяемата главница не е реално усвоената по договора сума – 12 376,50 лв., а е в размер от 16 653,67 лв., явяваща се сбор от усвоената сума и капитализираната в гратисния период лихва, съгласно заключението на ССчЕ. ЗКСД действително урежда правото на банката по време на гратисния период да начислява лихва, но никъде специалният закон не отменя общата забрана за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Начисляването на лихва върху лихва, или т. нар. "анатоцизъм" е забранено по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД и уговорката за това е недействителна (решение № 66/ 29.07.2019 г. по т. дело № 1504/2018 г. на ВКС, II т. о.). Предвид нарушаване на разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД се стигна и до нарушаване на императивната разпоредба на чл. 24 ЗКСД, съгласно която общият размер на задължението на кредитополучателя се формира след изтичане на гратисния период и включва главницата (сумата на отпуснатите средства за такси и/или издръжка) и лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит, т. е. законът не допуска увеличаване на размера на главницата с капитализирани лихви, още повече, върху същите да бъде начислявана и договорна лихва, при което размерът на последната неминуемо надхвърля законово определения максимум по чл. 20 ЗКСД (решение № 324/18.11.2025 г. по т. д. № 335/2025 г. на ВКС, I т. о.; определение № 1433/26.05.2026 г. по т. д. № 1919/2025 г. на ВКС, II т. о.). В случая, съдът като взе предвид съдържанието на клаузата на чл. 10.2. от ОУ и заключението на ССчЕ, намира, че с посочената клауза от ОУ се постига именно такъв забранен от закона резултат – начислената през гратисния период възнаградителна лихва върху усвоената главница се добавя към усвоената главница, което води до недопустимо увеличаване на главницата. Именно върху този увеличен размер на главницата се начислява възнаградителна лихва за 10-годишния срок на договора, считано от изтичане на гратисния период. Този алгоритъм на изчисляване на възнаградителна лихва води до нарушаване на общата забрана за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 ЗЗД, а оттам и на чл. 24, ал. 1, т. 1 ЗКСД, която предвижда, че главницата по кредита включва единствено реално усвоената сума. Прибавянето на изтеклите през гратисния период лихви към главницата и начисляване на възнаградителна лихва върху сбора от усвоената сума и изтеклите лихви (а не само върху усвоената главница) представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който съгласно чл. 294, ал. 1 ТЗ е допустим само при уговорка между търговци, какъвто не е настоящият случай. Така на практика се начислява лихва, която надхвърля предвидения максимален размер от 7 %, което противоречи на чл. 20 ЗКСД.

Клаузата на чл. 10.2. от ОУ е в противоречие с императивната разпоредби на чл. 143, т. 19 ЗЗП и е неравноправна, тъй като не позволява на кредитополучателя да прецени икономическите последици от договора в тази му част към датата на сключването му и значителното нарастване на дълга по кредита предвид обстоятелството, че се явява послабата икономически страна по договора.

Нищожността на клаузата на чл. 10.2 от ОУ не води до нищожност на сключения между страните договор в цялост, доколкото съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая съдът намира, че е налице хипотезата на чл. 26, ал. 4, предл. 2 ЗЗД, доколкото нищожността на чл. 10.2. от ОУ не изключва правото на кредитора да получи възнаградителна лихва в уговорения от страните и максимално допустимия по закон фиксиран размер от 7% върху усвоената главница както за гратисния период, така и за периода след това до настъпване на крайния падеж на договора, обявяване на предсрочната изискуемост на кредита или предсрочното му погасяване.

В чл. 17. 2. от ОУ е предвидено, че при допусната забава в плащането на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и започва да се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта, а след предявяване на молбата за събиране на вземането по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява със законната лихва по чл. 86 ЗЗД. Съдът намира, че така както е уговорено клаузата на чл. 17.2. от ОУ предвижда задължение на кредитополучателя за плащане на мораторна неустойка в размер на 17% при обявяване на предсрочна изискуемост на кредита. Действително посоченият в чл. 20 ЗКСД максимален размер от 7% на лихвата, която кредитополучателят дължи на банката и нищожността на уговорката за повисока лихва касае възнаградителната лихва по договора за кредит, каквато се дължи съгласно чл. 430, ал. 2 ТЗ. Аргумент за това е разпоредбата на чл. 4, т. 1 ЗКСД, в който е посочено, че дължимите лихви са два вида – уговорена лихва и лихва за забава. В чл. 20 се говори за лихва (в единствено число), която кредитополучателят дължи на банката и е безспорно, че става дума за договорната (възнаградителна лихва). Същевременно съгласно чл. 17, ал. 5 ЗКСД за договора за кредит по този закон се прилагат и чл. 143 - 148 ЗЗП. Разпоредбата на чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП (в приложимата към датата на сключване на договора редакция, а именно изм. ДВ, бр. 18 от 1.03.2011 г.) предвижда, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като уговорка, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Съдът намира, че клаузата на чл. 17.2. от ОУ предвижда заплащането на необосновано висока мораторна неустойка по см. на чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗ, поради което е неравноправна, а доколкото е предвидена в ОУ и при липсата на доказателства същата да е индивидуално уговорена, следва извод, че същата е и нищожна на това основание.

С оглед гореизложеното, съдът счита, че предявеният главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за нищожност на целия договор е неоснователен и следва да се отхвърли.

Основателни са предявените в условията на евентуалност искове по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за нищожност на клаузите на чл. 10.2. и чл. 17.2. от ОУ и същите следва да бъдат уважени.

От заключението ССчЕ се установява, че по процесния договор за кредит ищцата е усвоила сума в общ размер на 12 376,50 лв. Установява се, че общият размер на задълженията по процесния договор за кредит възлиза на 21 521,17 лв., от които: сумата от 12 376,50 лв. - усвоената главница; сумата от 4277,17 лв. - възнаградителна лихва от 7% на годишна база за гратисния период и сумата от 4867,50 лв. - възнаградителна лихва от 7% на годишна база върху усвоената главница (без капитализиране на лихвите за гратисния период) за срока от 120 месеца, считано от изтичането на гратисния период. А според погасителния план, приложен към договора за кредит, дължимата сума е в общ размер на 23 203,76 лв., която е формирана като сбор следите суми: главница в размер на 16 653,67 лв. (която от своя страна е формирана като сбор от усвоена главница за семестриални такси в размер на 12 376,50 лв. и капитализирани лихви в гратисния период в размер на 4277,17 лв.) и договорна лихва в размер на 6550,09 лв. Установява се, че към 15.10.2025 г. по процесния договор ищцата е извършила плащания е общ размер на 19 983,27 лв. Следователно не е налице надплащане на суми над установения общ размер на задълженията от 21 521,17 лв., изчислен без прилагането на нищожните клаузи на чл. 10.2. и чл. 17.2 от ОУ. Следователно предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е неоснователен и подлежи на отхвърляне. При този изход на делото разноски се дължат и на двете страни.

При направени от ищцата разходи в общ размер на 345, 81 евро, съразмерно на уважената част от иска, съдът счита, че разноските, които се дължат на ищцата следва да се намалят с 1/3 от платената сума, поради което ответника следва да се осъди да й заплати сума в размер на 115, 27 евро.

Ответникът е направил разноски в размер на 250 евро, поради което съразмерно на отхвърлената част от исковете на него се дължи заплащане на сума в размер на 2/3 от направените разноски или сума в размер на 166, 67 евро.

На ищцата Х. В. Ш. е предоставена безплатна правна помощ на осн. чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА от пълномощника й адв. Ю., поради което на него следва да се определи възнаграждение с оглед на защитавания материален интерес на ищцата в цялост, а не само според постигнатия правен резултат, поради което на същият се дължи адвокатско възнаграждение в размер на 500 евро.

Така мотивиран, съдът