Решение № 144 от 3.7.2026 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 165/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 267 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на Б.И 91 ООД, ЕИК 107059276, със седалище и адрес на управление гр. Севлиево, представлявано от управителя МВБ.а, чрез процесуалния представител адв. Г. Б., срещу решение № 128/17.03.2026г. постановено по т.д.№620/2025г. по описа на Варненския окръжен съд, с което съдът е осъдил ответното дружество „Б.и 91“ООД, ЕИК 107059276, да заплати на ищеца “КРЕМЕР-СОФИЯ“ ЕООД, ЕИК 831521337, следните суми: 1) 80 189,99 евро с включен ДДС, представляващи възнаграждение по Договор от 27.06.2022г. за съхранение на зърно в складова база на ищеца в землището на с.Слънчево, общ. Аксаково, за месеците август, септември и октомври 2025г., съгл. чл.3, ал.3 от договора, за което са издадени: фактура № 1000000495/01.08.2025г., фактура № 1000000496/01.09.2025 г. и фактура № 1000000500/01.10.2025г., на осн. чл.79 от ЗЗД, ведно със законната лихва от дата на исковата молба – 10.10.2025г. до окончателното издължаване на сумата; 2) за сумата от 10 691,99 евро, представляваща мораторна неустойка по чл.23 от договор от 27.06.2022г. за съхранение на зърно в складова база на ищеца в землището на с. Слънчево, общ. Аксаково, на осн. чл. 92 от ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 10.10.2025г. до окончателното издължаване на сумата, формирана както следва: 2.1.) 5 346 евро – неустойка за забавено изпълнение на задължението по Фактура № 1000000495/01.08.2025г., изчислена за периода от 06.08.2025г. до 10.10.2025г.; 2.2.) 4 677,75 евро – неустойка за забавено изпълнение на задължение по Фактура № 1000000496/01.09.2025г. за периода от 06.09.2025г. до 10.10.2025г. и 2.3.) 668,25 евро – неустойка за забавено изпълнение на задължение по Фактура № 1000000500/01.10.2025г. за периода от 06.10.2025г. до 10.10.2025г. Въззивникът обжалва решението в неговата цялост като неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, респ. като очевидно неправилно и постановено в противоречие с трайната практика на ВКС. Основното оплакване в жалбата е за неправилно тълкуване на съдържанието на договорната клауза на чл.3, ал.3 от договора, сключен между страните на 27.06.2022г., по отношение предвиденото възнаграждение по договора. Въззивникът твърди, че съдът неправилно е тълкувал основанието, за което се дължи възнаграждение – предвидено е възнаграждение за съхранение в размер на 27 500 евро без ДДС на месец, независимо от реалното съхраняване на зърно. Въззивникът счита, че двете фрази: „независимо от реално съхраняваното количество“ и „независимо от реалното съхраняване на зърно“ са различни по смисъл и водят по същество до различни правни изводи. При погрешна интерпретация на задължението в чл.3, ал.3 от договора, съдът е достигнал до неправилен извод за комплексен характер на договора – в частта с претендираното възнаграждение по чл.3, ал.3 от договора като е приел, че последният е с характер на договор за осигуряване капацитет за съхранение, а в другата част– уредена в чл.3, ал.1 и ал.2, договорът представлява предварителен договор за съхранение. Въззивникът отрича да е уговаряно възнаграждение за резервиране на капацитет като твърди, че не е постигната и уговорка за дължимостта на възнаграждение „независимо от действителното влагане на зърно“. Според въззивника, съдът неправилно възприел, че договорът от 27.06.22г. има комплексен характер, както че страните са постигнали съгласие освен заплащане на възнаграждение за теглене и експедиция, отделно възнаграждение за съхранение – осигуряване на капацитет за съхранение на зърно съгласно чл.3, ал.3 /на 4 бр. силози/. Напротив, въззивникът твърди, че в настоящия случай е налице договаряне единствено на бъдещи договори за влог, поради което при липса на предадени вещи за съхранение в процесния период, ответникът не дължи възнаграждението, предмет на предявените претенции. Твърди, че съдът не е извършил проверка на действителните уговорки на страните в договора, поради което неправилно е приел, че възнаграждението е дължимо за извършена услуга за съхранение, доколкото такава не е извършена в процесния период. Препраща към клаузите в раздел IV „Права и задължения на влогоприемателя“, в които липсвала договореност за осигуряване капацитет за съхранение. Твърди, че договореното (приемане на зърно за съхранение, осигуряване на достъп до него и пр.) и поетите задължения са съществени за договора за влог, а не за договор за съхранение (осигуряване на капацитет). Клаузата на чл.9 от договора твърди, че е присъща на договорите за влог, като е в унисон с предвиденото задължение на влогоприемателя в разпоредбата на чл.575, ал.2 ТЗ. Ето защо, в процесния случай договорът следва да се разглежда единствено като договор за влог, когато бъде сключен, т.е. с предаването на стоката/вещта за съхранение. За пълнота на изложеното, алтернативно въззивникът счита за относима разпоредбата на чл.252 ал.1, изр.2 ЗЗД, като в този случай твърди, че би дължал единствено предвидените в нормата разноски, сторени от влогоприемателя с оглед уговореното времетраене на влога, но не и възнаграждение за самото съхранение, каквото не е било реално осъществено поради липса на вещите. В случая такъв иск не е предявяван. С това се обосновава тезата за неправилност на решението и неоснователност на исковете. В заключение въззивникът счита за недължимо претендираното възнаграждение по чл. 3 ал. 3 от процесния договор, който извод обуславя и такъв за недължимост на акцесорните претенции за неустойки за забавено плащане. Поради изложеното, въззивникът моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира присъждане на разноски за двете инстанции. Отправя се искане за спиране на производството по настоящото дело на осн.чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. В законоустановения срок по чл.263 ГПК ответната страна „КРЕМЕР-СОФИЯ“ ЕООД, ЕИК 831521337, представлявано от адв. П., е депозирала писмен отговор по жалбата, намирайки същата за неоснователна, без въззивникът да навежда нови оплаквания, различни от вече изложените пред първа инстанция по същество на спора. С отговора се оспорват като несъстоятелни оплакванията касателно характера на договора и приложимите правни норми към същия. Страната счита искането за спиране на производството за неоснователно. Изрично отбелязва, че ответникът- въззивник не оспорва валидното сключване и действие на договора в нито едно от двете съдебни производства, поради което не е налице спор относно правопораждащия факт, който е безспорен между страните. Спорните въпроси се свеждат до това дали е налице неизпълнение на договора за съхранение (какъвто смята, че е настоящият), при това за отделни периоди. Моли съда да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски. Във въззивното производство въззивникът Б.и -91 ООД, чрез адв.Б. поддържа жалбата си, а насрещната страна Кремер -София ЕООД оспорва същата чрез пълномощника си адв.Ч.. За да се произнесе по жалбата въззивният съд установи, че производството е образувано по искова молба на Кремер София ЕООД, с която са предявени искове за осъждане на Б.и 91 ООД, да заплатят на ищеца суми, представляващи договорено възнаграждение за съхранение съгласно чл.3, ал.3 от договор от 27.06.2022г. и анекс към него от 02.06.2025г., обхващащо периода август 2025г. /по фактура №495/01.08.2025г./; септември 2025г. /по фактура №496/01.09.2025г./ и м.октомври 2025г. /по фактура №500/01.10.2025г./, ведно с дължими, на основание чл.23 от същия договор, неустойки за забавено плащане на задължението по чл.3, ал.3, съответно: по фактура №495/2025г., за периода 05.08.25г. до подаване на исковата молба на 10.10.2025г.; по фактура №496/2025г. за периода от 05.09.2025г. до 10.10.2025г. и по фактура №500 – за периода от 05.10.2025г. до 10.10.2025г.; за осъждане на ответника да заплати и допълнителна сума от 550 лева, обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, съставляващи разходи за ремонт и възстановяване на огънати и изкривени метални профили на предпазния борд на товарния кантар на ищеца, находящи се в зърнобазата на ищеца в с.Слънчево, общ.Аксаково. Общият размер на задълженията за възнагражденията по договора възлизат на сумата от 156 837.99 лева, а на неустойките за забава – 20 911.72 лева. Върху главниците се претендира и законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението. Ищецът твърди, че експлоатира складова база в землището на с.Слънчево, общ.Аксаково като приема зърно /пшеница, ечемик, рапица, царевица, слънчоглед/ от различни контрагенти. Твърди, че с ответното дружество имат сключен договор за съхранение от 27.06.2022г. за срок от 5 години, считано от 15.06.22г. до 15.05.2027година. Твърди се, че към договора страните са подписали и три анекса, от които анекс №2 касаел индексиране на цените. Твърди, че съгласно уговореното в чл.1 от договора, предметът му се изразява в предаване на влогоприемателя /ищеца/ от влогодателя /ответното дружество/ зърно в насипно състояние, съответно изтеглянето му от базата, за всяка една от стопанските години, при уговорено минимално количество от 58 000 тона – за отговорно пазене и съхранение в 4 бр. силози от складовата база на ищеца. Твърди се, че съгласно Анекс №3 от договора, посоченото по-горе минимално количество зърно било намалено до 43 500 тона, съответно броят на ангажираните силози – вместо 4 бр. намалени на 3 броя. Твърди се, че влогодателят се е задължил да заплаща за услугата възнаграждение по цени, уговорени в чл.3 от договора, индексирани с анекс №2 към договора. Въведени са твърдения за установени между страните в договора и в търговската им практика отношения по повод изпращането на фактурите /на ел.поща на влогодателя/ и срокове за плащането им. /съгл. чл.19, чл.7, чл.3 от договора/ Посочва се, че в чл.23 от договора е уговорена неустойка при забавено плащане възнагражденията по договора в размер на 0.5% от стойността на забавеното плащане за всеки просрочен ден, но не повече от 20% общо. Твърди се, че издадените от ищеца три фактури са били изпратени на ответното дружество по куриер като са били получени от него, видно от издадените обратни разписки. Претендираните неустойки са изчислени съобразно общото правило за 0.5% от забавеното задължение на ден до предявяване на исковете. Твърди се на следващо място, че при една от доставките на зърно в складовата база на ищеца – на 26.04.2024г., ползваното от ответника превозно средство с рег.№ ХХ ХХХХ ХХ с водач ИМГ, повредил металния предпазен борд на кантара, с което причинил вреди на ищеца, които последният изчислява в размер на 550 лева -разходи за отстраняване на повредата на кантара. Твърди се, че отговорността за тези вреди се носи от ответното дружество, което е възложило работата на прекия деликвент съгласно чл.49 ЗЗД. В срок ответникът Б.и 91 ООД е оспорил исковете по основание и размер. Оспорва и фактическата им обосновка както и правните изводи. Моли за отхвърлянето им. Твърди се генерално, че не е съхранявал стока /зърно/ в складовата база на ищеца в посочения период, поради което не дължи възнаграждение за извършените услуги за посочения в исковата молба период както и акцесорните неустойки за забавено плащане. Ответникът твърди, че подписаният между страните договор има характера на рамков договор за влог в публичен склад, въз основа на който да бъдат подписвани договори за влог при действително влагане на стока в базата. Твърди, че зърно в посочения в исковата молба период – м.08, м.09 и м.10.2025г., не е било предавано на ищеца и влагано в складовата му база, нито изтегляно оттам, поради което и не е налице действително правоотношение по договор за влог /поради реалния му характер/, по което ответникът да дължи заплащане на услугата. Ищецът не е издавал извлечение от складов регистър с посочване вида и количество на стоката съгласно чл.7 от договора. Твърди се, че аргумент за липсата на възникнало правоотношение за влог е разпоредбата на чл.3, ал.3 от договора, който игнорира действително държаното количество стока по отношение задължението за плащане на таксата/възнаграждението. Оттук ответникът черпи довод за необходимостта от реално влагане на стока в складовата база. С тези аргументи се оспорва и акцесорната претенция за мораторните неустойки. Оспорва се и искът по чл.49 ЗЗД като неоснователен, недоказан. С допълнителна искова молба ищецът оспорва наличието на договор за влог в публичен склад между страните. Твърди, че влагането на стоката не е елемент от фактическия състав на договора, поради което и същият няма реален характер подобно договорът за влог. Оспорва се и рамковия характер на договора. Твърди се напротив, че за срока на договора страните са постигнали уговорка за резервиране силози от склодавата база на ищеца в с.Слънчево за съхраняване зърно на ответното дружество – влогодател, че договорът има консенсуален и комутативен характер както че за този период ищецът не е могъл да приема стока от друг контрагент в тези силози. Ищецът прави различна интерпретация на уговорката в чл.3, ал.3 от договора за неотносимост на действително съхраняваното количество зърно в базата, като счита, че в противоречие с доводите на ответника, това означава, че базата се резервира независимо от действителното влагане на стока подобно на наема. Във връзка с тълкуването характера на договора ищецът въвежда и твърдение, че ответникът същевременно /независимо от оспорването характера на договора на консенсуален такъв/, е заплатил неустойка за неизпълнение на изискването на договора за съхранение на минимално количество зърно. Ищецът, с оглед оспорванията на ответника, твърди, че фактурите за дължимите възнаграждения са били изпратени както до седалището на дружеството чрез куриерска фирма Спиди, така и на ел.пощи на управителя на ответното дружество, на представители и служители на дружеството, вкл. на пълномощника адв.Б., като ищецът посочва конкретните дати на изпращане на всяка от трите фактури. С допълнителен отговор ответникът поддържа оспорването на исковете. Въвежда се довод за твърдения характер на договора, извлечен от уговорката в чл.9 от договора между страните, като се твърди, че същият представлява нищо повече от обикновен договор за влог в публичен склад. Излагат се подробно доводи във връзка с реалния характер на договора и липсата на вложено количество стока, съответно липса на задължение за плащане на възнаграждение по същия. Поддържа се оспорване получаването на фактурите на ел.поща както и чрез куриер на адреса на управление на дружеството. Твърди се, че след 30.04.2025г. ответникът не е съхранявал никакви вещи при ищеца. Твърди, че доводите за извършено плащане на неустойка за забавено плащане не могат да ползват ищеца, тъй като касаят друг период от отношенията между страните, а не исковия период, през който в склада не са влагани стоки на ответника. Моли за отхвърляне на исковете изцяло. Съдът, въз основа на твърденията и доводите на страните, възраженията, оплакванията във въззивната жалба, съобразно лимитираните рамки на въззивното производство, въз основа на приложимите правни норми, намира за установено следното от фактическа и правна страна: При преценка редовността на сезиране, въззивният състав установи, че жалбата е подадена в законоустановения срок, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването. Същата отговаря на изискванията на чл.260 и сл. ГПК и е надлежно администрирана от първоинстанционния съд. Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната част, а по отношение на правилността е ограничен от посочените в жалбата оплаквания. Решението на първата инстанция е валидно и допустимо. Предмет на обжалване е постановеното от ВОС решение изцяло, доколкото исковете са били уважени в пълен размер. По отношение на иска за имуществени вреди съгл.чл.49 ЗЗД, съдът констатира, че производството е било прекратено поради оттеглянето му, поради което не е предмет на въззивното производство. Пренесеният пред въззивния съд спор е идентичен с този по първоинстанционното дело като се характеризира с неговия правен характер – основан на тълкуване действително постигнатите между страните уговорки относно характера на договора от 27.06.22г. /л.10 и сл./, съответно обусловената от това основателност на исковете за заплащане възнаграждение по договора ведно с мораторна неустойка за забавеното плащане на главниците. Исковете следва да се квалифицират съгласно чл.79 вр.чл.573 ТЗ, чл.250 ЗЗД и чл.92 ЗЗД. По искането за спиране съдът е формирал извод за неоснователността му в определение рег.№297/01.06.2026г. По делото не е спорно, че страните са обвързани от валиден договор от 27.06.2022г., сключен за петгодишен период, по силата на който ищецът се е съгласил да приема за съхранение зърно в складовата си база в землището на с.Слънчево. По силата на договора, влогодателят Б.и 91 ООД се е задължил да предава на влогоприемателя, съответно да изтегля, за всяка от стопанските години /обхващащи период от една година, считано от м.октомври до следващия м.октомври/ минимум 58 000 тона зърно, за отговорно пазене и съхранение в 4 бр.силози в складовата база в с.Слънчево, общ.Аксаково (чл.1.1). Влогоприемателят се задължава да съхранява е върне на влогодателя вложеното в складовата му база количество зърно при поискване или при изтичане срока на договора. За срока на договора влогоприемателят няма право да приема в силозите зърно на трети лица(чл.9). По всяко време от действието на договора влогодателят може да изтегли вложеното зърно(чл.18). Влогоприемателят се е задължил срещу уговорено възнаграждение да приема, експедира и съхранява зърно (чл.3 и чл.6). В чл.3 от договора страните са уговорили отделни възнаграждения за извършени в изпълнение на договора услуги, както следва: за прием, вкл. мерене с автовезна, анализ на зърното; за експедиция – товарене, везна и лабораторни изследвания; за съхранение – месечна цена от 27 500 евро на месец, независимо от реално съхраняваното количество. Предмет на исковете е дължимото възнаграждение по последния пункт /чл.3, ал.3/ за месеците август – октомври вкл. 2025г. В чл.4 от договора, страните са предвидили, че дължимите суми за прием и експедиция се определят от действително приетото количество зърно. На уговорените задължения на влогоприемателя отговарят съответните им кореспондиращи права и задължения на влогодателя /раздел V от договора/. Част от тях съвпадат с договора за влог в публичен склад, но част от тях са различни и сочат на особения комплексен характер на договора. Според удостоверените по реда на чл.7, ал.1 от договора количества вложено зърно /ежедневна справка за постъпило и извозено количество както и потвърждение за наличното количество зърно в склада към всяко последно число на месеца/, влогоприемателят издава фактура към всяко последно число на месеца и към датата на приключване на партидата и изтегляне на вложеното количество, а за услугите по чл.3, ал.3 – на първо число на месеца, като представя фактурите за плащане. /услугата по ал.3 е за съхранение на стоката/ Съгласно чл.19, уговореното възнаграждение за услугите по чл. 3, ал. 1 и ал. 2 е дължимо в тридневен срок от издаване на фактурата, а това по чл.3, ал.3 - до 5-то число на текущия месец срещу издадената фактура. Съгласно чл.23 от договора, при забава на влогодателя за заплащане на възнаграждението, се дължи неустойка за забавено изпълнение в размер на 0.5 % от стойността на забавеното плащане за всеки ден забава, но не повече от 20 % общо. С анекс № 2/23.01.2023г. /л.16/ от договора страните са договори изменение в договорените в чл.3 от договора цени, като цената за съхранение по чл.3, ал.3 /процесната/ е увеличена до 29 700 евро без ДДС на месец /от 27 500 евро без ДДС/. С анекс № 3/02.06.2025г. страните са постигнали съгласие за периода 1.07.2025г. до 15.05.2026г., който обхваща и процесния период от август до октомври 2025г., да намалят броя на резервираните за съхранение силози на 3 броя /вместо договорените първоначално 4 бр./, за който срок влогоприемателят има право да използва освободения силоз за съхранение зърно на друг влогодател. За същия срок дължимото по договора възнаграждение по чл.3, ал.3 се редуцира от 29 700 евро без ДДС на месец до 22 275 евро без ДДС месечно. Съответно, за същия период е изменено задължението на влогодателя за минимален тонаж на годишна база по чл.1.1 от договора от 58 000 тона на 43 500 тона, респ. задължението за неустойка по чл.27 от договора. /вж. анекса на л.16-17/ По делото ищецът е приложил справка по чл.366 ГПК ведно с издадените от него съгласно договора 3 бр. фактури, обективиращи като основание за плащане „съхранение по договор от 27.06.2022г. за всеки един от процесните три месеца на 2025г. – м.август, м.септември и м.октомври 2025г. /л.17 и сл. по делото/ Съдът приема за редовно оформени като връчени разписките на ползваната от ищеца куриерска фирма Спиди, за изпращане на фактурите на адреса на управление на ответното дружество съгласно отразяването в търговски регистър съгл.чл.23, ал.6 ЗТРРЮЛНЦ. /адресът не е променян от 2021г. до настоящия момент/ В разписките изрично е посочен и изпращаният чрез куриерската пратка документ – съответната фактура, издадена от Кремер София ЕООД. Дори да се приеме, че ищецът не е доказал изпращането на фактурите по този именно начин, то по делото са приложени и ел.съобщения до служители на ответника, вкл. адв.Б., с прикачена към всяко от тях фактурата за съответния месец. /л.59/ По делото с допълнителната искова молба са представени доказателства за начислена на ответното дружество неустойка съгласно чл.27 от договора – неустойка за неизпълнение задължението му за влагане и съхранение на определено количество зърно в базата на ищеца съгласно чл.1, ал.1 от договора, за всяка стопанска година, като приложените сметки по чл.26, ал.2 ЗДДС касаят стопанските 2023г. и 2024г. Видно от приложените неоспорени преводни нареждания на л.57 и 58, неустойките са били заплатени от Б.и 91 ООД съответно на 12.06.2023г. и на 12.05.2025г. Представени са и доказателства за връчване на издадените фактури по процесните задължения съгласно уговорения в договора начин – на ел.поща до няколко служителя на ответника, които пощи след съпоставянето им с посочената в договора, съдът намира, че са различни. /вж.л.59 по делото/ Допълнително /на л.94/ по делото е представена фактура №485/02.05.2025г., издадена от Кремер София ЕООД, с която е начислено възнаграждение по договора от 27.06.22г. с Б.и 91 ООД, за м.май 2025г. ведно с преводно нареждане за заплащане на сумата от ответното дружество. Това доказателство следва да бъде ценени съобразно изявленията на ответника в допълнителния отговор /л.69, последен абзац/, че след 30.04.2025г. в базата на ищеца не е съхранявано никакво количество зърно. От заключението на ССчЕ /л.102 и сл./, кредитирана и от настоящия състав като обективно дадено и неоспорено от страните, се установява, че процесните задължения са осчетоводени само при ищеца- влогоприемател. Процесните 3 бр. фактури са включени в дневниците за продажби за съответните периоди. Счетоводството на ищеца е редовно водено. В счетоводството на ответника Б.и 91 ООД фактурите не са осчетоводени и не са включени в дневниците за покупки, съответно не е ползван данъчен кредит, включително до м.01.2026г. Плащане по фактурите не е извършвано. Вещото лице е дало заключение за количеството зърно, влагано от ответника при ищеца за период от 01.07.2022г. до датата на изготвяне на справката – февруари 2026г., по месеци. Видно от тази част на заключението, през 2025г. са били вложени на два пъти минимални количества зърно – м.януари 2025г. и месец март 2025г. В останалите месеци съгласно справката съхраняваното количество зърно на ответника в базата на ищеца е „0“. Последното предадено зърно за съхранение е от м.март 2025г. В допълнение вещото лице е приложило и Приложение №1 към констативносъобразителната част от заключението по въпрос №4 на л.118 по делото. В т.3 от заключението са посочени и изчислените от вещото лице неустойките за забава по договора, в табличен вид. /л.104, таблица/ Въз основа на установени от събраните доказателства факти, при преценка характера на спорното правоотношение, въззивният състав достига до извод за неоснователност на въззивната жалба. Основният въпрос, поставен и пред въззивната инстанция е относно характера на сключения между страните договор от 27.06.2022г., основание за търсените плащания и конкретно дали влогодателят Б.и 91 ООД дължи заплащане на възнаграждение по посочения договор и в хипотеза, при която няма реално влагане на стока в складовата база (силозите) на влогоприемателя. На първо място следва да се посочи, че и двете страни са търговци, в чийто предмет на дейност е вписана търговия със зърно, вкл. извършване на складови сделки, които представляват абсолютна търговска сделка по смисъла на чл.1, т.9 от ТЗ. Горното означава, че спрямо отношенията между страните ще бъде прилаган както ТЗ, така и субсидиарно общите разпоредби от ЗЗД. След отмяната на специалния Закон за съхранение и търговия със зърно /отм. ДВ. бр.57 от 28 юли 2015г./, частноправните отношения по съхранение на зърно се уреждат от общите правила на цитираните два закона – ТЗ и ЗЗД. При изследване действителната воля на страните по правоотношението намират приложение разпоредбите на чл.20 и чл.20а от ЗЗД. Константна е практиката по приложението им, според която при тълкуване на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните като отделните уговорки се тълкуват във връзка една с друга и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от договора, целта и обичаите в практиката и добросъвестността. В случаят не са приложими изцяло нито разпоредбите на чл.573 и сл. ТЗ, доколкото по делото липсват данни влогоприемателят да притежава лиценз за публичен склад и не твърди да е регистриран като такъв, а от друга страна в отличие и от обикновения влог, процесният договор съдържа уговорки между търговци за съхранение и отговорно пазене на зърно срещу дължимо възнаграждение. Общата правна уредба на договора за влог в чл.250 ЗЗД го определя като реален договор, който се счита за сключен с фактическото предаване на вещта за пазене. Съответно това е основният аргумент на ответника в разглеждания казус, който квалифицира договора като рамково споразумение, уреждащо бъдещи договори за влог, сключвани в рамките на договорен срок от пет години – до 15.05.2027г., но възникващи отделни сделки при влагане на стока в складовите площи на ищеца. Същевременно, при тълкуване уговорките между страните, съдът достига до извод за по-широк, комплексен характер на сключения договор. Договорът съчетава елементи на съглашение за осигуряване на капацитет/наем/ и на договор за влог по отношение предаването на зърно за отговорно пазене и съхранение. Касае се за ненаименован договор, при който в рамките на предоставената договорна свобода, съгласно чл.9 от ЗЗД, страните са постигнали съгласие за резервиране на 4 бр. силози от складовата база на ищеца за влагане, пазене и съхранение на зърно на влогодателя Б.и 91 ООД. /подобно на договор за наем или на влог в публичен склад/ за период от пет години. Влогоприемателят Кремер София ЕООД е поел задължение да върне стоката при поискване или при изтичане срока на договора като не може да откаже прием на зърно на ответното дружество. Съгласно чл.3, ал.3 от договора, влогодателят дължи възнаграждение за съхранение в определена сума на месец за целия срок на договора, независимо от реално съхраняваното количество. За разлика от ал.3, по отношение на плащанията по чл.3, ал.1 и ал.2 от договора, ценообразуването е в зависимост от реално приетото количество зърно. Това разграничение в начина на плащане насочва към извод за безусловно задължение за ответника -влогодател за заплащане на цената по ал.3, за разлика от флуктуиращото плащане по другите две задължения – за прием и за експедиция на зърното. Съгласно чл.9 от договора, за срока му на действие влогоприемателят няма право да приема в силозите по чл.1 зърно на други лица, с което гарантира изпълнението на задълженията си по договора с грижата на добрия стопанин по арг. на чл.8 от същия. Съществено основание за тълкуване смесения характер на договора има и подписания на 02.06.2025г. Анекс №3 към договора, т.1 от същия, в който се изменя, за периода от 01.07.25г. до 15.06.26г., обемът на договора с ¼ - намалява се броят на силозите от 4 на 3 бр., като влогоприемателят има право за този период да ползва освободения силоз за съхранение стока на друг влогодател. Съответно на това се намалява и дължимото възнаграждение по чл.3, ал.3 от договора – до размера на 22 275 евро без ДДС на месец. Изменя се и минимално изискуемият тонаж за една стопанска година – до 43 500 тона. Доколкото договорната свобода е ограничена единствено от закона и добрите нрави, подобни съглашения, които не припокриват точно разпоредбите относно определен институт на правото от ЗЗД и ТЗ, в случая за влог, не противоречат на тези принципи, а от друга страна съответстват и на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Съответстват очевидно и на потребностите на страните -търговци, които не спорят, че са в дългогодишни отношения по идентично правоотношение. И двете дружества имат като предмет на дейност търговия на едро със зърно, съответно и складови сделки по смисъла на чл.1, т.9 от ТЗ. Процесният договор представлява предварителен такъв за поредица от реални сделки за правилен влог, които възникват при влагане на зърно на ответника в складовата база на ищеца. Същевременно, доколкото договорът е за продължително изпълнение – с действие за 5 години, през което време ищецът е лишен от възможността да предоставя базата си за ползване/влагане/ на стоки на други влогодатели, арг. чл.9 от договора, очевидно е намерението на страните да резервират отредените силози от базата на Кремер София ЕООД в с.Слънчево, за складиране зърно на Б.и 91 ООД. Тълкуване характера на договора се налага с оглед непрецизното използване на уговорката за заплащане възнаграждение/такса/ за съхранение. Очевидно е, че договорът урежда общо за периода си на действие взаимоотношения на страните за поне пет стопански години, през които по различно време за ответното дружество ще възниква потребност за влагане и теглене на стока – зърно. Отделните сделки в осъществяване на този комплексен по характера си договор, се оформят чрез ежедневни справки за постъпване/извозване на количеството зърно, помесечно удостоверяване от влогоприемателя на наличното количество зърно на ответника в склада както и нареждания за експедиция, подавани от влогодателя. /така чл.7, чл.18 от договора/ В чл.9 от договора изрично страните са се съгласили, че за срока на действие от пет години, считано до 15.05.2027г./чл.2/, влогоприемателят няма право да приема в силозите по чл.1, ал.1 зърно на други лица с изключението на чл.20 от договора, който урежда хипотеза на прием на стока и на трети лица, но от името и за сметка на влогодателя, след предварително съгласие на влогоприемателя, при това за определен отрязък от стопанската година, когато вероятно се очаква съхраняваното количество да е под капацитета на склада – за периода от 31.01 до 15.05 на съответната стопанска година. Действително, съгласно уговорките в чл.3, ал.3 от договора, възнаграждение за съхранение се дължи „независимо от реално съхраняваното количество“ (чл.3, ал.3 от договора), за разлика от другите две плащания – за прием и за експедиция, които са съобразени с реално влаганите количества зърно. В чл.7, ал.3 от договора влогоприемателят се е задължил да издава отделни фактури по всяко перо от предвидените в чл.3 от договора задължения – за прием, експедиция и за съхранение, като прави впечатление, че относно плащането на възнаграждението по чл.3, ал.3, фактурата се издава още на първо число на текущия месец и се предоставя за плащане на влогодателя. Тази клауза е в синхрон с чл.19 от договора, съгласно който влогодателят заплаща възнаграждението по чл.3, ал.3 от договора до пето число на текущия месец срещу издадената му фактура. Никъде в договора страните не са посочили, че това плащане е съответно на наличното количество зърно в складовите площи, а дори напротив, въпреки, че възнаграждението е предвидено за съхранение, то изрично страните са посочили, че не се влияе от реалното количество. Съдът приема, че в случая са събрани доказателства за връчването на издадените, счетоводно отразени при ищеца, фактури №№495/01.08.2025г., фактура №496/01.09.2025г. и фактура №500/01.10.2025г., на ответното дружество чрез куриерска фирма Спиди на адреса на управление на дружеството, който не е променян до настоящия момент. Не е оспорена представителната власт на лицето, получило разписките за връчване от името на Б.и 91 ООД, по всяка една от фактурите. /л.17 и сл. по делото/ Освен това, видно от приложените към допълнителна искова молба извадки от ел.поща на ищеца, издадените за периода /процесни/ фактури са били изпратени и на ел.поща на служители на ответното дружество – Б М, Т Н и пълномощника адв.Б.. /л.54 и сл. по делото/ Съгласно чл.4 от договора, само плащанията по чл.3, ал.1 и ал.2 от договора се съизмерват с реално прието количество. Пак във връзка със съвкупно тълкуване клаузите от договора съдът преценява и тази на чл.27, съгласно която, влогодателят дължи неустойка за неизпълнение задължението по чл.1, ал.1 за предаване и изтегляне на определено количество зърно за всяка стопанска година, но единствено като компенсация за неполучени плащания съгласно уговореното в чл.3, ал.1 и ал.2 от договора – единствено за таксите за прием и експедиция, не и за тези по ал.3 на същата клауза от договора- за съхранение /вж.чл.3/. Складовите сделки са посочени от законодателя като абсолютни търговски сделки, извършването, на които по занятие определя физическото или юридическото лице, страна по тях, като търговец по смисъла на разпоредбата на чл.1 от ТЗ . Договорът за влог в публичен склад е основната, но не и единствената складова сделка /така Герджиков.О., Търговски сделки, 2008г., с.334/. Разновидностите на договора за влог в публичен склад са уредени в три нормативни акта - Законът за съхранение и търговия със зърно /отм./, Закона за митниците и Закона за акцизите и данъчните складове /в този смисъл решение № 68 от 18.07.2011 г. по т. д. № 529/2010 г., I т. о., ТК на ВКС/. Правоотношенията, възникнали по повод търговска сделка за съхранение и/или търговия за зърно, следва да се регламентират съобразно с ТЗ, доколкото не са налице специални норми в преследване на специална цел. В ЗСТЗ /отм. ДВ, бр.57/2015г./ са регламентирани детайлно както условията за осъществяването на тази дейност, така и правата и задълженията на физическите и юридическите лица, които я осъществяват. При липса на действаща специална уредба, приложими са клаузите на ТЗ относно влог в публичен склад по смисъла на чл. 573 от ТЗ, а така и субсидиарно нормите относно влога в ЗЗД и обичая, независимо от обстоятелството, че ищецът не е регистриран като публичен склад. /Решение № 102 от 15.06.2009 г. на ВКС по т.д.№835/2008г., II т.о., ТК/ Договорът е сключен в писмена форма, която е изискуемата за действителността на договор за влог в публичен склад, независимо от обстоятелството, че ищецът не твърди да притежава качество на публичен склад. Страните не оспорват действителността на договора. Подписаните по-късно – 2022, 2023г. и 2025г. анекси към договора не променят клаузите му по съществените условия, с изключение на изрично посочени изменения досежно цената на услугите, ползвания капацитет на склада/силозите/ и минимално влаганото количество зърно съгл.чл.1 от договора. Съществено е, че съгласно Анекс 2 /л.16/ и Анекс №3, се запазва изискването за заплащане на възнаграждение от влогодателя месечно, независимо от реално съхраняваното количество. Граматическото и логическо тълкуване на словосъчетанието посочва, че същото се отнася и при „0“ съхранявано количество зърно. Поради това е без значение, че страните са посочили плащането по чл.3, ал.3 от договора като възнаграждение за съхранение. /а не за резервация на складова площ/ Договорът е затова ненаименован и комплексен, защото съдържа елементи освен от договора за влог в публичен склад, но и такива от договора за наем и влога по ЗЗД, без да изпълва съдържанието на нито един изцяло, а комбинирайки елементи от различни договорни отношения. Дали ще се приеме, че договорът е предварителен като отделните влогови правоотношения възникват с предоставяне на стоката в склада или ще се приеме, че е налице комбиниран договор за наем/резервация на склад и влог, по пътя на тълкуването въззивният състав също достига до извод за наличието на основанието по исковата молба за претендиране възнаграждение за съхранение по чл.3, ал.3 от договора. Или, съдът приема, че уговорената цена -възнаграждение, платима месечно, без значение от действително вложеното количество /зърно/, предполага постигнато съгласие именно за резервиране на складовите площи -силози- за влогодателя Б.и 91 ООД. В тази насока е и клаузата на чл.1 от Анекс №3, който касае именно процесния период, съгласно който се намалява резервиран капацитет от 4 на 3 броя силози, като се допуска освободеният силоз да се ползва от влогоприемателя за трети лица. Същевременно съдът отчита, че уговорената в чл.27 от договора неустойка касае единствено негативните вреди на влогоприемателя от неизпълнение на заложено изначално минимално количество зърно за всяка една стопанска година от срока на договора, но по отношение плащанията по чл.3, ал.1 и ал.2, т.е. единствено по отношение разликата в получените плащания за прием и експедиция, т.е. за мерене/теглене и др., които са пряко обусловени и от реално влаганото количество. Тази неустойка не касае задължението по чл.3, ал.3 от договора, за да се тълкува като компенсаторна на претърпяната от влогоприемателя загуба поради неизпълнение основното задължение на влогодателя. Не на последно място, представените доказателства по делото, които не са оспорени от насрещната страна – така ССЕ и най-вече фактура №485/02.05.2025г. за съхранение по договор от 27.06.2022г., за м.май, на стойност от 58 088.15 лева без ДДС, ведно с преводно нареждане от 07.05.2025г. /л.94 по делото/ за заплатена сумата по тази фактура от Б.и 91 ООД, ясно посочва, че ответникът е заплатил, защото е знаел, че дължи, независимо от липсата на реално влагане на стока. Това обстоятелство не се оспорва от него. Аргументите за плащане поради съществуващите отношения между страните и добрата търговска практика, съдът намира за ирелевантни. Данни за тези плащания е налице и във висящо пред ОС -Габрово друго търговско дело за плащане на задължения по договора за друг период. /ТД №65/2025г./ Не е спорно, че в този период /м.май 2025г./ не е имало налично зърно в силозите на Кремер София ЕООД, вложено от ответното дружество. В тази насока изрично ответникът е направил изявление, че след април 2025г. не е влагано зърно. Горното се подкрепя и от счетоводната експертиза. Това означава, че с извършеното плащане влогодателят конклудентно признава соченото от ищеца основание на претенцията му, при същите условия, за следващ период /август-октомври 2025г./, съотв. представлява косвено доказателствено средство за действителните уговорки между страните. Поради изложеното, недоказано и неоснователно съдът намира възражението на въззивника, че поради липса на вложена стока в складовата база на ищеца, не е налице основание за претендираното плащане по чл.3 от договора за съхранение за исковия период. При липса на извършено плащане по процесните фактури, неоспорено и констатирано от вещото лице по ССЕ, предявените обекитвно кумулативно съединени искове се явяват доказани и основателни. Страните не спорят относно размера на плащането, уговорено съгласно Анекс 3/02.06.2025г. към договора от 27.06.2022г. в размер на 22 275 евро без ДДС, с левова равностойност от 43 566.11 лева без ДДС, а с ДДС – 52 279.33 лева. Установява се и връчването на фактурите на ответника, независимо от посочения падеж на задължението по чл.3, ал.3 вр.чл.19 от договора. Видно от приложените по делото разписки за връчване на лице – служител М /л.19-20/, всички фактури са били връчени преди падежа на пето число от текущия месец, като направените и от счетоводната експертиза изчисления съвпадат с претенцията. Съдът възприема неоспореното заключение на ССЕ, в коята са изчислени дължимите лихви за забавено изпълнение на задълженията по трите фактури. Горното сочи на основателността на исковете, съответно неоснователност на въззивната жалба на Б.и 91 ООД. Поради достигане до идентични изводи, решението на първата инстанция следва да бъде потвърдено изцяло. При този изход от спора, разноски за настоящото производство се следват на въззиваемата страна в претендирните със списъка по чл.80 ГПК, размери, а именно сумата от 7 200 евро, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Страната е ангажирала доказателства за уговаряне и заплащане на разноските, като съдът не е сезиран с възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Воден от изложеното, съдът