Решение № 168 от 16.1.2026 г. на Административен съд - Благоевград по дело № 2271/2025 г.

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). Образувано е по жалба на „Грома Холд“ ЕООД – с. [неселено място] срещу Заповед № РД-14-4917 от 09.10.2025 г., издадена от началника на Областен отдел „Автомобилна администрация“ (ОО „АА“) – Перник. Жалбата е за отмяна на заповедта поради противоречието й със закона – липса на мотиви – правна квалификация на нарушението, липса на данни за масата - измерването е със средство, което не отговаря на изискванията на Закона за измерванията (ЗИ), съответно поради това – липса на материалноправните условия на чл. 171, т. 2, б. „п“ ЗДвП. Не на последно място е оспорено съответствието на мярката с целта на закона, като се поддържа и в хода на съдебното производство, че е прекомерна тежест, съчетана с наложената на Дружеството имуществена санкция. Тези доводи са доразвити в съдебно заседание. Ответникът е оспорил жалбата. В представено писмено становище е посочил, че след изменението на ЗДвП – ДВ, бр. 64 от 2025 г., в сила от 7.09.2025 г., за констатираното нарушение е налице правно основание за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2, б. „п“, във връзка с чл. 172, ал. 1, ал. 2, т. 2 и ал. 4 ЗДвП. Допустимата маса на превозното средство е 41 000 кг, а товара я надвишава. Позовава се на Наредба № 11 от 3.07.2001 г. за правилата за движение на извънгабаритни и/или тежки превозни средства, което се осъществява в рамките на специалното ползване на пътищата и се разрешава по изключение – когато е невъзможно или нецелесъобразно да се използва друг вид транспорт или когато товарите не могат да бъдат разглобени на части и превозени в рамките на общественото ползване на пътищата. Специално за този вид натоварване се твърди, че законодателят не е предвидил издаване на разрешително или заплащане на пътни такси. За претоварването ответникът се позовава на кантарна бележка за масата на превозното средства след натоварване. Правомощието по чл. 166, ал. 2, т. 8 ЗДвП да използва технически средства за измерване на масата при упражняване на контролни функции по ЗДвП е само правна възможност, но не и задължение, а разпоредбата на чл. 35, ал. 3 от Наредба № 11/03.07.2001 г. се отнася само до проверки, визирани в нормите на чл. 35, ал. 1 и 2 от същата наредба. За случая нито ЗДвП, нито Наредба № 11/03.07.2001 г. изискват установяването на масата на превозното средство да става с техническо средство за измерване. Посочва се също, че твърденията в жалбата, че кантарът, с който е измерена масата, не е преминал метрологичен контрол, са само хипотетични – не са подкрепени с доказателства. ЗДвП не изисква ответникът да доказва последваща метрологична проверка на частно търговско средство за измерване. Тежестта за доказване е на жалбоподателя. Не на последно място се изтъква, че въведените специални изисквания при извършване на автомобилни превози са установени в защита на живота и здравето на всички участници в движението по пътищата, отворени за обществено ползване. С тази цел са измененията в ЗДвП (ДВ, бр. 64 от 2005 г., в сила от 7.09.2025 г.) – санкцията за нарушение по чл. 177, ал. 3 ЗДвП е в размер на 3 000 лв., като едновременно е предвидено спиране от движение на пътното превозно средство. С прилагане на мярката по чл. 171, т. 2, б. „п“ ЗДвП отговорността за неговото опазване и безопасно съхранение е на собственика, а не на администрацията, така че прилагането й не причинява вреда в това отношение. Самата невъзможност за ползване на превозното средство за съответния срок на мярката е правна последица на установеното нарушение и не може да е противоправно действие на издалия заповедта орган. Мярката е наложена не като наказание, а за преустановяване на пътен риск поради неправомерен товар. Срокът й на действие е умерен и преценен от законодателя като превенция за коригиране на ситуацията и предотвратяване на този вид нарушения. В хода на производството са събрани писмени доказателства. При анализа и оценката на доказателствата съдът прие следното по фактите: С оспорената заповед е приложена принудителна административна мярка – "временно спиране от движение на пътно превозно средство“ – МАН ТГС с рег. № [рег. номер] от кат. N3 и „отнемане на свидетелството за регистрация“ част II № 009626122 за срок от един месец. Мярката е приложена за това, че управляваното от С. С. при извършване на обществен превоз на товари превозно средство рег. № [рег. номер] на 09.10.2025 г. е с маса, която превишава посочената в свидетелството за регистрация. Същевременно, доколкото масата надвишава и допустимите максимални маси за движение по пътищата, отворени за обществено ползване, срещу водача е започнало административнонаказателно производство. Съставен е акт за установяване на административно нарушение за това, че на изхода на гр. Брезник в посока гр. Перник С. С. управлява МПС МАН ТГС с рег. № [рег. номер] кат. N3 с обща маса 46 120 кг при допустима 32 000 кг, като извършва обществен превоз на товари по маршрут с. Стефаново – с. Бабица. Представен е пътен лист № 666867 с издател „Етерна Кънстръкшън“ АД. За измерената обща маса 46 120 кг е представена кантарна бележка № 31631 от 09.10.2025 г. Въз основа на акта е издадено Наказателно постановление № 34-0000913 от 31.10.2025 г., с което на водача С. С. е наложена глоба по чл. 177, ал. 3, т. 1, пр. 2 ЗДвП. Превозното средство рег. № [рег. номер] е регистрирано на Дружеството като собственик, но е предоставено под наем на „Водно строителство – Благоевград“ АД – с. [населено място] с договор за наем, сключен на 09.09.2019 г. за неопределен срок – вж. анекса към него от 12.08.2025 г. за изменение на Приложение № 1 към договора. Посочените факти не са спорни между страните и въз основа на тях съдът прие следното от правна страна: Жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 АПК вр. чл. 172, ал. 5 ЗДвП и от собственика на превозното средство, спрямо когото е издадена заповедта, така че отсъстват пречки по чл. 159 АПК съдът да я разгледа. Мярката по чл. 171, т. 2, б. „п“ ЗДвП засяга именно собственика на спряното от движение превозно средство, поради което е неин адресат, а договорните му отношения с други лица са ирелевантни. От гледна точка на основанията по чл. 146 АПК жалбата е неоснователна по първото и второто от тях. Компетентността на началника на ОО „АА“ – Перник“ да издаде заповед на правно основание чл. 171, т. 2, б. „п“ ЗДвП произтича от овластяването му със Заповед № РД-01-689/18.09.2025 г., издадена от изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ (ИА „АА“), чието е правомощието по закон. Съгласно чл. 172, ал. 1 ЗДвП, принудителната мярка по чл.171, т. 2, б. „п“ ЗДвП се прилага с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. В случая и двете предпоставки за валидно издаване на заповедта са изпълнени – контролът за спазване на правилата за извършване на обществен превоз на товари е възложен на министъра на транспорта и съобщенията чрез ИА „АА“ – чл. 166, ал. 1, т. 1 ЗДвП (и в старата, и в новата редакция на закона – ДВ, бр. 64 от 2025 г., в сила от 7.09.2025 г.). Според фактическите основания, посочени в самата заповед, отнесени към правното основание, на което е издадена, мярката не е последица на нарушението по чл. 177, ал. 3, т. 1 вр. чл. 139, ал. 1, т. 2 ЗДвП (както неправилно се посочва в писмените бележки на ответника), изразяващо се в това, че пътното превозно средство е с маса, надвишаваща допустимата по Наредба № 11 от 3.07.2001 г. за движение на извънгабаритни и/или тежки пътни превозни средства (Наредба № 11/03.07.2001 г.). Заповедта е издадена в контекста на осъществен контрол за спазване на правилата за обществен превоз на товари по Закона за автомобилните превози, в частност на правилото по чл. 56, ал. 2 от този закон – масата на натовареното превозно средство да не надвишава допустимата максимално маса, отразена в свидетелството му за регистрация. Контролът за това съответствие в рамките на превозната дейност е на органите на ИА „АА“ – чл. 166, ал. 1, т. 1 ЗДвП. Следователно компетентността за издаване на заповед по чл. 171, т. 2, б. „п“ ЗДвП (ДВ, бр. 64 от 2025 г., в сила от 7.09.2025 г.) е на изпълнителния директор на ИА „АА“ – чл. 172, ал. 1 ЗДвП. Самата заповед, с която изпълнителният директор на ИА „АА“ е предоставил на началници на областни отдели правомощието по чл. 172, ал. 1 ЗДвП, е издадена след измененията и допълненията на чл. 171 ЗДвП – ДВ, бр. 64/2025 г., в сила от 7.09.2025 г., т.е. упражняването му обхваща и мярката по чл. 171, т. 2, б. „п“ ЗДвП. Обжалваната заповед е подписана с квалифициран електронен подпис по смисъла на член 3.12) от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 година относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО, с актуална към датата на издаването й валидност според представените документи за издаване на квалифицираното удостоверение за електронен подпис със срок на валидност три години. Следователно не може да има съмнения относно авторството. Относно формата също отсъства основание за отмяна на заповедта – издателят е посочил всички факти, при чието обективно проявление превозното средство се спира от движение на правно основание чл. 171, т. 2, б. „п“ ЗДвП. Само поради това, че едновременно са посочени и обстоятелствата от състава на нарушението по чл. 177, ал. 3, т. 1 ЗДвП, за което е завършило административнонаказателно производство срещу водача, заповедта не може да се третира като неясна до степен адресатът да не може да разбере правните й последици и основанията за настъпването им или съдът да не може да упражни контролната си функция. Също – правната квалификация на фактите като административно нарушение не е правно основание на заповедта по смисъла на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Такова е цифрово посочената разпоредба на чл. 171, т. 2, б. „п“ ЗДвП. С оглед административнопроизводствените правила, обезпечаващи законосъобразността по същество, заповедта е незаконосъобразна. Релевантните факти по чл. 171, т. 2, б. „п“ ЗДвП – превоз на товари с маса, надвишаваща посочената в свидетелството за регистрация на превозното средство, следва да бъдат установени от органите за контрол. Тяхна е доказателствената тежест съгласно чл. 170, ал. 1 АПК, а не на оспорващия да доказва противното на тях. В това отношение безспорни са фактите относно извършената на 09.10.2025 г. проверка на превозно средство рег. № [рег. номер] в рамките на превоз на товар по маршрут с. Стефаново – с. Бабица. Свидетелство за това е издаденият от превозвача „Етерна Кънстръкшън“ АД пътен лист № 666867. С оглед основанията на подадената жалба спорна е масата на натовареното превозно средство от гледна точка на изискванията на Закона за измерванията. В това отношение, съгласно чл. 166, ал. 2, т. 8 ЗДвП, при упражняване на контролните си функции органите на ИА „АА“ могат да използват технически средства за контрол на размерите, масата и натоварването на ос на превозни средства, предназначени за обществен превоз на товари. Разпоредбата е овластяваща, но от една страна при съдебен спор с повдигнато възражение относно масата контролните органи не могат да се позовават на отсъствие на задължение – доказателствената тежест, че измерената маса е достоверна е тяхна (чл. 170, ал. 1 АПК). От друга страна разпоредбата не изключва изискванията за метрологичен контрол на техническото средство за извършване на съответното измерване. Тези изисквания не са в обхвата на регулация по ЗДвП, а на специални правила, съдържащи се в Закона за измерванията (ЗИ) – чл. 23 и сл., във връзка с чл. 5, и в наредбите по неговото прилагане. Разпоредбата на чл. 171 ЗДвП систематично е в глава шеста на закона „Принудителни административни мерки“, чиято цел е осигуряване на безопасност на движението по пътищата и преустановяване на административни нарушения на правилата, предназначени да обезпечат тази безопасност. Следователно мярката по чл. 171, т. 2, б. „п“ ЗДвП е класическо средство за защита на безопасността на пътя като част от обществената безопасност в обхвата на чл. 5 ЗИ и на целта по чл. 2, т. 1 ЗИ. Безопасността на движението по пътищата и предотвратяването на рискове за живота и здравето на участниците в движението в контекста конкретно на транспортната дейност също се разглеждат като съображения от „обществен интерес“ в практиката на Съда на Европейския съюз (вж. напр. решение от 20 септември 2007 г., Commission v Netherlands, С-297/05, EU:C:2007:531, т. 77). Това означава, че мерки, свързани със защита на участниците в движението, могат да бъдат оправдани с „обществена безопасност“ стига да са пропорционални, но означава също, че когато измерване служи за предотвратяване на риск за движението по пътищата то е в обхвата на чл. 5 ЗИ и може да има правно релевантни последици, ако е извършено със сертифицирано и метрологично валидно средство за измерване. Защитата на обществените интереси е цел и на Директива 2014/31/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 февруари 2014 г. за хармонизиране на законодателствата на държавите членки за предоставянето на пазара на везни с неавтоматично действие, транспонирана във вътрешното право с Наредбата за съществените изисквания и оценяване на съответствието на везни с неавтоматично действие (§ 2 от допълнителните разпоредби). Едно от изискванията й при измервания на масата на превозни средства, използвани от съдебни или полицейски органи за целите на прилагането на национална уредба от наказателната област (член 1, параграф 2, буква в), е средството за измерване да отговаря на изискванията за пускане в действие и на изискванията след този момент (вж. решение от 4 юли 2024 г., Marhon, С-283/23, EU:C:2024:569, т. 38) – аналогичен чл. 3, ал. 3, т. 3 вр. чл. 2, ал. 1 от Наредбата за средствата за измерване, които подлежат на метрологичен контрол. Тълкувания в обратната насока нямат нормативно основание. ЗАП и ЗДвП може да не налагат пряко изискванията на ЗИ, но връзката със ЗДвП и целта на мярката ги прави задължителни. По делото не са представени доказателства за вида, типа и характеристиките на средството, с което е измерена масата на превозното средство, въпреки напомненото в хода на делото на ответника задължение в това отношение (чл. 152, ал. 2 и чл. 170, ал. 1 АПК). Използваното за измерването средство не е идентифицирано и в кантарната бележка, така че не може да се извърши проверка дали има метрологични характеристики и е предназначено да се използва за измервания на масата на натоварено превозно средство. Не са представени и данни за масата от електронната система по чл. 167а, ал. 3 ЗДвП, в случай че обхваща пътния участък, в който е извършена проверката. В този смисъл оспорването на заповедта относно фактическите й основания, обосноваващи приложението на чл. 171, т. 2, б. „п“ ЗДвП, е основателно. При положение че фактите от хипотезата на нормата не са доказани, заповедта е незаконосъобразна по същество (чл. 146, т. 4 АПК). Със самостоятелно значение за нейната законосъобразност е оценката за пропорционалност на спорната мярка. Специално по въпроса дали преследваната цел може да бъде постигната чрез по-малки ограничения за собственика, който в случая не е превозвачът, ответникът не е доказал пропорционалния характер на ограничението да се ползва от превозното средство спрямо преследваната цел. Задължение на органа при възможност от мерки е да прибегне към по-благоприятната за правата на засегнатите лица – чл. 6 АПК. В частност целта на мярката по чл. 171, т. 2, б. "п" ЗДвП би могла да се постигне с по-малко ограничителни мерки, като например налагане на санкцията по чл. 98б от ЗАП или мярката по чл. 171, т. 2, б. „о“ ЗДвП, при условие че е приложима, която е с по-нисък интензитет – до отстраняване на нарушението или до представяне на съответното разрешение, издадено от компетентните органи. По изложените съображения за основателност на жалбата и съгласно чл. 143, ал. 1 АПК е основателно искането на жалбоподателя да му бъдат присъдени разноските за водене на делото – държавна такса в размер на 25,56 евро (50 лева) и адвокатско възнаграждение в размер на 409,04 евро (800 лв.), което е заплатено. Възражението за неговата прекомерност е неоснователно. Делото не се отличава с особена фактическа сложност, но защитата предполага правни познания и умения за тълкуване на закона след измененията и допълненията – ДВ, бр. 64 от 2025 г. Решението не произтича от буквалното прилагане на закона или от съдебна практика по неговото прилагане. Това обуславя и сравнителна правна сложност, която наред с обема оказана защита по делото, включително с явяване в съдебно заседание, оправдават присъждане на адвокатското възнаграждение в пълния му заплатен размер. По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 143, ал. 1 АПК, във връзка с чл. 172, ал. 5 ЗДвП, съдът