Решение № 230 от 20.1.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 8353/2025 г.

Административно наказателно дело № 20251110208353 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 58д, т. 1 и сл. от ЗАНН. Образувано е по жалба на Г. Л. Х. срещу Наказателно постановление (НП) № 24- 4332-029021/27.11.2024 г. издадено от началника на сектор в отдел „Пътна полиция” при СДВР, с което на жалбоподателя на основание чл. 53 от ЗАНН са наложени административни наказания - „глоба” в размер на 50.00 лева по 183, ал. 4, т. 6 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), за нарушение на чл. 104а от ЗДвП, „глоба” в размер на 200.00 лева по чл. 179, ал. 6, т. 2 от ЗДвП за нарушение на чл. 139, ал. 1, т. 1 от ЗДвП и „глоба“ в размер на 10.00 лева на основание чл. 183, ал. 1, т. 2 от ЗДвП за нарушение на чл. 100, ал.1, т. 3 от ЗДвП. В подадената жалба без да се излагат конкретни съображения за неговата неправилност се претендира отмяната на НП. Жалбоподателят единствено посочва, че към датата на нарушенията 02.11.2024 г. срокът на валидност на неговото СУМПС е бил изтекъл, което прави нищожни наложените му наказания. В съдебно заседание редовно призованият жалбоподател Г. Х., не се явява и не изпраща процесуален представител. Административнонаказващият орган – началник на сектор в отдел „Пътна полиция”, СДВР, редовно призован, се представлява от юрисконсулт М., която оспорва жалбата. От нея са депозирани и писмени бележки с молба за потвърждаване на НП в цялост и за присъждане на разноски за юрисконсултска защита. В съдебните прения, юрисконсулт М. също изразява становище за законосъобразност на издаденото НП и установеност на нарушенията, поради което пледира за потвърждаване на НП и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по делото писмени и гласни доказателства, намира за установено от фактическа страна следното: На 02.11.2024 г. около 09:01 ч. в гр. София жалбоподателят Г. Х. управлявал чужд лек автомобил марка „•••“, модел „•••“, с рег. № •••, собственост на друго физическо лице. Автомобилът се движел по ул. Проф. Живко Сталев с посока на движение от ул. Г. Русев към ул. Едуард Генов, като по време на движение, водачът използвал мобилния си телефон като провеждал разговор по него и го държал с ръка до ухото си. Това било забелязано от св. В. С. – на длъжност „командир на отделение“ в 07 РУ СДВР, който спрял за проверка автомобила на ул. Проф. Живко Сталев до бл. 23. Свидетелят установил самоличността на водача по представената лична карта и СУМПС, като не забелязал, че срокът на валидност на СУМПС на водача бил изтекъл на 22.02.2024 г. Но при проверката свидетелят установил, че предното стъкло на автомобила е спукано в областта на десния долен ъгъл, като пукнатината била около 30 см. При поискване, жалбоподателят не представил документ за сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ за управляваното от него МПС. При така установените факти, на същата дата – 02.11.2024 г. бил съставен АУАН № 1242339 от свидетеля В. Н. С. – на длъжност „командир на отделение” при 07 РУ СДВР за нарушения на чл. 104а ЗДвП, чл. 139, ал. 1, т. 1 от ЗДвП и чл. 100, ал.1, т. 3 от ЗДвП, в присъствие на нарушителя и на свидетел – очевидец, което се установява от положените от тях подписи. Жалбоподателят не изложил писмени възражения срещу акта, като такива не са постъпили и в срока по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН. При пълна идентичност на описаните нарушения и тяхната правна квалификация на 27.11.2024 г. било издадено атакуваното наказателно постановление от началника на сектор в отдел „Пътна полиция” при СДВР. В акта и в НП било посочено, че автомобилът има значителна техническа неизправност – спукано челно стъкло с пукнатина около 30 см. НП било връчено на жалбоподателя на 09.05.2025 г. Жалбата срещу НП е подадена в СДВР на 23.05.2025 г. Приетата от съда фактическа обстановка по делото се установява от гласните доказателствени средства – показанията на св. С., като и от събраните по делото писмени доказателства, приобщени към доказателствения материал по реда на чл. 283 НПК, които съдът кредитира изцяло, тъй като същите са непротиворечиви в своята цялост и изясняват фактическата обстановка по начина, възприет от съда. Съдът кредитира дадените от св. С. показания, в които той споделя, че лично е възприел извършването на нарушенията, като споделя и че с колегата му са видели водачът на автомобила да държи телефона си до ухото и това е била причината да го спрат за проверка, при която са установили и техническата неизправност и липсата на документ за застраховка „ГО“ на автомобила. Съдът не намира основание да дискредитира показанията на свидетеля – полицейски служител, които са логични, последователни и кореспондират с останалите събрани доказателства. С оглед естеството на работата му е естествено да не е съхранил пълен спомен за подробностите около случая, но той потвърждава установените нарушения и споделя конкретните си впечатления за случая. Свидетелят обяснява и че вероятно с колегата му са пропуснали да установят изтеклия срок на валидност на СУМПС на водача. Но това обстоятелство се потвърждава от приложената справка-картон на водача, където е посочена и срока на валидност на издаденото му СУМПС. Жалбоподателят не се е възползвал от правото си да даде обяснения или да посочи други доказателства, като в жалбата и не се оспорва фактически извършването на вменените му нарушения. Основният довод на жалбоподателя е, че нарушенията са „нищожни“, тъй като срокът на валидност на неговото СУМПС е бил изтекъл. Въпреки безспорното установяване на този факт, той няма отношение към съставомерността на вменените на жалбоподателя нарушения. ЗДвП сочи като субект на отговорността в конкретните случая водачът на МПС, без значение дали този водач е правоспособен, притежава ли СУМПС и дали то е валидно. При установяване, че водачът на МПС управлява със СУМПС с изтекъл срок на валидност, това не заличава останалите допуснати от него нарушения на ЗДвП, а е основание за ангажиране на отговорността му и за нарушение на чл. 150а от ЗДвП, което в случая обаче не е сто•••. При така установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи: Жалбата срещу наказателното постановление е подадена в установения в чл. 59, ал.2 от ЗАНН 14-дневен срок, от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на проверка, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество същата е частично основателна. Съгласно разпоредбите на ЗАНН, в това производство районният съд следва да провери законността на обжалваното НП, т.е. дали правилно е приложен както процесуалния, така и материалния закон, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя – арг. от чл. 314, ал.1 от НПК, вр. чл. 84 от ЗАНН. В изпълнение на това си правомощие съдът служебно констатира, че АУАН и НП са издадени от компетентните за това административни органи, в предвидените в ЗАНН давностни срокове, при съблюдаване на процесуалните правила и материалния закон за първото и третото нарушение, но при допуснато процесуално нарушение по отношение на правната квалификация на нарушението по чл. 139, ал.1, т. 1 от ЗДвП. Следва да се отбележи, че процесният АУАН и обжалваното наказателно постановление са издадени от материално компетентни лица по смисъла на закона. Съгласно т.1.3.2, вр. чл. 2.1 на Заповед № 8121з-1632 от 02.12.2021 г. на министъра на вътрешните работи, лицата, заемащи длъжност „командир на отделение” в ОДМВР имат право да издават фишове и да съставят АУАН, а съгласно т. 3.6 наказателни постановления могат да бъдат издавани от началника на сектор в отдел „Пътна полиция” в СДВР. По делото е представена заповед от 12.09.2024 г. относно назначаването на издалата НП на процесната длъжност. А от Заповед от 31.05.2022 г. се установява правомощието на актосъставителя С. да съставя АУАН за нарушения на ЗДвП. В този смисъл актосъставителят и наказващият орган са материално компетентни да установят нарушенията и да наложат за тях административни наказания. Съдът намира, че макар и лаконично, описанието на нарушенията в АУАН и НП е достатъчно конкретно и е съобразено с изискванията на чл. 42, т. 4 и чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН. С оглед характера на вменените нарушения не се налага по-подробно описание, като посоченото в акта и в НП поведение на водача отговаря точно на диспозицията на нарушените правни норми. Посочена е датата и мястото на нарушенията, както и посоката на движение на водача и точното място на извършване на проверката. Дадената на нарушенията по чл. 104а и чл. 100, ал.1, т. 3 ЗДвП правна квалификация съвпада на словесното им описание, като правилно са определени и приложимите санкционни разпоредби. Относно нарушението на чл. 104а от ЗДвП : Чл. 104а ЗДвП /в актуалната редакция на ЗДвП преди влизане в сила на измененията, обнародвани в бр. 64 от 2025 г./ забранява на водачите на МПС да използват мобилен телефон по време на управление на превозните средства, освен при наличие на устройство, позволяващо използването на телефона без участие на ръцете на водача. Това нарушение е категорично доказано от показанията на св. С., който споделя, че двамата с колегата му са забелязали водачът да държи телефона до ухото си, поради което и са го спрели за проверка. В случая е достатъчен самият факт на използване на телефона, без значение дали е провеждан разговор с него или са извършвани други действия. В акта и в НП е посочено, че по време на движение Х. е използвал мобилен телефон без устройство, позволяващо използването му без ръце, като от показанията на св. С. се установява, че той е държал мобилния телефон в ръката си до ухото си. С това съдът намира за доказано първото вменено на жалбоподателя нарушение. Поради изложеното съдът намери, че жалбоподателят Х. е осъществил това нарушение, като е разговарял по мобилния си телефон без устройство “hands free”, позволяващо използването на телефона без участието на ръцете на водача, по време на управление на автомобила, което лично е било установено от св. С.. За нарушението по чл. 104а от ЗДвП предвиденото в чл. 183, ал. 4, т. 6 ЗДвП наказание е с твърдо установен размер от 50.00 лева към момента на деянието, поради което за съда е невъзможно да измени НП, като намали същия. От субективна страна нарушаването на правилата за движение по пътищата е извършено от жалбоподателя при форма на вината пряк умисъл - съзнавал е общественоопасния характер на деянието, предвиждал е настъпването на общественоопасните последици и пряко е целял настъпването на същите. Жалбоподателят е съзнавал, че използва мобилния си телефон по време на управление на автомобила, като го държи в ръцете си, но това не го е спряло да управлява автомобила докато разговаря по телефона. Относно нарушението по чл. 100, ал. 1, т. 3 ЗДвП Съгласно цитираната разпоредба, при управление на МПС водачът е длъжен да носи и да представя при поискване документ за сключена задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите за моторното превозно средство, което управлява. Съдът намира за доказано това нарушение, доколкото св. С. лично е констатирал, че при проверката водачът не е представил документ за застраховката „Гражданска отговорност“ на управлявания от него автомобил •••. По делото не са събрани доказателства за изпълнението на процедурата по чл. 100, ал. 3 от ЗДвП относно залепването на стикер за сключване на застраховката на предното стъкло на автомобила. Но съдът приема, че доколкото водачът е наказан за по-лекото нарушение, което е установено, липсват основания за преквалифициране на нарушението. Следва да се има предвид, че поради непрецизната законова формулировка, ЗДвП борави с израза „носи“, но проверяващите органи не биха могли да знаят дали водачът носи изброените документи, ако той не им ги представи при поискване, следователно непредставянето на документите води до извод, че водачът не ги е носил в себе си. С това е осъществен съставът на административно нарушение по чл. 183, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, предвиждащ към датата на нарушението наказание глоба от 10.00 лева за водачи, които не носят и не представят на разположение по време на движение документ за застраховката „Гражданска отговорност“ на управлявания автомобил. Размерът на санкцията е фиксиран такъв, поради което обсъждането на въпроса за нейната справедливост е безпредметно. Новата редакция на разпоредбата предвижда санкция в по-висок размер /30 лева/, следователно не представлява по-благоприятен закон за нарушителя и не следва да бъде прилагана. По този начин съдът прие за правилно ангажирана административнонаказателната отговорност на жалбоподателя за нарушение на чл. 100, ал.1, т. 2 от ЗДвП, за което му е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 10.00 лева. От субективна страна нарушаването на правилата за движение по пътищата по чл. 100, ал. 1, т. 2 от ЗДвП е извършено от жалбоподателя при форма на вината пряк умисъл - съзнавал е общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е настъпването на обществено опасните последици и пряко е целял настъпването на същите. Жалбоподателят е съзнавал, че не носи документ за сключена застраховка „Гражданска отговорност“ за управлявания от него автомобил, но това не го е спряло да управлява автомобила. Съдът намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 28 от ЗАНН, като и двете нарушения се явяват типични, доколкото първото е свързано с използване на мобилен телефон по време на движение, в рамките на населено място, което винаги води до отклоняване вниманието на водача и поставяне в опасност на останалите участници в движението. А второто нарушение – управление на МПС, за което водачът не носи документ за сключена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ затруднява отчетността и бързото удостоверяване относно сключването на задължителната застраховка и периода на валидността й. Относно нарушението по чл. 139, ал.1, т. 1 ЗДвП : Актосъставителят и административнонаказващият орган при цитиране на правната квалификация на нарушението са посочили като нарушена разпоредбата на чл. 139, ал.1, т. 1 от ЗДвП и са описали нарушението като движение с техническо неизправно МПС, а при фактическото му описание е посочено в какво се изразява тази неизправност и нейния характер, а именно значителна техническа неизправност – спукано предно стъкло на автомобила, в долния десен ъгъл с пукнатина около 30 см. Съгласно посочената като нарушена правна разпоредба на чл. 139, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, движещите се по пътя пътни превозни средства трябва да бъдат технически изправни. Но конкретните параметри на изправността на МПС са детайлно описани в Наредба № 32/16.12.2011 г. на министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, както и в чл. 10, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗДвП, където детайлно са изброени възможните технически неизправности на автомобилите. Съгласно чл. 10, ал. 1, т. 6, б. "в" ППЗДП, МПС е технически неизправно, ако има счупени или повредени външни стъкла или стъкла, които не отговарят на съответните изисквания на стандартизационните документи. Очевидно в случая е допуснато процесуално нарушение при квалифициране на нарушението по чл. 139, ал.1, т. 1 от ЗДвП, тъй като посочената квалификация е бланкетна и се явява непълна. Цитираната разпоредба предвижда задължение за водачите да управляват технически изправни ППС, но не и конкретни изисквания към тези превозни средства, още по-малко касаещи ненарушената цялост на челното стъкло. Посочената непрецизност от страна на актосъставителя принципно не препятства издаването на наказателно постановление (при условията на чл. 53, ал. 2 от ЗАНН), като същата подлежи на отстраняване посредством даване на точна правна квалификация от страна на наказващия орган при издаване на НП. Административнонаказващият орган обаче не само, че не е отстранил допуснатата от актосъставителя непрецизност, а на свой ред е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 57, ал.1 т.6 от ЗАНН, като при цитиране на правната квалификация на нарушението се е задоволил единствено да посочи, че жалбоподателят е нарушил чл. 139, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, без да се позове на разпоредбата на чл. 10, ал.1, т. 6, б. „в“ от ППЗДвП. Действително, при словесното описание на нарушението е посочено в какво конкретно се изразява техническата неизправност и че същата е значителна, но това е следвало да намери отражение и в дадената на нарушението правна квалификация. Както вече беше посочено, в чл. 57, ал. 1 ЗАНН са изчерпателно изброени реквизитите на наказателното постановление, като в т. 6 е предвидено посочването на „законните разпоредби които са били нарушени виновно”. Като не е посочил конкретната норма въвеждаща изисквания относно изправността на стъклата на МПС и кога такава неизправност ще бъде значителна /съгласно ППЗДвП и Наредба № 32/16.12.2011 г. на министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията/, наказващият орган не е изпълнил задължението си да посочи точната правна норма, която е била нарушена. Непосочването на точната разпоредба, която е нарушена или посочването само на бланкетната норма е винаги съществено процесуално нарушение, защото засяга правото на защита на санкционираното лице да узнае какво точно нарушение му е вменено и кои текстове от закона и подзаконовите нормативни актове са предвидили за него задължения, които той не е изпълнил. Санирането на нарушението на чл. 57, ал.1 т.6 от ЗАНН не е възможно на този етап от производството и има за последица единствено отмяна на обжалваното наказателно постановление в тази му част. В случая не се налага и изследване на въпроса за сериозността на неизправността на управляваното от жалбоподателя МПС, като без посочване на конкретния законов текст от ППЗДвП и Наредбата, жалбоподателят е значително затруднен да се позове на разграничението между значителна, незначителна или опасна неизправност, откъдето всъщност се определя и размера на съответната санкция по чл. 179, ал. 6, т. 1, 2 или 3 от ЗДвП. В този смисъл се явява безпредметно обсъждането на субективната страна на нарушението и индивидуализацията на наложеното на Г. Х. наказание за това нарушение. На основание изложените съображения, съдът намери подадената жалба за частично основателна, като обжалваното НП следва да бъде отменено поради допуснато процесуално нарушение относно вмененото на жалбоподателя нарушение по чл. 139, ал.1, т. 1 от ЗДвП, но същото следва да бъде потвърдено по отношение на другите две нарушения. С оглед изхода на делото се явява частично основателна и претенцията на процесуалния представител на началника на сектор в ОПП СДВР за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на наказващия орган след потвърждаване на обжалваното НП по отношение на част от нарушенията. Съгласно разпоредбата на чл. 63д, ал. 3 от ЗАНН законът допуска присъждането на разноски, включително и за осъществено процесуално представителство на наказващия орган съгласно ал. 4. По делото като представител на началника на сектор в ОПП СДВР в проведеното съдебно заседание е участвал юрисконсулт и съдът е потвърдил частично обжалваното НП. Съгласно чл. 27е от Наредбата за заплащане на правната помощ, издадена въз основа на законовата делегация по чл. 37 от ЗПП, възнаграждението за защита в производствата по ЗАНН е в размер от 80 до 150 лева. Съдът намира, че в случая производството не е с особена правна или фактическа сложност, като юрисконсултът се е явил в едно съдебно заседание, но се касае за три отделни нарушения, поради което и справедливо се явявва възнаграждение в размер на 100 лева. Но в случая следва да се присъди съответната част от това възнаграждение с оглед на отмяната на НП в едната му част и потвърждаването му по отношение на две от трите вменени нарушения. С оглед налагането на различни по тежест наказания и липсата на конкретни правила за частично присъждане на разноските, съдът намира, че следва да се ръководи от размера на наложените глоби. Следователно, на СДВР се дължат разноски в съотношение 60/260 части, което съответства на 23.08 лева с еврова равностойност от 11.80 евро, каквато сума следва да бъде осъден жалбоподателят да плати на СДВР. Освен това, той следва да бъде осъден да заплати в цялост и направените от съда разноски за транспортни разходи на св. С. в размер на 99.99 лева с еврова равностойност от 51.12 евро, доколкото показанията на този свидетел са относими към всички вменени на жалбоподателя нарушения, включително и тези, за които НП е потвърдено. Сумата е била присъдена на свидетеля и реално изплатена от бюджета на съда, поради което се дължи плащането й по сметката на СРС. Поради гореизложеното и на основание чл. 63, ал. 2, т. 1 и т. 5, вр. ал. 3, т. 2 и ал. 9 и чл. 63д, ал. 4 от ЗАНН, съдът