Решение № 2257 от 3.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 3453/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С решение № 22166/05.12.2024 г., постановено по гр. д. № 5500/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 175-и състав „Асет Иншурънс“ АД е осъден да заплати на „Уника“ АД на основание чл. 411 КЗ сумата от 1926 лева, представляваща регресно вземане за платено застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Индустриален пожар, всички рискове и прекъсване на дейността“ за вредите, нанесени върху врата № 9 на Завод за механичнобиологично третиране на отпадъци с производство на RDF-гориво, на ОП „Столично предприятие за третиране на отпадъци“ в с. Яна, Столична община, м. „Садината“, вследствие на ПТП настъпило на 31.05.2018г. по вина на водача на застрахован по „Гражданска отговорност“ при ответника товарен автомобил „МАН“ с рег. № ••••, щета № 17СА9000010, ведно със законната лихва, считано от 30.01.2024г. до окончателно изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 628,05 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на мораторната лихва за периода от 19.01.2021 г. до 29.01.2024 г. Присъдени са разноски в полза на ищеца на основание чл.78 ал.1 от ГПК в размер на 1224,32лв. Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ЗАД „Асет Иншурънс“ АД в частта, с която ответното дружество е осъдено да заплати на ЗК „Уника“ АД на основание чл.411 КЗ разликата над 577,80 лв. до пълния присъден размер главница от 1926 лева, ведно със законната лихва, считано от 30.01.2024г. до окончателно изплащане, както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД разликата над сумата от 192,62 лв. до пълния присъден размер от 628,05 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 19.01.2021 г. до 29.01.2024 г. иска се съответно пререшаване и на присъдените разноски. Въззивникът счита, че решението е неправилно и необосновано по изложени в жалбата съображения. В тази връзка моли атакуваното решение да бъде отменено в обжалваната част, като вместо него да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат частично отхвърлени. Въззивникът поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е достигнал до извода, че ищецът може да претендира пълния размер на изплатеното от него обезщетение. Посочва, че съдът неправилно е смесил отношенията между застрахования и водещия застраховател и вътрешните отношения между застрахователите, определящи обема от регресните права срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Намира за погрешно разбирането на съда, че водещият застраховател плаща обезщетението и затова има право на регресно вземане, тъй като той плаща обезщетението от името и за сметка на съзастрахователите в съответствие с поетия риск. Посочва, че районният съд не е изследвал сключения между съзастрахователите договор, в който е уговорено, че участието на ищеца е 30 %, като това доказателство не е обсъдено и във връзка с другите доказателства, включително и с приетата експертиза. Поддържа, че носенето на риска от застрахователя става срещу заплащане на съответна премия, т.е. щом всеки един от съзастрахователите носи част от риска, то всеки от тях получава част от премията по полицата. Самото разпределение на премията е посочено в част ІІІ „Разпределение на застрахователната премия“ на съзастрахователния договор, но първоинстанционният съд приел, че тя се получава от водещия съзастраховател и че той носи отговорност за обезщетението. Посочва, че не е отчетена разликата между фактически платец и задължено лице. В договора е посочено, че всеки един съзастраховател трябва да плати на водещия застраховател съответната част от обезщетението и то преди изплащане на обезщетението от водещия застраховател на застрахованото лице. В т.12 е описано авансово плащане на застрахователното обезщетение с цел по – бързо удовлетворяване на застрахованото лице, като сумите отново се разпределят между съзастрахователите. В т. 13 е уговорено изрично, че плащанията от страна на водещия застраховател са от името и за сметка на всеки един от съзастрахователите, като не може водещият застраховател да предявява чужди регресни права, ако не бъде упълномощен за това. По-нататък посочва, че в т.14 е уговорен и специален механизъм за упражняване на регресните права от всеки един от съзастрахователите поотделно или от всички заедно, което е в унисон с чл. 26 от ГПК. Счита ,че приетото от районния съд, че водещият застраховател може да претендира пълния размер на обезщетението обезмисля съзастраховането. Намира за неправилен изводът, че плащанията от страна на съзастрахователите към водещия застраховател нямат никакво значение за отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, тъй като имат значение само за вътрешните отношения между застрахователите, тъй като в т. 14 от съзастрахователния договор е посочено, че всеки един от съзастрахователите ще търси регресните си права или всички заедно за цялото застрахователно правоотношение. Сочи, че ЗК „Уника“ АД е получила плащане на съответните части от обезщетението от останалите съзастрахователи, като всички плащания са извършени преди подаване на исковата молба, поради което и не е налице основание водещият застраховател да получи два пъти плащане на застрахователното обезщетение. Поддържа, че водещият застраховател може да претендира цялото обезщетение само след плащане от другите съзастрахователи и изрично упълномощаване. Счита че такова изрично упълномощаване е задължително, тъй като с плащане на съответната част от застрахователното обезщетение от всеки застраховател, то той встъпва в правата на увреденото лице за съответната част от обезщетението, съответна на процентното покритие на риска. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноските за двете инстанции. В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден от ЗК „Уника“ АД, в който са изложени съображения за правилност на постановеното решение. Иска се то да бъде потвърдено. Претендират се разноски за въззивното производство. С решението си по делото районният съд е приел, че между ищеца и ОП „Столично предприятие за третиране на отпадъци“ е налице валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществена застраховка, в чието покритие попадат вредите от удари от автомобили на застрахования. Съдът е установил настъпилото застрахователно събитие - ПТП, в резултат на което е настъпило увреждане на застрахованото имущество – увреждания по рамката на металната ролетна щора на врата №9. Приетата от съда СТЕ е установила, че описаните увреждания са в пряка причинно следствена връзка с установения механизъм на ПТП, а пазарната стойност, необходима за отстраняване на тези вреди е 2311,20лв. Установено е също, че на 12.07.2019г. ищецът е платил на застрахования ОП сумата от 1926лв. по представена му фактура за ремонт. Съдът е приел за неоснователно възражението на ответника, сега въззивник, че ЗК „Уника“ АД имал право на регресна претенция само за 30% от платеното застрахователно обезщетение, каквото е неговото участие в съзастрахователния договор. Тъй като в застрахователния договор ищецът е определен като водещ застраховател /с него е сключен самия договор/ , той получава цялата застрахователна премия и той дължи заплащане на застрахователно обезщетение на застрахования при настъпване на покрит риск, като тези уговорки са в пълно съответствие с разпоредбата на чл.376 ал.5 от КЗ. Правото на ищеца да встъпи в правата на застрахования срещу причинителя на вредата до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски е предвидено и в т.7.8 от застрахователния договор. Приел е, че като водещ застраховател именно ЗК „Уника“ АД е активно материално легитимиран да предяви срещу ответника регресно вземане, а вътрешните отношения между водещия застраховател и съзастрахователите във връзка с извършеното от водещия застраховател плащане по щетата зависи от уговореното съотношение и е ирелевантно за отговорността на ответника по регресната претенция. Решението се обжалва от ответника ЗАД „Асет Иншурънс“ АД само в частта, с която ответното дружество е осъдено да заплати на ЗК „Уника“ АД сумите за горницата над 30% от присъдените суми за главница и лихви, т.е ответникът счита, че той дължи заплащане на 30% от претендираните в исковата молба суми. В необжалваната част решението е влязло в сила, вкл. и по спорните пред СРС въпроси досежно валидността на застрахователното правоотношение между ищеца и ОП, механизма на ПТП, причинно следствената връзка между ПТП и причинените вреди и техния размер. Тези въпроси, които вече не са спорни, въззивният съд няма да коментира. Спорен е единствено въпроса дали ищецът има материално право да иска възстановяване на цялата платена от него сума по застрахователното обезщетение при настъпилата щета или може да иска само 30% от тази сума, толкова колкото му е дела на водещ застраховател от застрахователната полица. По този въпрос има противоречива практика на Софийски градски съд по сходни дела. Приема се от едни състави, че всеки от съзастрахователите следва да реализира регресните си претенции самостоятелно и водещият съзастраховател не е материално легитимиран да предяви правата им пред застрахователя по застраховка Гражданска отговорност, докато други състави намират, че водещият застраховател е активно материално легитимиран да предяви иск за цялото регресно вземане. Настоящият състав намира следното: По делото е установено, че е сключен между Столична община и няколко застрахователни дружества договор за застраховка , като водещ застраховател е ЗК „Уника“ АД с 30% дял, а останалите четири застрахователни дружества са със съответно по 20% и по 15% дял. Договорът за застраховка /застрахователната полица/ е подписан от застраховащия и от водещия застраховател. КЗ урежда съзастраховането в чл. 376. Съгласно ал.1 , съзастраховане е налице, когато застраховащият сключва един застрахователен договор с повече от един застраховател за едно и също имуществено или неимуществено благо, право или вещ, за един и същ период на покритие и за едни и същи рискове. Съгласно ал.2, в случаите на съзастраховане застрахователният договор може да бъде сключен между застраховащия и водещ застраховател, който действа от свое име и от името и за сметка на няколко застрахователи със или без предварително подписване на съзастрахователен договор помежду им. Съгласно ал.3, в случаите на съзастраховане в застрахователния договор трябва да се посочат застрахователите, съотношението, в което те поемат отговорността, и приложимите общи условия. Съгласно ал.4, в случаите на съзастраховане по застраховки, които не са на голям риск, в застрахователния договор задължително се посочва водещ застраховател. Съгласно ал.5, отношенията със застраховащия, застрахования и третото ползващо се лице по застрахователния договор се осъществяват от водещия застраховател, ако друго не е уговорено в застрахователния договор. Съгласно ал.6, лицето, имащо право на обезщетение по застрахователния договор, има право да получи цялото дължимо плащане от водещия застраховател, когато е определен водещ застраховател, освен ако застрахователният договор е за покриване на голям риск и е уговорено друго в него. Отношенията между съзастрахователите, във връзка с извършване на плащанията от водещия застраховател, се уреждат съгласно съотношението, в което са поели отговорността. В съдебната практика се приема, че нормата на чл. 376 ал. 6 от КЗ е диспозитивна по своя характер. Установена е единствено в интерес на застрахования и урежда правото му на избор от кого да претендира и получи застрахователно обезщетение - в цялост от водещия застраховател или всеки един от останалите съзастрахователи по застрахователния договор, съобразно размера на уговореното им участие в покритието. В подкрепа на този извод е и разпоредбата на чл. 376 ал.2 от КЗ, според която при договор за съзастраховане между застрахован и водещ застраховател последният действа от името и за сметка на няколко застрахователи. Това означава, че по силата на закона договорът е сключен с всеки един от останалите съзастрахователи и при настъпване на застрахователно събитие всеки от тях е длъжен да плати дължимото /Определение № 2313 от 26.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 702/2024 г., I т. о., ТК/. В случая застрахованият е предявил претенция за плащане само срещу водещия застраховател и то за цялото застрахователно обезщетение. Водещият застраховател го е заплатил. Със заплащането му по силата на закона – чл.411 от КЗ, на общо основание, застрахователят се суброгира в правата на застрахования и може да иска от причинителя на щетата или неговия застраховател по ЗЗГО до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Встъпването в правата на удовлетворените чрез застрахователните обезщетения лица спрямо онези, които са ги увредили е предоставена на застрахователя правна възможност по силата на закона, както е посочено ППВС №7/77 от 4.10.1978г., т.15, което не е загубило актуалност и днес. Встъпването в правата на увредените лица или суброгацията се осъществява чрез регресни искове, но тя произтича винаги от закона. Съдебната практика се обединява около разбирането, че регресното право на застрахователя не е същинско застрахователно право, тъй като не е част от съдържанието на застрахователното правоотношение, а възниква по силата на закона /така Решение по т.д.№ 1037/2006г.,ТК/. В правната теория се приема, че суброгацията е законово преминаване на правото, които застрахованият има към момента в който е бил удовлетворен от застрахователя. Т.е. правата на удовлетворения застрахован, вместо да се погасят, остават в сила и се придобиват от застрахователя ex lege, като той става техен носител. Застрахователят придобива правата , които застрахованото и увредено лица има срещу причинителя на вредата. Правното основание на тези права е непозволеното увреждане, което е довело до причиняване на вреди на застрахованото лице. Целта на встъпването е да се предотврати възможността с плащането на застрахователното обезщетение третото лице да се освободи от своята деликтна отговорност спрямо увредения от него застрахован /така и П.Голева, Суброгация, регрес и давност при застрахователните отношения, Търговско право, 2003, кн. №1, стр.5-19/. Исторически суброгацията се основава на принципа на неоснователното обогатяване - да не се освободи от отговорност този, който е увредил застрахования. В случай, че се възприеме разбирането на въззивника, то тогава застрахователят на делинквента ще отговаря само за 30% от щетата, а не за цялата и целта на института на суброгацията се обезмисля. Придобиват се всички права на застрахованото и увредено лице, а не само 30% от тях. Суброгацията означава само смяна на носителите на права, но не и изменение на съдържанието на правоотношението, в което е встъпил застрахователят. Застрахователят няма свое самостоятелно право срещу третото лице делинквент и затова последният може да му предяви всички възражения, които би имал, ако искът беше предявен от застрахования. Щом водещият застраховател е заплатил изцяло щетата, то той се суброгира в правата на увреденото лице ОП срещу причинителя на щетата или неговия застраховател /ответника/ до размера на платеното, по силата на закона. Какви са договорните отношения между съзастрахователите няма никакво значение в настоящия случай. Съдът не споделя разбирането на въззивника, че подобно разрешение на спора обезмисля съзастраховането. Застрахователните събития не винаги са свързани с деликти, както и не винаги застрахованият предявява претенция единствено към водещия застраховател. Доводите на първоинстанционния съд съвпадат с приетото от въззивната инстанция, поради което решението като правилно и законосъобразно, следва да се потвърди в обжалваната част, вкл. и в частта на разноските. С оглед неоснователността на въззивната жалба, на основание чл.78 ал.3 от ГПК, на въззиваемата страна се следват разноски пред въззивната инстанция. Претендират се 574,04лв. за адвокатски хонорар. Въззивната страна своевременно е направила възражение за прекомерност на същия. С оглед правната и фактическата сложност на делото, цената на иска, и извършените от въззиваемия процесуални действия пред въззивния съд свеждащи се до подаване на кратки отговор и становище без явяване в съдебно заседание, намира че възражението за прекомерност е основателно. С оглед разпоредбата на чл.78 ал.5 изр. последно от ГПК, съдът не може да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение от размера на заплатеното възнаграждение на адвоката на насрещната страна. Въззивникът претендира възнаграждение за процесуално представителство в размер на 360лв. или 184,07 евро и толкова следва да се присъди в полза на въззиваемата страна. Воден от горното, Софийски градски съд