Решение № 730 от 21.8.2017 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 1058/2017 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по постъпила въззивна жалба с вх. № 19384/22.05.2017 г. от ищеца К.П.К., ЕГН ••••••••••, чрез адвокат Марияна Пушева от БАК със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. „Генерал Гурко“ № 18, ет. 3 и по въззивна жалба с вх. № 7512/26.05.2017 г. от ответника Военно формирование 32890-Бургас с адрес: п.к. 8000, местност „Атия“, като част от структурата на Министерство на отбраната на Република България, чрез юрисконсулт Соня Безергянова-Николова, срешу решение № 600/28.04.2017 г. на Районен съд – Бургас, постановено по гр.д. № 709/2015 г. С обжалвания съдебен акт, първоинстанционният съд е уважил искът за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 11 501, 38 лева – възнаграждение за фактически отработено от ищеца служебно време над месечната продължителност на служебното време, некомпенсирано с почивки, за периода от 01.10.2002 г. до 15.12.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 06.02.2015 г. до окончателното й изплащане; уважил е частично иска за присъждане на ищеца на мораторна лихва върху претендираната от него главница, съставляваща сбор от възнаграждения за отработено служебно време, некомпенсирано с почивки, за периода от 01.10.2002 г. до 15.12.2014 г., начислена за периода от 16.12.2014 г. до 06.02.2015 г., в размер на 169, 60 лева, като го е отхвърлил за горницата над 169, 60 лева до 10 740, 33 лева, както и за периода от 01.12.2015 г. до 15.12.2014 г.; и е отхвърлил исковате за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: 132 лева – разлика от неизплатено основно месечно възнаграждение за периода от 01.02.2012 г. до 31.12.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 06.02.2015 г. до окончателното й изплащане; 33, 78 лева – обща мораторна лихва върху главницата от 132 лева, представляваща разлика от неизплатено основно месечно възнаграждение за периода от 01.02.2012 г. до 31.12.2012 г., начислена за периода от 01.04.2012 г. до 06.02.2015 г. Със същото решение ищецът К.К. е осъден да заплати на ответника Военно формирование 32890-Бургас сумата от 311, 45 лева, представляваща извършени по делото съдебно-деловодни разноски, а ответникът е осъден да заплати на ищеца съдебно-деловодни разноски в размер на 625, 02 лева. Във въззивната си жалба пред настоящия съд, ищецът излага доводи за порочност на обжалвания акт в неговите отхвърлителни части. Твърди се незаконосъобразност и неправилност на извода на първоинстанционния съд за неоснователността на претенциите на ищеца за присъждане в негова полза на отхвърлената горница от неизплатена лихва за забава върху неизплатено трудово възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд. В оплакването си ищецът се позовава на неправилно приложение на материалния закон от страна на районния съд, който въпреки, че дал правилна правна квалификация на иска и събрал необходимите и допустими доказателства в негова подкрепа, отхвърлил частично претенцията в противоречие с приложимото отменено и действащо законодателство и задължителната практика на ВКС. В тази връзка се излагат подробни съображения. От друга страна, въззивникът-ищец твърди неоснователност на извода на първоинстанционния съд, формиран по отношение на иска за присъждане на разликата от неизплатено на ищеца основно месечно възнаграждение за периода от 01.02.2012 г. до 31.12.2012 г. Претенцията, по съображения на страната, била незаконосъобразно отхвърлена, като не било съобразено приложението по спора на Закона за нормативните актове, а съдът неправилно приел, че искът е неоснователен и недоказан поради липса на акт на ръководителя на ответното ведомство и липса на акт на Министерски съвет, съобразно изискванията на §3, ал. 5 от ПЗР във вр. с чл. 212, ал. 1 от ЗОВСРБ. Тези неправилни изводи на съда довели до неоснователно отхвърляне и на иска за присъждане на мораторна лихва върху претендираната главница за разликата от неизплатено на ищеца основно месечно възнаграждение за периода от 01.02.2012 г. до 31.12.2012 г. С оглед на изложеното се иска частична отмяна на обжалваното решение и решаване на спора по същество с постановяване на ново такова от настоящия състав, като ответното дружество бъде осъдено да заплати на ищеца процесните суми и извършените в двете съдебни инстанции разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Военно формирование 32890-Бургас е подала отговор на въззивната жалба, с който изразява становище, че същата е неоснователна и излага подробни съображения по всяко от оплакванията, релевирани от въззивника-ищец. Моли, същата да бъде отхвърлена, а обжалваното решение оставено в сила. С въззивната жалба от ответната страна Военно формирование 32890-Бургас се излагат съображения за неправилността на първоинстанционното решение в необжалваната му от ищеца част, досежно уважения иск за заплащане на неизплатено възнаграждение за фактически отработено от ищеца служебно време над месечната продължителност на служебното време, некомпенсирано с почивки за периода от 01.10.2002 г. до 15.12.2014 г. и частично уважения иск за заплащане на мораторна лихва върху уважения размер на главницата, начислена за периода от 16.12.2014 г. до 06.02.2015 г. Въззивникът – ответник прави оплаквания за незаконосъобразност, неправилност и немотивираност на първоинстанционното решение в осъдителната му част, като постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и в противоречие със задължителната практика на ВКС, при неправилни мотиви и преценка на фактите и събраните по делото доказателства. Сочи се, че неправилно и в противоречие със задължителните указания на ВКС, съдът отхвърлил направеното от въззивника-ответник възражение за изтекла погасителна давност за част от претендираните от ищеца вземания. Навеждат се доводи, че от събраните по делото доказателства и изготвената и приета в хода на първоинстанционното производство съдебно-икономическа експертиза не се доказват категорично предявените искове, нито по основание, нито по размер. Твърди се, че оспорената от въззивника-ответник експертиза е лишена от конкретика, непълна и съдържа технически грешки. Страната се позовава на решение № 197/24.11.2015 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 7210/2014 г. и излага подробно съображения във връзка с обсъдените с въззивната жалба мотиви на цитирания акт на Върховния касационен съд. Аргументира извода си за приложимост на тригодишна погасителна давност по отношение на част от претендираните от ищеца възнаграждения и прави анализ в тази връзка на нормативната уредба и различни редакции на ЗОВС/РБ. По повод оплакването срещу отхвърленото от БРС възражение за настъпила погасителна давност, въззивникът-ответник сочи, обсъжда и сравнява многобройна практика по сходни на разглеждания казуси на Върховния касационен съд и Окръжен съд – Бургас. Твърди се неправилно остойностяване на претендирания от ищеца престиран и некомпенсиран труд при приложение на неотносимата разпоредба на чл. 76 от ЗЗД. Предвид изложението на въззивника-ответник се иска отмяна на решението на БРС в обжалваната част и постановяване на ново, с което искът за възнаграждение за фактически отработено от ищеца служебно време над месечната продължителност на служебното време, некомпенсирано с почивки за периода от 01.10.2002 г. до 15.12.2014 г. и частично уважения иск за заплащане на мораторна лихва върху уважения размер на главницата, начислена за периода от 16.12.2014 г. до 06.02.2015 г., да бъдат отхвърлени при съобразяване на настъпилата погасителна давност. Моли, да му бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е по стъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна К.К., с който изразява становище, че същата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Излагат се доводи за правилност и законосъобразност на изводите на първоинстанционния съд, по отношение на който въззивникът-ответник прави оплаквания, като се твърди, че изведените от него възражения са противоречиви и нелогични и не намират опора в актуалната практика на Върховния касационен съд и приложимите нормативни актове. Излагат се подробни съображения за неприложимостта към процесния случай на института на погасителната давност. Въззивните жалби са подадени в законовия срок, от легитимирани лица с правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение, против акт на съда, подлежащ на обжалване, поради което са допустими. С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа и правна страна, следното: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по исковата молба на въззивника К.П.К., ЕГН •••••••••• срещу Военно формирование 32890 - Бургас, като част от структурата на Министерство на отбраната на Република България, за осъждане на ответника да заплати на ищеца възнаграждение за положен извънреден труд - фактически отработено служебно време над месечната продължителност на служебното време по чл. 194, ал. 1 от ЗОВСРБ и чл. 152, ал. 2 от ПКВС , за периода от 01.10.2002 г. до 15.12.2014 г., съгласно приетото изменение на иска, на стойност 11 501, 38 лева, ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане на задължението, мораторна лихва (съобразно направеното изменение на иска) в размер на общо 10 740, 33 лева за периода от 01.10.2002 г. до 06.02.2015 г., както и за заплащане на неизплатена разлика в основното месечно възнаграждение за периода от 01.02.2012 г. до 31.01.2012 г. (отново съобразно направеното изменени) в размер на 132 лева и мораторна лихва върху него в изменен размер от 33, 78 лева за периода от 01.03.2012 г. до датата на подаване на исковата молба – 06.02.2015 г. Твърди се, че претендираните суми са следствие на полагащите се и неизползвани почивки след дежурство по график и други, в поделения на ВМС към МО на РБ, а именно поделение 34030 – Созопол, 32920 – Созопол, 26590 – Созопол, 22480 - Бургас и ответното поделение - военно формирование 32890 - Бургас, разпределени по месеци. Твърди се и по делото не е спорно, че за процесния период между страните е било налице служебно правоотношение, по силата на което ищецът е бил първоначално назначен на първа сержантска длъжност „главен боцман на торпеден катер 113“ със звание „старшина I степен“, две години по-късно е бил преназначен на длъжност „командир на отделение радиометристи“ със същото звание, през 1992 г. е бил повишен в звание „главен старшина“, а четири години след това и в звание „мичман“. В следствие организационно-структурни промени за поделение 32920 – Созопол, ищецът бил назначен в ответното военно формирование 32890 – Бургас на длъжност „завеждащ шифрово деловодство в щаба на ВМБ – Бургас, а през юни 2008 г. бил преназначен на длъжност „командир на група „Подводно и надводно наблюдение и управление на стрелбата““ в сектор „Оперативен“ на фрегата в поделение 22480 – Бургас. Служебното правоотношение било прекратено на 15.12.2014 г., на основание заповед № ЛС-01-63/03.12.2014 г. на командира на военно формирование 22480 – Бургас. Твърди се, че първите две поделения - 34030 – Созопол и 32920 – Созопол били пряко подчинени и влизали в състава на поделение 26590 – Созопол, но след извършени организационно-щатни промени били ликвидирани и понастоящем целият им архив се съхранявал във военни формирования 34400 – Варна и 48310 – София. За поделение 22480 – Бургас, към което ищецът последно е полагал труд, се сочи, че не притежава обособеност и самостоятелност и е пряко подчинено и влиза в състава на ответното военно формирование 32890 – Бургас. Ищецът твърди, че за периода на военна служба е полагал не само дежурства по график, отразени в заповедните книги и корабни дневници, но и външни дежурства на КПП, бойни дежурства и други, отразени в заповедните книги на поделение 26590 – Созопол и ответното формирование 32890 – Бургас, вследствие на което неразрешени за ползване останали 495 дни – полагаеми почивки. Счита, че този фактически изработен труд над месечната продължителност на работното време по чл. 152, ал. 6 от ПКВС представлява извънреден труд, който подлежи на изплащане и дължимото възнаграждение съответства на претендирата по делото сума, ведно с мораторна лихва и законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата. На следващо място се излагат съображения, че с изменението на чл. 212, ал. 3 от ЗОВСРБ, в сила от 26.02.2010 г. е бил повишен коефициента на увеличение на основното трудово възнаграждение за сержанти, но тъй като не било съобразено от ответното поделение, за периода 01.02.2012 г. до 31.01.2012 г. /съгласно направеното изменение/ е получил с 132 лева по малко, които претендира в производството, ведно с мораторна лихва в размер на 33, 78 лева. Предявени са при условията на обективно кумулативно съединяване, искове с правно основание чл. 203, ал. 3 и чл. 204 от ЗОВСРБ , чл. 194, ал. 1 и ал. 2 от ЗОВСРБ, чл. 212, ал. 3 от ЗОВСРБ и чл. 86 от ЗЗД. Ответникът е оспорил исковете. В представения в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор на исковата молба е изразено становище за неоснователност и недоказаност на исковете по основание и размер, като се оспорва и пасивната процесуална легитимация на ответника. Сочи се още, че законът изисква служебното време на военнослужещия да не надвишава 18 часа /респ. 15 часа/, а за да е налице извънреден труд следва да е той да е полаган след 18 –тия час /респ. 15-тия час/ и освен това този труд да е над определената месечна продължителност на служебното време, т.е. да е надвишена както дневната, така и месечната продължителност на служебното време. Освен това, се излагат съображения, че всяко 24-часово дежурство е отразявано като 12 часа служебно време, като полагаемата почивка за тях от 1 работен ден, представлява компенсация, която не подлежи на заплащане. Твърди се, че за положените дежурства, на служещите е изплащано допълнително трудово възнаграждение по чл. 204, ал. 4 във вр. с чл. 226, ал. 1 от ЗОВС . Заявява се и възражение за погасяване на претенциите по давност, като се сочи, че същите са основателни за периода от 01.04.2001 г. до 05.02.2012 г. По отношение на претенцията за незаплатено трудово възнаграждение при съобразен коефициент за увеличение се излагат доводи за неоснователност, като че сочи, че актуализацията не е извършена с акт на Министерския съвет. С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че поради прекратяването на служебното правоотношение между страните, правото на работника да бъде компенсиран с намалено работно време, се е трансформирало в парично вземане, което е възникнало в момента на прекратяване на правоотношението. Приел е, че искът е допустим и изцяло основателен, като е отхвърлил направеното от ответника възражение за настъпила погасителна давност за част от процесния период. Съдът е осъдил ответника да заплати на ищеца, сумата от общо 11 501, 38 лева, представляваща неплатеното възнаграждение за положен труд, формирано от фактически отработеното служебно време над месечната продължителност съгласно чл. 194, ал. 1 ЗОВСРБ, за периода от 01.10.2002 г. до 15.12.2014 г., в следствие на полагащите се и неизползвани почивки след изпълнявано дежурство по график, КПП, пом. дежурен базов район, бойни дежурства и други в ответните поделения на ВМС към МО на РБ, както и сумата от общо 169, 60 лева, представляваща лихва за забава върху главницата от 11 501, 38 лева, начислена за периода от 16.12.2014 г. до 06.02.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 625, 02 лева, представляваща направени разноски съобразно уважената част от исковете. Решението на Районен съд - Бургас е обжалвано от ищеца и от ответника, съответно в неудовлетворителните части за всеки от тях. При извършената проверка по реда на чл. 269 от ГПК, съдът констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Като взе предвид доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобразявайки приложимата нормативна уредба, намира, че същото е частично неправилно и незаконосъобразно. Съдът приема, че фактическата обстановка е правилно и в пълнота установено и възприета от първоинстанционния съд, като решението на съда е обосновано, тъй като е съобразено със събраните по делото доказателства. Ето защо, по отношение на фактическата обстановка - наличие на служебно правоотношение между страните в процесния период – от 01.10.2002 г. до 15.12.2014 г. и прекратяването му със заповед от със заповед № ЛС-01-63/03.12.2014 г. на командира на военно формирование 22480 – Бургас и наличие на положен в процесния период труд повече от нормативно установеното, съгласно заключението на в.л. Сребков от 01.12.2016 г. по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, с допълнение-поправка от 09.01.2017 г., прието в открито съдебно заседание на 20.02.2017 г. – 3236 часа, за което не е било заплатено възнаграждение като за извънреден труд - съдът препраща към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 от ГПК. По конкретните оплаквания във въззивните жалби, съдът приема следното: Към процесния по делото период от 01.10.2002 г. до 15.12.2014 г. приложение намират различни нормативни актове - Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България (ДВ бр. 112/95 г.) – отменен, Правилник за кадровата военна служба (ДВ бр.2/2001г.) - отменен, Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България (ДВ бр. 35/2009 г.), Наредба за определяне размера на възнаграждението за извънреден труд на кадровите военнослужещи, приета с ПМС №74/23.03.01 г., M3 № ОХ-313/08.05.2001 г. Съгласно чл. 203, ал. 1 от ЗОВСРБ , седмичната продължителност на служебното време на кадровия военнослужещ е 40 часа, като нормалната му дневна продължителност е 8 часа. Нормалната продължителност може да бъде увеличена при наличие на предвидените в чл. 152, ал. 2 от ПКВС предпоставки с до 4 часа в денонощие, но в границите на нормалната месечна продължителност на служебното време, която е в зависимост от броя на работните дни в месеца, умножен по 8 часа - чл. 152, ал. 6 от ПКВС . Съгласно чл. 204 от ЗОВСР Б , респективно - чл. 154 от ПКВС , военнослужещите могат да бъдат назначавани за носене на дежурства по график, чиято максимална продължителност не може да превишава 24 часа. Графикът за дежурства се изготвя при отчитане, т.е. в границите, на общия размер на месечната продължителност на служебното време. За дните, включени в 24-часовото дежурство, служебното време се зачита като такова с увеличена продължителност, съгласно чл. 154, ал. 2 от ПКВС . По аргумент от чл. 152, ал. 4, т. 5 от ПКВС за положен труд над нормалната, но в границите на увеличената продължителност на служебното време, какъвто е и трудът при дежурства, непревишаващи 24 часа, се дължи компенсация чрез осигуряване ползването на намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време за месеца. Съгласно чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ , чл. 158 и чл. 159 от ПКВС , извънреден е трудът, с който се превишава дневната продължителност на удълженото служебно време (положен труд над 12 часа, респективно над 24 часа при дежурства) и нормалната му месечна продължителност. По силата на чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ , извънредният труд се заплаща по размерите, определени с Наредбата за определяне размера на възнаграждението за извънреден труд на кадровите военнослужещи от 2001 г. В ЗОВСРБ и в специалните актове по приложението му, не са уредени случаите на положен труд над нормалната до увеличената продължителност на служебното време, но некомпенсиран с намалено работно време до деня на прекратяване на правоотношението по договор за кадрова военна служба. Тази законова празнота, съгласно трайната практика на съдилищата, следва да бъде отстранена по предвидения в чл. 46, ал. 2 от ЗНА ред - чрез прилагане на разпоредби, отнасящи се до подобни случаи, т.е. чрез прилагане правилото на чл. 136а от КТ, според което удължаването на работното време през едни работни дни над нормалната му продължителност, установена в чл. 136 от КТ (до 10 часа), се компенсира в срок до 4 месеца чрез съответното му намаляване през други дни. Когато работодателят не компенсира удължаването в този срок, работникът/служителят има право сам да определи времето на компенсацията. При прекратяване на трудовото правоотношение преди компенсирането разликата до нормалната продължителност на работния ден се заплаща като извънреден труд. Следователно поначало удълженото служебно време при 24 часови дежурства не е извънреден труд по смисъла на чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ . Но ако то не бъде компенсираното с намалено служебно време до прекратяване на правоотношението по договор за кадрова военна служба се заплаща като извънреден труд. Аналогични са и разпоредбите на сега действащия ЗОВСРБ. Чл. 194, ал.1 и 2 предвиждат, че нормалната продължителност на служебното време на военнослужещите е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, както и че общата продължителност на служебното време на военнослужещия в денонощие не може да надвишава с повече от една втора нормалната дневна продължителност на служебното време. В ал. 3 е посочено, че в случаите на превишаване общата продължителност на служебното време по ал. 2 на военнослужещия се заплаща допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ. От разпоредбите на отменения и действащия закони, както и от вътрешно - ведомствените нормативни и административни актове следва да се направи извод, че превишаването на служебното време следва да се компенсира с почивка, а при липса на възможност за такава компенсация – да се изплати обезщетение към датата на прекратяване на правоотношението, в размерите на възнаграждение за извънреден труд. В тази връзка следва да се разгледа направеното от ответника с отговора на исковата молба възражение за погасяване на исковата претенция по давност: По делото е спорен въпросът от кой момент започва да тече давностния срок – от момента на прекратяване на служебното правоотношение или от момента възникване на правото на военннослужещия да поиска да упражни правото си на почивка за некомпенсираните дежурства. По този въпрос към настоящия момент е налице последователна и непротиворечива съдебна практика - напр. Решение № 470 от 28.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3253/2013 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Светла Цачева; Решение № 427 от 3.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 503/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Борислав Белазелков; Определение № 309 от 25.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1137/2016 г., IV г. о., ГК; Определение № 499 от 2.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2005/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Веска Райчева. С Решение № 197 от 24.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7210/2014 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Диана Хитова, постановено по реда на чл. 290 от ГПК и задължително за правораздавателните органи в тяхната дейност, се приема, че при полагане на труд от кадровите военнослужещи над нормалната, но в границите на увеличената продължителност на служебното време, се дължи компенсация чрез осигуряване ползването на намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време за съответния месец. Съгласно мотивите на цитирания акт, задължението на работодателя да осигури компенсация се приема, че е изискуемо от месеца следващ месеца, през който е следвало тя да бъде извършена, като в случай, че работодателят не компенсира положения труд с увеличена продължителност в четиримесечен срок, съгласно нормата на чл.136а от КТ, която поради непълнота в закона намира приложение и за служебни правоотношения, за военнослужещия възниква правото сам да определи времето на компенсацията. Това преобразуващо право на военнослужещия, като свързано с положен труд, се приема, че също се погасява с тригодишна давност, а когато компенсиране не е извършено, при прекратяване на договора следва да му се дължи заплащане на труда положен в удълженото работно време като извънреден, т.е. преобразуващото право да се извърши компенсация се трансформира във вземане, което възниква от прекратяването на договора. Със същото решение се достига до правния извод, относим към спорния по делото въпрос, че когато е направено възражение за изтекла погасителна давност, трансформация настъпва само за непогасеното по давност преобразуващо право да се извърши компенсация, като притезанието за плащане в този случай е в корелация именно с него. В процесния случай, служебното правоотношение между страните е прекратено на 15.12.2014 г. Следователно, ако към този момент са останали некомпенсирани с почивка часове в превишаване на служебното време, те следва да се обезщетят в пари, за период три години преди прекратяване на правоотношението – 15.12.2011 г. – 15.12.2014 г. В тази връзка и в съответствие с указанията, дадени от ВКС в цитираното Решение № 197/24.11.2015 г., на съдебно – икономическата експертиза е поставена задача, от отговора на която е видно, че за посочения период ищецът е положил труд над нормалната, до увеличена продължителност на служебното време, в размер на 152 часа. Обезщетението, изчислено съобразно МЗ № ОХ-313/08.05.2001 г.; МЗ № ОХ-296/19.05.2011 г.и Наредба за определяне размера на възнаграждението за извънреден труд на кадровите военнослужещи, е в размер на 917, 59 /деветстотин и седемнадасет лева и 59 ст./ лева. По отношение на претенцията за обезщетение за забава, в размер на законната лихва: По този въпрос Решение № 197 от 24.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7210/2014 г., III г. о., ГК също съдържа тълкувания на закона, съгласно които задължението на работодателя да компенсира служебното време с увеличена продължителност на военнослужещия и задължението му за заплащане на обезщетение като за извънреден труд са срочни, а съгласно чл. 84, ал. 1 от ЗЗД, когато денят на изпълнение на задължението е определен длъжникът изпада в забава след изтичането му. Според чл. 250 ЗОВСРБ военнослужещите получават полагащите им се възнаграждения, обезщетения, помощи и доволствия в определения срок, като след изтичането му те стават изискуеми и се получават заедно с лихва, равна на основния лихвен процент за съответния период. ВКС като взема предвид, че на мястото на задължението, респ. правото за компенсация, в резултат на трансформация възниква задължението за плащане, приема с цитираното решение, че работодателят е в забава с настъпване на изискуемостта на задължението му за компенсация, т.е. от месеца следващ месеца, през който е следвало да я извърши и от този момент дължи обезщетение за неизпълнение в определения срок. Относно забавата се прави аналогия със сега действащия ЗОВСРБ, като се сочи, че съгласно чл. 235 от ЗОВСРБ на военнослужещите се изплащат възнаграждения и обезщетения по този закон при условия и ред, определени с акт на министъра на отбраната. Констатира се още, че създадената нормативна уредба, като Наредба № Н-12/12.04.2010 г. за условията и реда за изплащане на възнагражденията и обезщетенията на военнослужещите, Наредба № Н-15 от 27 април 2010 г. за условията, размерите и реда за изплащане на допълнителни възнаграждения за специфични условия при изпълнение на военната служба на военнослужещите и за специфични условия на труд на цивилните служители от Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и Българската армия, Заповед № 296/19.05.2011 г. на министъра на отбраната и др. не уреждат начина на плащане на задължения, като настоящото, поради което приложение следва да намерят общите законови разпоредби и по-конкретно общото правило на чл. 86 ЗЗД, като обезщетението за забава следва да се определя в размер на законната лихва и е дължимо от месеца следващ месеца, през който е следвало работодателят да извърши компенсация. В съответствие с тези тълкувания на ВКС по приложение на Закона, на съдебно – икономическата експертиза, допусната и приета в първоинстанционното производство, е поставена задача да определи размера на обезщетението за забава. Видно от заключението на вещото лице Сребков, за периода от подаване на исковата молба – 06.02.2015 г. и три години назад до 06.02.2012 г., този размер е 87, 77 /осемдесет и седем лева и 77 ст./ лева. При изложените съображения, настоящият съдебен състав намира иска за присъждане на мораторна лихва върху дължимите и неизплатени възнаграждения за фактически отработеното служебно време над определената по закон месечна продължителност за частично основателен. Неправилно и незаконосъобразно с решението си, Бургаският районен съд е определил този размер, като е приел, че изискуемостта на главниците е настъпила с прекратяване на служебното правоотношение на 15.12.2014 г. и считано от 16.12.2014 г. до датата на предявяване на исковата молба – 06.02.2015 г. следва да се изчисли мораторна лихва в размер на законната лихва върху целия присъден от него размер на претендираната главница -11 501, 38 лева. В този смисъл, решението следва да бъде отменено в тази му част, като следва да бъдат присъдени мораторни лихви за период от три години назад, считано от датата на подаване на исковата молба, за всяко едно от непогасените по давност падежирани задължения за компенсация на работодателя, съгласно мотивите на цитираното решение на ВКС. Предвид изложеното, искът се явява основателен за сумата в размер на 87, 77 лева и за периода от 06.02.2012 г до 06.02.2015 г. В частта, с което искът за мораторна лихва е отхвърлен над 169, 60 лева до претендирания размер от 10 740, 33 лева и за периода от 01.12.2002 г. до 06.02.2012 г., решението е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. По отношение на исковете за заплащане на разликата от неизплатеното на ищеца основно месечно възнаграждение: Съгласно нормата на чл. 212, ал. 1 и ал. 3 от ЗОВС, военнослужещите имат право на основно месечно възнаграждение в съответствие с присвоеното им военно звание и степента в обхвата на военното звание. Базата за определяне размера на основното месечно възнаграждение за най-ниската длъжност се определя ежегодно със закона за държавния бюджет на Република България, като месечното възнаграждение се увеличава с коефициент спрямо базата, като за офицери – не по-малко от 2, 3; за офицерски кандидати и сержанти – не по-малко от 1, 75; за войници (матроси) - не по-малко от 1, 6. Съобразно нормата на чл. 212, ал. 2 от ЗОВС, размерите на основното месечно възнаграждение по ал. 1 се определят с акт на Министерския съвет по предложение на министъра на отбраната. В изпълнение законовата делегация на ал. 2 е прието Постановление на МС (ПМС) № 86/03.05.2010 г., което представлява нормативната основа за определянето на размера на възнаграждението. Окончателните размери на основното месечно възнаграждение са посочени в това постановление и в процесния период не се претърпели промяна, а Министърът на отбраната не е упражнил предоставените му правомощия по чл. 212, ал. 2 от ЗОВСРБ. Независимо от това дали законовата делегация е осъществена в нарушение на ограничителната разпоредба, съдът по иск за вземания, произтичащи от служебни правоотношения по договори за кадрова военна служба, не може да упражнява нито пряк, нито инцидентен контрол и да извършва самостоятелна корекция. В случай че ПМС №86/03.05.10 г. е незаконосъобразен нормативен акт, то подлежи на отмяна с изрична разпоредба на последващ нормативен акт съгласно (чл. 79 АПК). За подзаконовите нормативни актове е предвиден специален публичен ред както за приемането им, така и за отмяната им. Вярно е, че според нормата на чл. 15, ал. 3 от ЗНА, ако постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт. В случая обаче това правило не намира приложение, тъй като в ЗОВСРБ не е предвиден конкретен размер на основното възнаграждение на военнослужещите по смисъла на чл.212, ал. 1, което съдът да приложи. Ето защо, предявените искове за заплащане на разликата от неизплатеното основно месечно възнаграждение за периода от 01.02.2012 г. до 31.12.2012 г., в размер на 132 лева, ведно със законната лихва от датата на завеждането на иска - 06.02.2015 година до окончателното й изплащане, както и мораторната лихва върху тази сума общо в размер на 33, 78 лева са неоснователни. Първоинстанционното решение, с което те са отхвърлени следва да бъде потвърдено в тази му част като правилно и законосъобразно. Съразмерно с уважената и отхвърлена част от исковете, в полза на страните следва да бъдат присъдени и направените от тях съдебно – деловодни разноски, съобразно представените списъци по чл. 80 от ГПК: Ищецът К.П.К. е направил разноски в общ размер 1800 лева – адвокатско възнаграждение, от които 1200 лева за първа и 600 лева – за въззивна инстанция. При предявени искове, в общ размер 22 407, 49 лева и уважени искове, в размер на 1005, 36 лева, съразмерно с уважената част от исковете следва да се присъдят 80, 76 лева. Ответникът ВФ 32890 е направил разноски, в размер 785, 34 лева - възнаграждения за експертизи. В полза на въззиваемото Военно формирование се следва възнаграждение за юрисконсулт, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. чл. 37 от ЗПП във вр. чл. 23, т. 1, предл. посл. от Наредба за заплащането на правната помощ, в размер на 200 лева за първоинстанционното производство и 200 лева за въззивното производство. При предявени искове, в общ размер 22 407, 49 лева и отхвърлени искове в размер на 21 402, 13 лева, съразмерно с отхвърлената част от исковете следва да се присъдят 1132, 16 лева. Ответникът следва да бъде осъден да заплати държавна такса върху уважената част от исковете, която при съобразяване на чл. 1 и чл. 25 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс, е в размер на 4%, но не по малко от 50 лева за първоинстанционното производство и петдесет на сто от определената за първата инстанция за въззивното разглеждане на спора. Предвид това, по разгледаните обективно съединени искове, ответникът следва за заплати 100 лева по сметка на Районен съд – Бургас и 50 лева по сметка на Окръжен съд – Бургас, както и сумата от 17, 62 лева – разноски за експертиза по сметка на Районен съд – Бургас. Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд