Решение № 228 от 24.9.2026 г. на Окръжен съд - Враца по дело № 360/2026 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Й. М. Р., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.•••, подадена чрез пълномощника й адв.М. С., против Решение № 93/24.03.2026 г. по гр.д.№ 702/2025 г. по описа на Районен съд-Козлодуй, с което първоинстанционният съд:

• признава за установено, че Й. М. Р., ЕГН ••••••••••, дължи на „Кредит Инс” АД, ЕИК 205997727, следните суми, присъдени в издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 52/2025 г., на Районен съд - Козлодуй, а именно: 500.00 лв., представляващи остатък от главница на основание сключен Договор за потребителски кредит „Екстра” №ДЗ012350/08.03.2024 г., ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от момента на подаване на Заявлението за издаване на Заповед за изпълнение до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед №193/14.03.25г. по ч.гр.д.№52/2025 г. на Районен съд- Козлодуй.

• обезсилва Заповед № 193/14.03.25г., издадена по ч.гр.д.№ 52/2025 г. на Районен съд-Козлодуй;

• осъжда Й. М. Р. да заплати на „КРЕДИТ ИНС” АД направените разноски в размер на 217.30 евро /425.00 лева/;

• осъжда Й. М. Р. да заплати на „КРЕДИТ ИНС” АД направените деловодни разноски по ч.гр.д. № 52/2025 г. по описа на КРС в размер на 217.30 евро /425.00 лева/.

В жалбата се поддържа, че решението е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно. Посочва се, че безспорно страните са се намирали в облигационни отношения по силата на сключен договор за кредит за сумата 1 500 лв., от които ответницата е заплатила 1 000 лв. преди подаване на заявлението в съда. Сочи се още, че след подаване на иска и депозиране на отговора, ответницата е заплатила и остатъка от кредита в размер на 500 лв., за което е представено писмено доказателство в съдебното заседание, проведено на 09.12.2025 г. Изтъква се, че плащането не е оспорено от дружеството, но дори не е обсъдено в мотивите на решението. Възивницата счита, че е налице хипотезата на чл.235, ал.3 ГПК, тъй като в хода на делото е настъпило ново обстоятелство, което следва да доведе до отпадане на правния интерес и отхвърляне на иска, поради което постановеното решение е недопустимо. Намира, че уважавайки иска, районният съд е осъдил ответника да заплати сума, която вече е платил, както и че не става ясно защо е обезсилена заповедта за изпълнение.

На следващо място в жалбата се сочи, че решението е неправилно и по отношение на предявените осъдителни искове за сумата 1 027,36 лв. – разноски за образуване на делото и за сумата 825,00 лв. – допълнителни предстоящи разноски. Навеждат се доводи, че тези искове са недопустими, но съдът ги е приел за разглеждане като отделни искове, събрал е такса по тях, но не се е произнесъл с диспозитив, с който да ги отхвърли или уважи.

Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове. Претендира се присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от „Кредит Инс“ АД, чрез адв.С. М., в който се изразява становище за частична основателност на въззивната жалба. Въззиваемият споделя оплакванията, че при постановяване на решението първоинстанционният съд не е съобразил извършеното в хода на производството плащане на остатъка от главницата в размер на 500,00 лв., като изтъква, че това обстоятелство не е спорно и е доказано с представения в съдебно заседание документ за извършеното плащане. Счита, че с постановеното уважаване на иска за главница, районният съд е допуснал нарушение на чл.235, ал.3 ГПК, но това нарушение не е основание за ангажиране отговорността на ищеца и не може да обоснове извод, че „Кредит Инс“ АД е станало причина за неправилното произнасяне на съда в тази част. При тези съображения не възразява да бъде изменено първоинстанционното решение в частта относно главницата, като се приеме, че същата е погасена чрез извършено в хода на делото плащане. Навежда доводи, че това изменение обаче не следва да води до изменение на първоинстанционното решение в частта относно разноските, тъй като същите са сторени по повод събиране на съществуващо към момента на подаване на заявлението вземане и са пряка последица от неизпълнението на длъжника, който е дал повод за съдебната претенция.

Прави се искане за оставяне без уважение искането за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Районен съд-Козлодуй е сезиран със заявление на "Кредит Инс" АД, с което е поискано издаването на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против Й. М. Р. за следните парични вземания: сума в размер на 1 058,40 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит на граждани без поръчителство „ЕКСТРА“ № ДЗ012350/08.03.2024 г.; сума в размер на 270,00 лв., представляваща договорна лихва за периода от 08.08.2025 г. до 08.01.2025 г.; сума в размер на 9,63 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 08.07.2024 г. до 15.01.2025 г. Претендира се и присъждане на направените съдебни разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

В заявлението се сочи, че вземанията произтичат от Договор за потребителски кредит на граждани без поръчителство "Екстра" № ДЗ012350/08.03.20243 г., сключен между Й. М. Р., в качеството й на кредитополучател, и "Кредит Инс" АД, в качеството му на кредитодател. Пояснява се, че договорът е сключен онлайн във формата на електронен документ при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗПУПС, ЗЗД и ЗЕДЕУУ, след подадена от Й. М. Р. онлайн заявка за отпускане на кредит чрез електронния сайт на дружеството: www.creditins.bg, която е одобрена и чрез партньорския офис на Изипей й е преведена исканата сума от 1500,00 лв. срещу надлежно издадена и получена от нея разписка. Посочено е, че съгласно изискванията на ЗПК на длъжника Р. е предоставена преддоговорна информация, с която същата се е запознала и е приела Общите условия на предлагания кредит, като е потвърдила и получила на посочения от него e-mail "Европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити". Сочи се също, че съгласно условията на сключения договор кредитодателят е поел задължение да предостави заем, под формата на потребителски кредит, а кредитополучателката е поела задължение да върне предоставения кредит с договорна лихва, като общият размер на задължението е платимо ведно с главницата на 12 броя равни месечни вноски с посочени в договора падежи. Твърди се, че до датата на подаване на заявлението кредитополучателката е погасила първите три вноски по кредита изцяло, а по четвъртата вноса е извършила частично плащане, а останалите вноски не са погасени, поради което служителите на дружеството са изпращали напомнителни писма на посочения електронен адрес, съобщения на посочения телефонен номер и са осъществявали телефонни обаждания, но въпреки това Й. Р. не е извършила никакво друго плащане.

Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.д.№ 52/2025 г. по описа на Районен съд-Козлодуй и е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 193/14.03.2025 г., с което заявлението е уважено изцяло.

Издадената заповед е връчена на длъжника на 02.04.2025 г. и в срока по чл.414, ал.2 ГПК е постъпило възражение от Й. М. Р., подадено чрез пълномощника й адв.М. С..

С Определение № 370/09.04.2025 г. заповедният съд е указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване съществуване на претендираните вземания. В изпълнение на дадените указания „Кредит Инс“ АД е предявило иск пред КРС, за което е уведомил заповедния съд.

С исковата молба е предявен положителен установителен иск по чл.422 ГПК за признаване за установено по отношение на ответницата Й. М. Р., че дължи сумата от 500,00 лв., представляваща остатък от главница по сключен Договор за потребителски кредит „Екстра“ № ДЗ012350/08.03.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от депозиране на заявлението, въз основа на което е издадена Заповед за изпълнение № 193/14.03.2025 г. по ч.гр.д.№ 52/2025 г. по описа на РС-Козлодуй.

В исковата молба се излагат обстоятелства, идентични с тези в заявлението по чл.410 ГПК. Допълнително се посочва, че ищецът "Кредит Инс" АД, ЕИК 205997727, е търговско дружество, вписано в Регистъра на финансовите институции по чл.3а, ал. 1 от Закона за кредитните институции с рег. № BGR00428 със Заповед № БНБ - 23940/21.02.2020г. 1 Рег.№ 335 / 23.05.2025 на подуправителя на Българска народна банка, чиято основна дейност е отпускане на онлайн краткосрочни потребителски заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Твърди се, че Й. М. Р. е кандидатствала за получаване на потребителски кредит чрез сайта на дружеството на адрес www.creditins.bg, като е предоставила личните си данни чрез попълване на регистрационната форма за кандидатстване, одобрена от управителя на финансовата институция и при спазване на всички изисквания за предоставяне на финансова услуга от разстояние. Посочва се, че в резултат на подадената заявка и предоставените от Й. М. Р. данни, служител на ищеца се е свързал с не я на посочения телефон, като ответницата е потвърдила самоличността си, истинността на предоставената информация и желанието си да получи при условията на дружеството, кредит в размер на 1500.00 лв. След обработване на данните и одобрение на кандидата за финансова услуга, на ответницата е изпратен на посочената от нея електронна поща електронен формат на договора за кредит от разстояние. Сочи се също, че тя е потвърдила, с избиране на изпратения от "Кредит Инс" АД линк за потвърждение, сключването на Договор за потребителски кредит „Екстра” №ДЗ012350/08.03.2024 г. и желаната сума й е била преведена чрез системата Е-pay и получена от нея на каса на партньорски офис на „Изипей” АД срещу представена от Й. М. Р. лична карта.

В исковата молба се излагат и теоретични доводи относно същността на електронното изявление и подписването на документ с електронен подпис, с които се обосновава доказателствената сила на представените от ищеца документи

Отново се посочва, че към дата 14.01.2025 г. кредитополучателката не е погасила нито една от вноските по кредита, падежите на които са настъпили съответно на 08.08.2024, 08.09.2024, 08.10.2024, 08.11.2024 г., 08.12.2024 г. и 08.01.2025 г., поради което служители на дружеството неколкократно са осъществили връзка с н е я непосредствено преди и след настъпване на падежните дати, но Й. М. Р. не е осъществила никакво плащане или индикация, че желае да направи такова на дължимата към дружеството сума, поради което кредитодателят е потърсил защита на интересите си чрез подаване на заявление по реда на чл.410 ГПК.

Според изложеното в исковата молба, към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение общата стойност на непогасения паричен дълг на ответницата е в размер на 500,00 лв., представляващ остатък от главница по сключения договор. Посочва се, че с исковата молба „Кредит Инс“ АД по своя преценка претендира само част от сумите по издадената заповед за изпълнение, а в останалата част заповедта следва да бъде обезсилена. Твърди се, че след образуване на заповедното производство ответницата не е извършвала никакви плащания по договора за потребителски кредит.

Претендира се присъждане на разноски за заповедното производство в размер на 1 027,36 лв., както и на разноски за исковото производство в размер на 825,00 лв.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответницата Й. М. Р., в който се изразява становище, че искът е допустим и частично основателен. Не се оспорва сключването на договор за потребителски кредит между страните, но се навеждат доводи за недействителност на същия. Ответницата признава, че неплатената сума за главница по договора възлиза на 500,00 лв., поради което за тази сума искът е основателен. Оспорват се претендираните разноски и се прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

В първоинстанционното производство са събрани писмени доказателства.

Настоящият съдебен състав, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната пълнота, приема за установено от фактическа страна следното:

От представените по делото Общи условия на "Кредит Инс" АД, приложими към договорите за предоставяне на потребителски кредит, приети с решение на изпълнителния директор на дружеството на 13.09.2023 г., е видно, че кандидатстването за предоставяне на потребителски кредит и сключването на договор за потребителски кредит с дружеството-ищец може да се извършва онлайн - чрез сайта на дружеството на адрес www.creditins.bg ., където чрез обявената информация кандидатът може да избере вида, сумата и периода на кредита и да се информира за размера на дължимите от него лихви и чрез приложената в сайта регистрационна форма да изпрати заявка за избрания вид услуга – т.4.1. Посочено е, че преди въвеждане на личните си данни в заявлението, кредитополучателят следва да удостовери, че е уведомен и дава своето съгласие за обработка и съхранение на личните му данни чрез отбелязване в съответните чек бокси на сайта – т.4.2., след което въвежда личните си данни като попълва форма за кандидатстване, където предоставя данни относно своята самоличност: имена, ЕГН адрес, лична карта, месторабота, мобилен телефонен номер, актуален имейл и др., както и снимка от валидната си лична карта – т.4.3. С маркиране на полето "Съгласен съм с Общите условия" и натискане на бутона "Потвърди" кандидатът изрично се съгласява с действащите към момента ОУ – т.4.5. Според посоченото в т.4.10. от ОУ, с извършване на посочените в т.4.3. и т.4.5. действия заявката за кредит се счита подадена от кредитополучателя, а ОУ – подписани и приети от същия. След подаването на заявлението, кредитодателят предоставя на кредитополучателя на посочения от него e-mail актуалните ОУ и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити. В случай, че кредитополучателят кандидатства за кредит чрез онлайн регистрация на сайта на кредитодателя, следва да получи електронно писмо, с което ще бъде уведомен дали е одобрен за отпускането на кредит за сумата и условията, за които е кандидатствал, което ще съдържа и линк към договор за потребителски кредит, с който кандидатът следва да се запознае и да потвърди. След потвърждаването му се счита, че между страните има сключен договор за потребителски кредит. – т.4.11.

В ОУ е посочено още, че на основание чл.5 от ЗЕДЕУУ страните се съгласяват да бъдат обвързани от електронните им изявления, отправени една спрямо друга, както и че на основание чл.13, ал.4 от същия закон страните приемат, че ще подписват изявленията с обикновен електронен подпис, за какъвто могат да се считат техните имейл адреси, телефонни номера, IP адреси, потребителски имена и пароли и/или други данни в електронна форма – т.1.6. и т.1.10.

С исковата молба са представени на хартиен носител неподписани Заявка за кредит № 017406/08.03.2024 и Договор за потребителски кредит "Екстра" № Д3012350/08.03.2024 г., сключен между " КРЕДИТ ИНС " АД, като кредитор, и ответницата Й. М. Р., като кредитополучател. В заявката се съдържат всички лични данни на ответницата – имена, ЕГН, адрес, телефон, номер и дата на издаване на лична карта, включително и изображения на гръб и лице на личната карта на ответника. Тези данни са възпроизведени в договора за потребителски кредит, като в същия се съдържа и отразяване, че е сключен на основание ЗКИ, ЗПК, ТЗ, ЗПФУР, ЗПУПС, ЗЗД и ЗЕДЕУУ.

С договора кредитодателят е предоставил на кредитополучателката потребителски кредит в размер на 1500 лв., като е посочено, че средствата по кредита се предоставят съгласно попълнена онлайн регистрационна форма и изрично посочен от кредитополучателя начин – в брой на каса на Изипей. Кредитополучателката се е задължила да върне отпуснатия заем в срок от 12 месеца, на равни месечни вноски до 08.03.2025 г. /съгласно чл. 2 от договора и погасителен план – Приложение № 1 към договора/. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36,00% и годишен процент на разходите от 49,70%. В погасителния план е посочена общо дължимата по договора сума в размер на 3 120,00 лева, включваща сума на главница от 1500.00 лв., сума на лихва в размер от 540.00 лв. и неустойка в размер от 1080,00 лв., която е евентуално дължима в случай, че кредитополучателката не е представила гаранция по кредита в условията на чл.4, ал.5 от договора.

В чл. 10 от договора е посочено, че кредитополучателката декларира, че й е известно, че всички нейни изявления, направени чрез средства за комуникация от разстояние, в това число по e-mail, чрез sms, по телефон, попълване на полета в сайта на кредитора и др., са валидни и я обвързват съгласно чл.16 ЗПФУР и ЗЕДЕУУ.

В чл. 14 от договора отново е посочено, че на основание чл.5 ЗЕДЕУУ страните се съгласяват да бъдат обвързани от електронните им изявления, отправени една спрямо друга, които следва да бъдат отправени чрез онлайн системата на кредитора или по електронните пощи на страните, както и че на основание чл.13, ал.4 ЗЕДЕУУ приемат, че ще подписват изявленията с обикновен електронен подпис, за какъвто се считат техните електронни адрес, телефонни номера, IP адреси, потребителски имена и парило или други данни в електронна форма.

Съгласно чл.12, с подписване на договора, кредитополучателката декларира, че е запозната с ОУ и ги приема, както и че й е предоставена необходимата преддоговорна и договорна информация за кредита.

Между страните не се спори, че заемната сума от 1 500,00 лв. е изплатена на Й. М. Р..

Представено е доказателство за извършено на 30.07.2024 г. от Й. Р. плащане в размер на 1000,00 лв.

Прието като доказателство по делото е и копие от изпратено електронно писмо от ищеца до ответницата.

В хода на съдебното производство ищецът е представил платежно нареждане, от което е видно, че след предявяването на иска – на 10.06.2025 г. Й. М. Р. е извършила плащане в размер на 500,00 лв. Страните не спорят, че с това плащане главницата по договора е напълно погасена.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд прави следните правни изводи:

Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд служебно проверява валидността на първоинстанционното решение, както и неговата допустимост в обжалваната част.

В случая обжалваното решение е валидно – постановено е от компетентен съд, в рамките на неговите правомощия, отговаря на изискванията на закона за форма, носи подпис на постановилия го съдия и е ясно като правораздавателна воля.

При извършената служебна проверка относно допустимостта, въззивният съд намира решението за недопустимо в частта, с която районният съд е обезсилил заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 52/2025 г. по описа на Районен съд-Козлодуй.

Както бе посочено, заповедният съд е уважил изцяло подаденото заявление по чл.410 ГПК и е издал Заповед за изпълнение № 193/14.03.2025 г., с която е осъдил длъжника Й. М. Р. да заплати на заявителя „Кредит Инс“ АД сумата 1 058,40 лева, представляваща главница, ведно със законна лихва за период от 16.01.2025 г. до изплащане на вземането, сумата 270,00 лева, представляваща договорна лихва, и сумата 9,63 лева, представляваща мораторна лихва, както и държавна такса в размер на 26,76 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 1000,00 лева. С исковата молба „Кредит Инс“ АД изрично посочва, че иска да бъде признато за установено, че ответницата Й. М. Р. дължи главница в размер на 500,00 лв., както и че не заявява претенции за останалата част от главницата и за договорната и мораторната лихва.

Субективно право на заявителя-кредитор е да предяви или не иск за установяване на вземанията по издадената заповед за изпълнение, съответно негово право е и да предяви иска за всички или само за част от тези вземания, при което и съобразно общото правило на чл.6, ал.2 от ГПК, предметът на исковото производство и дължимото от исковия съд произнасяне по съществуването на вземанията, е ограничено до онези от тях, за които кредиторът е избрал да предяви иска по чл.422 ГПК. По отношение на непредявената част от вземанията са приложими последиците по чл.415, ал.5 ГПК, а именно – частично обезсилване на заповедта за изпълнение. Съгласно посочената разпоредба, компетентен да обезсили заповедта за изпълнение при частично непредявен иск, е единствено заповедният съд, като преценката за това той извършва на базата на представения му препис от исковата молба. Ето защо, като е обезсилил заповедта за изпълнение в частта, в която са присъдени непредявените с исковата молба вземания, без да разполага с необходимата за това компетентност, исковият съд е постановил недопустим съдебен акт.

Що се касае до частта от съдебния акт, с която е обезсилена заповедта за изпълнение и по отношение на предявената с иска част от главницата в размер от 500,00 лв., въззивният съд намира, че отново е налице недопустимост.

Законодателят е предвидил изрично обезсилване на заповедта за изпълнение с а м о в хипотезата по чл.415, ал.2 ГПК - ако заявителят не представи доказателства, че е предявил иска в срока по чл.415, ал.1 ГПК, както и при прието възражение по чл.423 ГПК, когато не са били налице предпоставките по чл.411, ал.2, т.3 и т.4 ГПК. Разрешението за обезсилване на заповедта по чл.415, ал.2 ГПК е свързано с недопустимостта същата да влезе в сила съгласно чл.416 ГПК и да подлежи на изпълнение. Ако предявеният иск по чл.422 ГПК бъде уважен и решението влезе в сила, то в сила влиза и заповедта за изпълнение и следва да бъде издаден изпълнителен лист за признатото вземане – чл.416, ал.2 ГПК.

В конкретния случай районният съд е уважил предявения иск по чл.422 ГПК, но въпреки това е обезсилил заповедта за изпълнение изцяло, т.е. и за вземането, за което е признал, че съществува, без да има такова правомощие, поради което е постановил недопустим съдебен акт.

Дори и предявеният иск за установяване на съществуването на вземането да бъде отхвърлен, то съгласно разясненията, дадени с т. 13 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, отхвърлянето на иска препятства влизането в сила на заповедта за изпълнение съгласно чл.416 ГПК. Ако не е образувано изпълнително производство (както е в случаите на издадена заповед по чл.410 ГПК), решението за отхвърляне на установителния иск е пречка за образуването му. Ако изпълнително производство е образувано (в хипотезата на допуснато незабавно изпълнение и изпълнителен лист), то изпълнителното производство подлежи на прекратяване на основание чл.422, ал.3 ГПК. Ето защо при отхвърляне на установителния иск по чл.422 ГПК заповедта за изпълнение и изпълнителният лист отново не подлежат на обезсилване.

В обобщение на изложеното, въззивният съд намира, че обжалваното решение следва да бъде обезсилено като процесуално недопустимо в частта, в която първоинстанционният съд е постановил, че обезсилва Заповед № 193/14.03.25г., издадена по ч.гр.д.№ 52/2025 г. на Районен съд-Козлодуй.

В останалата част първоинстанционното решение е допустимо и следва да бъде извършена въззивна проверка за неговата правилност.

Както бе посочено, в хода на съдебното производство страните не спорят, а и от събраните доказателства се установи, че са били в облигационно отношение, възникнало от сключен помежду им Договор за потребителски кредит на граждани без поръчителство „ЕКСТРА“ № ДЗ012350/08.03.2024 г. Като безспорен може да бъде изведен и фактът на дължимост на остатък от главница в размер на 500,00 лв. към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК. Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства е видно, че в хода на исковото производство тази сума е изплатена от длъжника Й. М. Р. на кредитора „КРЕДИТ ИНС“ АД. В рамките на въззивното производство също не се спори по тези факти.

При постановяване на обжалвания съдебен акт районният съд не е взел предвид безспорния факт на извършеното плащане на процесната сума в хода на исковото производство и е уважил исковата претенция, като е признал за установена дължимостта на остатък от главница в размер на 500,00 лв.

Настоящият съдебен състав намира, че в тази част решението е неправилно. Плащането е погасителен способ и поради това обосновава неоснователност на предявения иск поради погасяване на претендираното материално право, независимо че изпълнението представлява нововъзникнал факт. Съгласно разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК при постановяване на решението съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. Това означава, че решението на съда следва да отразява фактическото положение към момента на приключване на съдебното дирене, отчитайки настъпването както на правопораждащи, така и на правопогасяващи факти. В този смисъл – вж. т.9 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК.

С оглед на изложеното, фактът на плащането на исковата сума от 500,00 л в . след предявяването на иска следва да бъде съобразено от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, тъй като е от значение за спорното право, поради което следва да се приеме, че процесното вземане в размер на 500,00 лв. е погасено чрез плащане от ответната страна. Ето защо предявеният иск за признаване за установено съществуването на тази сума е следвало да се отхвърли, но не поради неоснователност и недоказаност, а поради погасяване чрез плащане. При тези съображения настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която е уважен предявения иск за признаване за установено съществуването на остатък от главница в размер на 500,00 лв., равняващи се на 255,65 евро, и вместо него следва да бъде постановено решение, с което исковата претенция да бъде отхвърлена, поради извършено плащане в хода на съдебното производство.

Основателна е останала акцесорната претенция за заплащане на законната лихва за забава върху главницата от 500,00 лева, считано от 16.01.2025 г. – датата на подаване на заявлението, която по смисъла на чл.422, ал.1 ГПК се счита за датата на предявяване на настоящия установителен иск за съществуване на вземането по заповедта за изпълнение, до 10.06.2025 г. – датата на плащане на претендирания остатък от главницата. В тази част обжалваното решение на КРС следва да бъде потвърдено.

По разноските:

В рамките на заповедното производство заявителят „Кредит Инс“ АД е направил разноски за внесена държавна такса в размер на 27,36 лв., както и за адвокатско възнаграждение в размер на 1 000,00 лв. С издадената заповед за изпълнение тези разноски са присъдени изцяло на заявителя.

В исковото производство ищецът е направил разноски за внесена държавна такса в размер на 25,00 лв. и разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800,00 лв.

С отговора на исковата молба е направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на договореното и изплатено адвокатско

възнаграждение за процесуалното представителство на „КРЕДИТ ИНС“ АД, както в заповедното, така и в исковото производство.

Съдът намира това възражение за основателно, тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложност. Ето защо настоящият съдебен състав споделя изводите на районния съд, че адвокатското възнаграждение, както за заповедното, така и за исковото производство следва да бъде намалено до размер от 400,00 лв., равняващи се на 204,52 евро, в съответствие с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

При това положение общият размер на разноските на „КРЕДИТ ИНС“ АД в заповедното производство е 427,36 лв., равняващи се на 218,51 евро. От тази сума обаче следва да му бъде присъдена само част в размер на 250,53 лв., равняващи се на 128,09 евро, предвид предявяване на исковата претенция само за част от сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение, съразмерно на цената на исковата претенция. При това положение първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която в полза на „КРЕДИТ ИНС“ АД са присъдени разноски за заповедното производство над посочения размер от 250,53 лв., равняващ се на 128,09 евро до присъдения размер от 217.30 евро /425.00лева/.

Общият размер на разноските за първоинстанционното производство е 425,00 лв., равняващи се на 217,30 евро, която сума следва да му бъде присъдена изцяло, независимо от постановеното отхвърляне на исковата претенция, поради следните съображения:

Отговорността за разноските като гражданско облигационно правоотношение е правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото. Разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК урежда правото на разноски на ищеца при уважаване на иска, а тази на чл. 78, ал. 2 от ГПК предвижда изключението от това правило, когато, независимо че искът е уважен, разноските се възлагат върху ищеца, когато ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска. Извършеното изпълнение от ответника, след получаване на преписа от исковата молба, се отразява върху разпределението на разноските, тъй като от този факт, независимо, че съдът следва да постанови отхвърлителен дизпозитив, следва произнасяне по искането за разноските на ищеца, по общото правило на чл. 78, ал. 2 ГПК. Приложимостта на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаване на ответника от разноски предполага кумулативното наличие на две предпоставки: 1/ ответникът да не е дал с поведението си повод за завеждане на делото и 2/ да признае иска. Само при кумулативното наличие на тези две предпоставки разноските се възлагат върху ищеца. В настоящия случай, макар ответницата да е признала иска, с поведението си е дала повод за завеждане на делото, тъй като е подала възражение по чл.414 ГПК, включително и по отношение дължимостта на главницата изцяло, поради което извършеното в хода на процеса изпълнение не я освобождава от задължението за разноски. При това общата дължима на ищеца сума за направени разноски в първоинстанционното производство се равнява на 217,30 евро и в тази част обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

В рамките на заповедното производство Й. Р. е направила разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500,00 лв., равняващи се на 255,65 евро. От ищеца „КРЕДИТ ИНС“ АД е направено възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, което съдът намира за основателно, тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложност. Ето защо адвокатското възнаграждение, както за заповедното производство следва да бъде намалено до размер от 400,00 лв., равняващи се на 204,52 евро, в съответствие с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. От тази сума следва да бъде присъдена част в размер на 250,53 лв., равняваща се на 128,09 евро, предвид предявяването на исковата претенция само за част от сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение, а именно - 500,00 лв., и съразмерно с подлежащата на обезсилване част от заповедта за изпълнение в общ размер от 838,03 лв.

Настоящият съдебен състав намира, че независимо от изхода на делото на въззивницата не се дължат разноски за въззивната инстанция и сторените такива следва да останат в тежест на всяка от страните, така както са направени, тъй като въззиваемият не е дал повод за въззивното производство, не оспорва жалбата и също претендира за отмяна на обжалваното първоинстанционно решение.

Воден от горното, Врачанският окръжен съд