Решение № 9966 от 26.5.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 42748/2025 г.

Предявени са осъдителни искове по чл. 411 КЗ и чл. 86 ЗЗД от „ДЗИ-О. З.“ ЕАД, ЕИК: •••••••••, седалище и адрес на управление: гр. С, бул. „В“ № 89Б, срещу ЗК „Л. И.“ АД, ЕИК: ••••••••••, седалище и адрес на управление: гр. С, бул. „С. Ш.“ № 67А, за заплащане на следните суми: 3 840,11 лв. – остатък от регресно вземане, включващо застрахователно обезщетение от 12 731,25 лв. по щета № •••••••••••, ликвидационни разходи от 15 лв. и разходи за транспортиране на увредения автомобил от 54,12 лв., за ПТП на 15.09.2024 г. при разклона за с. Г, при което са причинени щети на лек автомобил „Ф“, модел „П“, рег. № •••••••••, ведно със законната лихва от 06.08.2025 г. до окончателното изплащане; 185,48 лв. - мораторна лихва за периода 25.02.2025 - 09.07.2025 г. Твърди, че процесният автомобил бил застрахован при него по застраховка „Каско“ към датата на ПТП, в резултат на което били причинени вреди на автомобила с оценяването им като тотална щета, за чийто ремонт е изплатено обезщетение от 12 731,25 лв. с приспаднати 25 % запазени части, като ПТП било причинено от водача на лек автомобил „О“, модел „К“, рег. № ••••••••••••, застрахован при ответника по застраховка „ГО“. В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва исковете по основание и размер по подробно изложени съображения. Прави възражение за съпричиняване от водача на процесния автомобил, като се движел със скорост, по-висока от разрешената. Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Предмет на делото са обективо кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 411 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. По иска по чл. 411 КЗ в доказателствена тежест на ищеца е да установи наличието на следните предпоставки: 1. наличието на имуществена застраховка „Каско“ относно увредения автомобил, валидна към датата на застрахователното събитие, както и че процесното ПТП представлявало покрит застрахователен риск по застраховката; 2. възникване на застрахователно събитие; 3. предпоставки за ангажиране на гражданската отговорност на лицето, причинило застрахователното събитие, а именно – деянието (механизма на ПТП), причинените с него вреди, причинно – следствената връзка между процесното ПТП и причинените вреди; 4. вид и размер на причинените от процесното ПТП вреди на застрахования при ищеца автомобил, както и наличието на причинно-следствена връзка между всички твърдени вреди и процесното ПТП; 5. че е изплатил за отремонтиране на увредения автомобил обезщетение в съответен размер; 6. наличието на задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, сключена с ответника по отношение на съответния автомобил, валидна към датата на процесното ПТП. В тежест на ответника е да докаже всички факти, на които основава своите искания или възражения, в частност възражението за съпричиняване от водача на процесния автомобил. С окончателния доклад е отделено за безспорно следното: наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Каско“ по отношение на лек автомобил „Ф“, модел „П“, рег. № ••••••••• (процесен автомобил) с ищеца към датата на ПТП; наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „ГО“ по отношение на лек автомобил „О“, модел „К“, рег. № •••••••••••• с ответника към датата на ПТП, както се установява и от справка от информационната система на Гаранционен фонд (л. 37); ищецът е заплатил на застрахованото лице сумата от 12 731,25 лв. с платежен документ от 01.11.2024 г., както се установява от опис към платежно нареждане за масов превод, т. 7 (л. 29) и услуга за транспортиране в размер на 54,12 лв. с кредитен превод от 05.11.2024 г., за която сума е съставен опис към фактура от 21.10.2024 г. (л. 34); ответникът заплатил на ищеца сумата от 8 960,26 лв. за процесната щета. Посочените обстоятелства освен безспорния си характер се установяват и от приложените по делото писмени доказателсва. Наличието на застрахователно правоотношение с ищеца по имуществена застраховка „Каско“ за процесния автомобил, валидно към датата на процесното ПТП, се установява от застрахователна полица за застраховка „Каско+“ на МПС от 27.02.2024 г. със срок за застрахователно покритие, през който е настъпил инцидента. Видно от раздел II „Каско“, т. 2 „Покрити рискове“, т. 2.1.3 от приложените по делото Общи условия по застраховка „Каско“ на ищеца с оглед клаузата „Пълно каско“ по индивидуалните условия на процесната застрахователната полица, процесното ПТП представлява покрит застрахователен риск по застраховката. Не се спори между страните и се установява, че процесната щета е тотална, тъй като стойността на разходите за необходимия ремонт надвишава 70 на сто от действителната му стойност съгласно чл. 390, ал. 2 КЗ. По смисъла на чл. 390, ал. 2 КЗ пълна или тотална щета означава невъзможност да се използва изобщо повреденото имущество или увреждане, при което стойността на разходите за необходимия ремонт надвишава 70 на сто от действителната стойност на повреденото имущество, тоест стойността за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка съгласно чл. 400, ал. 2 КЗ (Решение № 485 от 18.04.2023 г. на САС по в. гр. д. № 2637/2022 г.; Решение № 662 от 21.10.2022 г. на САС по в. т. д. № 506/2022 г.). По делото са приети три заключения на съдебно-технически експертизи (САТЕ), които съдът кредитира като компетентни и обективно изготвени. В основното заключение на САТЕ е посочено, че процесният автомобил има 9- годишна експлоатация между 2015 и 2024 г., което означава, че неговата стойност е в рамките на 16 700 лв. (най-ниска стойност) до 30 450 лв. (най-висока стойност), като застрахователната стойност от 17 500 лв. попада в този диапазон, поради което може да се приеме за адекватна оценка на действителната стойност на автомобила. Според вещото лице размерът на запазените части е тази сума, за която могат да се продадат останките от автомобила в цялост, без да се правят допълнителни разходи за транспортиране, съхранение, разглобяване и прочие, като са налице три възможности за реализация на автомобила – за скрап, за извличане на авточасти втора употреба, за повторно възстановяване. В зависимост от различните реализации на останките те имат стойност между 5% и 25% (най-ниска за скрап и най-висока за повторно възстановяване) от неговата действителна стойност преди ПТП. Автомобилът е технически годен за възстановяване, което дава максимална оценка на останките от 25% от действителната стойност от 17 500 лв. или 4 375 лв. Според същото заключение пазарната стойност по възстановяване на нанесените вследствие на процесното ПТП щети на увреденото МПС е не по-малко от 15 536,92 лв., която надвишава 70 % от действителната стойност на автомобила от 17 500 лв. Според неоспорено от страните допълнително заключение на САТЕ, прието в съдебно заседание на 28.01.2026 г., от техническа гледна точка и с оглед получените увреждания е било наложително транспортирането на процесния автомобил с пътна помощ. Вещото лице е посочило, че всички суми по фактура за пътна помощ с опис са необходимо присъщи, като заплатената от ищеца сума за разходи за транспортиране на увредения автомобил от 54,12 лв. съответства на средната пазарна цена за такъв тип услуга, доколкото от събраните данни се установява, че в състоянието след удара този автомобил не е годен за безопасна употреба, тъй като повредите по автомобила го правят опасен за водача, пътниците в него, както и за другите участници в движението. Спорът между страните се концентрира върху въпросите относно настъпването на ПТП, неговия механизъм, вината на участниците в произшествието, както и действителния размер на вредите. За установяване на спорните по делото обстоятелства, а именно настъпването на процесното ПТП и неговия механизъм по делото е приложен двустранен констативен протокол за ПТП от 15.09.2024 г., подписан от лицата, посочени като водачи на превозните средства, участвали в произшествието, като автентичността на подписите не е оспорена от страните по делото; събрани са гласни доказателства чрез разпит на двама свидетели, прието са едно основно и две допълнителни заключения на САТЕ. Двустранният констативен протокол е частен свидетелстващ документ и като такъв се ползва с формална доказателствена сила досежно обстоятелствата, че изявленията са направени, от лицата, посочени като техни автори. С материална доказателствена сила същият се ползва единствено досежно неизгодните за издателя факти. Това налага механизмът на деянието да се установи и посредством други доказателства. Конкретиката на случая сочи, че констатациите в протокола съответстват и с тези на заключенията на САТЕ и показанията на свид. А. Т.. Следователно от съвкупната преценка на процесния констативен протокол, показанията на разпитаните свидетели и трите заключения на САТЕ, се установява настъпването на произшествието при следния механизъм: На 15-09-2024г. около 20:40 часа лек автомобил „Ф П“ с рег.№ ••••••••, управляван от А. А. Т., се движи по път ІІ-35 в посока вход към град П и приближава кръстовището с ул. „В. М.“ на село Г, а в същото време лек автомобил „О К“ с рег.№ ••••••••••, управляван от П. Б., навлиза в същото кръстовище откъм селото с намерение да завие наляво към града, като настъпва удар между предната част на автомобил „Ф“ и задната дясна част на автомобил „О“. От сблъсъка са настъпили повреди по двата автомобила, като от техническа гледна точка, нанесените щети на процесния автомобил се явяват пряка и непосредствена последица от процесното ПТП, доколкото съответстват на констатираните от застрахователя щети. Според вещото лице в посоката на движение на автомобил „Ф П“ при приближаване към мястото на ПТП са налични следните пътни знаци: А28 „Кръстовище с път без предимство“; следва пътен знак Ж7 „Указателна стрелка“ (наляво за Г); следва пътен знак Г9 „Преминете отдясно на знака“; след кръстовището има пътен знак, указващ необходимостта от ползване на винетка; следва група пътни знаци – най-отгоре А40 „Участък с концентрация на пътнотранспортни произшествия“, под него Т2 „Дължина на (800м), отдолу В26 „Забранено е движенето със скорост по-висока от посоченото“ (60км/час), а в посоката на движене на автомобил „О К“ са валидни следните пътни знаци: при приближаване към кръстовището има пътен знак Б2 „Спри и пропусни движещите се по пътя с предимство“; следва пътен знак Ж7 „Указателна стрелка“ (надясно за Русе); следва пътен знак Ж7 „Указателна стрелка“ (наляво за П). Според изложението на вещото лице в съдебно заседание на 28.01.2026 г. липсват данни по делото, че водачът на процесния автомобил се е движел с превишена скорост, съответно че същият има принос към ПТП, тъй като движението му не противоречи на правилата за безопасност, а и същият се е движел по пътя с предимство. Според неоспорено от страните допълнително заключение на САТЕ от 09.02.2026 г. скоростите на движение на двата автомобила към момента на сблъсъка съобразно свидетелските показания са както следва: за л.а.“О“ от порядъка на около 6км/час; за л.а.“Ф“ от порядъка на около 42км/час, като разстоянието между автомобилите в момента на взаимното им възприемане е от порядъка на 500 м. Вещото лице допълва, че според извършените изчисления дистанцията между автомобил „Ф“ и мястото на удара е от порядъка на 68-83 метра към момента на възникване на опасността и необходимата дистанция за реакция и спиране при установените скорости с максимално спирачно закъснение е в рамките на 40-22 метра. Според вещото лице водачът на автомобил „Ф“ е имал техническа възможност да предотврати ПТП чрез намаляване на скоростта до спиране по два начина – да задейства спирачната система на автомобила с максимално спирачно закъснение или да заобиколи автомобил „О“ отляво, но такава маневра не е гарантирано безопасна, включително и заради движещите се зад него автомобили. Относно първата техническа възможност за предотвратяване на процесното ПТП вещото лице сочи, че липсват данни по делото другите три автомобила зад процесния автомобил на какво разстояние са били, поради което вещото лице поставя под въпрос безопасността на такава реакция на водача, доколкото съобразно свидетелските показания има отрицателно време от само 5-6 секунди от възникването на опасната ситуация до момента на сблъсъка, тъй като рязкото натискане на спирачката крие рискове за удар с движещите се отзад автомобил, с оглед задължението на водача на процесния автомобил да спазва ограниченията за скоростта и да не прави резки движения. В тази връзка се явява основателен ищцовият довод в съдебно заседание на 25.02.2026 г., че процесният участък е част от извънградски път, където по принцип се очаква автомобилите да се движат с по-висока скорост, и спирането на извънградски път е опасна маневра. Според чл. 24 ЗДвП водачът на пътно превозно средство не трябва да спира рязко, освен ако това е необходимо за избягване на пътнотранспортно произшествие, като преди да намали значително скоростта на движение на управляваното от него пътно превозно средство, водачът е длъжен да се убеди, че няма да създаде опасност за останалите участници в движението и че няма да затрудни излишно тяхното движение. Въпреки че законът позволява рязко спиране за избягване на ПТП, вещото лице посочва, че такова действие в конкретната ситуация крие рискове за удар с движещите се отзад автомобили. Доколкото маневра с рязко спиране за избягване на сблъсъка директно създава риск за трите автомобила, движещи се зад процесния автомобил, което е предпоставка за верижна катастрофа, тя не може да се вмени като задължителна, имайки предвид, че не е безопасна, доколкото с оглед свидетелските показания водачът на процесния автомобил е имал отрицателно време от само 5-6 секунди от възникването на опасната ситуация до момента на сблъсъка за преценка каква точно маневра да предприеме. По смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП водачът е длъжен да намали скоростта и в случай на необходимост да спре, когато възникне опасност за движението, което задължение е ограничено от изискването за обща безопасност – да не застраши своя живот или здраве, живота или здравето на други лица, както и да не причини значителни материални вреди. След като експертизата не е категорична за безопасността спрямо колите отзад при липса на данни за скоростта на движението на трите автомобила, движещи се по това време на извънградския участък зад процесния автомобил, възражението за съпричиняване на ответника остава недоказано. Съдът възприема като неправдоподобни показанията на свид. Б., водач на увреждащия автомобил, че не е забелязал процесния автомобил, доколкото според вещото лице разстоянието между автомобилите в момента на взаимното им възприемане е било от порядъка на 500 м – дистанция, достатъчна за адекватно възприемане на процесния автомобил, който се е движел по пътя с предимство със скорост от около 42 км/ч, както се установява от второто допълнително заключение на САТЕ, като по делото липсват доказателства за извод, че водачът на процесния автомобил се е движел с по-висока скорост, доколкото според показанията на свид. Т. при удара не са се отворили въздушните възглавници на процесния автомобил. В тази връзка съдът цени като противоречиви показанията на свид. Б., че водачът на процесния автомобил се е движел с много висока скорост и че ако се е движел със скорост от 60 км/ч, водачът Т. е щял да остане на място при удара, но същият изхвърлил водача Б. от пътното платно, доколкото според основното заключение на САТЕ установените повреди и механизъм на пътния инцидент не сочат скорости на движение на двата автомобила по-високи от 60 км/час, която скорост на движение на водача Т. в уведомлението за щета е технически правдоподобна. Процесното ПТП е настъпило единствено поради противоправното поведение на свид. Б., който сам признава, че не е предвидил, че в настъпващата тъмна част на денонощието, когато е станал инцидентът, не е предвидил с каква скорост се е движил процесният автомобил, но същевременно е бил длъжен да го стори като водач на път без предимство с поставен знак „Стоп“ и е могъл да предотврати удара, като изчака преминаването на движещия се по път с предимство процесен автомобил, както се установява при съвкупната преценка на трите заключения на САТЕ, показанията на свид. Т., които съдът цени като житейски логични като съответстващи на останалите доказателства по делото и процесния протокол, подписан от водача Б., както същият свидетелства, и в който протокол сам признава, че е причинил процесното ПТП. Ето защо възражението на ответника за съпричиняване е изцяло неоснователно. При това положение доказването на процесните вреди в резултат ан подробно описания механизъм на процесното ПТП съгласно процесния констативен протокол влече извод за неоснователност на възраженията на ответника за недоказаност на механизма на ПТП и причинените в резултат на него вреди на процесния автомобил, включително и възражението за съпричиняване от страна на водача на същия автомобил, чиито действия непосредствено при настъпването на ПТП не се установява по делото да са били в нарушение на каквото и да е правило за безопасно движение в процесния участък. Съгласно Решение № 50142/28.12.2023 г. по т.д. № 2154/2022 г. на ВКС, I т.о. съпричиняване по смисъла на чл. 51 ал. 2 ЗЗД е налице, когато с действието или бездействието си пострадалият обективно е способствал за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване размера на вредоносните последици, т.е. когато приносът му в настъпването на увреждането е конкретен независимо дали поведението му като цяло е било противоправно, в частност – в нарушение на Закона за движение по пътищата и виновно. Намаляването на обезщетението за вреди е допустимо само при наличието на категорични доказателства, събрани в процеса, че такива не биха настъпили, респ. не биха настъпили в тези им съдържание и/или обем, ако поведението на пострадалия би било различно от предприетото. Приносът не може да бъде зачетен, ако е само предполагаем /вероятен/. Изводът за наличие на съпричиняване може да се формира, ако след пълно и главно доказване, проведено от възразилата страна, се установят конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които последният обективно е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Пострадалият трябва да е улеснил настъпването на вредите, каквото поведение от страна на водача на процесния автомобил не се установи по делото. Относно размера на дължимото застрахователно обезщетение разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ предвижда, че застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието и целта е да се стигне до пълно репариране на вредоносните последици. Също така обезщетението не може да надвишава действителната (при пълна увреда) или възстановителната (при частична увреда) стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същия вид и качество - чл. 400, ал. 1 КЗ, съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качеството, в това число с всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други без прилагане на обезценка - чл. 400, ал. 2 КТ и съответно е лимитирано от застрахователната сума по договора – чл. 386, ал. 1 КЗ. В случая дължимото обезщетение следва да се определи въз основа на средните пазарни цени за възстановяване на действително нанесените щети на автомобила. При изчисляване размера на обезщетението не следва да се прилага коефициент за овехтяване, тъй като последният е инкорпориран в самата действителна стойност (Решение № 60135 от 15.11.2021 г. по т. д. № 1821/2020 г. на ВКС, ІІ т.о.; Решение № 141 от 08.10.2015 г. по т. д. № 2140/2014 г. на ВКС, І т.о.; Решение № 79 от 02.07.2009 г. по т. д. № 156/2009 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 6 от 02.02.2011 г. по т. д. № 293/2010 г. на ВКС, I т. о. Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т.о.; Решение № 115 от 9.07.2009 г. по т. д. № 627/2008 г. на ВКС, II т. о., и др.). Съдът съобразява и съдебната практика, постановена от ВКС при действието на отменения КЗ, но актуална и при действащия такъв, съгласно която при съдебно предявена претенция съдът следва да определи застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на застрахователното събитие съгласно чл. 208, ал. 3 КЗ (отм.), като ползва заключение на вещо лице, без да е обвързан при кредитирането му да проверява дали не се надвишават минималните размери по Методиката към Наредба № 24/8.03.2006 г. (Решение № 165 от 24.10.2013 г. по т. д. № 469/2012 г. на ВКС, II т.о. Решение № 52 от 08.07.2010 г. по т. д. № 652/2009г. на ВКС, I т.о.; Решение № 109 от 14.11.2011 г. по т. д. № 870/2010 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 52 от 08.07.2010 г. по т. д. № 652/2009 г. на ВКС, І т.о.), в какъвто смисъл е и практиката на въззивната инстанция (Решение № 3464 от 4.06.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 7357/2022 г.; Решение от 17.04.2025 г. по в.гр.д.№ 4335/2024 г. на СГС; Решение № 465 от 23.01.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 9837/2023 г.; Решение № 162 от 11.01.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 4174/2022г.; Решение № 265202 от 3.08.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 5182/2020г.). Конкретните вреди по застрахования при ищеца автомобил, наличието на причинно-следствена връзка между процесното ПТП и вредите, както и техния размер по средни пазарни цени към датата на ПТП се установява от заключенията на САТЕ, според което в резултат на процесното ПТП общата изчислена сума за ремонт на автомобила, в това число резервни части, труд и боядисване е 15 610,55 лв. (с отстъпки 15 536,92 лв.) при условията на тотална щета съгласно горепосочения анализ на основното заключение на САТЕ. Предвид изложеното, са налице всички предпоставки от регресното право на застрахователя по имуществената застраховка и искът по чл. 411 КЗ е доказан по основание и размер, поради което следва да се уважи изцяло. По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД Съгласно чл. 412, ал. 3 вр. ал. 1 КЗ в срок от 30 дни от представянето на всички доказателства от застрахователя по имуществена застраховка, който е встъпил в правата на застрахованото лице, застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ на лицето, което виновно е причинило вредата на застрахованото имущество, трябва да определи и изплати размера на своето задължение по предявената претенция или мотивирано да откаже плащането. Ответникът не оспорва, че е получил регресна покана на 24.01.2025 г. видно от товарителница към поканата, както и че при предявяване на регресната претенция са му били представени всички необходими документи. Предвид липсата на произнасяне в горния срок ответникът е изпаднал в забава на 24.02.2025 г. и считано от този момент дължи законна лихва за забава, въпреки че заявената от ищеца дата е 25.02.2025 г. Съдът установи по реда но чл. 162 ГПК с помощта на електронен калкулатор, че размерът на законната лихва върху главното вземане за процесния период възлиза на 185,48 лв., поради което искът е основателен. По разноските С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съобразно уважената част от исковете на ищеца се следват разноски съгласно от 1 311,99 лв., от които 203,60 лв. - държавна такса, 200 лв. - депозит за вещо лице, 50 лв. – допълнителен депозит за вещо лице, 60 лв. - депозит свидетел и 798,39 лв. - адвокатско възнаграждение. Неоснователно е искането на ищеца за присъждане на депозит за вещо лице от общо 300 лв. с оглед доказателствата, че е заплатил сумата от 200 лв. за основното заключение и сумата от още 50 лв. – за допълнително заключение от 22.01.2026 г. (л. 98, л. 165). Съгласно задължителното тълкуване с Решение на СЕС по дело С-438/2022 г. въведеният с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС. Посоченото разрешение означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не е обвързан от посочените в наредбата минимални размери на адвокатското възнаграждение, а размерът подлежи на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото (Определение № 2908 от 8.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1579/2023 г., I т. о.). Неоснователно е възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на ответника, доколкото претендираното възнаграждение от 798,39 лв. надвишава в минимална степен минималния размер от 702,56 лв. съгласно чл. 7, ал. 2 НВАР, като съдът отчита обема на процесуална работа от ищцовия представител, съответно трите съдебни заседания с негово участие, както и материалния интерес по делото и степента на фактическа и правна сложност на делото. С оглед обстоятелството, че считано от 01.01.2026 г. валутата на Република България е еврото, паричната единица е едно евро, а едно евро се разделя на сто цента (чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България (ЗВЕРБ) и при съобразяване с чл. 5 ЗВЕРБ, която норма предвижда, че официалният валутен курс на лева към еврото е неотменимо фиксираният валутен курс на лева към еврото, определен в Регламент на Съвета, приет в съответствие с чл. 140, § 3 от ДФЕС - 1,95583 лева за 1 евро, дължимите суми следва да бъдат присъдени в български левове съгласно принципа на диспозитивното начало, но и в еквивалент на официалната парична единица от 01.01.2026 г. в Република България, доколкото решението бива постановено след м. 01.2026 г. – преходен период, през който българският лев е все още законно платежно средство съгласно въведения с чл. 24 ЗВЕРБ принцип на двойно обращение на лева и еврото. По изложените съображения, съдът