Решение № 574 от 20.1.2026 г. на Административен съд - Бургас по дело № 2366/2025 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. АПК вр. чл. 10, ал. 6 и ал. 7 от Закона за семейните помощи за деца. Образувано е по жалба на К. Р. срещу Заповед № ЗСПД/Д-А/20181 от 20.11.2025 г. на Директора на Дирекция "Социално подпомагане" Бургас. В жалбата се сочи, че административният акт е неправилен, немотивиран и постановен в нарушение на производствените правила, материалния закон, противоречи на международни актове – Конвенцията на ООН за правата на детето и Директива 2004/55/ЕО на Съвета от 20.07.2001 г. Моли оспорената заповед да бъде отменена като незаконосъобразна. В съдебно заседание процесуалният представител поддържа жалбата. Не ангажира допълнителни доказателства. Претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Ответникът - Директор на Дирекция "Социално подпомагане" Бургас не се явява. Представя писмено становище, в което посочва, че не са налице предпоставките на чл.3, т.5, вр. с чл.6, ал.1 от ЗСПД, тъй като жалбоподателката и семейството й са граждани на Украйна, с предоставена временна закрила и между Република България и Украйна не е сключен Договор за социално подпомагане, в който са включени социалните помощи, а не са включени семейните помощи за деца. Еднократната помощ не нарушава Конвенцията на ООН за защита правата на детето, защото е право на майката, а не на детето. Счита, че жалбата следва да бъде оставена без уважение, а заповедта потвърдена. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, счита за установено от фактическа страна следното: К. Р., гражданка на Украйна, е регистрирана в Държавна агенция за бежанците при МС, вкл. като придружаваща деца под 14-година възраст – В. Р. - роден на 25.08.2025г. с дата на първоначална регистрация 02.09.2025 г. до 04.03.2026г. (видно регистрационна карта на л. 5). На 17.11.2025 г. жалбоподателката К. Р. е подала заявление-декларация с вх.№ ЗСПД/Д-А/20181/17.11.2025г. за отпускане на еднократна помощ при раждане на живо дете по чл.6 от Закона за семейните помощи за деца. Декларирала, че е гражданка на Украйна, с карта на пребиваващ в страната чужденец, издадена от ДАБ, живее на адрес [населено място], к-с Изгрев, [адрес]. Не декларира доход. Във връзка с подаденото заявление е издадена Заповед № ЗСПД/Д-А/20181 от 20.11.2025 г. на Директора на Дирекция "Социално подпомагане" Бургас, с която е отказано на жалбоподателката отпускане на еднократна помощ по чл. 6, ал.1 от ЗСПД, на основание чл. 3, т. 5 от ЗСПД, като е взето предвид, че членовете на семейството са граждани на Украйна, няма сключена спогодба между Република България и Украйна за изплащане на семейни помощи на деца. Заповедта не е връчена, следователно жалбата е подадена в срока по чл.149, ал.1 от АПК, от лице адресат на заповедта, поради което е допустима. При така установеното фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи по смисъла на чл. 172а, ал. 2 от АПК: Съгласно изискванията на чл. 168, ал. 1 от АПК, при служебния и цялостен съдебен контрол за законосъобразност, съдът извършва пълна проверка на обжалвания административен акт относно валидността му, спазването на процесуалноправните и материалноправните разпоредби по издаването му и съобразен ли е с целта на закона. Атакуваната заповед е издадена от компетентен административен орган. В настоящия случай компетентността на издателя на оспорената заповед произтича от закона. Съгласно чл. 10, ал. 4 от ЗСПД вр. чл. 10, ал. 5 от ЗСПД, отпускането на семейни помощи за деца или отказът за отпускането им се извършва със заповед на Директора на дирекция "Социално подпомагане" или упълномощено от него лице. Процесният административен акт е издаден от Директора на дирекция "Социално подпомагане" Бургас в рамките на предоставените му правомощия. Същата е в писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 от АПК, включително фактически и правни основания, отказът е мотивиран по смисъла на чл. 10, ал. 5 от ЗСПД (с посочване, че същият се основава на липсата на сключена спогодба за изплащане на семейни помощи между Република България и Украйна). В хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и е спазена процедурата по чл. 10 от ЗСПД. Настоящият съдебен състав констатира, че заповедта е издадена в противоречие с материалните разпоредби по следните съображения: Съгласно чл.6, ал. 1 от ЗСПД „Майката има право на еднократна помощ при раждане на живо дете, независимо от доходите на семейството, когато детето не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето.“. Административният орган е приел, че на жалбоподателката не се дължи помощта по чл.6 от ЗСПД, тъй като членовете на семейството са граждани на Украйна, и няма сключена спогодба между Република България и Украйна за изплащане на семейни помощи за деца. Според чл. 3, т. 5 от Закона за семейните помощи за деца право на семейни помощи имат семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна. В случая жалбоподателката и детето са регистрирани в Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет, предоставена им е временна закрила и пребивават на територията на страната на посочения в декларацията адрес в [населено място]. В гл. III от Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20.07.2001г. са регламентирани „Задължения на държавите-членки по отношение на лицата, ползващи се с временна закрила:“, като в чл.13, т.2 от същата е посочено: „Държавите-членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от "Социални грижи" на лицата, ползващи се с временна закрила, като средства за съществуване …“. С § 1а от ЗУБ са въведени разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета. Като в разпоредбата на чл. 39, ал. 1, т. 4 от Закона за убежището и бежанците предвижда, че чужденците с предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане. Семейните помощи за деца по ЗСПД са особен вид социални помощи по смисъла на чл. 47, ал. 1 от КРБ, които се финансират от държавния бюджет, съгласно чл. 5 от ЗСПД (Решение № 2 от 2006 г. по к. д. № 9 от 2005 г. на Конституционния съд на РБ) и са част от социалното подпомагане. ЗСПД не съдържа изрична уредба дали и при какви условия могат да се предоставят семейни помощи за пребиваващите в страната деца на чужди граждани на които е предоставена временна закрила, но в съответствие с горецитираните правила може да се направи извод, че чужденците с предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане, като част от него са семейните помощи за деца. В подкрепа на тези изводи са задълженията, които произтичат за Държавата от Конвенцията за правата на детето (КПД), ратифицирана през 1991 г., която по силата на чл. 5, ал. 4 от КРБ е част от вътрешното ни право и има предимство спрямо останалите норми от вътрешното законодателство, които й противоречат. Според чл. 2 от Конвенцията, държавите – страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция, без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. Според чл. 3, § 1 от КПД, висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните и законодателни органи. Съгласно § 2, държавите – страни по Конвенцията, се задължават да осигурят на детето такава закрила и грижи, каквито са необходими за неговото благосъстояние, като се вземат предвид правата и задълженията на неговите родители, законните настойници или на другите лица, отговорни по закон за него, и за тази цел те предприемат всички необходими законодателни и административни мерки. Едно от основните права, признати от Конвенцията, е правото на жизнен стандарт. В чл. 27, § 1 от Конвенцията е предвидено, че държавите - страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в § 3 – че държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда, предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Семейните помощи за деца по ЗСПД се предоставят с оглед на разходите по издръжката на децата и са израз на социалната функция на държавата, която е задължена да подпомага отглеждането на децата в семейна среда от родителите и от лицата, полагащи грижи за тях, съгласно чл. 1, ал. 2 от ЗСПД и да осигурява най-добрия им интерес в съответствие с принципа по чл. 3, т. 3 от Закона за закрила на детето. Семейните помощи са сред основните помощи, гарантиращи правото на жизнен стандарт в съответствие с техните висши интереси, поради което семействата им и/или лицата, полагащи грижи за тях, не следва да се изключват от кръга на правоимащите по чл. 3, т. 5 от ЗСПД. В този смисъл ограниченията, предвидени в чл. 3, т. 5 от ЗСПД, според които чужденците с предоставено постоянно пребиваване не могат да се ползват от семейни помощи по ЗСПД, не съответстват както на КРБ, така и на Конвенцията, поради което и на основание чл. 5, ал. 1 и ал. 4 от КРБ и принципа на примата на ратифицираните със закон и обнародвани международните договори, не следва да се прилага. Поради изложеното съдът намира, че оспорената заповед е незаконосъобразна - постановена в противоречие с нормите на международните договори в областта на закрилата на детето, както и в несъответствие с целта на закона. Заповедта следва да бъде отменена, а преписката - изпратена на административния орган за ново произнасяне при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение. При този изход на спора на адвоката, осъществил безплатна адвокатска помощ в полза на жалбоподателката, се дължи възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. По делото е представена декларация, от която се установява липса на доходи и имущество. Размерът на възнаграждението за безплатно осъществена правна помощ се определя от съда - видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Съдът намира, че спорът е без фактическа сложност и с известна правна такава, изискваща тълкуване на международни актове и правни норми от националното право, проведено е едно съдебно заседание, поради което определя адвокатско възнаграждение от 400 лв. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172 от АПК, съдът