Решение № 983 от 13.2.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 49/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК. С решение от 17.10.2024г., постановено по гр.д. № 62621/2019г. по описа на СРС, ГО, 161 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД срещу В. Д. М. и Б. Д. М. обективно кумулативно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 159 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания, при условията на разделност – по ½ част от следните суми: сумата от 572, 99 лева главница за цена на доставена топлинна енергия за периода от м.07.2016г. до м.04.2018г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк ••••, абонатен номер 166468, ведно със законната лихва върху главницата от 09.08.2019г. до изплащане на вземането и сумата от 90 лева – мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия за периода от 28.11.2019г. до 25.07.2019г., които вземания са предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена на 29.08.2019г. по гр.д. № 46585/2019г. по описа на СРС, ГО, 161 състав. Със същото решение са отхвърлени предявените искове за признаване за установено, че ответниците дължат на ищеца по ½ част от следните суми: сумата от 55 лева главница за дялово разпределение за периода от м.07.2016г. до м.04.2018г.; сумата от 11, 40 лева мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.08.2016г. до 25.07.2019г., както и исковете с правно основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответниците дължат на ищеца по1/2 част от главница за топлинна енергия над 572, 99 лева до пълния предявен размер от 709, 73 лева и за периода от м.05.2016г. до м.06.2016г. и мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия над 90 лева до пълния предявен размер от 103, 21 лева. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците В. Д. М. и Б. Д. М., като въззивникът Б. М. обжалва първоинстанционното решение в частите, в които са уважени предявените срещу него искове, а ответникът В. М. – само в частта, в която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуване на вземане за ½ част от 90 лева – мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия. В жалбата са наведени оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон. Конкретно се поддържа, че единствен ползвател на имота, обект на доставка на топлинна енергия, е В. М., който ползва имота и е поискал откриване на партида при ищцовото дружество като клиент на топлинна енергия. Предвид липсата на облигационно правоотношение между „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД и Б. М., е направено искане за отхвърляне на предявените срещу него искове. В жалбата е аргументирано становище, че вземането за мораторна лихва е недължимо, тъй като се основава на нищожна клауза. Счита, че клаузите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от Общите условия, приложими за исковия период, установяващи падеж за изпълнение на задължението за плащане на стойността на топлинната енергия, са нищожни. Позовава се на чл. 146, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗП и поддържа, че сочените разпоредби противоречат на общия принцип за добросъвестност и водят до значително неравновесие между страните. Изложени са и доводи за нищожност на процедурата, заложена по реда на чл. 61 и следв. от Наредба за топлоснабдяването № 16-334/06.04.2007г. и на нормата, определяща зависимостта /формулата/, приета в т. 6.1.1. от Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради – етажна собственост, която служебно определя размера на сумите, начисление по перо „сградна инсталация“, съобразно постановеното решение № 4777 по адм. дело № 1372/2016г. по описа на ВАС. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваните му части и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят. Въззиваемата страна “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото доказателство и в правилно приложение на относимите материалноправни норми. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение. Третото лице-помагач не е подал отговор на въззивната жалба. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното: Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която са отхвърлени предявените искове. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По релевираните във въззивната жалба оплаквания за неправилност на същото намира следното: Между страните по делото не е спорно обстоятелството, че процесният имот е бил топлофициран; че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа; че ответниците В. Д. М. и Б. Д. М. са били съсобственици през исковия период при квоти от по ½ ид. част от правото на собственост върху процесния имот, находящ се в гр. София, жк ••••, въз основа на законово наследствено правоприемство от Д. М. Д., както и че стойността на непогасената част от вземането за главница за топлинна енергия възлиза на 572, 99 лева, а дължимото обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за исковия период е 90 лева. Договоръ т за търговска продажба на топлоенергия на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се счита за сключен с конклудентни действия. Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ " клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през исковия период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/. Предвид липсата на оспорване на титулярството в правото на собственост върху топлоснабдения имот за исковия период /м.10.2015г. до м.04.2018г./ се налага извод, че между страните по делото са възникнали облигационни правоотношения по презюмиран договор за продажба на топлинна енергия на основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД. Така придобитото качество на битов клиент на топлинна енергия законът не ограничава със срок и не го поставя под условие, в зависимост от фактическото ползване на топлоснабдения имот. В този смисъл наведените от въззивника Б. М. възражения за недължимост на процесното вземане поради обстоятелството, че само другият ответник е ползвател на имота, са неоснователни. Изгубването на качеството потребител на топлинна енергия настъпва при посочените по-горе законоустановени факти, прекратяващи облигационните отношения между страните, каквито в процесната хипотеза не са установени за исковия период. В аспекта на изложеното се налага извод за неоснователност на релевираното от въззивника Б. М. възражение за липса на облигационна връзка поради неспазване на писмената форма за валидност на договора за продажба на топлинна енергия, доколкото, противно на поддържаното, разпоредбата на чл. 149, ал. 1 от ЗЕ не въвежда такова изискване. Предвидената в посочената норма писмена форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение №2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г., ОСГК/. По делото не са ангажирани доказателства, че облигационното правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за исковия период е възникнало по силата на изричен писмен договор между ищцовото дружество и ответника В. М. въз основа на подадена от него молбадекларация за откриване на партида. Наведените твърдения в този смисъл са недоказани. В преклузивния срок по чл. 131 ГПК и в хода на първоинстанционното производство ответниците не са оспорили количеството доставена в имота топлинна енергия и нейната стойност, поради което и съдът не е допуснал изслушване на поисканата от ищеца съдебно-техническа експертиза. Не е спорно по делото, че част от претендираната стойност на доставената топлинна енергия е за сградна инсталация. Настоящият съдебен състав счита за неоснователни релевираните от ответниците възражения за нищожност на процедурата, установена в нормите на чл. 61 и следв. от Наредба за топлоснабдяването № 16-334/06.04.2007г. и на нормата, определяща зависимостта /формулата/, приета в т. 6.1.1. от Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради – етажна собственост, която служебно определя размера на сумите, начисление по перо „сградна инсталация“, съобразно постановеното решение № 4777 по адм. дело № 1372/2016г. по описа на ВАС. За да стигне до този извод съобрази следното: С решение № 7276 от 03.07.2023г. по адм. дело № 746 от 2021г. на ВАС - II отделение /обн. ДВ, бр. 16 от 25.02.2025г./, оставено в сила с решение № 1037 от 10.02.2025г. по адм. дело № 85 от 2024 г. на ВАС, 5-членен състав, II колегия /обн. ДВ, бр. 16 от 25.02.2025г./, се отменят т. 6.1.1 от методиката, приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. на министъра на енергетиката и § 2 и 3 от ПЗР на Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. на министъра на енергетиката. Тази отмяна, обаче, е неотносима за спора пред настоящата инстанция, доколкото претендираните вземания касаят отоплителни периоди 2016/2017г. и 2017/2018г. /за вземания за периода от м.07.2016г. до м.04.2018г./. На настоящия съд са известни решение № 4777 от 13.04.2018г. по адм. дело № 1372/2016 г. на ВАС и окончателно решение № 2187 от 11.02.2020г. по адм. дело № 1318/2019г. на петчленен състав на ВАС, както и решение № 11603 от 31.07.2019г. по адм. дело № 13721/2017г. на ВАС и окончателно решение № 8294/26.06.2020 г. по адм. дело № 14350/2019г. на петчленен състав на ВАС, с които са отменени формулите от методиката за дялово разпределение, установена с Наредба № 16-344/2007г. за топлоснабдяване /отм./. Съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК подзаконовият нормативен акт се счита отменен от датата, на която съдебното решение влиза в сила. В случая цитираните решения на административния съд са влезли в сила след изтичане на исковия период, поради което методиката за изчисляване на отдадената от сградната инсталация топлинна енергия, съдържаща се в Наредба № 16-344/2007г. за топлоснабдяването /отм./, се явява действаща нормативна уредба за посочения период. От друга страна, дори да се приеме, че Наредбата противоречи на нормативен акт от по-висока степен и не следва да бъде прилагана, респ. че отмяната на разпоредба от подзаконов нормативен акт със съдебно решение има обратно действие, съобразно мотивите на решение на СЕС от 24.11.2022 г. по дело № С-289/21 , то количеството потребена топлинна енергия следва да бъде определено от съда по реда на чл. 162 ГПК. По настоящото дело с отговорите на исковата молба и двамата ответници изрично са заявили, че не оспорват размера на начислената топлинна енергия за периода и не оспорват счетоводното й отразяване от ищеца. Те са се противопоставили на поисканите техническа и счетоводна експертиза, като това е и причината те да не бъдат допуснати. Ето защо, искането на въззивниците за отхвърляне на претенциите на това основание, не може да бъде удовлетворено. Доколкото няма доказателства да е заплатена претендираната за исковия период главница, то следва да се приеме, че за процесния период ответниците се явяват задължени лица за стойността на потребената топлинна енергия в определения с първоинстанционното решение размер общо от 572, 99 лева, при съобразяване на частично основателното възражение за погасяване по давност на вземането. По предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД: За исковия период са действали Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Топлофикация София” ЕАД на клиенти в град София, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, в сила от 11.08.2016г. Съгласно чл. 33, ал. 2 от същите Общи условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия от 2016г., продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2, т.е. ако не са заплатени в 45-дневен срок след издаване на обща фактура за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Наведеното от въззивника възражение, че са налице неравноправни клаузи в Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от "Топлофикация София" ЕАД, е неоснователно. Съгласно практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. Съгласно чл. 3, § 1 на Директива 93/13/ЕИО "В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора". Съгласно Решение на СЕС от 14.03.2013г. по дело C-415/11 /М. А. срещу Caixa d’Estalvis de Catalunya, Tarragona i Manresa (Catalunyacaixa)/ чл. 3, § 1 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че понятието "значителна неравнопоставеност" в ущърб на потребителя трябва да се прецени, като се направи анализ на националните правни норми, приложими при липсата на уговорка между страните, за да се установи дали и евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право, като за тази цел се явява релевантно да се разгледа и правното положение на потребителя с оглед на предвидените в националната правна уредба средства за предотвратяване на прилагането на неравноправните клаузи, а за да се отговори на въпроса дали неравнопоставеността е възникнала "въпреки изискването за добросъвестност", е важно да се провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи със съответната клауза при индивидуални преговори. Преценявайки клаузите от представените Общи условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от "Топлофикация София" ЕАД, въззивният съд не намери такива, които да са неравноправни по смисъла на ЗЗП или правото на ЕС. В тях ясно и подробно са посочени правата и задълженията на дружеството-продавач на топлинна енергия и на физическото лице-купувач, т.е. потребител на топлинна енергия. От съдържанието на правата и задълженията на потребителите не може да се приеме, че в нарушение на изискването за добросъвестност за тях са въведени множество задължения за сметка на правата им, т.е. че е налице в техен ущърб дисбаланс между правата и задълженията им. Следва да се подчертае, че в случая не се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе, с оглед предвидената в чл. 150, ал. 3 ЗЕ възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. Жалбоподателите не са се възползвали от тази възможност. Ето защо доводите за неравноправност на общите условия на ищеца се явяват неоснователни. Задължението на ответника е парично и за периода на своята забава същият дължи обезщетение в размер на законната лихва, съгласно нормата на чл. 86 ЗЗД. Липсват релевирани възражения във въззивната жалба относно периода и размера на мораторната лихва за забава, присъдена с решението на СРС. В обобщение се налага извод за неоснователност на подадената въззивна жалба. Първоинстанционното решение следва да се потвърди в обжалваните му части. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 51, 13 евро, определен по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, с оглед ниската фактическа и правна сложност на спора. С оглед цената на всеки един от предявените искове и предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд