Решение № 420 от 24.3.2026 г. на Районен съд - Русе по дело № 7051/2025 г.

за да се произнесе, съобрази: Предявени са искове с правно основание чл. 128 т.2 и чл. 224, ал.1 ЗЗД. Постъпила е искова молба от П. Й. Й. срещу „Нелсен-чистота“ ЕООД, в която се твърди, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „Шофьор на специализиран автомобил“ в ответното дружество с основно месечно възнаграждение 1400 лв., дължимо до 25 – 30 число на месеца, следващ месеца, за който се отнася и допълнително възнаграждение за придобит професионален опит в размер на 0.6 % на година, както и сума за работа при вредни и други специфични условия на труд. Основният размер на платения годишен отпуск на ищеца бил уговорен в размер на 20 работни дни. Със заповед от 20.09.2024г., трудовото правоотношение между страните било прекратено на основание чл. 325, т. 1 КТ - по взаимно съгласие. В същата заповед, работодателят посочил като дължимо на ищеца обезщетение по чл. 224 КТ за 27 дни. Твърди се, че след прекратяването на трудовото правоотношение, работодателят не е изплатил трудовото възнаграждение на ищеца за периода от 01.09.2024г. до 19.09.2024г. в брутен размер на 1443,97лв., както и обезщетението му за неизползван платен годишен отпуск за 27 дни в брутен размер на 2252,48лв. По изложените съображения се моли да бъде постановено съдебно решение, с което ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищеца посочените две суми, ведно със законната лихва от завеждане на иска до окончателното им изплащане. Претендират се и разноски по делото. В срока по чл.131 ГПК ответното дружество е изразило становище за допустимост и основателност на предявените искове Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимият закон, съдът прие за установено от фактическа страна следното: Няма спор, а и се установява от представените писмени доказателства, че между страните са съществували трудови правоотношения, ищецът е заемал длъжността „Шофьор на специализиран автомобил“ в ответното дружество с основно месечно възнаграждение 1400 лв., дължимо до 25 – 30 число на месеца, следващ месеца, за който се отнася и допълнително възнаграждение за придобит професионален опит в размер на 0.6 % на година, както и сума за работа при вредни и други специфични условия на труд. Основният размер на платения годишен отпуск на ищеца бил уговорен в размер на 20 работни дни. Трудовото правоотношение е прекратено със Заповед от 20.09.2024г., на основание чл. 325, т. 1 КТ - по взаимно съгласие. В същата заповед, работодателят е посочил като дължимо на ищеца обезщетение по чл. 224 КТ за 27 дни. Според представената справка от НОИ, ТП – Русе, за месец септември 2024г. (1-19 септември), работодателят е начислил на ищеца трудово възнаграждение в размер на 1443,97 лв. Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: Между страните са съществували трудови правоотношения, които са прекратени на основание чл. 325, т.1 КТ, по взаимно съгласие на страните считано от 20.09.2024г. Ответникът изрично е признал, че не е изплатил последното дължимо трудово възнаграждение на ищеца (за месец септември 2024г.) и обезщетението му за неизползван платен годишен отпуск в размер на 27 дни, като е признал основателността на исковата претенция по основани и размер, преди нейното изменение и не е взел становище след увеличаване на исковете. Също така не е представил доказателства, за които е бил задължен от съда във връзка с установяването на точните размери на дължимите на ищеца суми за трудово възнаграждение и обезщетение. Поради това и при съобразяване на представените писмени доказателства по делото, включително и справката от НОИ, следва да се приеме, че ищецът е доказал исковете си и по размер. По изложените съображения и двата иска на ищеца следва да бъдат изцяло уважени като доказани по основание и размер. На основание чл. 242, ал.1 и ал.2 т.2 ГПК, съдът следва да допусне предварително изпълнение на постановеното решение. На основание чл. 38, ал.2 ЗА, ответното дружество следва да заплати на процесуалния представител на ищеца адв. Т. Т. от АК – Русе адвокатско възнаграждение във връзка с оказаната на ищеца безплатна правна помощ в минимален размер от 150 евро. На основание чл. 78, ал.6 ГПК, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на РС – Русе държавна такса върху уважените искове от 71,63 евро. Така мотивиран, районният съд